ПОСЛЕДНИЯТ ДРАКОН

На моста те чаках

в надежда облечен ...

Почаках, поплаках,

и тъжно обречен

крилете размахах! 

Ти ме намери

в гората без сили ...

Открехна ми двери

в сърцата родили,

любови и вери!

Погледнах в очите,

уплашено смели ...

Погалих косите,

ръцете ти бели.

Обикнах звездите!!!

Коя си не знаех,

но вкусих дъха ти ...

Преди те мечтаех

  сред куп непознати

и образи ваех!

Погали ме нежно,

лекува ме с устни ...

С ухание снежно,

милувки изкусни - 

почти безметежно!

А после изчезна,

разстла тъмнината ...

С тъга безполезна

и болка позната,

отвори се бездна!

На моста те чаках,

унил и безличен ...

Зората разплаках - 

триглав и различен

и плаках ли, плаках!!! 

- Върбан Димитров

Бутилка стар коняк,

 За по-изискано.

Пет приказки

за мода и за друго.

Един изтъркан виц.

Полуусмивка.

Открадната целувка, първа. . .

Дежурното "Недей" на женски глас,

с което всъщност те повикват.

Две бели фигури от страст.

Интимното око

на синя лампа.

И сладка топлина

на полумрак,

на голото легло,

на тиха музика.

А после -

неизменната цигара.

Дими цигарата за двама,

като жестока рана тлее.

Почуква вече празната касета. Вие.

И всичко свършва.

Обичам те -

ми казваш ти

със своя неуверен глас.

И молиш ме, настойчиво, страхливо,

да ти повторя същото и аз?

Обичам те - но как да ти го кажа в тази тишина.

Лъжа, защо ти е лъжата?

Целувам те,

но тебе ли целувам?

Лежа до теб,

коса в коса,

прегръщам те

и те забравям.

И не че има някоя

конкретно друга,

и не че ти си хлътнала по мене,

а просто бе поредната игра.

- Иля Велчев 

3 март 1878

О, най-щастлив и най-очакван ден!

От чаканото слънце ослепен,

Един народ, пет века в мрак изстрадал,

Набожно е застанал като в храм

И в радостта си не разбира сам

Дали е коленичил или паднал.

 

О, най-щастлив и най-очакван миг!

За него еретик след еретик

Като главни по кладите горяха!

И може би светликът най-голям

Не иде от зората, а оттам —

От огъня, във който те умряха.

 

О, най-щастлив и най-очакван час!

Час, в който със свободен вече глас

Народът пее под свободно знаме.

Час, в който има всичко: нов живот,

Нов цар, нов път, нов гняв на стар народ…

… И свободата само май я няма…

Дамян Дамянов

Възпоминания от Батак
(разказ от едно дете)

От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?
Хе, там зад горите... много е далече,
нямам татко, майка: ази съм сирак,
и треперя малко, зима дойде вече.
Ти Батак не си чул, а аз съм оттам:
помня го клането и страшното време.
Бяхме девет братя, а останах сам.
Ако ти разкажа, страх ще те съземе.

Като ги изклаха, чичо, аз видях...
С топор ги сечеха, ей тъй... на дръвника;
а пък ази плачех, па ме беше страх.
Само бачо Пеню с голям глас извика...
И издъхна бачо... А един хайдук
баба ми закла я под вехтата стряха
и кръвта потече из наший капчук...
А ази бях малък и мен не заклаха.

Татко ми излезе из къщи тогаз
с брадвата в ръцете и нещо продума...
Но те бяха много: пушнаха завчас
и той падна възнак, уби го куршума.
А мама изскочи, откъде; не знам,
и над татка фана да вика, да плаче...
Но нея скълцаха с един нож голям,
затова съм, чичо, аз сега сираче.

А бе много страшно там да бъдеш ти.
Не знам що не щяха и мен да заколат:
но плевнята пламна и взе да пращи,
и страшно мучеха кравата и волът.
Тогава побягнах плачешком навън.
Но после, когато страшното замина -
казаха, че в оня големи огън
изгорял и вуйчо, и дядо, и стрина.

И черквата наша, чичо, изгоря,
и школото пламна, и девойки двесте
станаха на въглен - някой ги запря...
Та и много още дяца и невести
А кака и леля, и други жени
мъчиха ги два дни, та па ги затриха.
Още слушам, чичо, как пискат они!
и детенца много на маждрак набиха.

