Имаш ли си момиче, Джими?
Момиче, което те кара 
да забравяш,
че има други момичета?!
Което е легнало в гърдите ти,
свива корема ти
и
нагоре-надолу
бяга по мускулите ти...

Твое момиче, Джими.

На което ти се иска
да извикаш -
липсваш ми...

Такова момиче -
имаш ли си, Джими...

И мислил ли си, 
че можеш без
него?

Дакота

ПОСЛЕДНИЯТ ДРАКОН

На моста те чаках
в надежда облечен ...
Почаках, поплаках,
и тъжно обречен
крилете размахах! 

Ти ме намери
в гората без сили ...
Открехна ми двери
в сърцата родили,
любови и вери!

Погледнах в очите,
уплашено смели ...
Погалих косите,
ръцете ти бели.
Обикнах звездите!!!

Коя си не знаех,
но вкусих дъха ти ...
Преди те мечтаех 
сред куп непознати
и образи ваех!

Погали ме нежно,
лекува ме с устни ...
С ухание снежно,
милувки изкусни - 
почти безметежно!

А после изчезна,
разстла тъмнината ...
С тъга безполезна
и болка позната,
отвори се бездна!

На моста те чаках,
унил и безличен ...
Зората разплаках - 
триглав и различен
и плаках ли, плаках!!! 

- Върбан Димитров

И провалих се…

Така ми се искаше 
да повярвам 
във някого истински,
но нещо бе скъсано 
между мене и другите 
(чувах го).
И ролите 
не постигаха своя успех 
на опитване -
да бъда добра...
да съм единствена 
(липсваща).
През цялото време
все тичах и тичах 
през белези -
оставях следите си 
във разделите,
подобно червени 
змийчета по китките.
Готова бях 
(само до теб да достигна) 
на всичко 
(и провалих се)
да те обичам.

Дакота

ЖЕСТОКО ЗА ДВАМА

Бутилка стар коняк за по-изискано,
пет приказки за мода и за друго,
един изтъркан виц, полуусмивка
открадната целувка... първа. 
Дежурното "недей" на женски глас, 
с което всъщност те повикват.
Две бели фигури от страст,
интимното око на синя лампа
и сладка топлина на полумрак,
на голото легло,на тиха музика.
А после - неизменната умора.
Дими цигарата за двама,
като жестока рана тлее.
Почерква вече празната касета.
Вик! И всичко свършва.
Обичам те - ми казваш ти
със своя неуверен глас
и молиш ме настойчиво, страхливо
да ти повтарям същото и аз.
Обичам те, но как да ти го кажа
във тази тишина.
Лъжа, защо ти е лъжата?
Целувам те, но тебе ли целувам?
Лежа до теб - коса в коса
прегръщам те и те забравям.
И не че има друга,
и не че ти си хлътнала по мен,
а просто бе поредната игра.

Безмълвна съм

Едва обърнал гръб те стигам

със поглед,

истински политам -

тежи товара  от

всички спомени...

изгарям ги

в една цигара.

Зазяпвам се,

-  сама, след теб... от устните ми

птици неми

с крила отпуснати се свличат

И нямам време -

за второ дръпване

...цигарата догаря.

Димът е пощальон за смъртници

подпрени

на ръба на масата от спомени,

половината надвесени

извън контрола на времето,

отнето им

в затвореност -

какво ли пък?

- цигарата изгасва - хвърлям я

със мислите си

стъпквам я ...безмълвна съм.

Дакота

Повика ли ме?

                      Или аз не се обърнах?

                      Всъщност... Вече е без значение.

                      Не крий очите си.

                      Два зелени фенера - притихнало угаснали.

                      Пусни сълзите си. Измежду пръстите ти да изтекат.

                      Като без препинателни знаци изречение...

                      Или като два реда бисерни цветенца.

                      Между стрелките на стария, счупен часовник прораснали.

                      Със ръце отчаяно прострени един към друг. Се търсехме.

                      Крадяхме си кратки мигове безмълвие и страст.

