Силвия Плат

Бряст

Познавам дъното, казва тя. Познавам го с огромния си отвесен
корен 
Ти от това се страхуваш.
Аз не се страхувам - била съм там.

Морето ли е шумът, който чуваш в мен,
неговите недоволства?
Или гласът на нищото, който беше лудостта ти?

Любовта е сянка.
Как лежиш и плачеш след нея.
Чуй - ето копитата й - избягала е, като жребец.

Цяла нощ ще препускам така, устремено,
докато главата ти стане на камък, възглавницата ти малка
морава.
Отеквайки, отеквайки.

Или да ти донеса звука на отровите?
Тази огромна тишина е дъжд сега.
А това е плодът му - тенекиенобял, като арсеник.

Изстрадах зверствата на залезите.
Обгорени до корен,
червените ми влакънца пламтят и не помръдват, една ръка от 
жици.

Сега се разпадам на парчета, които политат наоколо като трески.
Вятър от такава ярост
няма да допусне свидетели - трябва да крещя.

Чай и Захар
*
Ела при мене, за да не скучая!
- на захарната Бучка рече Чая.
- Но ако влезна във твойта бездна,
страхувам се, че ще изчезна! -
му каза Бучката. Подир което
се цопна и стопи в кафето...

Валери Петров

*

На дело грешен! По-добре, нали

и без това те гледат с подозрение:

"Но губи радостта ти, ако ли

я съди чуждо, не и твойто мнение.

От блудния не чакам милост аз

за радостната тръпка на телото.

Да, грешен съм, не повече от вас,

шпиони мои, майстори във злото.

Да, аз съм аз. Признавам го без страх.

По вас за мене не съдете вие.

Не злобата ви мнимия ми грях

пред този свят на показ ще разкрие!

За злобния светът е зъл и злобен:

И вижда той във всекиго подобен."

Уилям Шекспир, Сонети (121)

Щях да напиша, че преводът е на Валери Петров - разбира се, но видях, че Сонетите са преведени на български от Свинтила, също гениален преводач на поезия. 

3 март 1878

О, най-щастлив и най-очакван ден!

От чаканото слънце ослепен,

Един народ, пет века в мрак изстрадал,

Набожно е застанал като в храм

И в радостта си не разбира сам

Дали е коленичил или паднал.

 

О, най-щастлив и най-очакван миг!

За него еретик след еретик

Като главни по кладите горяха!

И може би светликът най-голям

Не иде от зората, а оттам —

От огъня, във който те умряха.

 

О, най-щастлив и най-очакван час!

Час, в който със свободен вече глас

Народът пее под свободно знаме.

Час, в който има всичко: нов живот,

Нов цар, нов път, нов гняв на стар народ…

… И свободата само май я няма…

Дамян Дамянов

Снеготопене

Ден от календара –
неоткъснат.
Нещо ми повтаряш,
но не бързай.

Всичко разрушимо
отстоява
своята фалшива
постоянност.

Бляскав безграничен
безпорядък,
всичко ли изтича
като пясък?

Нещо съм простила -
ставам бяла.
В твоите мечти ли
съм живяла?

Вятър ме отвява –
ставам облак.
Стихове ми трябват,
но без болка.

Тихата ти близост
ме стопява.
Ти ли си или си
те представям...

Селвер Алиева

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=319&WorkID=11610&Level=1

ПО ПЪРВИ ПЕТЛИ

От шума на много хора,

от досада и умора

към съня си тръгвам и мълча.

От пера на късни птици,

от заплетените жици

не намирам своята врата

Откога не съм се връщал

в този град и в тази къща,

откога ключът ръждясва в мен?

Под прозорец на мечтател,

от тъга по стар приятел

ще осъмна в цвете във ръка.

По първи петли

закъснели следи

преминават през мен

и потъват в очите ми

сутрин.

Прах от звезди

и подкови звънят

на протрития праг

и възкръсва денят ми

сутрин.

От вика на някой буден

от смеха на някой влюбен

ще усетя, че съм жив и нужен.

Сред пера на ранни птици,

сред безброй висящи жици

ще намеря своята врата.