Всичкий свят затриха! Как не бе ги грях?
Само дядо Ангел оживя, сюрмаха.
Той пари с котела сбираше за тях;
но поп Трендафила с гвоздеи коваха!
И уж беше страшно, пък не бе ме страх,
аз треперех само, но не плачех веки.
Мен и други дяца отведоха с тях
и гъжви съдрани увиха на всеки.

Във помашко село, не знам кое бе,
мене ме запряха нейде под земята.
Аз из дупка гледах синьото небе
и всеки ден плачех за мама, за тата.
Но поганска вяра да чуя не щях!
По-добре умирвах, но не ставах турка!
Като ни пуснаха, пак в Батак живях...
Подир две години посрещнахме Гурка!

Тогаз лошо време и за тях наста:
клахме ги и ние, както те ни клаха;
но нашето село, чичо, запустя,
и татко, и мама веки не станаха.
Ти, чичо, не си чул заради Батак?
А аз съм оттамо... много е далече...
Два дни тук гладувам, щото съм сирак,
и треперя малко: зима дойде вече.

Пловдив, 1881

Иван Вазов

Рецепта... за поезия

Когато си забравил правилата,
когато се превърнеш във дете,
повярвало на пролетния вятър
и притчата (че всеки е Човек),
че песните на птиците са живи
и Щастието, всъщност, е игра!
В която забраненото е: Сиво...
и чувството, че винаги си прав,
тогава ще си техният приятел:
На музите! Луната! На звезди!
И твоите слова ще са от злато.
А някой ще чете! И ще е тих...

Ангел Колев

ЗНАМ

Зрее тълпата гъста. Ангели мои, спите ли?
Господ виси на кръста не пред човеци. Пред зрители.
Капе кръвта му тежко като в бездарен трилър.
Юда си води бележки: "Талантът да се умира..."
Страстни човеколюбители - прости, но опростени,
зяпат без свян под полите на Мария и Магдалена.
И се завъртат пролети, зими, летоброене...
Боже, смени си ролята, нека и друг бъде гений -
Юда със сълзи да плакне кирливите хорски ризи!
Човекът да милва агне, не пръстите си да облизва,
рало да лее ковачът вместо пирони студени,
Мария да спре да плаче с очите на Магдалена...
Ангели мои, спите ли?
Сняг на перца се стеле.
Ако разровиш косите ми,
ще видиш -
покълват бели.
Тъй че, спести ми края -
в клоните звън се рони.
Казваш - кълвач. Но аз зная -
ковач е.
Брои пирони.

Мая Дългъчева

Усмихни се... 
Усмихни се на утрото - то отново пристига! 
Усмихни се на слънцето - ще ни гали и днес! 
Усмихни се на вятъра - дето облаци вдига! 
Изпрати тишината - тя си тръгва в унес... 
Усмихни се на чайките - ех как хубаво пеят! 
Усмихни се на хората - те са мили, добри! 
Усмихни се на гълъба - там в небето се рее! 
Изпрати и звездите - те си тръгват сами! 
Усмихни се на Дявола - нека в Ада потъне! 
Усмихни се на Ангела - и помахай с ръка! 
Усмихни се на злобата - тя дано да се спъне! 
Погледни към Луната - тъй щастлива е тя! 
Усмихни се на изгрева - и денят е прекрасен! 
Усмихни се на милата - с чаша нежно кафе! 
Усмихни се на всички - и не стой безучастен! 
Усмихни се широко - ще се чувстваш добре!
Добромир Радев

Магията жена

Когато Бог създавал е жената,
душата си откъснал за модел,
шест дни я ваял от дъгата,
косите ù от звезден лъч изплел.
 
Намислил си, че трябва да обича,
в сърцето капнал дозата любов,
орисал я на цвете да прилича,
със ангелската хубост бил готов.
 
Останало очи да изрисува -
от слънцето взел шепа топлина,
от пътя млечен с трепет образувал
зеници от неонова луна.
 
Изпратил я - богиня, на земята
и устните нашарил ги със грях,
облякал я с усмивка на зората,
загърнал я със слънчевия смях.
 
Заръчал ù да пламва като огън,
сълзите ù да бъдат топъл дъжд,
да бъде жаждата... и всеки поглед
пожара да разпалва отведнъж.
 
Да бъде страстната стихия на морето,
на вятъра - крилатия рефрен,
искрицата, посята във сърцето,
и нежната въздишка нощ и ден.
 
