Отиде си. Небето се разплака,

скръбта приведе старите ели,

и вятърът засвири сред букака, 

С две думи, времето се развали.

 

Камината във стаята запуши

и скръб, и дим очите насълзи

Стоя и зъзна и с досада слушам

как псето срещу вятъра ръмжи.

 

...

Богомил Райнов

 

 

РЕЦЕПТА ЗА УСПЕШЕН ДЕН

Още преди да отворя очи,
знам, че денят ми ще бъде успешен.
Вадя си списъка пълен с мечти
и се заемам да правя отметки.
Не мога без Слънце- отмятам и хоп-
дори да го няма, ще си нарисувам.
Това му харесвам на този живот,
че винаги можеш да тръгнеш от нула...
И винаги можеш да яхнеш мига,
дъждовния ден да превърнеш в надежда.
С усмивка в сърцето прегръщам света
и всички дела с лекота се подреждат!

Катерина Кайтазова

... мирише ми на пиленце със лук, на чер пипер, дафинов лист, на мама, 
и връща се – със птичките от юг, момчето в мен със бархетна пижама, 
летящо в парка с ролкови кънки – и в стихналите утринни пресечки, 
повярвало, че в летните лъки светулките в косите му са вечни, 
щом скъса чепарето за сафрид – и малкото юначе ще поплаче! – 
с едно щурче в кутийка от кибрит пак ще се скрие в топлото креватче,

и книжица с фенерче ще чете, додето благо пак го скастри татко, 
къде изчезна, мило ми дете, и всичко с теб си литна безвъзвратно? – 
изгубих те от век – дори и два! – забравило хвърчилцето с канапче,
днес – старче, дето го боли глава, по цял ден гълтам хапче подир хапче, 
навярно в мен старее някой друг? – а аз съм просто зрителна измама...
Мирише ми на пиленце със лук, на чер пипер, дафинов лист – и мама.

---------

... ще ти направя риба в пергамент, ще ти сваря и шепа-две картофки, 
за теб от най-добрия секънд хенд ще купя топли сребърни пантофки, 
и винцето ми – истинско мерло! – ще заискри в блестящата ти чаша, 
нощта за двама – в моето легло – до Третите петли! – ще бъде наша, 
невям ще стелнеш кичура си рус връз моята сатенена възглавка? –

и – грохнал междуградски автобус, ще включа на последната предавка,
тъй както люби пролетният дъжд да слиза по косите на момиче, 
ще те обичам просто, бавен мъж, вървял към теб далечен, сам и ничий, 
девойчица ли в светъл звезден кош, пъстървица ли в моя късен улов? – 
не ме събуждай в тази кратка нощ! – аз искам цял живот да те сънувам.

------------

... додето гледаш пролетния дъжд как тихо рохоли отвъд скъклата, 
за мен навярно мислиш, че съм мъж, чиято песен вече е изпята? – 
че – речено на уличен език – отвсякъде съм взел-дал, общо взето, 
и ще си права! – вече съм старик, и с теб ми е щастливо на сърцето, 
ако решиш, ела ми някой ден, и ме води през парка – на разходка,

или ме почерпи „Загорка” – кен, защо пък не и нейде малка водка? – 
април се свлече с леден дъжд и студ, и аз, нали съм чел Мевляна Руми,
със обич ще те гледам – кротък луд! – и ще мълча след тихите ти думи, 
далечна ми е цъфналата ръж, и Джени ме отмина – все тъй свята!... 
Здравей, момиче! – пролетният дъжд за теб почуква тихо по стъклата.

Валери Станков 

КАЖЕТЕ "ДОБЪР ДЕН!" 

Денят за всички нека бъде добър.
С добро той нека ни навести.
Във времето ни с толкова несгоди
за нещо хубаво да извести.

С добро да стопли мъничко душите
на хората с угрижени лица.
На най-нещастните сред тях,горките,
да влее лек във скръбните сърца.

