Аз съм копнеж по безсмъртие.
Ти обещаваш дом.
Бавно и тихо търкалям по стръмното
една въздишка. Но не е стон.
Някаква болка се рови в душата ми
и се събуждам по-цяла.
Толкова много фалшиви приятели...
Само за теб съм бяла.
Толкова много лъжливи истини.
Само за теб съм чиста.
Хиляди избори... Вече ми писна
да страдам като за триста.
След всичките тези разбити пътища
щастието е под наклон.
Да, ще ти стана едно безсмъртие.
Само ми дай дом.

Мира Дойчинова - irini

 

НОЩУВКА В БАЛКАНСКО СЕЛО

Висок и жилест, със цървули,
със сухи като кремък скули -
той ме въведе в своя дом.
Жената стана мълчешком.
- Добря дошле! - и се потули.

Зашета. Сипа във паниците.
От сплитката откъсна лук
и го размачка със юмрук.
Донесе хляба и лъжиците.

Избърса първата за мене.
Покани ме със топлота.
Разтри в солничката солта
и сви до малкия колене.

В превара сърбаха децата.
Той спираше от час на час -
да чукне кучката, която
клечеше
с поглед, вперен в нас.

Привърши, без да разговаря.
Дордето тихата жена
раздигне -
вън на хладина
почерпи ме една цигара.

И сетне в стаята позната
с деца,
на коленете сложени,
от клетката на апарата
ловеше втренчено ятата
на новините
разтревожени.

На мен постлаха на кревата
до трите бузести деца
със трите звучни сърчица.
Те се завиха на земята.

Нощта бе миг. На утрината
аз се събудих - вече сам.
Хляб като слънцето голям
изгряваше върху софрата...

И към катанци неприучена -
по нравите на бедността
стоеше тежката врата
гостолюбиво незаключена...

...Балканът дишаше горещо.
Аз крачех весело, понесъл
едно усещане за песен
и още нещо,
още нещо...

 

Андрей Германов

Ако идваш наесен -
лятото ще отстраня - 
с усмивка и с досада - 
както се пъди муха.

Ако след година дойдеш -
месеците наред
ще навия на кълбета
в моето чекмедже.

Ако векове те чакам - 
с пръсти ще ги броя - 
докато паднат пръстите -
на голата земя.

Ако съм докрай сигурна,
че ще те видя отвъд -
бих захвърлила живота си -
като люспа на път.

Но без да разбирам времето, 
то ме боде - със бяс -
една оса прокълната- сама се жиля аз.

Емили Дикинсън 

И днес пак животът тече като вчера.
Радости, болка, далечни мечти...
Всичко е пак така, само че вчера
беше и ти!
 
До мене те няма! Остана далече,
в спомени свидни от минали дни.
В страсти безумни, фатално обречени
беше и ти!
 
Щастие трудно, но пак ще намеря.
В спомени стари животът ще спи.
Утре денят ще е по-хубав, но вчера
беше и ти!

Найден Найденов 

КОГАТО НЯКОЙ СИ ОТИВА…
Ингеборг Бахман

Когато някой си отива, трябва
в морето да захвърли
шапката със миди сбирани през лятото
и да си тръгне със коса развята…
Той трябва да катурне масата
с любов покривана,
остатъка от винената чаша
в морето да изсипе,
да раздаде на рибните пасажи хляба
и капка кръв в морето да размеси,
а ножа да пречисти във вълните,
да погребе в обувките си трябва
сърце, котва, кръст
и нека си замине със коса развята.
Тогава ще се върне пак.

Кога?
       Не питай.

 

изт.

* * *
От твоите модели, съвършенство,
нерядко на човек му премалява.

Яйцето е поставено на масата:
шедьовърът е втренчен във шедьовъра.
Оттук нататък може да избира:
или омлета, за да съществува,
или летежа - да му се насити.

Добромир Тонев

***

тъгата е

домашно куче

 

познава господаря

отдалече

***

туй което

липсва

 

хвърля плътна

сянка

 ***

скъса струни

вътрешния глас

 

пием чай

и си мълчиме

***

главата му е точката

на удивителна

 

нощем спи

свит на въпрос

 

***

всяка изречена дума

се връща обратно

в устата ми

 

преглъщам


и плача

 

***

щом светят

мъртвите звезди

 

хората умрели

до един са живи

***

тъпчем

горчивите поляни

 

и ни една

от всичките пътеки

 

не ще ни върне

у дома

 

ти нижеш залезите

на гердани

 

аз в утробата ти

спя

 

***

две сърца имаш

 едното

камък да тежи

 

другото

трохи да ръси

***

челото ми удря земята

и целият пламвам

 

ти си заспала

на топлия камък


и нещо говориш


в съня си

 

дълго горя

и те гледам

 

после с мокри пръсти

по камъка сричам

***

Марий Росен

 

Изхаби се тази любов. Като стара стена се изрони.
Изцапа се цялата, напука се цялата, милата.
Не издържат вече нейните стари подпори.
Вратите – затваряни кротко – ронят парчета мазилка.

