Ще ти разкажа за едно момиче.
Тя, приказката, не е най-щастлива.
Но вече знам – повярвай ми, така е,
че и в тъгата зрънце смисъл има.
Момичето е леко остаряло,
жена да я наричам – не прилича.
Защото ако никой не я гледа,
тя още с облаците тича.
В дъжда чадъра не отваря.
В снега пък ръкавиците презира.
Ще се усмихне мило на клошаря.
И в мокрите врабчета ще се взира.
Понякога е страшно уморена.
От себе си най-вече. И от всичко.
Така и не успя да стане зряла…
Да бъде зряла й е непривично.
Житейските уроци не научи.
Но може да ти рецитира Шели.
Ще те залее винаги с въпроси,
кахърите й не са бели.
И с нея ще си винаги на изпит –
тя лицемерието не прощава.
Един талант си има и го носи.
Да се раздава. И да се раздава…
Ако я срещнеш някога, кажи й,
че облаците са безкрайно важни.
Или не казвай нищо – прегърни я.
Голяма работа, че от дъжда е влажна.
Катерина Хапсали

Аз знам, 
че съм ти липсвала, Декември!

Откривам те по снежните прозорци,
по празничните лампички в сърцето си.
В смокиновото сладко, късно нощем.
Във липсите, в прегръдките - във времето.
От края на ноември те причаквах.
Стъкмих ти дом, повярвах в чудеса.
Чертаех ти в небето звездни лодки,
заплетох те в косите на елха.
Аз знам, че съм ти липсвала, Декември!
Светулките в очите ми подсказват.
Душата ми е празнично облечена.
Щастлива съм Декември, и ти вярвам.

Маргало

 

Nevermore

Пропасти вечни делят те от мене,

зная, че ти си безкрайно далеч,

но пак като лъч след вековно затмение,

чакам да дойдеш… Ще дойдеш ли?

                — Никога веч!

 

Рано пробуден, с тъги непросветни,

впивам аз погледи в мрака далеч

и с клетви, и жал, безутешно преплетени,

чакам да съмне… Ще съмне ли?

                — Никога веч!

 

Мойте градини Неволята черна

с преспи засипа. Те дремят далеч,

а химни и смях в полунощ обезверена

чакам да трепнат!… Ще трепнат ли?

                — Никога веч!

 

Димчо Дебелянов

КАК СЕ ОБИЧА
Ти знаеш ли как се обича разбита жена,
в която сърцето е рана до рана ?
Която е газила толкова дълго в калта,
че трудно ще вярва в щастлива Осанна.
Ти знаеш ли как се обича силна жена,
която е носила мъж на гърба си ?
И вила до кръв като куче сама.
И сривала хиляди пъти света си.
Ти знаеш ли колко любов ѝ е нужна,
да могат очите ѝ пак да се смеят
И как се изтрива усмивката тъжна,
и палят очи, които пустеят.
Не можеш със малко да имаш такава.
Защото тя твърде е... твърде голяма.
След всичките болки, тя обич не дава,
когато в сърцето ти огънят няма.
Ще мине през теб като нежна стихия,
до дъното всичко във тебе ще види.
Не я ли засищаш със обич, да пие,
безмълвна и тиха, от теб ще си иде...
След нея остава в душата ти яма,
която с друга не можеш ти да запълниш.
И болката в теб, че вече я няма.
Че малко си дал - смеха ѝ да върнеш... 
Автор-Валентина Цвяткова

https://ibb.co/ijst0G

 

 

Редактирано 4 декември 20178 г. от Madonna (преглед на промените)

Наистина не е прибързано
/нито обмислено/

Аз имам сили само да си тръгна.
Но нямам сили да остана.
Не знам в какво съм се превърнала...
Дали е рано? Не е рано.
Напротив, малко закъснявам.
Изпуснах си сърцето някъде.
Забравих как се стига гарата
със най-отдалечаващите влакове.
Не мога, бързам, няма да се връщам.
Това сърце... не ми се търси.
И без това не съм си същата.
Задръж го и не ми го връщай.
Не ме изпращай, мога и сама.
Не помниш ли, ти ме научи.
Затваряй тая смотана врата.
И много бързо искам да заключиш.
Защото знам ли... глупавото ми сърце
ще вземе да ме дръпне да остана.
Но аз не мога. Вече не.
Обичам те. Изчезвам. Друго няма.

