И ангела си вече не познаваш.
В тъмното те доста си приличат.
Перата им от грижи оредяват,
после остаряват и в очите…
Доброто е съвсем недоказуемо,
а лошото прилича на гаргара –
изпиваш го, а после го изплюваш
заедно с душата си кафява…
И ангела си даже не познаваш -
не винаги е с образ на приятел,
понякога е грозен като врана,
друг път е старателен и ясен.
Ще те настигне, докато се мяташ
и после надалече ще те блъсне…
Ще те обича, ще ти прави вятър,
сърцето ти на късчета ще пръсне…
Ще те забравя нощем на стъклото,
на рамото си може да те вдигне.
Докато плачеш, ще пристигне кротко
отникъде - душата ти да близне.
Ще искаш в мрака да ти носи радост
и да ти бъде безпричинно верен…
А той ще се почесва по крилата
и ще очаква сам да се намериш.

Виолета Христова

Аз съм Степния вълк, който тича в полята.
И светът покрай мен е потънал във сняг.
Само черният гарван кръжи над брезата,
от кошута и заек ни диря, ни знак.
Аз съм влюбен в кошутата, ако открия
само нейния мирис и стъпки в нощта,
ще я сграбча и зъби във нея ще впия,
по-прекрасна от нея не знам на света.
Как добре на любимата нежното гърло
бих обзел и захапал бих с порив такъв,
че отпосле ще вия до съмване върло
и ще пия от нейната алена кръв.
Ако можех да срещна и заек в полето,
бих се радвал, защото кръвта съм му пил…
Ах, лишен ли съм вече от всичко, което
прави моя живот и приятен, и мил?
По опашката моята козина вече е сива
и се вглеждам с невиждащи вече очи.
И жена ми отдавна в земята почива
и вкуса на живота ми вече горчи.
Тичам аз след сърни и по заешки дири,
утолявам си гърлото с глътки от сняг,
слушам в тъмната нощ как виелица свири
и душата си нося на дявола пак.

 

 

Не ми е нужно цялото небе.
Парченце искам само от простора,
в което може да се побере
светът ми цял и мъничко умора.

Не са ми нужни хиляди цветя.
Eдна-едничка детелина стига.
Надежда светла в четири листа,
усмихнато в зелено дето мига.

Не искам и безкраен морски бряг,
със всичките самотни вълноломи.
Eдна вълна да имам с щурия ù бяг,
препускаща с мечти в сърцето нови.

Не искам думи със безлична красота,
а ириси, които казват просто "здрасти".
Най-малките, най-простички неща,
но истински, зареждащи и страстни.

Жанет Велкова

Редактирано 11 ноември 20178 г. от haidukpikaso (преглед на промените)

Не се оглеждай в локви. Есента
отново ранен сняг ще я попари...
Какво е любовта?
Слана, листа,
парфюм и недопушена цигара.

Назад не гледай – минало без край!
Напред да втренчваш поглед, пак е нищо.
От всички мигове СЕГА е най,
останалото все ще го разнищим.

Случаен петък. Ден преди потоп.
Съдбата ни е дъх между циклони.
Какво е любовта?
Един живот!
За всяка смърт –
най-вярната икона!

Добромир Банев

 

https://www.facebook.com/Добромир-Банев-доброти-и-баневизми-236794316388233/?hc_ref=ARTLn1Hh4ip2G5xD2iMZRRiK9x8FPMWNOqVcQylFh1isSZJkPM7BdUd4UlsetNzo_mA&fref=nf

 

ВЪЗВАНИЕ

Поети!
Звезди от кремъка на олимпийски оръжия!
Омагьосани Андерсенови птици на път.
Сухо кашляне в болните стаи на въздуха.
Карамфили с червени пръсти върху барикадите.

Елини, траки, египтяни, готи, славяни,
хуни, викинги, гали, фламандци –
велики преселения на думите!