Духа в тази любов. Застоиш ли се, ще измръзнеш в нея.
Пукат ставите. Ревматично е. Как се издържа
без светлината на слънцето, което навънка беснее,
щом то не стига до нея, щом вътре в нея е тъмно.

Тъй се радвах на тази любов, че е станала с мене.
Тръгвах към нея на пръсти. Ей така, да не я разтревожа,
да не би да усети още по стълбите, клетата,
че изглежда, всеки за всеки е само една невъзможност.

Изхаби се тази любов. А пък, Бога ми – хубава беше.
Съвсем се напука, изрони се – ех, защо тъй небрежно живеем!
Засега да не бутаме нищо. Засега да не палим и свещи.
Ако се срути, който е вътре, ще остане завинаги в нея.
 

Б. Гуляшки

СДЕЛКАТА НА ЕВА

Да нямам друг Бог освен Тебе?!
(Безспорно си мъж. Убедих се.)
Обаче преди да ме вземе
рогатият плачеше в стихове.
Повярвай, съвсем не напразно
го виках насън и по име.
А ти ме прокле още в яслата
да бъда ребро от любимия.
Признавам си, дадох му ябълка
(реброто Ти искаше истина).
Преди да пристана на Дявола
не знаех, че няма единствени.
И днес не крада, не убивам,
не искам жената на ближния,
ни нивата, роба и вола му,
обаче душата му....Искам я!
За малко, на заем от Тебе.
(Прости ми, почтено търгувам.)
Щом в храма ти плащат за свещите,
благодаря Ти, че съм прокудена.

Мария Лалева

ПРЕД БУРЯ ВИНАГИ Е НАЙ-ТИХО

Обърках ли те достатъчно?
Нека!
Взе ме за утъпкана пътека
и си помисли, че без много усилия
ще те отведа право на върха...
Не ме познаваш!
По-студена съм от планинско езеро.
Сърцето ми е почти ледено,
а сезоните в мен се менят за секунди.
Всички пътеки, които знам
са тесни и стръмни,
посипани с омагьосани камъчета.
Прободат ли обиграната ти душата,
с теб е свършено -
ще осъмнеш влюбен.
Идва лош час! Тръгвай!
Тази тишина не е покана...
Нощта ме предразполага
да съм безпощадна...
даже когато се усмихвам...
Пред буря винаги е най-тихо...

 

( Катерина Кайтазова )

Подзима*

Този вятър е луд, увертюра към тема за вълци.
Увертюра към дълго отсъствие, намек за студ.
И разбирам – тъгува – във лятото влюбен до сълзи.
Беломорският унес е кестенче, скрито в юмрук.

Есента – смугла циганка – пали с боички пчелините
и дими под вечерни копита, тъче тишина.
И е толкова златна. Разказва животите в стихове.
И смъртта ми разказва, а ябълка носи в ръка.

Изкушава със златни очи, а се храни със времето.
За какво ми е ябълка в този прощален сезон?
И кого да излъжа със нея? Прегръщат ме сенките.
Сонатина за вятър и есен… И тъга във бемол.

На лозата приличам – привита от плод, кехлибарена.
Този път е единствен и чакам да мине човек.
И преди от сланата съвсем да помръкне куражът ми
да налея в душите и чашите глътка живец.

• *(диалектно) - границата между есента и зимата

Лили Качова

Казваха й, че докато не порасне достатъчно
е добре да рисува по себе си само с нетрайни бои
и да оцветява косите в цветове, които се отмиват бързо.
Затова нещата, които иска да помни дълго
татуира дълбоко, с такова невиждано усърдие,
че ако пренесе тялото си в някой друг език
по мастилените реки ще зацъфти само татул,
привиденията ще напуснат очертанията си ,
ще се настанят в леглото, в саксиите при кактусите,
на третия рафт в хладилника и по страниците на Лорка.

И единственото, в което ще вярва със сигурност
е името, което е допуснала под кожата.