От кога не съм се връщал

в този град и в тази къща,

откога ключът ръждясва в мен?

Под прозорец на мечтател,

от тъга по стар приятел

ще осъмна в цвете във ръка.

По трети петли

уморени мъгли

се разкъсват от страх

и се впиват в прозореца

сутрин.

Старият ключ

се огъва от студ

и го няма домът

и я няма вратата

сутрин.

И тя разбра, че никак не е леко
да изчислиш щастливото си утре,
да извървиш най-вярната пътека…
Но можеш да откраднеш късче утрин,
бродирано небе със бели птици,
една въздишка с вкус на топло мляко,
поръсени със светъл смях зеници
и някой, който тихо да те чака.
Денят се плъзва като бистра капка
и по ръба на времето се стича…
И тя разбра, че всеки сняг се стапя,
за да възкръсне в шепот на кокиче.

Христина Мачикян

Жена от захарен памук –
ефирна, ароматна, сладка.
За празника е само тук.
Но празниците траят кратко.

Тя цялата е панаир
с гледачки, песни и животни.
И топъл, всепоглъщащ мир –
когато млъкне и се кротне.

Целувки, смях, искри… И мрак.
Тя плаче, като се сбогува,
а няма да се върне пак.
Но ти си знаеш, че си струва.

Мария Донева

Сбогуване

Не искам да те помня. Обещавам

на себе си, че ще останеш прах.

Оттук нататък само ми остава

да констатирам, че те преживях.

 

Написа по дланта ми сто урока.

Разплаква ме. Съсипа ме почти.

Остави белег раната дълбока.

Изправих се. По-силна от преди!

 

Отне ми много. Но остави в мен едно

зрънцé, което да покълва –

Надеждата, че в утрешния ден

мечтите си красиви аз ще сбъдна!

 

Не искам да те помня! Нямам време

да стъпвам по парченца огледало.

Това, което няма да ми вземеш

е Вярата в сърцето оцеляло.

 

Часовникът със дързост отброява

остатъка от теб... И ставаш прах.

Оттук нататък просто ми остава

да констатирам, че те преживях!

 

Павлина Соколова

Приятели

 Много бяха.Имах ги с дузина.
 Скъпи,верни,на живот и смърт.
 Днес ги гледам-шепа ,неколцина.
 Четри-пет на пръсти се броят.
 Оредяха,все по оредяват.
 В лесен час-безброй,но в мъчен ,ах,
 само тук-там още някой става
 да ме подкрепи измежду тях.
 Аз ли ги разгоних,те ли - мене?
 Служба,пост-какво ни раздели?
 Времето ли хората променя,
 друго ли?Не знам.Но ме боли.
 Може би през ситното решето
 сее ни животецът така,
 че остават само тези,дето
 само в скръб подават си ръка?
 Може би най-верните остават-
 тези дето могат или не
 да те пренесат и през жарава
 с неопожарени рамене.
 Много бяха.Шепа са.Къде ги?
 Нищо,да са живи,да съм жив?
 Гледам ги все в раменете,тегля:
 само шест ми трябват,шест-
 ковчегът да ми носят,без да им тежи!

Дамян Дамянов
                                 

ИВАЙЛО БАЛАБАНОВ
АПЕЛ
На моя приятел Кольо Беев

Убийците на Левски са известни.
Проклехме ги – те оживяха пак.
Укриха се зад лозунги и песни,
строиха се зад родния байрак.
Те сложиха служебни ръкавели
и маски със почтен държавен вид
и ни убиват днес, но не в разстрели,
а тихо и по начин деловит.
Убиват ни със бедност и умора,
докарват ни до лудост, до инфаркт
и със сърцето честно на народа
хазартно те играят на билярд.
Със нас те нямат общо мило-драго
и тяхната патриотарска сган,
за свойто лично помиярско благо,
продава днес и родния Балкан.
Свободни уж – живеем в ново робство,
под игото на български аги.
Със турското то няма нищо общо,
но точно като него ни тежи.
Тежи ни финикийската истерия,
тежи ни този незаслужен хал.
Боли ни, че търпимата мизерия
е днешният обществен идеал.
Момчета, вярата крепи душата,
но розата се пази със бодил.
Спомнете си за чистата и свята
република на Дякона Васил.
Пазете си омразата, момчета!
Да се сплетем като бодлива тел.
Поп Кръстьо е събрал голяма чета
и ни избива тихо, без разстрел.

