преди 26 минути, divna написа:

А пък аз - като попадна някъде на нещо, което ми харесва - започвам да тръся темата, за да мога да го споделя  

Ти си.. айде ше ти кажа някой път някъде другаде какво си

преди 8 часа, Silvering написа:

Обаче всеки, който попадне на темата, веднага отваря нов таб и търси некво що годе прилично стихотворение, за да не остане назад

Мислех си го - четейки нескрития ти позитивизъм, но ... @divna ме изпревари! 

преди 4 часа, divna написа:

А пък аз - като попадна някъде на нещо, което ми харесва - започвам да тръся темата, за да мога да го споделя  

Не ми остава друго, освен да се съглася!

А на @Silvering... какво да му кажа? Нищо, щото са ме учили, че ... такива неща не се говорят!!!   

Дамян Дамянов

Не трябва да те търся. Няма! 
Не бива да те виждам. Няма! 
Не можеш да ме любиш. Няма! 
Завинаги от теб ще си отида. 
Ще се превърна в сянка - невидимка. 
И цял в мълчание ще се зазидам! 
Но само, само да не те обичам - 
това не мога да ти обещая!... 
И страшното тогава ще настъпи: 
останала съвсем, съвсем без мене, 
без мойте тромави и тежки стъпки, 
без моя поглед, без гласа ми дрезгав, 
без моята любов, така безкрайна, 
ти цялата във студ ще се загърнеш, 
от себе си сама ще се уплашиш. 
И пак във всичко ще ме преоткриваш: 
ръцете ми - в прегръщащия вятър, 
очите ми - в звездите дето падат, 
гласа ми дрезгав - в тишината мъртва, 
а любовта ми - в цялото пространство. 
Когато се уплашиш, ме извикай! 
Където да съм, твоя глас ще чуя, 
защото все ще слушам тишината... 
Ако е късно, о, ако е късно, 
отдън земята жив аз ще изляза, 
ще тръгна с ветровете, със звездите, 
със тишината, с цялата вселена, 
със всичко, от което съм направен. 
Ако не аз, то моята мечта.

АХ, ВСЕ ЕДНО

 

Как става тъй, че ние вечно

се разминаваме със теб -

пустиня тиха с плисък речен,

безбожен връх със равна степ.

 

И кой е степ и кой пустиня,

реката кой е, кой - върхът,

ах, все едно, щом се разминат

във нас тъгата и смехът.

 

Не смогвам аз смеха да скрия,

ти - свойта скръб да заглушиш.

На две страни от две стихии

се носят нашите души.

 

Една към друга викат вечно,

но няма с теб да разберем

кое е туй което пречи

в една душа да ги сберем.

 

Надежда Захариева

Дамян Дамянов

Къде си моя първа обич? 
Разпръсна ни света голям! 
А беше време...Даже в гроба 
не исках да отида сам. 
Не исках да съм сам без тебе. 
Не искаше и ти - сама. 
За двамата ни бе потребен 
един живот. Една земя 
под нас или над нас да бъде. 
Ала животът се мени. 
Земята се върти и пъди 
прашинките на две страни. 
Земята се върти. Пилее 
листа и птици, сняг и прах... 
Върти се тя и те - със нея! 
И те - със нея, ние - с тях! 
До вчера влюбени и вечни, 
днес - аз самичък, ти - сама. 
Като два полюса далечни, 
два края на една земя. 
И двете точки на кълбото 
се гонят всеки миг и час. 
А колко други във живота 
се гонят също като нас! 
И как безкрайно се пътува 
по паралела "Аз и Ти"... 
Затуй откакто свят светува 
кълбото земно се върти.

БЪДНИ ВЕЧЕР
Бъдни вечер ей настана,
утре е година нова,
в къта чака за зарана
вейка дрянова, сурова.

Във огнището блещука
буен пламен и искрее,
а в прозорци често чука
зимна буря и беснее.