Caribiana
 

Редактирано 6 декември 20178 г. от divna (преглед на промените)

Не ми показвай среден пръст, Съдба!
Такива жестове на теб не ти отиват.
Изглеждаш свястна и начетена жена,
не се опитвай да ме провокираш.
Предлагам да се срещнем двете с теб,
причакването в гръб не ми харесва.
Да пием вино – да е на късмет,
след първата бутилка ще е лесно.
По-бързо ще преминем и на „Ти“
макар че с тебе трудно се говори.
Дуел да си устроим ли, или
не искаш днес изобщо с мен да спориш.
Разбирам те – не съм ти на сърце,
разбирам – много трудно ме преглъщаш.
Да можеш, би заплюла ме в лице,
но няма как, и аз не те прегръщам.
От утре, ако искаш да вървим,
във две посоки коренно различни.
Каквото е било – да си простим
и да си станем чужди и далечни.
Маргало

преди 18 минути, Malvi написа:

Пне те прегръщам.
 

 Село Блините-Изядени-за по-лесно

Чехов не е лесен!

Редактирано 6 декември 20178 г. от Only Fools and Horses (преглед на промените)

Вкусът на Октомври

Тя замислено гледа света
през прозореца на тъгата.
Долу - малки човеци вървят
през мечти, чудеса и вятър.
Тя е някъде. Никъде. Тук.
И се търси все още сред себе си.
На стрехата самотен капчук
ѝ напомня, че вече е есен.
Колко много обича дъжда...
А прозорецът сочи нагоре.
Долу малки човеци вървят
през мъгли, листопад и умора.

Радосвета Аврамова (caribiana)

Грешница

Не страдам. Нито съжалявам.

Обичам малките си грехове.

Осъдила съм те на незабрава

и ще те помня с векове.

 

Не ме боли. Е, пак послъгах...

Боли ме мъничко – ей тук.

Сега ще трябва да си тръгвам,

очаква ме у нас съпруг.

 

Не съм невярна, нито лековата.

Не търся авантюри и игри.

Фатално късно срещна ни съдбата,

дари ни с миг, след това ни раздели.

 

Не плача. Това не са сълзите ми.

От есента е може би....

Не искай прошка от очите ми,

не си виновен в нищо ти.

 

Е, тръгвам. Чакат ме във къщи.

Аз съм омъжена жена.

При него трябва да се връщам.

Съдбата нареди така!

Румяна Симова

Целувките ти сигурно са с вкус на утрин.
На облаци и крехка светлина.
Защото като ме целуваш във съня ми
по устните ми гасне вечерта.

По меките им топли очертания
дъхът ти плъзва нишка от копнеж.
Рисува обич, шепот и стенание.
Чертае линийка задъханост по мен.

По ръбчетата се разлива захарно,
По–тръпнеща от влюбения пулс.
Настръхва ме, подобно кратък вятър,
внезапно през прозорците нахлул.

На устните ми твоите заспиват.
И имат вкус на светла тишина.
Когато се събудя … ще те има ли?
Не знам...
целувай ме в съня...

Caribiana

И тази зима пак ще съм далеч от мама...
Далеч от Витошка, от Руски, от Славейков...
От хора, бързащи нанякъде с надежда,
от погледи, изпълнени с тревога...
Ще съм далеч от онзи сняг разкашкан
от хиляди обувки в бързината...
От тракащи със зъбите трамваи,
от Витоша, забулена в мъглата...
От кучетата, свити по ъглите,
от бабите, продаващи свещици...
Ще съм далеч от мътните води на бавен Искър,
от обичта в ръцете и в душите...
От постната трапеза и виното,
от грозде, мачкано с ръце на татко...
От светещите куполи на храма
и от онези "Како, дай два лева!"
И от приятели, с които и мълчейки,
разравяме най-топлата жарава...
Аз току-що бях с вас и ви прегръщах...
С затворени очи... съвсем за кратко...
И тази зима пак ще съм далеч от мама...

Автор Катя Тонинска
09.12.2017

преди 2 часа, Богатир написа:

И тази зима пак ще съм далеч от мама...
Далеч от Витошка, от Руски, от Славейков...
От хора, бързащи нанякъде с надежда,
от погледи, изпълнени с тревога...
Ще съм далеч от онзи сняг разкашкан
от хиляди обувки в бързината...
От тракащи със зъбите трамваи,
от Витоша, забулена в мъглата...
От кучетата, свити по ъглите,
от бабите, продаващи свещици...
Ще съм далеч от мътните води на бавен Искър,
от обичта в ръцете и в душите...
От постната трапеза и виното,
от грозде, мачкано с ръце на татко...
От светещите куполи на храма
и от онези "Како, дай два лева!"
И от приятели, с които и мълчейки,
разравяме най-топлата жарава...
Аз току-що бях с вас и ви прегръщах...
С затворени очи... съвсем за кратко...
И тази зима пак ще съм далеч от мама...

