<3

ДОБРО УТРО!

Любовни сънища сънувах

и още много ми се спи.

На сериозна се преструвам,

а под езика ми тупти

щастлива, неуместна дума,

и всичко ми напомня, че

е чудно да си неразумен,

излишно – да си огорчен,

и над кафето си, отнесена,

разливам се по невнимание

като натрапчив ред от песен

и сън, поръчан по желание.

 

СЪН

Гальовни пламенни покои

във дълбините на съня.

Разцъфналото тук е мое

и мога да го променя.

Подводно кадифе. Коприна.

Пленителна дълбочина.

Рисувана с любов картина,

целувка като след война.

Разгъват се пространства тайни,

щом мисълта ги назове

във изобилие безкрайно

от форми, звук и цветове.

И са прекрасни, и ги има,

залежи от любов огромни

във сънища неуловими,

които след това не помним.

 

Мария Донева

 

 

Игра 

Умряха сто столетници
през дните на годината, 
умряха седем кестена, 
умря дори и виното.  

Дойдоха цветни сенки 
на хора и животни, 
звездите като пленници
строиха се по ротно. 

Подобно мозък болен,
подобно огледало
една луна без роля
случайно спеше в залата. 

Горчеше тишината,
когато влезе вятърът.
Той беше вятър възрастен
и влезе много късно...  

Румен Денев

АКО ЖИВОТЪТ Е ЕДИН АНТРАКТ
 

Ако животът е един антракт,

безсмислен е актьорският ни опит.

Ти мъкнеш като охлюв своя страх,

затваряш се във себе си при допир.

 

А ехото във твоя празен дом

е дълго като расо на отшелник.

Ни с ключ от думи, ни с любовен взлом

проникнаха във твоя весел делник.

 

Ти, който можеш с лекота дори

да разбереш душата на дървото –

вземи парче дърво и сътвори

едно човече, да не си самотен.

 

Когато се завърнем пак в пръстта,

когато ще сме някак си умрели

и с театрални думи на уста

ни заизпращат смешни Пулчинели –

 

ще падне смях, ще се повдигне в миг

завесата и твоето човече

ще извести със тембър на трагик,

че ти си тук, макар да си далече.

 

Ще светят жълтеникаво в нощта

на злобата очите – като пещи.

И ще заемат своите места

и хора, и палячовци, и вещи.

Добромир Тонев

15.10.1954 - 24.03.2001

изт.

Поклон!

 

Благовещение

Прохладен лъх от ангелско крило,

        о ангел, о дете,

зефирен лъх от ангелско крило

сред зной облъхва моето чело;

отпаднал ме лелее нежен сън…

Зора се зазорява вън.

 

Мелодия неземна сред нощта,

        о песен, о дете,

мелодия вълшебна сред нощта

лелее и приспива мисълта:

зора се нова зазорява вън

и празничен се носи звън.

 

Душата ми тъгува и мълчи,

        о сълза, о дете,

душата ми бленува и мълчи —

и тихо капят сълзи от очи:

аз слушам празнично тържествен звън

през утрен сън — уви, през сън…

Пейо Яворов

25 март 1906

ПОНЯКОГА ПО-МНОГО СЕ ОБИЧАХМЕ ...

Понякога по-много се обичахме,
понякога по-малко, а понякога,
когато ти заплакваше в ръцете ми,
живота ми приличаше на щастие.
Луната мълчаливо ни преследваше.
Рисуваше телата ни по пясъка.
Ний правехме какво ли не - понякога
наистина приличахме на влюбени.
Но пясъка изтече от косите ни
и се завърна помежду ни въздуха.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.