Добър да е за млади и за стари,
със нещичко при всекиго да спре.
От грижи всекиго да разтовари,
за всеки добър път да избере.

Във дните с грижите така нелеки
на всички им е нужна Добрина,
затуй кажете"Добър ден" на всеки,
кажете го с човешка топлина.

Харалан Недев

Няма нищо по-хубаво от лошото време  

Недей ми разказва за безоблачни дни,
не ми обещавай лазури слънца.
Аз имам сивото на дъжд и мъгла,
защото съм собственик на лошото време.

Нека вятър плиска в лицето ми дъжд,
няма нищо по-хубаво 
от лошото време!

Не ми обещавай безумни неща,
недей ме примамва с любов и покой.
Аз водя през бурите
скръбта под ръка,
защото съм собственик на лошото време

Нека вятър плиска в лицето ми дъжд,
няма нищо по-хубаво 
от лошото време!

Богомил Райнов

Позволи ми да те открия.
Ако не ми позволиш,
аз пак ще те търся.
Ако отказваш,
аз пак ще те търся.
Ако не можеш,
аз пак ще те търся.
Самото търсене открива любовта,
а не намирането.

Омър Хикъм

                      Заточеници

От заник-слънце озарени,

алеят морски ширини;

в игра стихийна уморени,

почиват яростни вълни…

И кораба се носи леко

с попътни тихи ветрове,

и чезнете в мъгли далеко

вий, родни брегове

 

И някога за път обратен

едва ли ще удари час:

вода и суша — необятен,

света ще бъде сън за нас!

А Вардар, Дунав и Марица,

Балкана, Странджа и Пирин

ще греят нам — до гроб зарица

сред споменът един.

 

Рушители на гнет вековен,

продаде ни предател клет;

служители на дълг синовен,

осъди ни врага заклет.

А можехме, родино свидна,

ний можехме с докраен жар

да водим бой — съдба завидна! —

край твоя свят олтар.

 

Но корабът, уви, не спира;

все по-далеч и по далеч

лети, отнася ни… Простира

нощта крилото си — и веч

едва се мяркат очертани

на тъмномодър небосклон

замислените великани

на чутният Атон.

 

И ний през сълзи накипели

обръщаме за сетен път

назад, към скъпи нам предели,

угаснал взор — за сетен път

простираме ръце в окови

към нашият изгубен рай…

 

Горчива скръб сърца ни трови. —

Прощавай, роден край!

             Пейо Яворов

 

НЯКЪДЕ ОТ ВЪТРЕ

Благодаря за днес
БлагоДаря ти, Господи за Днес!
За всеки ден, във който дишам.
За туй, че пазиш Ти нощес
духът ми жив. За да напиша,
че всяко Днес е Твоят Дар.
А всяко утре е награда.
Че всеки сам е господар,
в живота си гради преграда.
Че рамки слагаме безчет,
на мисли, действия и думи.
Че този стих и тоз куплет,
ще минат пътища и друми.
Ще стигнат точно на мига
до тези, дето го очакват.
По план от тяхната Звезда
и после някои заплакват.
Пречистват сълзите едва,
отмиват калното ти утре,
но всъщност само Любовта
душата ти лекува вътре.

Десислава Церовска/Звезда Христова/

С погледа ти нощем аз танцувам,

ръцете ти на щастие обричат,

косите ти от злато плах рисувам,

в този миг, защото ме обичаш.

 

Сънищата ми от теб са обуздани.

В тихи кътчета - идилия лирична,

далеко от житейски урагани,

до мене си, защото ме обичаш.

 

Усмивката ти тъй ме е пленила,

че сляп съм за света себичен,

когато ти в ръцете ми се свиваш

всеки ден, защото ме обичаш.

Найден Найденов

На Матей Шопкин

Живей, приятелю, живей
Живей, когато имаш всичко,
или от всичко си лишен
и късаш думите на срички,
за да не паднеш в техен плен.

Живей, когато ти се плаче
или от плач си отвратен
от бели вълци и гризачи,
които ровят в твоя ден.