Велик си майстор, Господи, велик си,
сред всички чудесии на света
дарил си мъжката ни същност
с магията, наречена жена!

Красимир Трифонов

ДОБРИТЕ ОЧИ НА МАМА

На пейката до нашта порта
ме чакаше една жена.
Дарила беше ми живота -
огромен свят от светлина.

Аз цял живот не срещнах укор.
Не ме упрекна, огорчи.
Тя чакаше ме вечно тука -
с добри очи, с добри очи.

Не ме разпитваше за нищо.
Присядах с обич - все така.
Тя вземе мойта длан с въздишка -
и ми целуваше ръка.

Как бях смутен, че тя целува.
Прегръщаше ни доброта.
И гледах как сълзите плуват -
от обич и от красота.

Сега съм сам... И чакам мама.
В трева смени си тя лика.
И няма я - на мойто рамо -
тъй грубата, добра ръка.

Сиротно чакам - тя къде е?
Добри очи, ръка в резба.
А мама люляка люлее
и бърше моята сълза.

Никола Гигов

Аз съм тук. На последната пряка.
Във последния час за обичане.
Простосмъртна. Но не като всяка,
във която оглеждаш очите си.
Нямам име. Погребах го в петък.
Да не ти натежава от помнене.
После хвърлих по себе си кремък -
за да вземеш парченце от стомната.
И вселена си нямам. В наследство
ми остават пробитите грошове.
Но в душата си нося вълшебство.
И в добрите моменти. И в лошите.
Аз съм тук. Но дали ще ме стигнеш
или пак ще се спънеш във егото?

И на пръсти слепец да се вдигне -
все еднакво далече е светлото!

Васка Мадарова

Свести се! Близо е денят!
Ехти от онзи цъфнал рът
на славей чуден песента
и буди с ясен глас света!
Нощта на запад веч умира,
от изток светъл ден напира,
червено-пламенна зора
сред тъмни облаци изгря
и скоро слънцето ще блесне!
Луната бледа е и гасне,
че тя с измамливо лице
следеше стадото овце
и то пастира свой остави.
Тъй в пущинаци и дъбрави,
по страшни долища, без път
го водеше на лъв гласът.
Овцете бурени пасяха
и в подли примки се плетяха,
които, за да сее страх,
лъвът поставяше пред тях.
Тогаз разкъсваше ги той
с помощниците си безброй -
свирепи вълци, зли змии,
що спяха в сухите треви
и смучеха до кръв овцете,
без да им чуват плачовете.
Най-сетне над света просветна
и песен заехтя приветна
на славей нежен във нощта!
Настъпи вече утринта
и лъвският лъжовен лик
разбули слънцето за миг!

Ханс Закс

Прегърнали по навик самотата,
забравяме защо въобще сме тук...
Човекът вижда себе си, когато
огледа се с любов във някой друг.

Мира Дойчинова

Събудих се... До мене маргаритки –
любимите цветя на Бог.
Навярно ги е пратил някой,
който е будувал от Любов.
Навярно някой, който знае,
че розите са суета,
нощес ми е донесъл обич
от бели, искрени цветя.
Поглеждам, между белите цветчета,
името си с цветен химикал,
на мъничка хартиена бележка
написала е снощи Любовта...
Каква шега! Докато я сънувах
при мене, без да зная, е дошла
и ме е чакала да се събудя
с букет от бели, искрени цветя...
Бистра Малинова

Ти и аз

Давам зрънце обич на всеки
и искрица ...от огъня в мен,
макар по различни пътеки,
да вървим към новия ден...

Давам зрънце от моята вяра
светлина и късче надежда,
не според някаква мяра -
до душата всичко се свежда…

Давам слънчева драгост 
и нищо не искам в замяна,
стига ми човешката радост
да видя тъгата засмяна!

Дейзи Патън

Един живот живеем. Нито метър
не ще получим повече от него.
Сърцето ме боли като го гледам
през пръстите ни как изтича леко.
А ние сме изплезили езици
пред сребърните грошове на Юда -
предатели, клеветници, убийци,
повярвали, че всичко се купува.
А ние сме размесили със жлъчка
последните си чаши сладко вино.
Да бием съвестта жестоко с пръчка -
ни стана занимание любимо.
Разпъваме на кръст добрите хора,
а с лошите си стискаме ръцете.
И все по-дълъг става коридора,
във който малодушно спят овцете.
В гърдите ни сърца от камък бият
и вместо милост, пръскаме омраза.
Брат с брата са на път да се затрият.
Човечеството страда от проказа.
Един живот, а ние го пилеем,
посяли семената на раздора...