Естествено е да потърся хората.
Да се разтворя в тяхното съчувствие.
Да им изплача болката си с някакво
забравено и скрито удоволствие...
(Аз мога да разплача и дърветата,
и птиците и бронзовите бюстове,
но докога ще ни сближава болката
и много ли е трудно да сме искрени?)
И затова ще се усмихна някак си.
Усмивката ми ще е малко стъклена.
Уплашено ще питам - и безмилостно
луната и дърветата, и себе си,
наистина ли ние бяхме влюбени?
Наистина ли ти си мойто щастие,
или в нощта приличаше на щастие?
Тогава ще напиша неочаквано
най-истинското си стихотворение,
най-хубавото... Като тебе
хубаво.

И толкова далечно - като теб.

Христо Фотев

 

Човек се ражда необятно сам,
и своя свят съгражда отначало.
И толкова е малък. И голям.
В душата му е чисто. Чак до бяло.
А после следват трудните пътеки.
Да може да обича, да прощава...
Да пази вярно в себе си Човека,
и никога за миг да не забравя,
че той е този, който се оглежда
в душата си – вълшебно огледало,
и всеки дъх е кротката надежда,
че чак до края ще опази бялото...
Успее ли, светът ще се смири.
Вселената притихва за поклон.
Сред хиляди изгубени звезди
безкрая се превръща в негов дом.

Мира Дойчинова

Сякаш мама дойде и покани
моя спомен на днешния празник.
Бият чисти златисти камбани,
всяка своята притча разказва…

Непознати усмивки ме срещат.
Светлината по свещите стъпва…
Бяхме слаби, самотни и грешни,
но намерихме заедно пътя.

Грее слънцето ‒ златна икона,
и иконата в храма е слънце…
От душата сълза се отронва ‒
да порасне в синапено зрънце…

И ми става спокойно и леко ‒
не защото стоя пред олтара,
а защото във мене детето
кротко с Божия Син разговаря.

ИВАН НЕНКОВ

 

изт.

Не болеше. Упойката беше трепач.
Оперирах успешно душата си.
Без терзания,без лицемерен плач.
Отстраних сляп копнеж за приятели.
Не болеше.И нямаше капчица кръв.
Знаех точно къде да отрежа.
Хладнокръвно,без глас и без никаква стръв,
си прерязах най-смело копнежа.
Две шишета упойка(над литър пелин)
се търкаляха после смълчани.
И(замаяна още от кипежа на виното)
шиех смело душевните рани.
Бърза работа.Свършена с точна ръка.
Днес живея напълно нормално.
Ако някой не ме одобрява така,
да се смята напсуван най-официално.

Автор : Р. Симова

Душата ми е пленница на болката... 

Душата ми страда

откакто теб те няма,

и не знам какво да направя в сърцето ми остави рана... 

Тази рана не зараства и

боли, боли, боли... 

Болката за теб не спира, 

тя е непреодолима.. 

За теб съм аз робиня не значима,

а ти за мен любов необяснима.. 

Автор:Михаела Войнова

КОРЕНИ
Отиде си баба и дворът заглъхна –
там, в сухата стара трева.
И сякаш без баба навънка пресъхна
и нашата селска чешма.
Черешите бели, без време презряха –
окапаха долу в пръстта.
Градините сухи, съвсем пожълтяха
и времето сякаш се спря.
След баба... и дядо. Замина родàта.
А в лозето бурен изби.
Ожъна набързо смъртта със косата
щастливите слънчеви дни…
Навярно така си отива животът
от грубите селски ръце,
които опъват години хомота
в широкото тъжно поле.
До дама* остана сиротна да чака
прастарата круша – черук.
Но рано напролет разлиства клонака,
на всяка забрава напук.
И тихо бръшлянът по къщата скита,
и черги зелени тъче.
Там зиме, и лете, в зелено завито
е нейното старо сърце.
Но спомени пази за дом и за вяра,
за радост, любов и сълзи.
А старото минало, мяра за мяра,
в душата ми бавно пълзи.
Как искам и моите внуци след време
да спомнят – тук баба живя.
Столетната круша да шушне за мене
и нашата родна земя.
И в техния спомен да текне водата,
коминът ни пак да преде.
И крушата в двора да храни в отплата
децата им с куп плодове ...