 

Рени Бакалова

Не ме въвличай в твоите истории,
достатъчно интриги ме оплитат...
Човеците са хора на теория,
на практика свирепо си налитат
и блъскат се с обидни констатации,
измислици, невежество, омраза...
Не ме поставяй редом със простаците
и между „този рече”, „онзи каза”,
защото нямам време да се губя
сред жалкото бездушие на всички –
все още искам сутрин да се будя
от слънце и от песните на птички.

Добромир Банев

 

Знаеш ли.... 

- Знаеш ли, че те обичам?
- Зная, но го казвай още!
- Мое слънчево момиче....
- Само теб сънувам нощем!
- Аз пък те мечтая денем...
- Вярно ли? И аз мечтая!
- Да си винаги със мене....
- ...от началото до края?
- Всеки ден да ме посрещаш.....
- ...като слънцето изгряло!
- Трябва да те питам нещо.....
- А след края?
- Отначало!!!
- Винаги към теб ще тичам......
- Всичките ми дни и нощи!
- Знаеш ли, че те обичам?
- Зная! Но го казвай още.....

irini

Пътуващи пясъци
(Приказка)


Без изход е пустинята, сахиб,
а ти кладеш огньове и
тревожна –
душата ми като зверче се скри
с нацепена от жажда вълча кожа.
А жаждата си ти.
И си вода.
Навярно е любов, а соленее…
О, как не вярвам вече в чудеса
и ще танцувам само тази вечер.
А после… После нека помълчим.
Чуй –
вятърът със пясъка се люби.
Усуква го в прегръдките си.
Ти
не ме купувай с гривни и заблуди.
Купуват се принцесите,
а в мен
опъва жили скитнически корен.
Под слънцето за светлина роден –
ще залинее в златните окови.
Остана ми едната свобода –
последната – след всичките ми смърти.
От мрака си нелеп ли зазоря –
разпукан нар –
сама към теб ще свърна.

Сънувай ме, но не и тази нощ.
Червена е луната. Гледа лошо.
Вълчица като мен е.
Вдига нос
и воят блъска в портите на Господ.
Повярвай ми усещам ги с кръвта –
и грохота, и кипналите гибли,
керваните огъват врат, вървят:
не дни изтичат –
пясъци подвижни.
От себе си ли бягаме? По път
пилеем се в посоки невенчани.
Туп – туп, туп – туп.
Минутите валят.
Наместо хоризонти светят рани.
А всъщност съм предишното дете.
В безпътица. Наоколо е празно,
Към зима ли животът ми гребе,
та няма вече кой да ми подсказва?
Слепù насреща, жълта е прахта.
Преглъщам. Между зъбите ми скърца.
Отказвам се до край да разбера
кой бягствата в убежище превръща.
Не може самотата да е дом.
Очите ми са пламнали.
И сухи.
Сънувай ме, но не и тази нощ.
В такава нощ зачеват се цигулки.
Защо са ми?
На тънички нозе
вървят след мен, на пресекулки дишат,
а хрипът им е с пулса на сърце.
На моето.
Простили са ми всичко.
Пристигат и сълза са – глътка дъх –
до хълбока на потната камила.
Какво е свобода?
Въртя се в кръг
не зная идвам ли или отивам.
Но кой да отговори? Тишина.
И вместо мене – блудницата – плаче.
А с плач нима е някой оцелял?
Сълзите са солчица за погача.
Сред хукналите пясъци кому
сълза и обич да замеся утре?
Запееш ли,
нарочват те за луд.
Заплачеш ли,
разстрелват те. От упор.
А пътят ми е все към теб,
към теб –
оазис за душа опожарена.
Защо са ми посоки и небе,
ако не си ми повод за летене?
Пред твоята врата стоя, сахиб,
потънала във прах и полумъртва.
Магията обратно си вземи.
Или ме виж –
дойдох розовопръста.

Л.К.

Време е вече дъх да си взема
и да отворя прозорец.
Стигат ми всички човешки драми -
моята днес ще говори.
Никой дори не се е запитал
имам ли време да дишам.
Моята обич със шепи раздавам,
чуждата мъка събирам.
Горя до лудост всякаква болка,
викам от гняв и не жаля.
Ще ми се всички да са щастливи!
Себе си слагам на края.
Дворът е пуст под моя прозорец,
с вятъра аз разговарям.
В мрака притичват сенки на хора.
Кой ще ме чуе, не зная.
Гоня до лудост всякаква болка,
викам от гняв и не жаля.
Ще ми се всички да са щастливи!
Себе си слагам на края. 