                      Устни и пръсти сплели. Във греховно, но тръпно бездумие.

                      Прегърнати се скитахме из стария нощен град.

                      Но Времето май ни се бе разсърдило.

                      Какъв ли непростим сторихме грях?...

                      Че счупихме часовника? Едва ли.

                      Та съдбовно ни запокити във два срещуположни края.

                      На един и същи Свят.

                      ... Майната му на Времето. То е стар безбожник.

                      И не е ли всъщност Любовта едно безумно разминаване?

                      На различни гари спрели насрещни, ала несрещнали се влакове.

                      А валеше дъжд...

                      И само сенките ни разделени в мрака.

                      Оплиташе отново паяжини ръждива самота.

                      Тъга след щастието. И щастие след тъгата...

                      Ръка в ръка вървят!

                      Само спомените сякаш крещяха безмълвно във нощта.

                      Здравей... И С Богом, моя тъжна Любов!

                      Още ненарадвали се с теб... И се разминахме.

                      А другото е страстта. Изгарящата Човека страст.

                      Която не остарява... Или плачещата Свещ...

                      Която някак бавно, бавно, бавничко... Догаряше.

 

- В. Борджиев

Сърцето ми не диша предразсъдъци

Не ме "помръдват" хищните ви погледи
и думите ви с мирис на омраза -
не се страхувам (пила съм отровата ви),
а подлостта... от нея съм се парила...

Не трепкам като малка шамандура
в беснеещата пяна на очите ви -
от рибите научих се да плувам,
от буревестниците - мрака да прелитам. 

Разбрах, че нищо не е за отлагане -
от раните си... опознавах себе си...
На утрото зората е сияйна,
когато между облаците свети...

Дори от ада страх да не изпитваш,
да станеш богохулник в църква...
Горчиво... без сравнения, без утре -
във неизвестното на океан безумен...

Да грабнеш в миг дори неуловимото,
да го спасиш от кротостта на мухъла -
Животът си да минеш галопиращо,
без да броиш мизерните си пътни...

Не мисля колко тежка е присъдата,
каква ще е цената на вината ми...
Сърцето ми не диша предразсъдъци -
не се риТмува с разписанията...

Дакота

Стих за двама Тя ухае на лято и сутрин го буди с кафе. Той отпива дъха й и се превръща в небе. Тя усмихва просторите, а после ражда дъжда. Той се стапя в косите й и се събужда в дъга. Тя го милва с крилете си и прегръща с любов. Той я топли с лъчите си и й вдъхва живот. Тя подрежда в сърцето му  теменуги за зима. Той разпилява душата й и е горд, че я има. Тя сънува мечтите му, а вечер му пише стихове. Той рисува в очите й и сбъдва прошепнати мигове.

Където и да си,
аз съм с теб.
Тялото ми е далеч,
но душата ми е винаги при теб.

Любува се на твоята усмивка
и мечтае за твоята целувка.
Пази те, докато спиш,
от поглед тя не те изпуска.

Радва се на твоите успехи
и плаче, когато ти си тъжна.
Подкрепя те докрай
и вярва винаги във теб.

Ти си моята любима.
Ти за мен си най-голямата мечта.
Ти душата ми плени.
Да те обичам е моят избор и моята съдба.

Откраднати минути 

Откраднах си минути тишина. 
Без звуците си още по-красива. 
Щом мъж обича някоя жена, 
той прави всичко, за да е щастлива. 

Сега не чувам нищо. Само ти 
присъстваш в онемялата ми стая. 
В ръцете ми – изчезнала почти – 
на тихо те целувам най – накрая. 

Попивам всеки полъх на парфюм 
и всеки дъх от устните ти меки… 
"Обичам те”, изказано на ум, 
е истинско "обичам те” за всеки. 

Откраднах си минути. Ти и аз. 
В мълчание, което обладава. 
Не се нуждае любовта от глас. 
Достатъчно е да ни притежава. 

Добромир Банев
 

Тя е толкова красива, мила и добра.
Тя е с най-прекрасната усмивка,
пълна с красота – зареждаща с любов.
Тя е най-неустоима на света,
мехлем за моята душа.