Нели Господинова..

Самотният човек

Той има белег на челото си и сяда винаги на края. Дори когато е висок, самотният човек е малък.

Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла, остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.

Глава на кон в полето свети и самотният човек отива да я погледа просто - не че иска тя да бъде с грива.

Докато другите крещят или говорят за изкуство, самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.

Но ако пише стихове, той непременно ще остави една сълза в очите или драскотина в паметта ви...

Той има дом и топла супа, но е толкова затворен животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.

И тоя дом да се обърне с керемидите надолу, той може пепел да яде, но няма да се моли.

В какъв ли огън е горял и под каква ютия -за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш...

Тъй както си върви с петно на ризата си чиста, самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.

В едната си ръка той носи книга за душата болна, а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

Борис Христов

съществува ли още
тази любов
от която не ти се яде
не ти се спи
гъделичка те в корема
усмихваш се сам
която не те изпробва
няма его и предразсъдъци
няма стени и бариери
няма сложни думи
няма оправдания
която има вкус
на пръчица захарен памук
съществува ли още
тази любов
без страх
да дава
и да не чака
в замяна

Мартин Стратиев

НА ВЪРХА

На българския алпинист Боян Петров

Не заспивай, приятелю, пей!
В тази снежна коварна вихрушка.
Синонимът на всяко - живей,
е патронът в човешката пушка!

Стреляй точно! Във бялата шапка!
Ти си Българин! Ставай! Върви!
Изцедените сили до капка,
умножавай в сърцето по три!

Шепа въздух отпий от небето!
То тежи над скалистия връх.
Като знаме забито - трицветно.
Погледни! Ще останеш без дъх!

Не заспивай, приятелю, пей!
Нека бялата смърт си замине!
Всяка крачка е жив апогей,
дръж ръката на свойта Родина!

Ангел Кроснев

СЕЛСКА ПАНИХИДА

Умира тихо българското село.
И няма кой за него да заплаче…
Там някъде зад билото изчезват
последните
орачи и сеячи.

А младите, доколкото ги има,
отчаяни, отлитат от гнездата -
висят по гари,
търсят хляб в чужбина,
по чуждите полета са аргати.

Тук къщите сами мълчат по залез,
коминът към земята е наклонен…
И хищни сенки нощем обикалят,
за да откраднат стока или спомен.

Умира тихо българското село.
И вместо школският звънец да бие,
камбанен звън обажда се несмело…
А ние?
Доколко живи сме и ние?

Какво че в хитър бизнес
ни е провървяло?
Какво че можем чак в Париж да идем?..

Умира тихо нашето начало.
А пък какъв е краят ни,
ще видим.

Няма ехо без зов.
Няма славей без песен.
Няма грешна любов.
Няма зима без есен.
Няма ято без юг.
Няма залез без изгрев.
Няма оран без плуг.
Няма вино без изба.
Няма сиви дъги,
ни квадратни планети.
Няма живи светци.
Няма мъртви поети.

Владимир Виденов

Приятелство

Изчезна. Потъна в земята.
Сега ми звъни посред нощ -
събужда ме с новината,
че станал животът му лош,

че вече загива, защото
е жертва на подлостта...
Обличам сънен сакото
и тръгвам към него в нощта.

Той чака на пустата гара.
Небръснат. Измръзнал и зъл.
Загасва в дланта си цигара.
И ритва уличен стълб...

Просветва утрото близко,
а ние, с вървеж разлюлян,
измисляме някакъв изход,
чертаем спасителен план.

А после със дни не го виждам -
да звънне, при мене да спре...
Но аз не му се обиждам.
Разбирам - сега е добре.

Георги Константинов

 

Пред малкото креватче на колене

тя трети ден, немигнала, се моли

и бавно гълта сълзите солени.

 

Едничкият й син е тежко болен

и само нишка го дели от края -

а долу другите деца играят

 

и слънцето в прозореца поглежда,

и дюлята подава пълни клони,

но той е ням и сляп, и безнадежден...