Поети!
Целувам света в очите на вашите сини тетрадки.
Ето ви хляб и вино, пистолет и кокиче,
бяла риза, изтъкана от майки и народи!
Вземам под лична закрила вашите малки тиражи
и големи разриви на сърцата ви!

Да вървим!
Без пътни и дневни!
Вас ви чакат влюбените
от следващата физическа картина на света.

 

Иван Радоев

 

НОЩИ

 

Като в заключени градини

недосегаеми овощия -

тежат, искрят през тези нощи

звездите в небесата сини.

 

Недвижни, сякаш заковани,

стоят рибарските гемии.

Морето с тиха ласка мие

несебърските тъмни рани.

 

И някаква въздишка блика

и лъха рухналите къщи.

И древността те в миг обгръща.

незнайна, тайнствена, велика.

Елисавета Багряна

Прости, до днес не те обичах,

тъй както заслужаваш ти.

Съвсем ми беше безразлично

дали съм ти любим, прости.

Дори не те и забелязвах,

че съществуваш покрай мен.

Не те ревнувах, нито пазих.

Живеех с тебе ден за ден.

И честичко сам в други влюбен,

не страдах от страха нелеп,

че може и да те загубя

и да се влюбя. Тъкмо в теб!

До днес. Но днес, незнайно как тъй

един случаен джентълмен

ти хвърли погледче за кратко

и ти направи комплимент.

Дали на мен тъй ми се стори

или пък тъй си бе, не знам,

но пръв път друг ми заговори,

че имам хубава жена.

Че е харесвана, че грее

с особен чар, очи и глас,

че другите съзират в нея

туй, що недосъзирах аз.

И го съзрях. В един миг. С хубост

невиждана те аз видях.

- Нима, нима ще те загубя? -

си виках сам във адски страх.

Нима?! Но нещо по-нелеко

удари мисълта ми с чук:

какъв скъперник е човекът -

цени безценното до него

едва щом му посегне друг.

/Дамян Дамянов/

МОЖЕ БИ

Нещо става. Но какво ли?

Не отива към добро.

Няма (по чия ли воля)

между мен и тебе брод.

Делниците ни разделят

със различия - море.

Няма нощната постеля

сили да ни съдере.

В дневните си мисли тънем

всяка нощ. Ах, всяка нощ.

Даже като се прегърнем,

пак със теб не сме едно.

Аз съм сигурна, че няма

Той... Надявам се, и Тя...

Грижите ли в свойта яма

са завлекли любовта?

Тя бездъхна там се мята.

А пък ние си вървим!

Да си продадем сърцата!

Може и да я спасим?

 

Надежда Захариева 

Как искам да не бях ги срещал

очите ти, когато се тревожат.

Бих искал да не съм усещал,

да бе познавах гладката ти кожа.

Две малки длани - да не бях ги виждал,

нозете боси - да не бях докосвал.

Подплашени коси да не прииждат

с купчина незададени въпроси.

Бих искал да не съществуваш -

различна, неправдоподобна, дива.

Как искам да не бях сънувал

внезапно гола как заспиваш.

Да можеше - объркано и сложно

да те оставя в стари чекмеджета...

Бих искал, но не е възможно -

не се побираш в рамки и портрети,

не се побираш в мислите ми даже,

и в този стих не се побираш.

Не бих могъл да те разкажа.

Не подозираш. Нищо не разбираш.
- Любомир Калудов

Нито една любов не умира изведнъж. 

Тя си отива бавно, 
минута след минута 
и ден подир ден.
Убиват я гневните погледи 
и нервното нетърпение.
Пренебрежителните жестове 
и неуважението. 
Нежеланието да си по-добър, 
заради другия. 
Излишното упорство и мисълта, 
че другият ще те обича за винаги.
Неволните обиди, които си нанесъл. 
Прошката, която не си дал и не си приел. 
Неразбирането и неприемането на другия,
такъв какъвто е. 
Забравяйки, че си се влюбил 
точно заради това. 
Забравяйки, че всички допускаме грешки.
Недоверието 
и думите, изречени прибързано. 
Но, най-много я убива мълчанието. Мълчанието, като наказание. 
Мълчанието, като нежелание. 
Мълчанието, като оправдание. 
Мълчанието, като обида.
Мълчанието, като несъгласие. 
Мълчанието, като немилост.
Убийството на любовта разбива сърцата ни.
Но нито една любовта не умира от инфаркт. 
Отива си бавно, 
мъчително 
и безвъзвратно, 
опустошавайки душите ни. 

