*****
Знае ли пътят, че води нанякъде?
Любовта предчувства ли, че не умира?
Когато в бурята срещнеш приятели, 
времето знае ли, че внезапно спира?

Животът видя ли, че има възможности,
за които и той самият не подозира?
Всяка загадка, особено сложната,
мисли ли, че никой не я разбира?

Всеки проблем е изход с препятствия,
но колко от всички са наясно с това?
Знае ли някой какво е щастие?
Поне едничък... Поне сега...

Всичко започва от празнотата.
Всичко се връща – отново там.
Знае ли пътят, че води нанякъде?...
Просто пътувам. Нека не знам.
Мира Дойчинова - irini

ГОРДЕЛИВИТЕ
От Миряна Башева

Горделивите -
ние -
не питаме никога.
В резултат -
емболия
от сподавени викове.
Няма за нас лекарства!
Няма противоядия.
Мълчаливо, но царствено
умираме. Млади.
(Моя гордост и бич мой,
мразен, неминуем,
как да кажа "обичам"?
Може някой да чуе!)
Горделивите -
ние -
живеем от болката.
Ех, понякога пием
един за друг.
Толкова.

Друго няма какво да ти дам,
Само обич самотна и дива .
Само обич, много малко е знам ,
Но затова пък не е ли красива ?
Не е ли шеметен всеки наш миг,
Всяка истина, всяко докосване
И всеки път този, силният вик
На звездите прогонващ въпросите …
И ако някога всичко умре
За това аз няма да имам вина,
Щом така трябва да бъдe, добре .
Свети болка в очите ми вместо тъга .
Само обич самотна и дива.
Само обич, много малко е знам,
Но затова пък не е ли красива?
Нямам друго какво да ти дам.

Дамян Дамянов

ПЪЛНОЛУНИЕ

По стените бели скачат
Сенки на дървета –
Или сенки на ездачи
Под луната светла?

А небето – голо, голо,
Звънко и тревожно...
В нощ такава, без да молиш,
Става невъзможното.

Пътища съвсем безлюдни
Светят калайдисани...
Някой някъде е буден
И за тебе мисли.

Станка Пенчева

Посвещение

Добър вечер, проскубана козино.
Дойде време на пътя да спиш.
Всички мърши са вече оглозгани
и снегът те вали мълчалив.

Трябва с теб да разкършиме кокали
покрай старата част на града.
Там домашните котки, разплакани,
все ти пишат любовни писма.

Трябва пак да прескочим оградите.
Да превърнем съня им в кошмар.
Ти ще виеш, а аз ще се смея сам
покрай някой страхлив тротоар.

Трябва пак да нахлупим легените
вместо шапки и черни бомбета.
Да подложиме крак на почтените -
ний, презрените лоши хлапета.

Трябва с теб да забиеме копия
във големия задник на скуката.
Не умирай, проскубана козино!
Този град има нужда от срутване.

Балчо Балчев

Днес ми е тъжно. Толкова тъжно,
че не мога дори да заплача.
Очертавам край себе си малка окръжност
с диаметър - ръката на здрача.

И се скривам във нея. Гола. По себе си.
Без мечти. Без надежди. Без нищо.
Пак туптят във сърцето ми безкрайни далечности.
И приличам съвсем на летище...

От което отлитат...Отлитат завинаги.
Без билети за някакво връщане.
Вътре в мен се разпадат отминали мигове.
А така да ми се прегръща...
сaribiana

Дъжд вали - слънце грее,
а във въздуха пресен
над града пламенее
разточителна есен:

тук се жлътват пътеки,
там е винен килима –
свои радости меки
всяка уличка има.

И аз, минал оттатък
извънградския прелез,
на живота си кратък
вдъхвам гнилата прелест,

гълтам Витоша близка
под небето сияйно
и така ми се иска
да пътувам безкрайно

в този танц на водата,
в тез лъчи освежени,
на които децата
викат: "Мечка се жени!"

"Дъжд вали - слънце грее", Валери Петров

Точно навреме

Есента е във стъпките
по паважа, в листата,
в топлината, в прегръдките,
в цветовете на вятъра...

