Нощта не трае никога без край

а има - щом като го казвам

и щом като го потвърждавам -

в завършека на всяка скръб един прозорец -

един отворен осветен прозорец

и винаги по някоя мечта те чака будна

желание и глад които да задоволиш

изпълнено със чисти пориви сърце

протегната ръка отворена ръка

загрижени очи

един живот живота ти да сподели.

Пол Елюар

Не се гордея! Срам ме е ужасно!
От гнусни думи винаги боли.
На вицето въобще не му е ясно,
че щом гърми ще почне да вали.

А то гърми така, че се не трае.
Народът е безумно възмутен.
Когато котка с мишки си играе,
винаги попада в техен плен.

Но да прогониш котка от храната
не може лесно. Дращи и дере...
И до кога ще властват по земята
онези, дето сеят грехове?

Затворите са пълни с кокошкари,
престъпниците имат Парламент.
Пародия е днешната България
в световно непочтен експеримент.

От робите не става господари,
но цял народ надигнал е глава.
Вярвам в Теб, изстрадала Българийо!
Успехите се раждат от борба.

Валентин Йорданов

Здравейте, бабо, дядо! Как дойдохте?
Сънувам ли ви? Малко съм смутен...
Нали отдавна вече уж ви няма,
а виждам ви застанали пред мен???

Дойдохме, чедо. Ей ни във съня ти.
Прощавай, изненадан си. Личи!
Измолихме от Господ пет минути
да видим пак любимите очи.

А Господ само пет ли, бабо даде?
Нали добър е уж? И милостив!
Защо като изпрати ви при мене,
на време бил е толкоз пестелив?

Добър е, чедо! Той добре си знае...
понякога секундата е век.
А друг път цял живот не стига
за сбогом със любим човек.

Тогаз да питам бързо.. Дядо, как си?
Подай насам измръзнали ръце.
Ти помниш ли как тихичко заспивах
в онуй сковано детско легълце?

Добре съм, сине! Всичко помня !
Креватчето ти със любов сковах.
Но друга болка тука, чедо имам...
Да взема сбогом с тебе не можах!

Затуй от дядо си да знаеш,
любов не трябва да пестиш!
Обичаш ли, на глас го казвай!
Сърце на две да не делиш!

Сега от баба да запомниш
една тъй глупава лъжа!
Че дважди никой не умирал
и няма обич след смъртта.

Веднъж от рожба да си тръгнеш
е неизбежно, няма как.
Два пъти ако го направиш
умираш пак, и пак, и пак!

А вие... що тогаз дойдохте?
Последната ти дума ме срази!
С коя ръка сега да трия, бабо,
ей тез проклети, глупави сълзи?

Сълзите, чедо дават сила
и винаги за мъката са лек.
Дървото няма да заплаче!
Щом плачеш, значи си човек!

Ще тръгваме, че стана време
и вече видело е вън.
Кога те стигне тежко бреме,
спомни си, чедо този сън.

Почакай, дай да ви целуна!
Глава да сложа на любимо рамо...
При кой да тичам утре за да кажа,
че паднах и ожулил съм коляно?

Че скъсах панталона на дувара
с приятели кога играх....
И в кой да дойда да се сгуша,
кога от нещо ме е страх?

Коляното ще мине, сине,
страхът с любов ще победиш.
За хора на сърце любими
не трябва, чедо да тъжиш.

Живота тича като вятър,
не спира нивга своя бяг,
а някога, след много време
със тебе ще си видим пак!

Асен Маринкин

Седни до мен момче, да си поговорим.
Не съм говорила, отдавна със човек.
С добичетата много често спорим.
Сама живея тук, животът не е лек.

Дядото отдавна се спомина .
Но гробът му е чист и подреден.
Руши се селото, година след година.
Ще го затрият може би след мен.

Животът ми премина сред полята.
Сред цъфнал мак и изкласила ръж.
Обичам си животните, цветята.
Тук залюбих моят силен мъж.

Децата ни пораснаха щастливи.
Сред весели игри и детски смях.
Така ухаеха пожънатите ниви.
Сред грижи и надежди остарях.

Няма ги сега усмихнатите хора.
Пораснаха отдавна и нашите деца.
Цветята ми повехнаха на двора.
Отдавна няма ги любимите лица.

Седни момче, вода ще ти налея.
И хляба с мерудийка посолен.
Не зная пак дали ще доживея.
Децата си да видя покрай мен...

Седни момче, не бързай!

 

Пейо Пеев

преди 1 час, Богатир написа:

Това не е поезия,харесва ти,но е примитивно.Прочети го пак,дори без да го обмисляш.

