Аз съм тази, която не виждаш,
междуредие в топъл куплет.
А реките на август прииждат
във съня на незнаен поет.

Тишината е само оттенък
на нещата, заровени в нас.
Колко думи са нужни във петък,
да изкажеш тъгата на глас?

Многоцветни житейски обрати.
И любов във душа и във стих.
А косите на август са златни,
чак сега го открих.

Селвер Алиева

Пожелай си
Пожелай си призори
нещо да се сбъдне.
Мисълта си отпусни,
помечтай набърже.

Имаш нужда от пари,
от любов, от слава?
Помечтай си благини -
пожелай си вяра.

Ще се сбъдне твоят сън - 
не гради ограда.
Без фанфари и без звън
Бог мечти раздава.

И не питай "откъде,
какво, защо, нима"?
Може би ще разбереш -
мечтата е съдба.

Позволи си свобода -
помечтай на воля -
пожелай си красота
за мечтата твоя.

Камен Илиев

Като тревата

Как искам моят стих да бъде прост,

съвсем обикновен! Като тревата,

като хлапака, който цапа бос

във локвите от дъжд, като водата,

която пия, за да стане кръв,

и като камък, от скала откъртен!…

О, ако можеше да е такъв,

той щеше да е като тях безсмъртен!

Дамян Дамянов

1966

Наистина ли? Лятото ме гледаше.
С очите си отново ме целуваше.
А вятърът се блъскаше във роклята,
прегръщаше нозете й, докосваше
по устните й сянката на залеза
и цялата неспирно я люлееше -
завиждаха му може би ръцете ми...
Завинаги ли? Лятото ме гледаше.
Очите му отново обещаваха
завръщане, по-хубаво от първото -
ний, влюбените, вярваме на лятото.
Ний, влюбените, винаги потъваме
в очите му дълбоки -
в най-дълбокото,
където са зелените съзвездия
на сълзите... Ний вечно се усмихваме.
И устните ни вечно са уплашени.
И вечно, вечно, вечно искаме
да задържиме за минута лятото.
Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Бързо се притискаме.
И махаме с ръцете си... И гларуса,
и вятъра, и залеза тържествено
ще съобщят на всеки, че за София
със влака в десет си замина лятото.

По дяволите! Всичко е известно.
Известно е. Но все пак оставете ме
да се удавя в погледа на лятото.
Да ме вълнува беглото докосване
на медните й колене...
И в пръстите,
замрежили лицето ми изопнато,
да прозвучат тръстиките созополски.
Какво, че е известно. Оставете ме
да й говоря и да вярвам с някакво
забравено, детинско изумление,
че ме обича, че е много влюбена,
че винаги ще ме обича... Лятото
ми маха дълго със ръка...
Ах, лятото
не искаше да си отиде...

Христо Фотев

  ПРИЗНАНИЕ!

Песни се пеят,
за майките добри,
разказват за техните,
посивели коси,
с тях идваме на света,
не познали любовта,
и повтаряме само,
мамо мамо, мамо!

За да бъдем щастливи,
кой бди над нас?
Кой пази мира,
всеки ден, всеки час?

Да политнем с младостта,
опознали любовта,
те разперват крила,
кажете кой е това?

Това са бащите ни,
те пазят мира,
те пазят света,
от нова война!

За тях няма песни,
няма приказки чудесни,
стига им любовта,
на техните деца!

автор: - Херкулес!

От бъдещето си поръчай вяра,
че утрешният ден ще е красив.
А в днешната си луда надпревара
поспри за миг... И продължи щастлив,
че имаш дом, приятели и здраве,
че дишаш, и обичаш, и мечтаеш,
че жив си, и човешки се раздаваш
откакто има свят, и до безкрая...
Рисувай свойто Утре със усмивка.
Къде започва следващият ден?
Във онзи миг, когато си притихнал
и твоята душа не е във плен...
И всичките моменти се преливат
в една вълшебна обща светлина...
Знай, бъдещето вечно е щастливо!
Когато го започнеш от Сега.