Автор Катя Тонинска
09.12.2017

Носталгично !!!

Свобода

Пол Елюар

 

По ученическите ми тетрадки

по моя чин и по дърветата

по пясъците по снега

написвам твойто име

 

По всички страници прочетени

по всички бели страници

по камък кръв хартия или пепел

написвам твойто име

 

По позлатените картинки

по гербовете на бойците

по кралската корона

написвам твойто име

 

По джунглата по мъртвата пустиня

по птичите гнезда по теменугите

по ехото от детството ми

написвам твойто име

 

По чудотворствата на нощите

по хляба бял на дните

по неразделните сезони

написвам твойто име

 

По късчетата от лазур

по блатото мухлясал лъч

по езерото месец жив

написвам твойто име

 

По нивите по хоризонта

по птичите крила

по воденицата на сенките

написвам твойто име

 

По всеки полъх на зората

по корабите по морето

по планината полудяла

написвам твойто име

 

По пяната на облаците

по потните струи на бурята

по гъстия досаден дъжд

написвам твойто име

 

По формите преливащи в отблясъци

по багрите превърнати в камбани

по правдата от плът и кръв

написвам твойто име

 

По будните пътеки

по пътищата разпрострени

по многолюдните площади

написвам твойто име.

 

По лампата която се запалва

по лампата която се загасва

по сбралите се мои къщи

написвам твойто име

 

По разделения на две парчета, плод

измежду огледалото и стаята

по моето легло черупка празна

написвам твойто име

 

По лакомото ми и нежно куче

по щръкналите му уши

по лапичката му несръчна

написвам твойто име

 

По тласъка на моята врата

по всекидневните предмети

по пламъка благословен

написвам твойто име

 

По всяка плът отдадена

по челото на всеки мой приятел

по всяка дружески протегната ръка

написвам твойто име

 

По ярките стъкла на изненадите

по устните внимателни

високо над мълчанието

написвам твойто име

 

По разнебитените ми убежища

по моите унищожени фарове

по сивите стени на скуката

написвам твойто име

 

По безкопнежното отсъствие

по разсъблечената самота

по стъпалата на смъртта

написвам твойто име

 

По здравето възвърнато

по преживяната опасност

по нямащата спомени надежда

написвам твойто име

 

И чрез мощта на тази дума

живота си започвам аз отново

Роден съм за да те позная

и да те назовавам

Свобода.

Декември

Не бих могла да те намразя,
дори да спра да те обичам.
Усмихвам се. Да не покажа,
че на северния полюс днес приличам.
Усещам само студ дотолкова,
че вече няма изгреви у мене.
Смалявам се, смалявам се...От болка
сълзите ми замръзват мигновено.
Ще продължа, разбира се...Ще трябва,
макар без теб да ми е пусто,
макар че в нощите съм слаба,
с умиращи звезди по устните.
Декември е. Гранична линия
когато две години се пресичат.
Добре е, че от нас поне единият
умее още силно да обича.

Ивелина Радионова

Почему всё не так? Вроде — всё как всегда:
То же небо — опять голубое,
Тот же лес, тот же воздух и та же вода...
Только — он не вернулся из боя.

Мне теперь не понять, кто же прав был из нас
В наших спорах без сна и покоя.
Мне не стало хватать его только сейчас —
Когда он не вернулся из боя.

Он молчал невпопад и не в такт подпевал,
Он всегда говорил про другое,
Он мне спать не давал, он с восходом вставал, —
А вчера не вернулся из боя.

То, что пусто теперь, — не про то разговор:
Вдруг заметил я — нас было двое...
Для меня — будто ветром задуло костёр,
Когда он не вернулся из боя.

Нынче вырвалась, словно из плена, весна,
По ошибке окликнул его я:
«Друг, оставь покурить!» — а в ответ — тишина...
Он вчера не вернулся из боя.

Наши мёртвые нас не оставят в беде,
Наши павшие — как часовые...
Отражается небо в лесу, как в воде, —
И деревья стоят голубые.

Нам и места в землянке хватало вполне,
Нам и время текло — для обоих...
Всё теперь — одному, только кажется мне —
Это я не вернулся из боя.