Тя е болка и тъга, когато далече е от мен.
Тя за мен е наказание,
когато не иска моето сърце.
Тя е моята сълза,
когато плача пак за нея.

Тя е моята любима – най-красива на света.
Мисълта за нея ме вдига на крака,
когато паднал съм в калта.
Тя за мен е повече от любов,
тя е вечна цел и мечта.

Тя за мен е болка най-голяма,
когато казва ми да се предам.
Най-голяма е за мен тъгата,
щом в мен не вярва тя.
Душата ми гори, когато за нея аз не съм любим.

Тя е моята любима – търсете ме при нея.
Там се чувствам аз щастлив,
там се влюбвам пак и пак във нея.
Дори душата ми да изгори,
запалена от безразличие – до нея винаги ще бъда аз.
Роден съм аз, за да я обичам – това е моята съдба.

Оставам

Кога се уморих от този свят-
така и не разбрах, но ми е сиво
сред клоуни с добре трениран смях
и тяхната представа за красиво.

Не ги виня. Знам, сляпата съм аз.
Крещящо лъскава ми идва суетата.
Не мога да прикрия с очила
вродените недъзи на душата.

Не мога да жонглирам със съдби,
да се премятам по въжета от илюзии,
когато в мен незримото шепти,
че друг ще плаща земните ми дългове.

Отказвам се да вярвам в светове,
които не усещам със сърцето си.
Оставам Там- на Седмото небе
и малката Планета на Поетите.

Катерина Кайтазова

Сърцето ми тупти – 
усещам те, наблизо си!
Нали?

Душата ми гори – 
зная, търсиш ме…
Дали?

Звездно е усещането – 
пеят птиците, дори,
но тебе няма те… уви…

Липсваш ми!
Защо те няма,
ми кажи!
Хей… къде си, ти?

Ето те – 
пристигаш, идваш си. Ура!
Сърцето ми – 
успя да викне твоята душа.

Агонията
и сивата тъга – 
изчезват, махат се – 
сега!
Ти си тук. Ура!

Усмивката ти – 
дава ми крила,
с които вечно ще летя!

Не се страхувай – погледни ме!
Аз съм твоята мечта – 
ти ми даде любовта!

Вечна ще е тази свобода,
която ражда се в мига,
когато гушвам те в нощта.

Вечна ще е любовта,
щом душите сливат се
в страстта,
и откриват вечната съдба – 
начертана от любящите сърца!

Сърцето ми за тебе бие,
и плаче, щом далече си от мен.
Сърцето ми без теб не може,
щом те няма, съм сломен.

Къде си? Липсваш ми, безкрайно!
Душата ми те търси, през деня,
и сънува те в нощта,
като част от най-красивата мечта.

Ела си! Бъди със мене във нощта,
и до мен се ти гушни.
Аз те чакам на вратата,
при мене се върни.

Без теб съм в плен на самотата,
която огражда моето сърце.
Душата ми за теб копнее
и без теб не може да живее.

***

Подлостта не говори.
Мълчи.
Опустошително 
действа 
над чужди съдби.
Посява съмнения. 
Хиляди. 
Болки.
Жъне тревоги 
през рани прободни
Обрича на мъки 
безкрайни.
Доверието. 
Животоотровен 
плодът й е черен.
Убиец 
без милост. 
Насилник 
във църква.
Със поглед 
изстинал – 
палач 
на издъхващ.
Подлостта - тя... не спи.
Идва винаги... 
Тихо.
По- дива от рис.
И само 
на тъмно.
Усещаш я 
късно. 
Вече  
преборен, 
вече помръкнал.
Не си я видял, 
но зъбите й  
помниш.

Дакота

Тя се съблича, излиза и свети,
и се разтваря във всички предмети.
Бавно отпива мастилото тъмно, 
за да остане завинаги будна.
Ти я докосваш, а тя вече влиза
в най- плахата гънка на нощната риза.
Тя се съблича, гаси и се готви за сън,
в който остава за дълго отвън.