Мира Дойчинова

Какво ти липсва, за да си честит?
Що още искаш, лакомнико смъртен?
Тъй малко ти е нужно да си сит-
отвънка- залък хляб, мечта- отвътре!
И нищо друго. Другото е смърт,
лъжовна лакомия, празна жажда.
Мечтата да е мека, хлябът- твърд!
Такива само ще ти се услаждат.
Не искай нищо повече! Помни:
човекът е устроен толкоз жалко,
че колкото и земни благини
да има, вечно му изглеждат малко!
Какво ти липсва още, братко, та
се чувстваш все самотен и ограбен?
Май всичко имаш. Само не мечта?
Май си забравил сладостта на хляба,
та за това те мъчат скръб и глад?
Ако е тъй, знай- един е лекът:
раздай се цял на този беден свят!
Пак беден си стани! Че най-богат е
в своето раздаване човекът!

Дамян Дамянов.

---

 

Приказка за гъстата гора

 

Времето изтича, времето тече...

Палаво момиче с палаво момче,

във леса навлезли, свиркали с уста,

и не забелязали, как дошла нощта.

И така се влюбили в своята игра,

Ох! че се загубили в гъстата гора.

 

Мракът ги превързал, с черния си бинт,

и напразно бързали, в този лабиринт,

и напразно плачели, викали със глас,

и напразно крачели, в този късен час.

 

Страшно е в гората! В тъмното току,

в миг довее вятърът, нечий глас: Ку-ку!

И луната свети, с хилаво лице,

и шумят дърветата, с дълги зли ръце.

 

Тъй нощта ги стегнала в своята халка,

и тогаз протегнала малката ръка,

малкото момиче и като звънче,

звъннало: "Обичам те!" в малкото момче.

 

И разбрали ясно, че някак изведнъж,

двамата пораснали:тя - жена, той - мъж.

И открили точно, че този трепет нов,

не игра нарочна е, а една любов.

 

И развързал мракът черния си бинт,

и не бил тъй страшен този лабиринт.

Тръгнали те заедно и до днес вървят.

Трудно е, но зная  ще намерят път.

 

автор:  Недялко Йорданов!

Колко е важно...

Да имаш търпение,
без да спреш да настояваш.
Да имаш надежда,
без да имаш очаквания.
Да запазиш равновесие,
без да останеш безразличен.
Да отстояваш себе си,
без да се натрапваш.
И да умееш да искаш,
без да ти пука от отговора.
Да си като котката -
като те изгонят от едната врата,
да влизаш през другата,
но в същото време
да запазиш достойнството си.
Да оставиш нещата да се случват,
без да изгубиш себе си по пътя.
Да не страдаш по миналото,
но да не го забравяш.
Да вярваш в бъдещето,
но да живееш днес, тук и сега.
Да бъдеш свободен,
но да знаеш какво да правиш със
свободата си.

Таня Богданова

 

Море

Много дни аз пътувах към теб.
Много нощи насън те измислях.
Твоят образ - ту тих, ту свиреп -
ме връхлиташе с гларусен писък.
И невиждал наяве море,
те обличах в лирични представи.
Ала все не успявах добре
от мечтите море да направя!
Все ти давах фалшиви черти:
Урагани, акули зъбати,
синя бездна, която трещи,
или сал с еднооки пирати...
Днес за пръв път заставам пред теб.
И дошъл от света фантазиран,
виждам колко е бил той нелеп!
В миг те губя и пак те намирам!

Ти ме срещаш спокойно, без залп.
Не, в теб нищо особено няма!
Ти приличаш на моя сълза -
на сълза, ала много голяма!

Дамян Дамянов

Есенея...

Есенея... Не питай защо, докога...
Аз съм вече сезонно зависим.
И в очите ми влиза листопадна дъга,
на която магията ти си.
Есенея... Дъждуван от стари следи
на отминали дни в незабрава.
И ръмящо небето своя стих ми реди
как зеленото все пожълтява.
Есенея... И в мъдрия свой кръговрат
сам светът ми от цвят се покрива.
Уморих се да бъда в мечтите си млад.
Може би старостта е щастлива.
Есенея... Сребристо ме гони цъфтеж
от лъчисто отминало лято.
Прегърни ме! Животът е верен копнеж
да превърнем среброто на злато.
Есенея... Не питай защо, докога...
Може би съм Есенин в позлата...
И се вмъква едва доловима тъга,
от която сълзят сетивата.

Ясен Ведрин

Морето, спокойното ни омагьосва
а колко е страшно, когато реве,
и колко гальовно е, как те докосва 
през лятото топлото лятно море.