И бащата седи в къта,
челядта си милно гледа
и към бога мълчешката
благодарност изповеда,

че дочакал живо, здраво
ново лято без неволи,
стара майка прикадява
трапезата и се моли.

Иван Вазов

Дамян Дамянов

Почакай! Спри! Преди да си отидеш, 
преди да треснеш като гръм вратата, 
изслушай този мой последен вик: 
ела при мен във този сетен миг 
и ме завий с горещото си тяло! 
Защото инак ще умра от студ... 
Аз искам от последната раздяла, 
от нашата прощална земна ласка 
да ми родиш прекрасна дъщеря. 
Страхувам се от тази пещера, 
в която подир теб ще заживея! 
Когато като дънер остарея, 
край моя ствол приведен, сух и слаб 
ще изтекат реките на годините. 
И ще ми трябва руса дъщеря, 
която да ме води по света да пея. 
Върни се, остави ми само нея - 
девойката със твойта красота, 
с която пеш ще тръгна по света, 
за да изуча всички птичи песни 
и на човешки да ги преведа.

Лъжа ли беше първата ни ласка?... 
Или за ласки само бях мечтал? 
Затуй ли нощем все насън ме стряска 
един копнеж - роден, но неживял?... 
Със теб си имах някога огнище. 
Там греех две премръзнали ръце. 
Гордеех се пред всички с него: "Вижте, 
от туй е топло моето сърце!" 
Домът ми беше толкова уютен! 
Бедняшки, ала спретнат беше той. 
Едно дете люлеех там на скути 
и тоз немирник беше мой и твой. 
И мой бе оня щъркел, дето лятос 
под нашия въртеше своя дом. 
И моя беше ти, заради която 
света бих минал три пъти пешком!... 
Но моя бе и мъката, а нея 
не слагах под глава, когато спях... 
И този дом измислен тя отвея, 
и този дом измислен стана прах... 
Затуй към всеки светъл чужд прозорец 
издигам днеска погледа си ням 
и радвам се, че вътре има хора - 
дечица, смях, огнище има там! 
Аз всяка чужда радост съм обсебил - 
деца ли срещна - милвам с две ръце. 
Светът е мой...Но ако те има тебе, 
как пълно би било това сърце.

Дамян Дамянов

Ела до мен с целувката безкрайна 
на наште две обречени тела! 
Ела! Като магия! Като тайна! 
Ела, като безсмъртие ела! 
Като звезда, умряла в изнемога 
от сблъсъка на срещната звезда! 
Ела! Изпепели ме в своя огън! 
Сама стани на пепел! Но следа 
подире ни в небето да остане! 
И с нашта светлина тя да блести! 
На нашто място да остане рана. 
Но с друга светлина след нас огряна, 
вселената ще ни обезсмърти.

Дамян Дамянов

Защо си тук сега, едва сега? 
Защо чак днес със погледа си, с тоя, 
със който някога пропъди ме така, 
че аз с години бягах, цял - тъга, 
се сещам да ми кажеш: "Аз съм твоя!" 
Защо чак днес, кажи, защо чак днес 
се сещаш пак за любовта ми стара? 
Тя бе до теб, но ти с нехаен жест 
вместо в сърцето си да я поканиш - "влез!", 
вратата и затръшна с толкоз ярост. 
Тогаз бе лято... С думи и снага 
и аз бях пленен. Ти бе също лятна. 
Сега е вече есен. За кога? 
Не виждаш ли - наблизо е снега. 
До теб. До мен. И пътя към вратата 
полека-лека ще затрупа той. 
И с него - нас. И двамата. До пояс. 
Защо едва сега си тук? Защо? Защо? 
И да си моя днес, не съм аз твой. 
Снегът е мой. И преспата му - моя. 
Ах, късно си се сетила. И път 
отдавна помежду ни няма. 
Кога му беше времето, светът 
гореше в зной. Днес иде с бяс снегът. 
Преди да ни е скрил той, скрий се... 
Късно!