М. Белчев

 

РАЗМИСЪЛ

Ако бръкна в контакта,

дали костите ми ще светят

и ще съм нощна лампа

за този, комуто преча?

 

Или да яхна метлата,

с която мета тревога,

и да кръжа над комплексите,

без да преча на Бога.

 

Да ме разкъсват посоките

в края на всяка улица

и да възкръсна в прозореца

на една тиха лудница.

 

Или да търся истини

между жени и навици

и да завършват вечери

с няколко стари навлеци.

 

Само не искам никога

да затрепетя с времето,

с двата стъклени паяка,

подпрели лицето ми

Михаил Белчев 

Стъклото старостта ще ни покаже,

часовникът-отлитащият час.

Но някой ред от нас ще ни разкаже

неща, мечтани от самите нас.

По бръчките в това стъкло правдиво

пресмятаме изминалия път.

а в стария часовник търпеливо

минутите към вечността текат.

Вложете в някой лист това, което

едва ли паметта ще съхрани.

със този плод, откъснат от сърцето,

ви чака среща някога-след дни.

Как тоя лист, попаднал ни наслуки,

за нас е често пълен със поуки!

 

Шекспир

 

Цветоглед

Ако светът ти изглежда сив,
ако животът ти стане скучен,
ако просто не си щастлив,
ако вечно си вадиш поуки;

ако от розата махаш бодли,
ако на вятъра все се мусиш,
ако внимаваш да те боли
толкова,
колкото да не чувстваш;

ако се мъчиш да избереш
между полулъжи
и полуистини,
ако трепериш пред скъпа вещ
и чакаш само фатален изход;

ако не искаш да бъдеш пръв,
ако не можеш да си последен,
ако не бива да гледаш кръв,
ако не вярваш, че друг е предан;

бих те намразил ей тъй,
от раз,
че поминуваш без грам достойнство,
ако не бях като теб и аз,
ако не знаех,
че си ми двойник.

Но има изход,
има врата,
има вълшебства.
И те са зрими.
Че цветовете стават цветя,
щом ги наричаме с точно име.

 

Славимир Генчев

Редактирано 4 ноември 20178 г. от divna (преглед на промените)

Тук преди време един потребител публикува едно стихотворение "Мама" - оригинално, провокативно, интересно. IT форум е (не литературен), няколко човека му се нахвърлиха (които си мислят, че поезията е нещо, което се прави на калъпи, а те са някакви... де да знам какви), той/тя не им остана длъжен/на, сдръфцаха се по-сериозно и не знам какво стана. Потребителят престана май да се вясва, а стихът му зачезна? Или не е?

 

А, използвах търсачката и го намерих. Мислех, че са го изтрили.

Редактирано 6 ноември 20178 г. от Мальчик Бананан (преглед на промените)

Любов

Къде си ти? Не свети в твойта стая,
но зная, че си тук, че си сама.
Завърнах се. За първи път разкаян.
За първи път оставам у дома.
Не е ли вече късно да остана?
Измъчих те. До смърт те изтерзах.
Какво ти връщам? Нежност разпиляна.
Уста с горчиви бръчки покрай тях.
Какво ти нося? Две ръце, с които
да те докосна ме е срам дори.
Къде си ти? Вдигни лице сърдито.
Възмездие поискай. Удари.
Вратата черна покажи ми с тази
немилвана ръка като платно.
В лицето ми извикай, че ме мразиш
или дори че ти е все едно.
Заслужил съм очите ти студени.
Заслужил съм ги с хиляди вини.
Ти ставаш. Приближаваш се до мене.
Невидима, ти казваш: "Остани."

Веселин Ханчев

Обичам Дълбоките хора.
Тези, които са жив океан.
Тези, които умеят да спорят.
Тези, с които животът е цял.
Дълбоките хора виждат различно,
в очите им сякаш греят звезди.
Малко говорят, но много обичат,
чувстват, изгарят, мълчат щом боли.
В тях има всичко - любов и омраза
вплетени здраво като въже.
Мисли, които не сеят зараза,
думи, по-чисти от малко дете.
Горди и силни, Дълбоките хора,
ходят по камъни, до дъно горят.
Често са нежни, понякога строги.
Вярват до края, дори да грешат.
Силно обичам Дълбоките хора.
Силно притискам душата си в тях.
Там няма грях, нито зло и тревога.
С тях, във дълбокото, стъпвам без страх.
taurusscorpio