Със много лица и с различен характер
уж същото все а различно море,
намръщва се бързо задуха ли вятър
и пак се усмихва, когато той спре.

Живее морето по морски различно,
обичам го всякак спокойно, с вълни.
Внимателно с него и то те обича,
морето е живо добре запомни !

 

Константин Дуков

СЪБУЖДАНЕ

Добро утро, на целият свят!
На любовта. На лесните думи.
На усмивките и радостта.
Добро утро, и на вас пеперуди.

Поздравявам те, прелестно слънце.
И теб роса и вас птичи песни.
Днес в красота светът се събуди,
днес е ден за нови успехи!

И знам, че няма да бъде лесно.
В денят, с дъх на идваща есен.
Всеки увлечен в свойте проекти,
ще се бори с житейският вятър.

Но сега е, прелестна утрин.
Тиха, спокойна с дъх на цветя.
Наслади се на кратките мигове,
те отлитат от нас както младостта.

Добро утро на целият свят!
Нямам време да бъда тъжна.
Добро утро приятелю нов,
добро утро на всяка усмивка!

Надежда Памукова

ЖИВЯХ

От прямотата си нерядко страдам.
И казват, че съм режеща и зла.
Препъната, окаляна съм падала,
но се изправям...Тръгвам. И вървя...

А пътят ми обрасъл е с бодили...
Коварство, злоба срещам всеки ден.
Не се предавам. И с последни сили
усмихвам се. Знам: силата е в мен!

В сърцето е, раздало с шепи обич,
но срещало и болка, и тъга...
Тъй малко ни е нужно, за да можем
да сме щастливи с малките неща...

Усмихната посрещам всеки изгрев.
На залеза помахвам със тъга.
В доброто вярвам силно, че го има;
в усмивка и в приятелска ръка...

Във пролет, лято, есени и зими
раздавах се. И себе си аз бях...
Ако назад се вгледам във годините,
ще кажа само: истински живях...

Ваня Статева 

ТАЗИ ЕСЕН…

Тази есен, както всички други,
идва с листопади и мъгли.
Но когато вятърът задуха,
сякаш думи в стихове реди.

Може би отлитащите птици
пишат по небето – с крила.
Може някой в обич да се врича,
срещнал като чудо любовта.

Тази есен е като момиче:
гледаш ли го с влюбени очи,
то изглежда много по-красиво.
И сред зима пролетно цъфти…

Елица Ангелова

***

Какво ти липсва, за да си честит?
Що още искаш, лакомнико смъртен?
Тъй малко ти е нужно да си сит-
отвънка- залък хляб, мечта- отвътре!
И нищо друго. Другото е смърт,
лъжовна лакомия, празна жажда.
Мечтата да е мека, хлябът- твърд!
Такива само ще ти се услаждат.
Не искай нищо повече! Помни:
човекът е устроен толкоз жалко,
че колкото и земни благини
да има, вечно му изглеждат малко!
Какво ти липсва още, братко, та
се чувстваш все самотен и ограбен?
Май всичко имаш. Само не мечта?
Май си забравил сладостта на хляба,
та за това те мъчат скръб и глад?
Ако е тъй, знай- един е лекът:
раздай се цял на този беден свят!
Пак беден си стани! Че най-богат е
в своето раздаване човекът!

Дамян Дамянов

Тук

Още мисля за теб.
Вече нищо не казвам.
Тръпка, тайна и трепет.
Как красиво залязва...

Виж, черешата зрее!
Това копче се скъса.
Дали помниш къде е...
Недовършено, късо,

глас без глас, звук беззвучен,
дума в гърлото свита.
Търпеливо се уча
тишината да питам,

да усещам – по смисъл,
по беззвучния звук –
все едно къде, ти си
още тук. Още тук.

Мария Донева

 

Такава съм, защото съм жена –
променлива, влудяващо различна.
Понякога съм ангелски добра,
понякога на демон заприличвам.

Недей да ме упрекваш, че безчет
любовни думи мога да повтарям,
а после, по-студена и от лед,
с мълчание от студ да те изгарям.

Че може днес от гняв да се взривя
и в мене да изригнат сто вулкана,
а утре - кротка, мила и добра –
да легна аз до мъжкото ти рамо.

И зарад мен горкото ти сърце
без милост и без жал да е сломено,
а след това, с наивност на дете,
да плача за врабче с крило ранено.