 

През първий ден към старата икона

мълвеше тя, прекръствайки се мигом:

"Върни детето ми, от смърт спаси го."

 

През вторият, очите без да снема,

се молеше, от скръб обезумяла:

"Вземи живота ми - и дай го нему."

 

А днес на третия, едва прозряла,

тя рече мъдро: "Майко свята, стига,

вземи го, но от мъките спаси го."

 

И стана чудо: мина малък пламък,

детето мръдна устни загорели

и промълви полека: "Хлебец, мамо!"

  Автор : Елисавета Багряна

Ти помниш ли ? Зная,че помниш.
Тази обич е стара. Толкова стара,
че не помни дори кога е започнала.
Пред очите ѝ тичат дървета и гарички
с отегчени от времето
керемидени покриви.
Тя пътува насън към пропуснати мигове
и се връща дъждовна и есенна.
А когато тъгува, се скрива във тихото
и мечтае за макове,
нацъфтели край релсите.
Вече даже не знам със какви календари
да премеря на колко точно е...
Тази обич е стара. Толкова стара,
че не помни кога е започнала.

caribiana

Няма нищо по-хубаво от лошото време

Недей ми разказва за безоблачни дни,
не ми обещавай лазури слънца.
Аз имам сивото на дъжд и мъгла,
защото съм собственик на лошото време.

Нека вятър плиска в лицето ми дъжд,
няма нищо по-хубаво
от лошото време!

Не ми обещавай безумни неща,
недей ме примамва с любов и покой.
Аз водя през бурите
скръбта под ръка,
защото съм собственик на лошото време

Нека вятър плиска в лицето ми дъжд,
няма нищо по-хубаво
от лошото време!

Богомил Райнов

Неща, които не зависят от мен
Със тебе ще се срещнем някой ден
във края на едно стихотворение.
Ще бъдеш тих и много уморен
от ежедневните си приключения.
А аз ще бъда конфитюр от вишни
във синя купичка от порцелан.
Светът ще е съвсем излишен,
но как да го оставим сам...
Ще се обичаме с обикновени думи
в акустиката на сърцата.
А разстоянието помежду ни 
ще бъде много, много кратко.
Във края на едно стихотворение
със теб със сигурност ще се обичаме.
Но още нямам вдъхновение
да седна и да го напиша...

Радосвета Аврамова (caribiana)

ПРОЩАЛНО
На жена ми

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.

- Н. Вапцаров 

 

Ела до мен с целувката безкрайна 
на наште две обречени тела! 
Ела! Като магия! Като тайна! 
Ела, като безсмъртие ела! 
Като звезда, умряла в изнемога 
от сблъсъка на срещната звезда! 
Ела! Изпепели ме в своя огън! 
Сама стани на пепел! Но следа 
подире ни в небето да остане! 
И с нашта светлина тя да блести! 
На нашто място да остане рана. 
Но с друга светлина след нас огряна, 
вселената ще ни обезсмърти.

- Дамян  Дамянов 

Почакай! Спри! Преди да си отидеш, 
преди да треснеш като гръм вратата, 
изслушай този мой последен вик: 
ела при мен във този сетен миг 
и ме завий с горещото си тяло! 
Защото инак ще умра от студ... 
Аз искам от последната раздяла, 
от нашата прощална земна ласка 
да ми родиш прекрасна дъщеря. 
Страхувам се от тази пещера, 
в която подир теб ще заживея! 
Когато като дънер остарея, 
край моя ствол приведен, сух и слаб 
ще изтекат реките на годините. 
И ще ми трябва руса дъщеря, 
която да ме води по света да пея. 
Върни се, остави ми само нея - 
девойката със твойта красота, 
с която пеш ще тръгна по света, 
за да изуча всички птичи песни 
и на човешки да ги преведа.