И няма невинни. 
Нито една любов не умира изведнъж ...

Sety

Редактирано 21 ноември 20178 г. от divna (преглед на промените)

НЕ ТЪГУВАЙ 

Салис Таджер 

Не тъгувай, макар да е тъжно 
Не тъгувай, макар да боли. 
Идва зима! Защо да се лъжем? 
И студено е. Падат мъгли. 

И понякога се свива сърцето. 
Губят стойност най-скъпи неща 
Няма птици! Угасват в небето 
светлините. Ще дойде нощта. 

Не тъгувай, живота е кратък 
Всичко тук е - и пъкъл и рай 
Всичко вземай и дай без остатък 
работи и обичай до край. 

Сбогом слънце! Защо да се лъжем. 
И студено е. Падат мъгли. 
Не тъгувай, макар да е тъжно. 
Не тъгувай, макар да боли.

МОЯ ЛЮБОВ

Заради очите ти си струва
да отмина всяка лоша дума
с мълчание, моя любов.
Заради косите ти си струва
да заспивам сам и да сънувам
узряла ръж, моя любов.
С теб до днес преживях
и вина, и дни на радост,
но чак сега казвам аз:

Заради ръцете ти си струва
да прегърна огън и да чувам
вика ти в мен, моя любов.
Заради един човек си струва
и едно море да се преплува
в безлунна нощ, моя любов.
С теб до днес преживях
и вина, и съдба,
но чак сега казвам аз:

Заради един живот си струва
да живееш, без да се преструваш,
че не грешиш, моя любов.
Заради една сълза си струва
да простя и пак да те целувам
до сетен дъх, моя любов.

- Михаил Белчев 

Ще бъдеш в бяло - с вейка от маслина
и като ангел в бяло облекло...
А мисля днес; света прогнил от зло
не е, щом той е твоята родина.
И ето усъмних се най-подир
в невярата тревожна - искам мир.

И с вяра ще разкрия аз прегръдки,
загледан в две залюбени очи,
и тих ще пия техните лъчи, -
ще пия светлина, лечебни глътки.
И пак ще се обърна просветлен
света да видя цял при ярък ден.

И нека съсипни се той окаже!
(Веднъж ли съм се спъвал в съсипни,
залутан из среднощни тъмнини?)
Аз бих намерил и тогава даже
обломки, от които да създам
нов свят за двама ни, и свят, и храм.

Пейо Яворов...

ДОБРОТА

 

Понякога съм толкова добра,

че цялата изтръпвам и боли ме.

И вените ми, сплетени в гора,

ми търсят ново, благородно име.

 

Понякога съм толкова добра!...

И скрива ме във коша си чемшира

на двора. Неизмислена игра

ме търси и ръцете ми намира!

 

Понякога съм светла като мед.

Тогава светли устни ме обичат.

Понякога съм златен слънчоглед,

красив като главата на момиче.

 

Понякога съм бяла и добра.

Как рядко ми се случва да съм бяла!

Тогава искам сън да подаря

на всекиго. И свойта обич цяла

 

да счупя на парченца от стъкло,

да пръсна и добри ръце да сгрея.

И дала сок на нечие стъбло,

да пазя свойта тайна, че живея.