Дамян Дамянов

Когато си помисля, че и ти 
ще си отидеш някой ден от мене 
и подир тебе пътните врати 
ще се полюшват празни и студени, 
и небесата ще се вкаменят, 
и птиците от скръб ще остареят, 
а аз ще стана празен кръстопът, 
по който само ветрове ще веят, 
едно небе ще смазва моя гръб, 
в гърдите си ще нося тежък камък 
и хорските усмивки ще са скръб - 
когато си помисля, че те няма. 
Когато си помисля...Не, не, не! 
Но ти си тук - усещам те във здрача. 
Заспивайки на твойте колене 
ще се насмея и ще се наплача... 
Сърцето ми събрано на юмрук 
полека се отпуска в твойте пръсти. 
Да, ти си тук! Усещам, че си тук 
по утрото, което пак възкръсва.

Дамян Дамянов

Във тази чудна бяла нощ къде си? 
И тази нощ ли ме оставяш сам? 
Годината на теб какво донесе? 
На мене ли? Подарък най-голям... 
Една торба със мъка пак остави 
годината под моята елха 
от мъката аз песни ще направя, 
от сълзите - на римите смеха! 
Но песните ми няма да са тъжни - 
до хората ще стигат без скръбта - 
поетите - те винаги са длъжни 
да не показват сълзи пред света! 
Самички свойте сълзи да изпият 
дори в новогодишния си тост 
и хамлетовска мъдрост да разкрият 
на хората всевечния въпрос: 
"Да бъдем ли?..." 
Защо пък да не бъдем? 
Та в бъдното са нашите очи, 
макар светът понявга да ни пъди 
и глътнатият залък да горчи!... 
Годините ще спират като гости, 
но ние ще оставаме след тях, 
защото се обичахме по-просто 
и всяка скръб обръщахме на смях!... 
Във тази чудна бяла нощ къде си? 
Годината на теб какво донесе?

“За днес си пожелавам тишина…”-Мира Дойчинова – irini

За днес си пожелавам тишина.
От същата, която ме осмисля.
Онази, сбъдващата чудеса,
по-чисти, и по-мои, и по-истински…
Денят ми сякаш вече е различен –
виж, цялата ме преоблича в синьо.
Единствено чрез свойта безграничност
понякога разбирам, че ме има…
И всички светове са всъщност в мен –
танцуващи светулки през безкрая.
Родена от един измислен плен,
спечелих свободата си накрая…
Защото се превърнах в празнота
и нямам повече какво да губя.
За днес си пожелавам тишина.
И нищо друго.
Нищо друго

Аз просто съм една случайност - 
от скута съм на приключенията,
под тежки камъни съм вятър
отекнал в сблъсъка със севера.

Разгарям се във суматохата
на общество от порицатели,
самоуверена до показност -       
недопустима за вмешателство.

Спокойна съм сред антиподите
на вътрешната разточителност
защото зная,  че съм огънят
прогарящ мръсни пепелници.

И празни чаши не докосвам -
(от милостините настръхвам ...)
Не страдам от анатемосването
на дяволи превзели църквата.

Опитвам се да не пропадам
в илюзии за съпричастност -
(съчувствието е като брадва,
ако Пилат му е посланикът...)

Дакота

Дамян Дамянов

С тебе ни събра случайността,
А можеше нима да се разминем ?
От пътища кръстосан е света
и всеки път е дълъг със години.
Ти щеше да останеш непознат,
аз нямаше да знам, че съществуваш,
аз нямаше да чувствам топлината
на устните, които ме целуваха.
Аз нямаше да стискам твойте длани
да пия от очите ти успокоени.
О, това не можеше да стане
виновникът е нашето рождение.
С тебе ни събра случайността
един на друг сме били просто нужни
и сме се търсили, събра ни любовта,
защото не можеше да бъдем чужди.