Живей с умората на всеки,
сънувай неговия сън,
и ако всичко си отрекъл
-повикай Слънцето отвън.

Живей, когато те разлюбят
светкавици и ветрове
и нежността започне грубо
с метални устни да зове.

Живей, дори да си измамен
от собствената си съдба
и вместо да усетиш рамо
- усещаш нечий нож в гърба.

Живей за всичко!
А когато в живота всичко изгори
вдигни се пак и без остатък
останките му събери.

Живей и всяка адска жега
с капчукова вода полей!
Дори да ти коват ковчега
- живей, приятелю, живей!

Евстати Бурназки

 

Уютно е ....

Уютно някак с уличния шум…
Наоколо усещаш – пълно с хора.
И всеки е със нещо си на ум –
дали за радост или за умора…

И свързан си, и си един от тях.
И всичко помежду ви е подобно.
И даже да усещаш че си в грях –
човешко е… и някак си удобно…

Тодор Толев

 

Аз и морето

Безбройните разплакани черупки
докосват ме със свойта чернота,
и рачета от тъмните си дупки
проблясват със солена мокрота.

Студена сол нозете ми изгаря
и пяна във дланта ми се топи,
вибрират побелели морски пари
със вятър, хладината им изпил.

Как искам да съм с мидите зелени,
но тръгвам умълчана към дома
и мидите си тръгват сякаш с мене,
със мен си тръгва топлата вълна.

Сега разбирам: в топлите ми длани
е сгушено соленото море.
Във сънищата мои разлюляни
то бърза да се побере.

Петя Дубарова

 

 

Днес, когато нашата Българска държава
всеки я купува и я препродава,
днес, когато всеки кръгъл идиот
прави се на лидер и на патриот,

днес, когато бившите пак се подредиха
и от демокрацията шапка си скроиха,
основаха фирми, построиха банки
на социализЪма с гнилите останки.
днес, когато новите наши демократи
спяха във палатки, спят сега в палати,
а народът гладен в никого не вярва
и със много мъка хляба си изкарва,
ако не открадне, ще загине инак,
днес, когато кражбата стана ни поминък,
днес, когато гинат нашите войничета
и проституират нашите момичета,
днес, когато властват рекет и пиратство
и си пълнят гушите с нашето богатство,
наглият престъпник има нова роля –
вместо във затвора пуснат е на воля,
граби, и насилВа под път и над път,
днес, когато няма ни закон, ни съд,
днес, когато вредом тържествува злото –
трябва да му сложим прът във колелото,
кърлежа да смажем, стига кръв е локал!
Ножът във плътта ни стигнал е до кокал.

И вместо да скочи, да извика кански,
спи във сън дълбок юнакът балкански.
Защото България вече е свободна,
но къде си, вярна ти любов народна,
но къде си, съвест, но къде си, смелост?
Или се превърнахте пак във вкаменелост?
Тъй ли ще си иде цяло поколение
с жалкия инстинкт за самосъхранение?
Българино кротък, българино хрисим,
докога от други ти ще си зависим,
докога съдбата ти ще решава друг?
Я впрегни магарето в дървения плуг,
изори земята от гнилите бурени,
смачкай паразитите, върху тебе турени,
отгледай грижливо своя собствен плод,
за да се докажеш, за да си народ.

Но търпим как бавно и без съпротива
малката ни нация почва да загива.
Мъките не свършват. Бягствата не спират,
младите не раждат, старите умират,
няма го отдавна българският трепет,
чужди ни командват, своите ни трепят.
Сякаш озверя човешката природа,
где е покаянието, где е милостта,
едни чрез властта ограбват народа,
други чрез народа заграбват властта.

Затова да махнем днешните бездария
и не Бог, а ние да пазим България!

 

Недялко Йорданов!

Есенни часове

Понякога обичам с часове
да гледам уморен зад стъклата
как нервно неуморен вятър вей
и клони, и антени клати.