Петя Дубарова

иска ми се да те бях срещнал
когато все още си била цяла 
и си се смяла на глупави шеги
и си потръпвала от неудобство
когато случаен минувач ти е хвърлял поглед
и си хлипалана романтични филми
и си припявала фалшиво под душа 
и си носила кафе в леглото на своя любим
придружено със сладка бележка
ухаеща на парфюма ти
и си сресвала косите си
преди да отидеш до кварталния магазин
в случай, че засечеш някой познат
иска ми се да те бях прегръщал
когато не си можела да заспиш нощем
от силния шум на разбиващото ти се сърце
когато си плачела, стискайки възглавницата
представяйки си, че е нечие рамо
когато всичко в теб е умирало
и се е съживявало
само за да умре отново
когато демоните ти са те изтезавали
иска ми се да съм бил там
да ги прогоня 
да ги убия 
да те прегърна
при мисълта как страдаш сама
гърдите ме стягат 
не мога да дишам 
толкова те обичам
искам да те събера
да те залепя 
но не мога
защото 
парчетата от теб са разграбени
от същите тези
които са те разбили 
мразя ги

/В. Ноар/

На сбогуване

Не се проклинай, че ме срещна,

че с мен духа си изгори.

Във болката от всяко нещо

зрънцата мъдрост намери.

Спечелиш ли, не тържествувай.

Загубиш ли, друг не кори.

От живите не се страхувай.

Със мъртвите не се бори.

А щом напусне те жена,

и в себе си търси вина.

Надежда Захариева

Пресъхна изворът от мойта жажда.
Преял, аз вече мисля със корема.
Покоят сред спокойствие се ражда —
прикрит ли съм, и удар ще приема.
Не се измъчвам с никаква дилема,
направих избор между „не“ и „да“ —
какъвто и да бъде водоема,
се чувствам като риба във вода.

От строя нищо мен не ме изважда —
покоя го намирам и в джендема,
от пътищата с мене се спогажда
все средният — по него ще поема.
Не ща да си навличам анатема,
в гнева не виждам никаква файда —
отстъпвайки с добро на вас ярема,
се чувствам като риба във вода

Каквото и да е, ми се услажда,
ту скръб, ту радост време ми отнема.
Умее ли човек да се нагажда,
добре дошъл е — всеки го приема.
Наложи ли ми се стрела да взема,
аз ще уцеля златната среда —
затуй във разговор на всяка тема
се чувствам като риба във вода.

с молба завършва тази ми поема:
не питайте изпадам ли в беда —
каквото и решение да взема,
се чувствам като риба във вода.

Франсоа Вийон

ГОНЕНИЦА

 

Все си забравям часовника, 
за да избягам от времето. 
Но то ме настига и ме завихря 
с опашатия листопад.

Влизам в морето с часовник на китката, 
за да удавя времето. 
Но то ме плясва през лицето 
с пенестата звънарня.

Не отброявам удара на махалото, 
за да отмахна времето. 
Но то ми кацва право на носа 
с първия сняг.

Вечер не си навивам часовника, 
за да спра времето. 
Но то ме причаква в леглото изстинало 
с отлитналата любов...

Блага Димитрова 

Обречено
Да вали! Без това ми е кално
и съм вече нагазила в себе си,
а за теб ми е толкова рано...
Не протягай към мене ръцете си.
Просто няма какво да спасяваш.
Нито аз ще изляза от блатото,
нито има защо да оставаш...
Ще отминеш и ти като лятото.
Ще си вземеш на гръб световете
и ще дойде отнякъде сушата.
Ще боли, ако спрат дъждовете
и без капките, дето съм слушала,
ще ми бъде достатъчно тихо,
а и теб ще те няма наоколо...
Ще ти пиша, но може би стихове.
Ще дълбая, докато е мокро,
че когато изсъхне и стегне,
да остане следа за разчитане.
Всичко друго ще стигне до тебе.
Без това, че съм те обичала...
Елица Стоянова

АКО ИМА ВТОРИ ЖИВОТ
От Димитър Пантелеев (26 ноември 1901 г. – 16 април 1993 г.)

Трудни - годините, времето - сложно
и мълчалив - необхватния свод.
Много е смешно и невъзможно
да има втори човешки живот.
Но ако има - как ще живея
в някакъв чужд и безименен свят?
Бих искал леко да се прелея
не в някой дребен планински цвят,
не и във някоя личност брадата,
а в малка птица с две яки крила,
бърза, стремителна като стрела.
Вече не ми се върви по земята.