Есента се промъква,
неусетна, красива,
и щурчето замлъква,
и небето се свива...

Малко паяче в клоните
си опъва пак плетката,
и е време за спомени,
и да сложа жилетката...

Есента се завръща,
по-сияйна отвсякога,
като дом ме обгръща,
и си тръгвам от лятото...

Есента ме превзема
без изобщо да пита...
И разбрах, че е време
да не бързам за никъде.

Мира Дойчинова - irini

Да знаеш, не заемам много място.
(Навярно и в прегръдка се събирам.)
Пространството ми цялото е щастие.
И само във въздишка го побирам...

Не искам много. Нищичко не взимам.
Но давам всичко. Даже и в аванс.
Превръщам във лета безкрайни зими...
А сложностите? Просто нямат шанс.

Съвсем обикновена съм, признавам.
Светулка, миг, звезда, сълза и копче.
До края на вселените оставам
надеждата във малкото ти джобче...

Такава съм. Недей да ме пресмяташ.
(Дори не можеш да броиш до толкова.)
Ти знаеш – не заемам много място.
Но с дъх лекувам всичката ти болка...

И още ли се чудиш на инат –
къде да инсталираш тишината ми?
Не ми е нужен целият ти свят.
Едно парченце – стая. Във душата ти.

Мира Дойчинова - irini

 

ДАЛАВЕРА

 Било днеска или утре,
Ако щете било вчера,
Всеки върши, прави, струва.
          - Далавера.

 Вред, където се обърнеш,
В проста или висша сфера,
Като фар в нощта проблясва
          - Далавера.

 И доставчик, и министър,
Нека всеки хване вяра,
Волно ил'неволно вършат
          - Далавера.

 Банки, фирми и търговци
Газят лука и пипера,
Със фалити се спасяват
          - Далавера.

 Момък млад, красив се влюбва
В богаташка кат холера,
И слепеца там ще види
          - Далавера.

 Девки мили, млади, свежи
В късна нощ, подир вечеря
Се разхождат, те пак кроят
          - Далавера.

 Партии се коалират
И създават атмосфера,
Та да падне кабинета
          - Далавера.

 И кръчмаря във виното
Сипва си вода без мяра,
Със умисъл да направи
          -        Далавера.

 Адвокатът защищава
И апаша, и банкера;
И за двамата излиза
          - Далавера.

Покрай заемите разни
Някои стегнаха кемера...
Осветена от закона
          - Далавера.

 И аз тука песни пея,
Чрез тях изход да намеря.
И това, е сам признавам
          - Далавера.

СТОЯН МИЛЕНКОВ, Декемврий, 1928 г.
1889-1953

Има ме...за Него

Аз съм мълчанието сутрин в очите му.
Последната капка отиващ си сън.
Първата глътка топлина от кафето.
Аромата на утро по кожата съм.
Аз съм тръпката по гръбнака му вечер.
И съм копнежа му, и съм умора.
Аз съм тази , която единствено
с поглед търси в морето от хора.
Аз съм близко до него. И страшно далече.
Аз съм толкова негова, че чак го боля.
Той ме има неистово. И без притежание.
Аз го имам остатъчно. И само в съня...

Caribiana

„Не наричай всички Приятели!..“

Не наричай всички Приятели,
а само тези, които носят безсъние –
заради теб по очите си,
само тези, които от бързане
към теб забравят мечтите си,
само тези, пред които не криеш
колко крехки са в тебе надеждите..
Не наричай всички Приятели,
не използвай думите грешно!