 

 

преди 3 часа, Only Fools and Horses написа:

 

Това, че на вас не ви харесва, не означава нищо!!!

Човека пише, и според други,  се справя доста добре.

 

преди 2 минути, Богатир написа:

Това, че на вас не ви харесва, не означава нищо!!!

Човека пише, и според други,  се справя доста добре.

Нима?И ще ме застреляш ако твоета поезия е съмнителна

Ти си пълен кретен

Така правеха болшевиките,а ти си пълен идиот/оплачи се на моераторите

 

преди 5 минути, Only Fools and Horses написа:

Нима?И ще ме застреляш ако твоета поезия е съмнителна

Ти си пълен кретен

Така правеха болшевиките,а ти си пълен идиот/оплачи се на моераторите

 

Това не е моя поезия!!!

Защо не си пиете хапчетата бе?!

Застрелян си по природа - аз няма нужда да се намесвам.

преди 1 минута, Богатир написа:

Застрелян си по природа - аз няма нужда да се намесвам.

Э

 

преди 4 минути, Богатир написа:

Застрелян си по природа - аз няма нужда да се намесвам. 

Това е добре,но само,че си наоколо кретен такъв:

Блок е прекалено сложен,не би го разбрал

Днес се навършват 104 години от смъртта на Яворов.

Поклон!

Вълшебница

Душата ми е пленница смирена,

плени я твоята душа! - пленена,
душата ми е в тихи две очи,
Душата ми те моли и заклина:
тя моли; - аз те гледам; - век измина...
Душата ти вълшебница мълчи.
Душата ми се мъчи в глад и жажда,
но твоята душа се не обажда,
душата ти, дете и божество...
Мълчание в очите ти царува:
душата ти се може би срамува
за своето вълшебно тържество.

Пейо Яворов

Редактирано 29 октомври 20187 г. от Мойра (преглед на промените)

                               Пукна във трамвай девятка

                             май че някаква си дядка

                             тумба лумба иха-ха 

                             носят го напред с крака

                дядо А. Синицин ( чети " Златният телец" от И.Илф и Е.Петров)

                             

В дъжда

Навън вали,
вали дъжда,
бълбукат и шумят
улуците
и сочнозвучно из града
плющят по плочите
капчуците...

О, колко весел е дъжда,
когато знаеш:
има къща
и незаключена врата,
където можеш
да се връщаш.

Пеньо Пенев
1955

НЕ МИНАВАЙ ПО МЕН! АЗ СЪМ ТЪЖНА ПЪТЕКА, 
дето ничии стъпки не чака,,,
И случайна сълза... Във очите на всеки,
който нито веднъж... не е плакал.
Не тъгувай за мен! Аз съм спомен за лято,
не опазило юлското слънце...
И накуцвам към залеза - с трънче в петата...
А денят... се смалява... До зрънце!
Не разпитвай за мен! Аз съм Изгрева мокър...
На разсъмване - пия росата.
А човешките думи - порязват до кокал
на събуждането тишината.
Не пътувай към мен! Бях за някого бездна,
от която... излизане няма!
Аз съм тясна пътека, която изчезва,
ако не е Пътека за Двама.
Не посягай към мен! Аз съм билка горчива, 
дето всеки не може да пие...
Беззащитно - добра... И невинно - красива...
А в листата - отрова се крие.
Не посягай! Аз мога да бъда огнище...
Но и болка! Която изгаря...
За Поета - поема... Която сам пише.
За осъден - последна цигара...
Аз съм къща, в която Небето нощува.
И в която осъмва Зората.
И пчела неуморна, която целува
ароматния сън на цветята.
Аз съм грях за монаха в пустиня беззвездна...
Аз съм... най - разноликата драма! 
За глупака - енигма. За слабия - бездна! 
От която... излизане няма.
Не пътувай към мен! Аз така си живея - 
като всяка Висока Пътека...
И самотно сред камъните се белея...
Но - не мога да бъда за всеки!
Не минавай по мен! Аз съм стръмна пътека...
И в Земята дъждовно се стичам.
И съм тежка сълза. Във очите на всеки,
който... не е готов да обича.
ГЪЛЪБИНА МИТЕВА

Предупреждение

Обикна ли, забравям как се казвам!
Забравям срам, свенливост и задръжки.
Не ям, не спя, дори не забелязвам
светът край мен. Раздавам се. По мъжки.
Такава съм. Направо се погубвам
в стремежа си да бъда най-добрата.
Най-лудата, в която си се влюбвал!
Мехлем за болка. Радост за душата.
Способна съм без много да му мисля
самия рай в краката ти да сложа.
И нищо вече няма да ти липсва!
Блажено ще потръпва твойта кожа.
Да, вярно е. - Готова съм на всичко -
да страдам, да те моля, да заплача...
Покорно да се свия като птичка,
усетила ръцете на палача.
Презреш ли ме обаче - да се пазиш!
Разбиеш ли сърцето ми - горко ти!