Отронва се и пада тъжна шума
от жълтите попарени дървета.
Един болезнен залез тихо свети
и клоните под него в дрямка клюмват.

Скучаят улиците омърлушени.
Тежи им, много им тежи калта!
Наситени са вече все да слушат
нестихващата песен на дъжда.

Те може би жадуват минувачи
да разнообразят деня им сив
или поне един стар продавач
мъртвилото със вик да огласи.

Безшумен, тъжен есенен пейзаж,
във който всичко стихва и угасва.
Но аз обичам дълго да седя,
да съзерцавам в ъгъла безгласно.

Тогава самотата си забравям,
копнея да се видя с мили хора
и странно есента ме упоява
със светлата си хубава умора.
 

Радой Ралин 

"Приказка"
/Дамян Дамянов /

Заспиваш ли? Аз май че те събудих?
Прости ми, че дойдох при теб сега!
Сърцето ми се стяга до полуда
в прегръдките на своята тъга.
Самичък съм....а тъй ми се говори-
устата ми залепна да мълча.
Не ме пъди ще си отида скоро...
Аз дойдох тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тука,
ще ти разкажа приказка една,
в която е положил за поука
един мъдрец от древни времена.

"Един разбойник цял живот се скитал
и нивга се не връщал у дома

вместо сърце, под ризата си скрита,
той носел зла и кървава кама.
Причаквал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож
а, ножът му от кръв ръжда не хващал,
човекът бил от дявола по-лош.
Ала веднъж съсипан от умора
под сянката на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял.
И само малко дрипаво момиче
лицето му покрило със листо.
Заплакал той...
За първи път обичан.
Заплакал той..Разбойникът... Защо?

Какво стопило туй сърце кораво?-
не стопляно в живота никой път-
Една ръка накарала тогава
сълзи от кървав поглед да текат.
Една ръка по-топла от огнище
на главореза дала онова,
което той не бил откупил с нищо-
ни с обир скъп, ни с рязана глава."

Но ти заспа...А тъй ми е студено...
Туй приказно момиче, де е то?
то стоплило разбойника, а мене
ти, никога не стопли тъй...Защо

Макове

В полето разцъфнаха макове 
и пламна пожар многоцветен,
зеленото чезнеше някъде
под плащ от прегръдки червени.
А светлото бързаше влюбено
с цветята в едно да се слее 
и сякаш светулки изгубени
със себе си пак се намериха.
Изписваше вятърът стихове,
усетил пейзажа вълшебен,
гореше блажено природата
във този пожар. Многоцветен.

Зоя Михова 

НА ИЗПРОВОДЯК

Тръгвате си, мили мои... Зная... Безвъзвратно.
Значи твърдо сте решили... Никакво обратно...
Майка ви съвсем не плаче... Даже ви се радва...
Малка капчица в окото само се прокрадва.

Там отивате, където няма да сте гладни...
Господарите ви чакат... Точни и изрядни...
Ще започнете веднага... Сигурно начало...
Евтино ще продадете ум, душа и тяло...

Всичко там е подредено... На отчет се води...
Там изобщо не познават Кирил и Методий...
По лицата им не виждаш радости и скърби.
Те и до сега ни бъркат с гърци и със сърби.

Българчета мили мои... Моми и ергени...
Много скоро някой Момък там ще се ожени.
И Мома ще си намери мъж богат на сметка.
Българката е красива... Истинска плеймейтка.

Ще живеете нормално... Триетажна къща...
И басейн със спа салон... Е, как да ви се връща
в тази бедна, Черноморска, никаква Родина
във която брадва пее в Рила и Пирина.

Мляко българско децата първом ще засучат
ала български език те няма да научат...
Но ще им е интересно как се меси хляба,
за три дена пак на гости на дядо и баба.

Но ще минат... и ще минат... не много години.
И ще се споминат тука близките роднини.
И ще продададете всичко... Процедура бърза.
И с родината ни нищо няма да ви свързва.