Когато буря завие,
и полепнат тръни на пътя,
поогледай се КОЙ го е грижа?!…
И кой вместо теб ще пристъпи.
И кой не пуска ръката ти-
дори да няма стъпки нататък..
Не наричай всички Приятели,
помисли и отсей без остатък!
Миглена Цакова (m_space)

Редактирано 25 септември 20178 г. от jhoro (преглед на промените)

всички забранени плодове имат имена на любов

търсиш цвета на очите ми
по обиколката на ириса
желанието те поглъща
забравяш колко тъмна е вселената
колко дълбоко е небето
срежи зеницата ми на две
покажи че райските градини са на земята
подай ябълката
светът няма посоки
посоките имат свят
смисъл и един мит за разбиване
ще го сдъвчем заедно
от семената ще поникнат
дъждове мляко и нови грехове
ще слеем безумието си
ще позволим на паметта да рисува
белези
белези с имена на любов

Надя Стефано

Те - жените ранени не спят.
Да поплачат си имат минути.
Те заспиват. Сънуват. Мълчат.
Като тъжно-красиви кошути.

Ти жена не ранявай във гръб!
Сякаш спираш полет на птица.
Твойте думи дарят ли й скръб.
Просто става. Какво ли? Лъвица....

Замълчи си тогава..Потрай!
Наранено сърцето остава.
Прошка искай! Цветя й подай!
Тя Жена е! И знай да прощава.

Ти жена не ранявай! Боли!
Като меч са отровните думи.
Във душата й дъжд ще вали.
Сиви капки..Смъртни куршуми.

Но реши ли жена да мъсти,
ти докрай ще бъдеш орисан.
Втори път не ще ти прости.
Просто ти ще бъдеш... отписан.
Красимир Димитров

...от себе си

Аз вече няма да се влюбвам никога.
Навярно и така ще оживея.
Ще скрия всичките безумни мигове,
в които спомените ми са разпилени.

Сърцето ми ще стане страшно скучно.
И пълно цялото с ехтяща празнота.
Да бъде мълчаливо го научих.
И ... толкова. Какво е любовта...

Изглежда то обаче не поиска
във рамка от необич да е вплетено.
Намерих на гърдите си написано:
„ Отивам си. Обичам те.
Сърцето ти”.
Радосвета Аврамова (Caribiana)

ама как сте се наиринили и накарабианили поред на номерата...  малко въздух им дайте, ще се задушат в собствен сос.

Редактирано 30 септември 20178 г. от Уиш... (преглед на промените)

Дай си устните -

да им взема

думите.

 

Spoiler

шапка невидимка

 

 

Усещане

Сгушени котки и аромат на кестени...
Ставам си близка със есента...
В моите стъпки подскачат стреснати
няколко сухи листа...
Пак съм си същата, тръгвам на някъде,
но и различна. Прозрачна. Друга...
С вятъра ставаме тихи приятели.
И ми помага... Да се изгубя...
Думи по клоните и врабци до комините –
пишат деня вместо мен...
Все миг, толкова цветно отминал,
няма как... да е студен...
Ставам си близка със всеки спомен,
и съм си винаги точно на мястото.
Малка въздишка ще се отрони...
Но ще е може би само от щастие.

Мира Дойчинова - irini

Клинопис за разчитане

 

„Любов – достатъчна причина.
Любов – достатъчна вина.“
(Калин Донков, Неизбежен човек)

 

Копнежни стъпки –
клинопис в съня ти.
Жена на зазоряване. Бездомна.
Любов я назови и ще разсъмне.
Такава нощ прилича на Голгота.
Срежи въжето – примка над главата ти –
и копчето на тясната си риза…
Върви, спаси жената.
И душата си
Жената е достатъчна причина
да се сдобриш със себе си накрая,
на болката си да простиш и Бога.
За миг ме погледни.
Не ме позна ли?
Искра, готова да запали огън.
Обичам те! И празник си,
и пъкъл,
но нямам страхове от хорско скерцо,
а мисълта за теб превръщам в стълба
и горе си говоря със небето.
За малко е.
Смъди дъждът в окото.
Наоколо е тихо и отвъдно.
Аз бях Икар и си платих крилото
за кратък полет,
който свършва в ъгъла.
Какво, че те обичам щом не знаеш,
аз нямам Аладин, ни златна рибка.
Душата ми прилича на камбана,
захвърлена в джендема безезична.

О, тази обич тъй е непривична!
Изглежда някак ирационално
във този век на войнствена себичност
да те превръщам в малката си тайна.
Ще чакам някой ден да се събудиш,
да ме повикаш с истинското име.
Навярно знаеш –
влюбеният луд е
и вярвай – точно толкова невинен.