Така ще отмъстя, че да забравиш -
навярно ще ти трябват сто живота.

Васка Мадарова

Едно обичане ми е заседнало ей тук. 
Солено. Есенно. Дъждовно. И голямо. 
Като притихнал в тъмното камбанен звук. 
... а всяка тишина е някакво начало.
Едно тъгуване ми е заседнало ей тук. 
Дълбоко, колкото безброй морета. 
Да можех с птиците да отлетя на юг... 
И да ме виждат само ветровете.
Едно обичане ми е заседнало ей тук. 
Научих се (почти) да го отричам. 
Но знам, че няма ли го, ще умра от студ... 
А после много дълго ще съм птица.
Едно мълчание ми е заседнало ей тук. 
А думите преливат от очите. 
Тежи от хиляди мълчания светът. 
И все по-тихо става. Все по-тихо.
Едно обичане ми е заседнало ей тук. 
Дълбоко ми е и ми се потъва. 
Останалото е отвикване един от друг. 
И цял живот умиране - като присъда. 

Селвер

Сняг

Какъв едновремешен сняг вали -
бавен и благ,
простодушен.
Прегазват го настървено коли,
комините бързат да го опушат,
снегорините - да го пометат.
А той си пада унесено,
не подбира ни цел, ни път,
за всички еднакъв,
ангелски безтелесен...
Как сме петимни всички за чистота!
Как не искаме да сме същите!
И се втурваме в снежната белота,
и я тъпчем,
и в кал я превръщаме.

Станка Пенчева

 

Искам някъде теб да те има...
Във една заснежена гора,
в малка къща с горяща камина
и с прозорче със ледни цветя.

Да ни свети единствено огънят...
А в ъглите, в стаения здрач,
да затулим излишните спомени,
скрили в себе си всеки наш плач.

Да се влюбя във тебе безпаметно,
не от виното, просто така...
И да зная, че даже след зимата,
ти ще пазиш за мен любовта.

А в камината огънят пръска
малки, жълти, искрящи звезди.
Открадни си от моите устни...
потопи се във мойте очи...

Искам някъде теб да те има...
Та дори и през триста морета.
В една зима... Някъде там...
И дълбоко, дълбоко в сърцето ми.

 caribiana 

На татко

Не помня кога за последно ти казах: "Обичам те".
Не помня кога за последно погалих с ръка
косите ти бели, със мъдрост обкичени...
...Не зная дали съм добра дъщеря.
Но помня как босичка тичах във парка -
усмихнато гледаше мойта игра.
Мечтаеше с мен - макар да бях малка
ти беше до мен и в смеха, и в плача.
И помня, когато през сълзи премигвах
как нежно поглеждаше в мойте очи.
Във твойта прегръдка утеха намирах,
заспивах щастлива - без страх, без сълзи.
Ти дал си ми много - не искаше нищо,
мечтаеше само да стана Човек.
И знам, че понякога плакал си скришно
за моите болки - и търсел си лек.
Научи ме всички до мен да обичам,
научи ме силна да бъда - дори
когато душата на болка обричам
да не показвам на никого мойте сълзи.
Незная дали добра дъщеря съм,
незная дали се превърнах в Човек,
но знам, че съм още дете във душата
и искам във парка да тичам със теб.
Не помня кога за последно ти казах: "Обичам те".
Не помня кога за последно погалих с ръка
косите ти бели, със мъдрост обкичени...
Обичам те, татко, дори и когато мълча...

Пепа Николова 

Сняг

Над тези стръмни стрехи от желязо
и тези булеварди от асфалт
поне един път няма ли да слезе
снегът от небесата като бял
и лъчезарен ангел? Аз не вярвам.
Във този черен като въглен град
ще бъде зимата наверно черна,
незнайни – ангелите и снегът.
И ако слезе някога, без жал
жестоки ще го стъпкат със обувките си
стражарите и проститутките,
ще му почерни белите пера
димът на гарите и на комините. . .

Бял сняг ще има само във градините,
където са играели деца.

Атанас Далчев, 1929 г.

Европа, млада и непохитена,
четеше своя рицарски роман,
когато, във зора незазорена,
загина рицарят Иван-Шишман.