Владимир Высоцкий

Spoiler

 

 

Дамян Дамянов

Не ме допускай толкоз близо ти
До себе си, щом искаш да съм влюбен
Ех, вярно е, даленото гнети
но за това пък близкото погубва!
Щом искаш да съм тво, далеч ме дръж -
Далечното е всъщност ореолът.
Една мечта се срива отведнъж
Разбулиш ли я, видиш ли я гола.
Дори една "Мадона" от Рембранд
Погледната от близичко е грозна
И целия и гений и талант
Е в нейната далечна грациозност.
Дори земята, таз, околовръст,
Която отдалеч е рай вълшебен
Отблизо ти се вижда буца пръст -
Пръст, във която ний сте легнем с тебе…

Искам сняг... Искам сняг! Да вали!
Да затрупа под преспи проблемите!
И снежинките – бели мечти,
да са всичките, само за мене...

... И какво, че стопяват се? Нека!
Няма сметки сега да им правя.
Щом една белоснежна пътека
мойте стъпки в света ще оставят...

Да вали! Да покрие тъгите
с пелена от искряща надежда!
Да белеят щастливи елхите...
Всяка Коледа нека е снежна!

И да звъннат камбанки в простора –
детски смях – от снежинки по-чист.
Не, годината не свършва с умора.
Тя обръща най-белия лист...

И започва да пише наново
наш'те толкова светли надежди!
Искам сняг! Да повярвам отново,
че се сбъдват мечти. Неизбежно.

Мира Дойчинова - Irini

Дамян Дамянов

Аз исках да ти кажа две слова - 
сърцето ми да разбереш от тях,
но не умея и нима е грях - 
кога ли съм се учил на това?

Аз исках да ти дам от свойта жар,
за да не мръзнеш в дългия си път,
но ти не взе искра от мойта гръд,
а кой живей без огън и другар?

По-нежно и от славей бих ти пял,
щях слънцето за теб да донеса,
но аз не знам на славея гласа
и дълги дни без слънце съм живял!

Аз исках да ти кажа две слова - 
сърцето ми да разбереш от тях,
но думите преглътнах - не можах...
Кога ли съм се учил на това?

Дамян Дамянов 

Приказка

Заспиваш ли, аз май че те събудих,

прости ми, че дойдох при теб сега.

Душата ми се стяга до полуда

в прегръдките на свойта самота.

Самичък съм, а тъй ми се говори,

устата ми залепва да мълчи …

Не ме пъди, ще си отида скоро,

аз дойдох тук на бурята с плача.

Ще седна до главата ти, ей тука

и ще ти разкажа приказка една,

в която е положил зла поука

един мъдрец от стари времена.

Един разбойник цял живот се скитал

и нивга не се връщал у дома,

вместо сърце, под ризата си скрита

той носел зла и кървава кама.

Преварвал той замръкнали кервани

и само денем криел своя нож,

а ножът му ръжда не хващал,

човекът като дявола бил лош.

Но кой знай, един път от умора

и той на кръстопът заспал.

Подритвали го бързащите хора

и никой до главата му не спрял,

а само малко дрипаво момиче

челото му покрило с листо.

Заплакал той за първи път обичан,

заплакал той, разбойникът, защо?

Какво стоплило туй сърце кораво,

нестоплено в живота никой път!

Една ръка накарала тогава,

сълзи от поглед в кърви да текат.

Една ръка, по-топла от огнище,

на главореза дала онова,

което той не би откупил с нищо

ни с обир скъп, ни с рязана глава.

Но ти заспа, а тъй ми е студено,

туй приказно момиче, где е то?

То стоплило разбойникът, а мене

ти никога не стопли тъй, защо?

Обаче всеки, който попадне на темата, веднага отваря нов таб и търси некво що годе прилично стихотворение, за да не остане назад

преди 9 минути, Silvering написа:

Обаче всеки, който попадне на темата, веднага отваря нов таб и търси некво що годе прилично стихотворение, за да не остане назад

Няма как да си сигурен обаче .

Така би направил ти явно, но има хора, които дори ги знаят наизуст любимите си стихове и провокирани от нещо  ги споделят тук. ..но все тая. ..

Малко е дълго и затова го давам като връзка:

Стивън Крейн — Черните конници. Събрани стихотворения (1) — Моята библиотека

преди 2 часа, А@@@ написа:

Няма как да си сигурен обаче .

Така би направил ти явно, но има хора, които дори ги знаят наизуст любимите си стихове и провокирани от нещо  ги споделят тук. ..но все тая. ..

Доста съм сигурен. А аз знам само едно. И не го знам наизуст, ама съм винаги в такова настроение. Та за тва не се напъвам в тая тема.

преди 3 часа, Silvering написа:

Обаче всеки, който попадне на темата, веднага отваря нов таб и търси некво що годе прилично стихотворение, за да не остане назад

А пък аз - като попадна някъде на нещо, което ми харесва - започвам да тръся темата, за да мога да го споделя