Магдалена Абаджиева

---

Нощта разлиства залеза
и впива поглед в неговите страници.
Прочита буквите пастелни,
разтегля плахите му граници.
А книгата остава тънка, все така
събрана само във едно двустишие:
нощта към залеза сведе глава
и той по нея цветовете си издиша...

Магдалена Абаджиева

---

Носете си новите дрехи, момчета!

Не казвайте утре ще бъдем красиви!
Не казвайте утре ще бъдем щастливи!
Не казвайте утре ще бъдем, ще бъдем...
Ще обичаме утре,
утре ще бъда любим.
Носете си новите дрехи, момчета!
Падаме, както ходим, умираме, както спим.

Не казвайте утре ще почнем голямото,
днес да спечелим пари за прехраната.
Не казвайте утре ще бъдем честни!
Днес тихичко ще се проврем...
Носете си новите дрехи, момчета
Ходейки падаме, сънувайки мрем.

Не казвайте утре със вик на площада
ще кажа истината, после - на клада!
На клада, но утре, а днес потърпете.
Днес се налага да премълчим.
Носете си новите дрехи, момчета
Падаме, както ходим.
Умираме, както спим.

Стефан Цанев

 

Редактирано 19 януари 20188 г. от divna (преглед на промените)

Изправете се! Идва бурята 

Тя е кратка и диша леко. 

Из очите ѝ никнат бурени.

Из смеха ѝ сълзят пътеки. 

По ръцете ѝ ходят мълнии, 

от косите ѝ се кестенее. 

Изправете се като хълмове!

Идва бурята. Аз съм с нея.

 

           Елена Денева

Забудут? — вот чем удивили!
Меня забывали сто раз,
Сто раз я лежала в могиле,
Где, может быть, я и сейчас.
А Муза и глохла и слепла,
В земле истлевала зерном,
Чтоб после, как Феникс из пепла,
В эфире восстать голубом.

 Анна Ахматова

Една ампула мрак

Аз още дишам твоята безупречна любов,
в която няма сянка,
ни тела,
ни празнично докосване,
ни спомени...
Метафора на всичко,
с което се повдигам
цял живот.
Кристална философия
и фотография
на нищото...
А нищото е всичко,
даже себе си...
И затова
сега ще завъртя
в черупката си нежната вселена...
Ще сложа под езика си
една ампула мрак
за всеки случай –
утре е студено.
На дъното - в самия ад
съм аз.
И светя.
И поглъщам всяко време.
Но нямам думи да се изрека.
Не се наричам никак,
само гледам.
Защото помня други правила
и съм преситена...
от други съвършенства...

Но по-добре
докрай да няма бряг,
отколкото
реката да изчезне.

 Виолета Христова

Какавида

В пашкула дреме -лъскав и копринен.
Прегръща мракът топлия и сън.
Ако излезе, може да загине -
кой знае колко страшно е навън!!
Не че не иска малко свят да види,
но полетът си е една беля....
Телата ни са също какавиди,
в които спим, сънувайки крила.

Светлана Йонкова

Душата ти е тънка жива, струна,
чувствена, звънтяща
тя свири и при най-лекия полъх на пролетния вятър,
при първото разпукване на пролетните цветове.
Тя свири с най-нежни звуци,
когато е обичана, когато е разбирана.
Душата ти е тънка жива струна,
чувствена, звънтяща,
тя свири и при най-лекия допир на нежни ръце,
при първия звук на любящо сърце.
Тя свири с най-нежни звуци,
когато е мечтана, когато е желана.
Душата ти е тънка жива струна,
чувствена, звънтяща,
но аз не мога да свиря на нея,
защото не нося в сърцето си
пролетния лъх на вятъра,
защото имам груби ръце,
неспособни да ти подарят пролетните цветове.
Аз не мога да свиря на тази тънка, жива струна,
защото ще я скъсам и твоята душа ще умре.
Затова обвий душата си в желязо,
скрий звънтящия и нежен глас,
приготви я за моите груби ръце,
които душата човешка раздират,
любов и огън само в нея наливат.
А тънката жива, струна би се стопила,
би се разкъсала.
Успокой душата си, тя няма да може повече да свири,
от нея нямя дя се излъчва тиха, нежна музика,
от нея просто ще се отрони вик,
вик за борба, вик за живот, за насъщния хляб, за деца.
Душата ти ще загрубява, ще обеднява
и музика не ще познава,
защото Аз имам две груби човешки ръце,
които ще протегна към твоето сърце
и душата ти желязна Аз ще обладавам!