Да не мислите че Нея я интересува...
Сеща се когато трябва пак да се гласува.
Мили българчета мои... Тръгвате ли? Жалко.
Как да кажа – потърпете поне още малко.

 

Недялко йорданов!

Какво ти липсва, за да си честит?
Що още искаш, лакомнико смъртен?
Тъй малко ти е нужно да си сит-
отвънка- залък хляб, мечта- отвътре!
И нищо друго. Другото е смърт,
лъжовна лакомия, празна жажда.
Мечтата да е мека, хлябът- твърд!
Такива само ще ти се услаждат.
Не искай нищо повече! Помни:
човекът е устроен толкоз жалко,
че колкото и земни благини
да има, вечно му изглеждат малко!
Какво ти липсва още, братко, та
се чувстваш все самотен и ограбен?
Май всичко имаш. Само не мечта?
Май си забравил сладостта на хляба,
та за това те мъчат скръб и глад?
Ако е тъй, знай- един е лекът:
раздай се цял на този беден свят!
Пак беден си стани! Че най-богат е
в своето раздаване човекът!

Дамян Дамянов.

18 +

Когато цъфнат теменугите

Когато цъфнат теменугите
и работите тръгнат зле,
е*и им майката на другите
и гледай ти да си добре.

Е*и им майката на другите
и в себе си утеха намери.
И ако в себе си утеха не намериш,
е*и си майката и ти!

Пеньо Пенев!

Колко кръста сковахте, безгрешни?

Колко камъни пъхнахте в джоба?

Колко клади редихте с песни?

В колко чаши наляхте отрова?

Колко тръбни венци са ви нужни

за челото едничко на грешника?

Колко клетви и колко присъди

Ала аз ще ви питам за сребърника

Със среброто си купихте Юда,

но и хляб, и земя,, че и свещи.

За да вярвате искахте чудо,

но предателят сам се обеси.

Ако утре децата попитат,

колко струват човешките грешки,

се страхувам, че вместо със милост, 

ще отсъдите само със сребърници.

Мария Лалева

 

Една метафора в стихове, всеки би я схваняал, който е със слънчев характер!

         БРЕЗИЧКА

Расла е брезичка бяла,
а до нея дъб голям.
И тъй както в приказките става,
той към нея се стремял.

По нататък расъл ясен.
Сили с младост съчетал.
Във величието си прекрасен
за брезата замечтал.

Място нямало за двама
до красивата бреза.
Битка се започнала голяма
със единствен край смъртта.

Сплели клони двама великани.
Гледала ги цялата гора,
как приятелството се потъпква,
в името на любовта!

           Настроение

Когато здрач кафявоален

засипе този чезнещ град,

той се превръща в нереален,

за миг забравил своя глад.

 

Навлиза в улицата главна,

напук на свойта нищета

и всеки опит е сподавен

за малко женска красота.

 

Безпомощните електрики

пак симулират тържество.

Но всеки вече тук е свикнал

да бъде тъжно същество.

 

И аз с приятели се скитам,

налучквам техния кураж,

опитвам да обхвана в ритъм

звука на вялия пейзаж.

 

Накрая всичко свършва в скука.

Един часовник градски бий.

Понесъл по невинна клюка

се връща всеки, за да спи.

 

И в този мрак провинциален

аз лягам в тесния креват,

със сън наивно-социален

насищам младия си глад.

1941

Радой Ралин

        МАЙКА

Не и се карай, и не и крещи!
Тя-майката, една е, хора!
Ще те прегърне, и ще ти прости.
И ще поеме твоята умора.

Понякога се смее, често плаче.
Косите и са в нежна белота.
А колко много пък за нея значи,
да си защити чедата от Света.

Обрулва ги живота като сливи,
и брули до последният им ден.
Тя гледа да са все щастливи,
и пали свещ на всеки ден рожден.

Не ги оставяйте самотни!
Обичайте си майките, деца!
Отидат ли си, кой ще ви запълни,
със обич, полупразните сърца.

Кресто Миров