Дъжд

Мълчим като на тайната вечеря.

Стрелката бяга, времето изтича.

Какво ми каза? Устните трепереха,

едва чух: — Колко много те обичам…

 

Събудих се, като че век съм спала,

а помежду ни мили се простираха.

Кому бе нужна нашата раздяла?

Не знаех нищо, нищо не разбирах.

 

Седя сега и всичко си припомням.

Навън вали. Под есенния ромон

се чувствувам самотна и бездомна,

загубена във този град огромен.

 

Това, което бе, не ще се върне.

Сърцето ми самичко се осъди.

Но как безумно бих те днес прегърнала,

да можех пак при тебе там да бъда…

Елисавета Багряна 

По Жак Превер

Ти отиде на пазара за птици

и купи птици —

за мене,

моя любов.

 

Отиде на пазара за цветя

и купи цветя —

за мене,

моя любов.

 

Отиде и на пазара за железария

и купи окови,

тежки окови —

за мене,

моя любов.

 

А после отиде и на пазара за роби

и ме потърси,

но така и не ме намери,

моя любов.

Писмо до Левски

Спи, Дяконе! Не се събуждай!
Остани в незнайния си гроб!
Добре си ти... От там не виждаш
съдбата на достойния ни род.

Не виждаш майките,които днес не раждат.
Стариците край кофите за смет.
Бащите със джобове празни,
в ръцете с куфари и здравец за късмет.

Децата ни са вече на изчезване.
Селата мъртви. Пусти градове.
Строим хотели, паркинги, гаражи...
Край просяка минава БееМВе.

На "пътя към Европа" се продават
в ръцете с кукли малките моми.
Те детството си в сънища сънуват.
Стаена скръб в очите им гори.

Спи, Дяконе! Не се събуждай!
Добре си там под тази черна пръст.
Завиждам ти за туй, че не дочака
мечтите си, разпънати на кръст.

 

Автор Златина Великова

Какъв хубав камък…

Пастелна земя с цветове умълчани.
Полета разтребени. Кротки поляни.
Кафяво, прошарено. Шипки и сламки.
И пътища като напукани рамки.
Това е спокойствие. Не е умора.
Картина, приятно лишена от хора.
Току под небето – резка в акварела –
баири от синьозелена дантела.
И точно до пътя – подробност последна –
един топъл камък, на който да седна.
С прозрачни копита, със мека муцуна,
дойде тишината, за да я целуна.
Оса ли ме жилна, тъга ли ме жегна –
какъв хубав камък, под който да легна…

 

Мария Донева 

 

Аз не обичам изхода фатален
и няма да ми писне да съм жив.
И мразя се, когато съм печален,
когато пея, а не съм щастлив.
Аз хладния цинизъм не обичам
/Не вярвам във възторга въобще!/,
през рамото ми някой да наднича,
писмата мои друг да ги чете.
Аз мразя разговори полусмели,
полунеща да шепнат с полуглас.
Аз ненавиждам в гръб когато стрелят,
когато в упор стрелят - мразя аз.
Аз не обичам с клюки да се калям,
а също и съмнението зло.
Аз не обичам змийски да ме галят,
с желязо да ми стържат по стъкло.
Аз мразя ситите душички, свити,
аз предпочитам истинския риск.
Да бъдеш честен вече е събитие
и чест е днес да бъдеш ти сплетник.
Аз мразя счупени крила да виждам,
изпитвам жал, но само към Христа.
Насилието както ненавиждам,
така и ненавиждам слабостта.
И мразя се, когато се страхувам.
Когато бият някой без вина.
Когато във душата ми нахлуват
и в нея храчат своята злина.
Аз мразя - и манежи, и арени -
там сменят милиона за петак.
Дори след най-големите промени
аз няма да ги заобичам пак.
----
/Владимир Висоцки/
Превод от руски:
Румен Леонидов