Европа плачеше за Жулиета,
Европа се прехласваше по Бах...
А, с вълчи вой, в тракийските полета,
вървяха глутниците на Аллах.

Когато обкръжена от слугини,
тя тънеше в охолство и разкош,
във Солун, на пазара за робини,
гяурките вървяха пет - за грош.

Когато тя строеше катедрали,
и замъци... Във стария Балкан
скърбяха тънки липови кавали
и плачеха за Алтанлъ Стоян.

Въздигаха се кървави калета,
градени със отрязани глави.
И, всъщност, си остана непревзета
страната на хайдушките орли.

А беше колкото калпак голяма,
широка колкото следа от лъв,
но се превърна в страшна вълча яма,
покрита с кости и залята с кръв.

Със кремъклийка пушка, с проста сопа,
със камък и стрели от бучиниш,
дедите ни завардиха Европа
и турците не стигнаха Париж!

Автор Ивайло Балабанов

Мелодия декември

Есента ни ограби. Есента ни остави без нищо.

Календарът предлага единствено здрач занапред.

И една самота – като облачно пусто летище.

Без да носим багаж. Без да имаме в джоба билет.

Безопасната жажда за музика тежко възкръсва.

Хоризонтът издишва презрителен сив неуют.

А в света, преизпълнен от близкото наше отсъствие,

равномерните перки на времето скърцат от студ.

От забравени лампи потича снегът вертикално.

Градовете примигват на хляба под погледа мек.

А една самота! Като нощна безлюдна чакалня.

И от всяко търпение сам се отрича човек.

На съдбата във подгъва няма зашита монета.

И щастливият случай отстъпва по свойте следи.

Да затегнем колана, душа – и да вървим на небето,

откъдето през лятото скочиха всички звезди…

Калин Донков

Колко да е студено - минус тебе, не повече.
Другото няма значение. Другото просто е климат.
С лятото под езика си мълча. Пак ще пробвам
да си запаля огнището с мисълта, че те има.

A сигурно някъде вън още продават кибрити
малки момичета със посинели усти и петички.
Сигурно някъде има- точно къде не питай-
и магазин за надежда с две потънали в прах полички.

Сигурно скита се някъде един каещ се Кай. Без Герда.
Герда стои на топличко до съвестта си заспала.
Пробва короната ледена, но няма как да се огледа-
тихичко хлипа насън заради счупеното огледало.

Сигурно има някъде и люпилня за феникси,
сред пепелищата на клади от приказни книги.
Няма да тръгвам да търся- още ми е студено.
Минус тебе, не повече. Но за премръзване стига.

Елена Денева

Саръ таш, жълтия камък

препречил небето на запад.

Таш Хисар, крепост висока,

от изток на изгрева пречи.

 

С какво ме привличат не зная,

с мълчание или със спомени.

Сякаш там е наистина рая,

или тъпа привързаност дърпа ме.

 

Реджеп Иведик 

Какво ти липсва, за да си честит?
Що още искаш, лакомнико смъртен?
Тъй малко ти е нужно да си сит-
отвънка- залък хляб, мечта- отвътре!
И нищо друго. Другото е смърт,
лъжовна лакомия, празна жажда.
Мечтата да е мека, хлябът- твърд!
Такива само ще ти се услаждат.
Не искай нищо повече! Помни:
човекът е устроен толкоз жалко,
че колкото и земни благини
да има, вечно му изглеждат малко!
Какво ти липсва още, братко, та
се чувстваш все самотен и ограбен?
Май всичко имаш. Само не мечта?
Май си забравил сладостта на хляба,
та за това те мъчат скръб и глад?
Ако е тъй, знай- един е лекът:
раздай се цял на този беден свят!
Пак беден си стани! Че най-богат е
в своето раздаване човекът.

Нося си кръста. Не ме питай от колко
години го нося. Не ти стига броенето.
Радост видях. Щастие, болка,
колкото толкова. Измита ги времето…
Минах в живота точно ето такава:
Нека всеки да вземе, по много.
Не поисках прегръдка. Не разчитах на слава.
Но раздадох звезди, смях и обич…
Разпилях се по вятъра, като прашинка,
сътворих безконечни вселени.
Разтопявах тъга, като лятна снежинка,
давах вечност. Всеки да вземе.
Нося си кръста. Заедно с него летя.
Не тежи. Не ме гледай с насмешка.
Вярвам до лудост, че всяка мечта
сбъдва се с обич. Съвсем по човешки.
Моят полет е спомен за синьо небе,
и през болката все съм различна…
Този, който от мене най-много си взе,
точно този най-много обичах.

Мира Дойчинова - irini