Етна 1985г.


 

СИЛНИТЕ

Силните плачат сами.
Не ръкомахат. Не викат.
В гръб не забиват ками.
И не се кланят на никого.
Те овладяват света,
без да си губят душата.
Ала вървят и вървят
само напред и нататък!
Въпреки вечния страх.
Въпреки всяка измама.
Никой не може без тях.
Рамо за силните няма.
Те знаят как да простят,
Как на доброто да служат.
Те не поглеждат назад
И не говорят ненужно.
Те са внезапни искри
От небесата дарени.
Тяхната воля твори
Нови, незнайни вселени.
Въпреки цялата мъст
И доживотната завист -
още влекат своя кръст
и до безкрай се раздават.
Мъката не ги ломи.
Прави ги по-всемогъщи
Силните плачат сами.
Но времената обръщат.

Веселина Атанасова

Не забравяй

Списъкът с нещата,
които не бива да забравям
всеки ден е дълъг -
съдържа дати, имена,
масло, кафе, оцет,
забравени обещания,
закъснели срокове,
уговорки, които знам,
че няма да спазя
и прочие, и прочие.

Списъкът с нещата,
които не мога да забравя,
съдържа само имена.

Поправка, име.

Константин Трендафилов

В ОЧИТЕ МИ ЗАПОЧНЕ ЛИ ДА МРЪКВА - 
дошло е времето... да си вървиш. 
В Душа - се влиза само... като в църква! 
Да палнеш свещ... А не, да я гасиш.

Прощавай, че пътеките са мокри! 
Зарових обич там... И я полях. 
Защото... любовта не търси покрив. 
Ни разни вещи... Може и без тях.

От безлюбовие - и аз съм пила 
горчивата утеха на греха. 
И (като теб) тъгата си съм крила - 
под маската (фалшива) на смеха...

Сега - не търся нищо... Просто пазя 
студените стени - на своя храм. 
Не бих! - го осквернила със омраза. 
Но, и любов... не мога да ти дам.

Тя, любовта... остана при сълзите, 
които под клепачите си крих... 
Без нея - е студено под звездите! 
Да можех!... - да те стопля, с този стих.

Тя, любовта... остана при сълзите... 
Зарових я - под брезова кора! 
Преди да я заровя - бе в очите. 
Но ти това - така и не разбра...

Прощавай! - че пътеките са мокри... 
Не ме помни с разплакано лице! 
Помни, че ЛЮБОВТА НЕ ТЪРСИ ПОКРИВ. 
Тя - не живее в къща. 
А в сърце.

Гълъбина Митева

Ти познаваш всичките ми аз.
Нежната, гальовна като коте,
другата - препила с тишина,
измълчала чак до край живота.
Лошата - ядосана и гневна.
Лиглата, която те разсмива.
Сръдлата, която те изнервя.
Влюбената - истински щастлива.
Тъжната...а тя те натъжава...
И онази, дето се страхува.
Спящата Красавица. И жабата.
(И при двете става със целуване.)
Доверчивата, наивна чак до глупост.
Умната (понякога се случва).
Половинката ти абсолютна лудост.
И онази, дето е заключила
кулата си с десет катинара,
тъй като светът навън я плаши.
Ти познаваш цялата ми шареност.
Всичките жени във мен познаваш.
И те всички искат да останеш.
Искат да ги искаш всички, всички!
Да ти кажа ли една мъничка тайна?
Всички ние много те обичаме.

Caribiana