Лили Качова

Редактирано 4 октомври 20178 г. от Уиш... (преглед на промените)

...

Вдигнеш ли ръка, за да погалиш,
разместваш въздуха
на цялата вселена.

 

Борис Христов

 

 

САМОТА

Да си самотен в този град,
където всичко е нетрайно,
където хората дружат
без искреност, без скръб, без тайна,

където сградите стоят
и в тъмнината бдят и слушат -
това е най-страхотният,
необясним, убийствен ужас.

Трамваите по мен реват,
от релсите излизат, гонят.
На всеки светъл кръстопът
блести зелената им броня.

Автомобилите в нощта
летят, фучат, хипнотизират.
И на широкия площад
локалите са алчно зинали.

Какво изгубих на света?
Приятели? Другар? Любима?
О, истинската самота
понявга е необяснима!

Дано не дойде този ден,
когато сам не ще изтрая
и ще се спъна изтощен
пред колелата на трамвая.

Александър Геров

ХАДЖИ ДИМИТЪР

 

Жив е той, жив е! Там на Балкана,

потънал в кърви лежи и пъшка

юнак с дълбока на гърди рана,

юнак във младост и в сила мъжка.

 

На една страна захвърлил пушка,

на друга сабля на две строшена;

очи темнеят, глава се люшка,

уста проклинат цяла вселена!

 

Лежи юнакът, а на небето

слънцето спряно сърдито пече;

жътварка пее нейде в полето,

и кръвта още по–силно тече!

 

Жътва е сега... Пейте, робини,

тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,

в таз робска земя! Ще да загине

и тоя юнак... Но млъкни, сърце!

 

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира: него жалеят

земя и небе, звяр и природа

и певци песни за него пеят...

 

Денем му сянка пази орлица,

и вълк му кротко раната ближи;

над него сокол, юнашка птица,

и тя се за брат, за юнак грижи!

 

Настане вечер – месец изгрее,

звезди обсипят сводът небесен;

гора зашуми, вятър повее, –

Балканът пее хайдушка песен!

 

И самодиви в бяла премена,

чудни, прекрасни, песен поемнат, –

тихо нагазят трева зелена

и при юнакът дойдат, та седнат.

 

Една му с билки раната върже,

друга го пръсне с вода студена,

третя го в уста целуне бърже, –

и той я гледа, – мила, зесмена!

 

"Кажи ми, сестро де – Караджата?

Де е и мойта вярна дружина?

Кажи ми, пък ми вземи душата, –

аз искам, сестро, тук да загина!"

 

И плеснат с ръце, па се прегърнат,

и с песни хвръкнат те в небесата, –

летят и пеят, дорде осъмнат,

и търсят духът на Караджата...

 

Но съмна вече! И на Балкана

юнакът лежи, кръвта му тече, –

вълкът му ближе лютата рана,

и слънцето пак пече ли – пече!

не се бои от снега
само когато
вали над леглото й
за да прогони пеперудите
които крие под възглавниците

...

Носи един ръждясал компас на врата си,
предполагат, че е спомен от детството,
когато е объркала Рила с Родопите,
плакала е дълго
и е пришила стара карта под палтото си,
за да бърка посоките само нарочно.
Сама не знае дали ако сложи
един глобус в скута си
ще говори дълго за реките на Нил,
за убежищата на унгарските цигани
и къде момичетата се печелят най-лесно.
Но поставя пръст върху устните,
засмуква внимателно
и посочва географията на отсъствието
като целуната плът,
която няма с кого да говори...

....

Гръбнакът на нощта е бездетна жена,
утробата й-митология на белезите,
написана на език,
с който не можеш да си измолиш дори вода.
Заклевам ви, погребете ме по тъмно,
слънцето е клюкарка с пъстри поли,
която знае как да приказва с тълпите,
а разказаната смърт е суеверие без памет.

 

Рени Бакалова

Редактирано 7 октомври 20178 г. от Уиш... (преглед на промените)