Не ще ме разбереш, не ме вини!
И други преди теб не са успели.
През вековете колко ли жени
духа си буен в мойта кръв са влели!

И в лабиринтите на моята душа,
когато безвъзвратно се изгубиш,
недей, не ме упреквай за това!
Ти сам във мен поиска да се влюбиш!   

Мария Вергова

Почина Любомир Левчев...

Светла му памет и ... е тъжно и празно, въпреки творчеството му, и ще се помни с него

Аз, който не избягах от Помпей

Смъртта е тайнство. Страх. Но край

едва ли

Земната люлка в пустотата ме люлей

И чувам сферите кристалните сигнали

Аз, който не избягах от Помпей

 

Преди разкопките да ме разкрият

скрит като ембрион, тих, вкаменен

аз просто устоях срещу стихиите

И забравимото се вкопчи в мен.

Аз гледах, как вий бягате надолу

към лодки и спасителни Лъжи

окрали храмове, вий се молехте

грехът на чужда памет да тежи.

 

Човеци. Зверове. Изчезна всичко.

Как хубав бе пустинният Помпей

при мен останаха две-три тревички

И слава допълзя като злодей.

 

Смениха Бог. Проучиха Вулкана.

Градът развратен станал е музей

И само аз при себе си останах

аз, който не избягах от Помпей.

1994

Есенно
За върбите лятото люлка е вързало.
Вятърът бледото слънце люлее.
Есента за път се стяга забързано,
зима остава бяла песен да пее.
Есента се стича в улуците.
В локви, като лодки плуват листа.
За дълъг път се стягат птиците.
Набъбнала, чака семе пръстта.
Сега съм аз, объркан в сезоните.
В очите ми цветна пролет цъфти.
Нагонът на лятото душата ми гони.
Само зимата в косите блести.
Мимо Николов

Пеперуда

Как умира пеперудата?

Дали в хербарий,
дали улучена от слънчев лъч,
или подобно на самотен пътник
умира във среднощен влак?

Мистерия навярно.
Макар че учените могат да разкажат...

Но аз пък искам да ви кажа –
понякога усещам
прашец в ръката ми –
между палеца и показалеца –

готов да полети.

Гълъб Ковачев

Октомври е. И вече ставам златна.
В прегръдките на есента притихвам.
Танцува вятърът ми листопадно.
А слънчев лъч, случаен, ме усмихва…
И знам, че още, още имам време.
Студът? Ще го забравя до вратата.
От дните си – надежда ще си взема.
От нощите – ще взема тишината…
И пак ще бъда толкова различна.
И жълта, и оранжево-червена.
Светът е цветен, колкото обичане,
и всяка есен се оглежда в мене…
През слънчев лъч денят е чисто нов.
А вятърът? Танцува радостта.
Октомври се превръща във Любов!
Когато е целунат от жена.

Мира Дойчинова 

Когато дойде есента, ще напълня
левият ти джоб със слънце,
а десният с дъги,
целувките ще прибера
в реверите ти,
обувките ти ще напълня
с шумкащи оранжеви листа,
ще скрия птича песен във ухото ти
и щурец в чорапа ти,
ще застеля леглото ти
със златна слама
и когато снежен студ скове земята
пред камината ще вадя
вместо топли пуканки
усмивки от джобовете,
ще жонглирам сладки спомени
от есен, слънце, обич и треви
и утрините зимни ще се смеят,
гъделичкани от цялата любов,
която криеш във джобовете си!

Ивет Александрова

Срички по вятъра
Все се борих с вятърни мелници.
Цял живот все се учих да меля 
в тези ситно-смилаеми делници,
че омесвах молитви в неделя.

И се търсих из стъпките чезнещи...
Вятър работа... Казах: Почивка!
Трябва хляб да омеся за празници.
Хляб от стихове, обич и срички...

А когато избрах да раздавам –
вятърът завъртя колелото...
И довя ми своя загадка, 
че живее се с обич! Защото

без любов тези делници – никакви
все на празно в душата се стриват.
А душите ни скрити под покриви
всяка нощ към мечтите отлитат.

И така се превърнах в безделница –
свободата си смилам на сричам се...
И с подател: Мери от Мелница,
ти изпращам по вятър: О-би-чам те...

Мария Янакиева