Лъжа ли беше първата ни ласка?... 
Или за ласки само бях мечтал? 
Затуй ли нощем все насън ме стряска 
един копнеж - роден, но неживял?... 
Със теб си имах някога огнище. 
Там греех две премръзнали ръце. 
Гордеех се пред всички с него: "Вижте, 
от туй е топло моето сърце!" 
Домът ми беше толкова уютен! 
Бедняшки, ала спретнат беше той. 
Едно дете люлеех там на скути 
и тоз немирник беше мой и твой. 
И мой бе оня щъркел, дето лятос 
под нашия въртеше своя дом. 
И моя беше ти, заради която 
света бих минал три пъти пешком!... 
Но моя бе и мъката, а нея 
не слагах под глава, когато спях... 
И този дом измислен тя отвея, 
и този дом измислен стана прах... 
Затуй към всеки светъл чужд прозорец 
издигам днеска погледа си ням 
и радвам се, че вътре има хора - 
дечица, смях, огнище има там! 
Аз всяка чужда радост съм обсебил - 
деца ли срещна - милвам с две ръце. 
Светът е мой...Но ако те има тебе, 
как пълно би било това сърце.

- Дамян Дамянов 

- ВИК

БАБАХАК


Бабахак – неписан закон,
страшен закон,
бащин закон,
бабахак.

На мегдана са се сбрали циганите черни
с коне
и каруци.
В тоя ден посред лято,
в тоя ден на бабахак,
бащите тук продават дъщерите си.

Демир и Алиджо си стискат ръцете –
стискат ръцете си,
пазарят се,
наддават.

Край тях е Арифа – мома тънкоснага.
Не смее Арифа сега да заплаче.

Отсреща е Мето, обичният Мето –
с очи потъмнели
от гняв
и от мъка.

Той стиска във джеба камата си крива,
трепери и чака,
трепери и чака...
А иска бащата пари за момата,
а иска и вика:
– Погледайте само – царица продавам,
пет хиляди що са за хубост такава?
Комуто се падне, халал ще му бъде!

И пак си улавят с Алиджо ръцете,
и пак пазарят се
и викат високо:
– Е, хайде, Алиджо, ти мелница вземаш
и тя ще ти носи,
и тя ще ти проси,
и тя ще те храни,
дордето живееш.

А Мето все стиска камата си остра,
трепери и чака,
трепери
и чака!...

Пари той си няма.
Но обич си има,
ах, обич голяма –
и днес я продават.

Но, виж, пазарлъкът е вече направен
и може би скоро камата ще блесне:
и нека, бабахак, във теб да удари –
тъй както светкавица удря връз дънер,
прогнил от порои,
на никой ненужен.

Във тебе, бабахак,
неписан закон,
страшен закон,
бащин закон –
бабахак!

 

автор: Усин Керим

Под наем сме дошли на този свят.
И всеки ден си плащаме цената.
Животът се откупва със дела,
с горчив урок, с любов към непознати.
Животът струва! Колко ще платиш?
За всеки стойността е най-различна.
Можеш на врага си да простиш -
зависи колко силно ще обичаш.

Защо си мислиш,че е подарен?
Че просто ти е даден за заслуги?
Прахосвайки един единствен ден
ти губиш много, страшно много губиш.
Не трупай вещи, трупай простота,
отрупвай се с емоции и радост.
И ако ти останат до нощта,
със утрото раздай ги на приятел.

От гроба няма кой да те спаси.
И времето безмилостно изтича.
Не са ти нужни къщи и коли,
а някой който теб да заобича.
За кратко си дошъл на този свят.
Не ти е нужно да градиш палати.
Гради надежда, вяра, доброта.
Създай живот, жадувай свободата.

И знай, че красотата е тъга.
От залеза днес по-красиво няма!
Залязвай със достойнство, без вина.
И със усмивка силна и голяма.
Живей така,че в сетния ти ден
децата ти със гордост да закрачат.
Врагът ти да склони глава,
а небесата силно да заплачат.

Goryana Panayotova