Целувам пръстите ти

те са моята милостиня

 

слава Богу -

не съм Вапцаров

 

няма нито да ти се наситя

нито някога ще си отида

 

Р. Карамфилов 

Молитва към Анна

Стефан Цанев

Ела на гроба ми, мини със пръсти
по буквите на името ми върху кръста,
постой минута - две, мисли за своето начало
и ще възкръсна аз с душа и тяло,
ще бъда жив минута-две, а може ден -
докато мислиш ти за мен.

  Годините ме научиха
Да давам, без да очаквам,
Да обичам, без да се срамувам,
Да мечтая, без да се страхувам
Да желая, защото искам
Да отказвам, защото не искам
Да ставам, когато падна,
Да тичам, когато бързам
Да спра, когато съм уморена
Да плача без свян
Да се усмихвам без причина
Да си подарявам бягства
Да си позволявам завръщания
Да подарявам спомени
Да събирам моменти
Да изживявам всеки миг
Да рисувам бъдеще
Да не се опитвам
да прекроявам миналото
Да бъда това, което съм
и да се харесвам...

автор benra

Пътят до тебе

Блага Димитрова

Дълъг беше моят път до тебе,
търсеше те цял живот почти
и през тъжни срещи лъкатуши,
на които идваше не ти.
И догдето стигна твоя поглед,
сенки прекосих и шум нелеп,
но през себе си пропущах само
чисти тонове - заради теб.
Аз изплаках всяка твоя ласка,
браних я преди да се роди
и отглеждах срещата ни бъдна
търпеливо в своите гърди.
Дълъг беше моят път до тебе,
толкоз дълъг, че когато сам
ти пред мене най-подир застана,
теб познах, но себе си - едвам.
Бях от мъките така прозрачна -
чак до дъно да ме прочетеш.
Бях от тържество така безкрайна
че ти трябваше при мен да спреш.
Дълъг беше моят път до тебе,
а за кратка среща ни събра.
Ако знаех... Щях отново този
дълъг път до теб да избера.

Кралица

 

И ето, пред света застава отново Тя,

нима изненада е това?!

"Снежна кралица без съмнение!" - всички изпадат в удивление.

Смразяващ поглед...

никаква искра.

Каменно лице - от усмивка ни следа.

Студът като нейна сянка пълзи,

следва я неуморно

и не позволява на никой да я доближи.

Безчувствена, студена - на Зимата дете.

Да изпита чувства?

Това е нещо непонятно за нейното сърце!

Ухае на отдавна изплакани сълзи...

Зимата трайно се е настанила в душата й.

По улиците минава...

а жадно вперени очи заглеждат я,

мечтаейки да превземат сърцето й.

Всеки вижда тяло,

обвивка, напомняща жена...

Никой не вниква, за да види какво се крие зад тази "стена"!

Осъзнава каква е...

в какво се е превърнала сега...

мъртво видение - на границата между два свята...

Между Зимата и Пролетта...

между Живота и Смъртта...

между Омразата и Любовта!

 

- Бояна Петрова

(The queen of my world)

КОЛКО СИ ХУБАВА!...

Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.

Не се измъчвай повече - обичай ме!
Не се щади - обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си - със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги - и никога
ти няма да си глупава - обичай ме!
И да си зла - обичай ме!
Обичай ме!

По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи, непрекъснато
си хубава... Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество -
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава - повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкова за мене - а за себе си,
за дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения - прощавай ми
внезапните пропадания някъде -
не прекалявай, моля те, с цигарите.
Не ме изгубвай никога - откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти... Обичай ме.
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги -
завинаги.
И колко ми е невъзможно... Колко си
ти пясъчна... И, моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
за да ме обичаш винаги,
завинаги.
Колко си хубава!
Господи, 
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.

Колко си хубава!
Господи,
Колко си истинска.