"Че сърце глава не пита,
то е птичка дяволита:
дето иска, се пилее,
дето иска, там ще пее."
Пейо Яворов

Под наем сме дошли на този свят

Под наем сме дошли на този свят.
И всеки ден си плащаме цената.
Животът се откупва със дела,
с горчив урок, с любов към непознати.

Животът струва! Колко ще платиш?
За всеки стойността е най-различна.
Можеш на врага си да простиш –
зависи колко силно ще обичаш.

Защо си мислиш,че е подарен?
Че просто ти е даден за заслуги?
Прахосвайки един единствен ден
ти губиш много, страшно много губиш.

Не трупай вещи, трупай простота,
отрупвай се с емоции и радост.
И ако ти останат до нощта,
със утрото раздай ги на приятел.

От гроба няма кой да те спаси.
И времето безмилостно изтича.
Не са ти нужни къщи и коли,
а някой който теб да заобича.

За кратко си дошъл на този свят.
Не ти е нужно да градиш палати.
Гради надежда, вяра, доброта.
Създай живот, жадувай свободата.

И знай, че красотата е тъга.
От залеза днес по-красиво няма!
Залязвай със достойнство, без вина.
И със усмивка силна и голяма.

Живей така,че в сетния ти ден
децата ти със гордост да закрачат.
Врагът ти да склони глава,
а небесата силно да заплачат.

Горяна Панайотова

Ела до мен... 

Ела до мен с целувката безкрайна 

на наште две обречени тела! 

Ела! Като магия! Като тайна! 

Ела, като безсмъртие ела! 

Като звезда, умряла в изнемога 

от сблъсъка на срещната звезда! 

Ела! Изпепели ме в своя огън! 

Сама стани на пепел! Но следа 

подире ни в небето да остане! 

И с нашта светлина тя да блести! 

На нашто място да остане рана. 

Но с друга светлина след нас огряна, 

вселената ще ни обезсмърти. 

- Дамян Дамянов
 

Ако знам, че обичта ще свърши; ако знам, че тя ще се смали; ако знам, че гръм ще я прекърши; ако знам, че няма да боли; ако в нея дълго съм се лъгал ако не оставя тя следа, ще я разруша до някой ъгъл и отново ще я изградя.

- Евтим Евтимов

Довери ми се.. Този свят е безумно красив!
Не го гледай под свъсени вежди.
Хоризонтът, изписан с небрежен курсив
е вратата към белия свят на надеждите.
Довери ми се. Виждаш ли тези поля -
росни, свежи и много зелени,
а зад тях млада, буйна, пияна гора
и река като снопчета вени.
Довери ми се, има защо да си тук..
Всеки идва със своя причина.
Не си стискай душата в юмрук,
отпусни се, защото те има.
И живей! Този свят покрай теб е любов...
Всеки лъч ти е ласка от Бога,
всяка нощ ти е тайна, звездите са зов,
както знаеш - звездите са много.
Довери ми се. Дар ти е всяка зора,
всеки залез е край и начало...
Усмихни се и скачай без страх във света.
Изживей го до край. Заслужаваш.

Румяна Симова

ДОБРОТА

Понякога съм толкова добра,
че цялата изтръпвам и боли ме.
И вените ми, сплетени в гора,
ми търсят ново, благородно име.

Понякога съм толкова добра!...
И скрива ме във коша си чемшира
на двора.

Неизмислена игра
ме търси и ръцете ми намира!

Понякога съм светла като мед.
Тогава светли устни ме обичат.
Понякога съм златен слънчоглед,
красив като главата на момиче.

Понякога съм бяла и добра.
Как рядко ми се случва да съм бяла!
Тогава искам сън да подаря
на всекиго. И свойта обич цяла

да счупя на парченца от стъкло,
да пръсна и добри ръце да сгрея.
И дала сок на нечие стъбло,
да пазя свойта тайна, че живея

Петя Дубарова