А само със любов ще оцелеем.
И само любовта ни прави хора.

Васка Мадарова

 

ТИ ИСКАШЕ...

 

Ти искаше да бъдеш волна и сама,

да нямаш родни връзки, свиден кът,

да скиташ с вятъра по цялата земя,

да не поглеждаш минатия път.

 

Ти искаше от недостигнат връх

света да видиш долу - дребен, уморен, -

да вкусиш острия, пронизващ лъх

на най-далечното, неминато море.

 

Ти искаше живота ти да бъде сън,

родина - целия разтворен свят,

а вложи всичко - свят, живот и сън -

в две топли устни, в две очи с променлив цвят.

Елисавета Багряна 

КАЗАНО ПО МЪЖКИ

Не хулете след третата чаша,
аз от първата още разбрах,
че вината изцяло е наша
и не можем минута без тях.

Стига с тези страхливи закани,
от разбридано его и чест!
Любовта е причина да станеш
на разсъмване утре във шест.

И додето зората се спуска,
над града като розов воал,
да направиш кафе и закуска,
за онази, с която си спал.

И вселенската нежност събрало,
да ти бъде сърцето компас -
че жената не е само тяло,
да си кажеш самичък на глас.

Нека в кръчмата други да пъшкат,
от измислени в чаша вини -
да обичаш е повече мъжко
от хиляда и триста псувни!

Динитър Никифоров

Не спирай

Не спирай да мечтаеш нощем,
когато всички тихо спят.
Не спирай ветрове да гониш,
дори когато няма път.

Не спирай брод да търсиш в мрака,
след него има светлина.
Не спирай любовта да чакаш -
тя идва някога сама.

Не спирай да летиш свободно
дори когато те боли.
Не спирай детството да носиш,
в сърцето си го запази.

Не спирай да обичаш лудо
живота шарен, променлив.
Не спирай да очакваш чудо…
Не спирай да се чувстваш жив!
 
Ева Корназова

Земята се протегна. Пролетта
развя коси и изгревът погали.
Небето се усмихна на света
и всяка жива твар студа забрави.

Подухна нежен, розов – благ ветрец
и люляци обагри със копнежи.
Във въздуха – бродиран със живец
запяха птици – волно долетели.

И всеки друм – посока непознал,
огледа се – с надежда по Земята,
пося Любов във рохката и кал
и влюбен се отдаде на тревата.

Над покривите – Слънцето с лъчи
разроши с нежност пулса на сърцата,
усмихна се на Зимата: – Прости,
дошло е време да събудя днес децата си.

И всеки някак бързо улови -
магията, в която се превърна.
Погледнаха се хора – със мечти
подадоха ръце – и се прегърнаха.

Маргало

Николай Лилиев 

Тихият пролетен дъжд…

Тихият пролетен дъжд

звънна над моята стряха,

с тихия пролетен дъжд

колко надежди изгряха!

 

Тихият пролетен дъжд

слуша земята и тръпне,

тихият пролетен дъжд

пролетни приказки шъпне.

 

В тихия пролетен дъжд

сълзи, възторг и уплаха,

с тихия пролетен дъжд

колко искрици изтляха!

 

Пак е ябълка.
Все това ми подава
този мой живот. Неуморно!
А не става от тях лимонада.
Само ябълки… Няма лимони.
Аз какво да ги правя…Не зная.
Имам цяла кошница вече.
За една те гонят от Рая
във Земята Ужасно Далече.
А пък аз съм събрала дузина…
При това – до една омагьосани.
Отровени, червените половини
надничат от ръба на кошницата.
Ще я отхапя тази. Без това
не вярвам в Рая, който съществува.
Отровата е тиха и добра.
И нежна като влюбена целувка.
Прощавай, Ева. Ти ще разбереш…
Снежанка също би разбрала.
Поуките са само за мъже.
А ние просто продължаваме…

caribiana

Продавач на надежда

Ако можех да имам едно
магазинче със две полички,
бих продавал...познайте какво?
Надежда! Надежда за всички.

Купете! С отстъпка за вас!
Всеки трябва надежда да има!
И на всеки бих давал аз,
колкото трябва за трима.

А на тоз, който няма пари
и само отвънка поглежда,
бих му дал, без да плаща дори,
всичката своя надежда!

Джани Родари