- Христо Фотев

Януари

Януари съм... Господи, тъкмо започвам
тази толкова нова и чиста година...
С обещания – много. До последно – безсрочни.
Всъщност май като тях ще премина...
И съм снежна, снежинкова, толкова бяла,
че почти с хоризонта се сливам...
И валя... И съм твоя... И съм истинска... Цялата...
Ту внезапна... Ту адски щастлива...
Януарска... Какво да ти кажа, жена съм.
И се сменям в безкрай настроения...
Че нали в тоз живот, точно тъй, за това съм
ураганност и нежно вълнение...
В този месец, когато годината почва
обещавам: Ще бъда в наличност.
И стихия, и снежна, и тиха... Нарочно.
Ти нали за това ме обичаш.

 Мира Дойчинова - irini

Театър

 

През жажда за  игри открихме  своя театър. 
Разбивахме стени - горяхме тъмнината.
Приветствахме сами красивите си реплики -
седефено примигване в окото на прожектора.

Сапфири и смарагди в очите ни искряха с
рубинени  отблясъци в стихията на страстите.
Разгърнахме листата в дървото на желанията    
в жуженето на ласките змията  не видяхме.

Отровени кървим – безпомощни, превити -
душите ни треперят, предават ни мечтите
в пречупеното тяло на любовта безлика
от  пепелта на огъня усойница роди се.

Неясни, чужди сенки със гръб се разминават 
във вакуума на мислите мъждукат стъпки слаби.
В мъглата на желанията росата е кафява,
умиращи листа  … като въздишка падат.

В кервана на обратите прелитат ято гарвани,
отпращаме се с поглед като надгробен камък.
Светът е ням ловец с трофеи от предателства -
във бягствата на чувствата - неумолимо ласо.

Дакота

БЯХ НА САМИЯ ВРЪХ...

Бях на самия връх на мойта младост.
Бях див, несъразмерен и красив.
Обичах те без милост аз - със ярост -
и се учудвам, че останах жив.

Бях млад, красив и неправдоподобен.
Как падах аз над тъмния ти глас.
Виновен съм - от твоя скръбен спомен
не справедливост - милост искам аз.

И пак сънувам оня светъл хаос...
(Не подозирах, а съм бил щастлив.)
Обичах те без милост аз - със ярост.
И съжалявам, че останах жив.

- Христо Фотев

Портокал

Във червен портокал се премята
чаша огън от златното лято,
смях на чайка разлюшква вълната
и седефени зайчета скачат.
Морски рачета щипят от плажа -
полудяват от гъдел таляните,
нежно плъзва по дюните вятърът
и налива в сърцето ми ягоди.
Ято пухкави, кълбести облаци
се обръщат от хълбок на хълбок -
по крайбрежния пясък се ронят
ярко жълти прашинки от слънцето.
Закачливата капка носталгия
ме завърта в леглото на спомена...
Замечтавам се, пия... и жадна съм
за тръпчивите глътки на огъня.

Дакота

Усмихни се, любов

Тази странна любов, тази дълга любов и внезапна.
Първа капчица дъжд… Във врата… Под яката ми… Капна.
Предизвестие някакво… Иде буря… Далечният тътен…
Тази тайна любов… Без надежда… Без вятър попътен.
Връхлетя върху нас… Поумнели… Цинични… И грешни…
И ни шашна… Уби ни… Направи ни луди… И смешни…
Тази черна любов… Тази яростна и безобразна…
Тази сляпа любов… Тази дива любов… И омразна.
Не, не исках аз тази любов, тази приказка бяла…
И години… години… години… И няма раздяла…
Усмихни се, любов… Виж по устните кръв е избила.
Ах, от тази вампирска целувка оставам без сила.
Ах, от тази червена любов… И понякога синя.
И понякога жълта… И суха… като пясък в пустиня.
Тази мокра любов… Тази зимна… И кашлеща… Болна.
Тази само понякога… Никога, всъщност, доволна.
Тази ретро любов… Демодирана… В шлифер найлонов.
Тази сива любов… Над света… Над тигана тефлонов.
Във открито небе… И завряна във тайна бърлога…
Мимолетна и вечна любов… 

Без която не мога.

 

- Недялко Йорданов