Кутия за сънища

В тревожно време оцеляваме,

животът – твърде къс, за да го разберем.

Каквото имаме, раздаваме,

докато сетен дъх гърдите ни опре.

И нищо повече (не е за вярване).

И нищо повече не предстои.

Дали ще помни някой, някъде,

вълненията ми и мойте тишини?

В кутия от обувки трупам минало –

изрезки от какво ли не.

Изрезки от мълчания изстинали

и радост, колкото море.

Изрезки от тъга и сънища,

в които бях или... не бях.

И обещания големи или мънички,

които спазих или не можах.

И тъй, живея страница по страница

живота, който аз сама избрах.

А за това, че може и да ме забравите,

не ме е страх,

въобще не ме е страх.

 

Селвер Алиева

Редактирано 21 август 20205 г. от Maleficient (преглед на промените)

 

 

Във провинените следобеди

нагарчащи като шафран,

клепачите ми мътят спомени.

И всеки спомен е оса.

Жълтее болно във очите ми,

ужилва погледа незрял, 

разплаква своите родители

и се излюпва избледнял.

А небесата козуначени

отслабват- като че без квас.

Да те забравя има начини,

но ни един не зная аз.

И храня настървени гарвани

със спомените си за теб.

И те ядат. В тях виждам славеи,

невзели курса по солфеж.

Добивам други възприятия

за нужда, светлина и мрак.

Сега ми се мълчи с приятели.

А си говоря. Като враг.

 

Мартин Спасов

 

 

 

 

 

За хвърчащите хора

 

Те не идат от космоса,

те родени са тук,

но сърцата им просто са

по-кристални от звук.

и виж, ето ги, литват над балкони с пране,

над калта, над сгурията в двора,

и добре, че се срещат единици поне

от вида на хвърчащите хора!

 

А ний бутаме някак си

и жени ни влекат,

а ний пием коняка си

в битов някакъв кът,

и говорим за глупости, важно вирейки нос,

или с израз на снобска умора,

и изобщо стараем се да не става въпрос

за вида на хвърчащите хора.

 

И е вярно, че те не са

от реалния свят,

не се срещат на тениса,

нямат собствен „Фиат“,

но защо ли тогава нещо тук ни боли,

щом ги видим да литват в простора –

да не би да ни спомнят, че и ний сме били

от вида на хвърчащите хора?

 

 

Валери Петров

Между глаголи и междуметия,

с които те гонех и охках,

покрай миговете от теб проклети

възпитавах живота в болка.

Впечатлен от бодли и кипариси,

отегчен от мъгли излишни,

тишината ти ме опари

и аз опитах да я допиша.

Зад сигурности и колебания,

след спънки насред покоя

аз привиквам, че теб те няма

и душата ми не е моя.

От това, че ме давят истини

и мъглата е гъсто мляко,

аз бозая тъга и те искам.

И така аз за теб съм някой.

Мартин Спасов

За две ръце, протегнати насреща,

земята бих докрая извървял.

За две очи, като звезди горещи,

аз цялата си топлина бих дал.

За две слова, от мене вдъхновени,

най-хубавите думи бих редил.

За две сълзи, изплакани за мене,

аз всички океани бих изпил.

Как малко исках аз — по зрънце само,

по капка от далечен, чакан дъжд.

А ти дойде като небе голяма

и всичко ми донесе изведнъж.

Донесе ми от ветрове заръка,

пожари звездни, за да не тъжа,

от мъка — песен, а от песен — мъка,

и аз не зная как ще издържа

при тая среща — ранна или късна,

на тоя огън — древен или нов.

Ако сърцето ми сега се пръсне,

едно помни — било̀ е от любов.

Евтим Евтимов

 

***
Има време да тръгнем.
Има - още е лято.
Още дните са дълги,
а пък нощите - кратки.
Още пъстра е гарата
и луната е кръгла.
Още пясъкът пари
мойте глезени смугли.
Още август на власт е -
подивял и разкошен.
Още две водорасли
са ми гривна и брошка.
Светя цялата още
на солта от седефа
и съм хубава рошава,
без обувки и дреха.
Още синьо и златно е
на очите ми в ъглите.
Още миг, но е лято.

После
можем да тръгваме.
© Margarita Petkova

ЕСТЕТИКА НА ТРИТЕ МУХИ

Родих се на тавана. Като плъх.
Израснах сред софийските бордеи.
И три мухи видях, три малки феи,
прашинки от божествения дъх.

И кацнала на кривия ми нос,
една от тях лениво проговори:
Почукаш ли, не ще ти се отвори.
Ще бъдеш ти неканеният гост.

И в мъки нека мине твоя ден,
защото тъй духът се извисява...
Какво е дух - се питам оттогава?
Да знаех, бих се чувствал извисен.

А втората ориса ме така:
Ще бъдеш ти грозникът, а в отплата
сред грозното ще срещнеш красотата,
но друго име дай й ти - тъга...

И нека триж светът те отврати,
преди да си прозрял онази тайна,
че грозното, доведено до крайност,
е вече красота... Или почти.

И ето, смях се чу - по този смях
аз изпълзях сезони и години...
А третата орисница дари ме
с най-висшето богатство - шепа прах.

 

Иван Методиев

Пролог:    Не думай,само три мухи ?...
           Задължително има и четвърта,
           и ако наостриш страховито ТИ уши,
           ще разбереш откъде жужи и къде навърта.
           В момента,в моята глава,
           се зараждат авторски слова,
           за "четвъртата муха"
           и затова ще спра.

Епилог: Включвам се по темата с едно стихотворение.

 

СЕМЕЙСТВО РАЗЛИЧНИ

Растеше край брега на морето
едно самотно Дърво Орехово... 
На ръба на скалите се вкопчило,
аха-аха, в морето да падне готово.
Гледа наоколо – само храсти пълзят,
няма подкрепа,няма закого да се хване.
– То,в Ореха даже птици не свиват гнездо...
Самотно дърво то в света ще остане.
Отчаял се беше самотникът Орех. 
Все сам ли ще среща красивото утро? 
Обзе го апатия. И оная,проклета умора, 
дето преследва даже... самотните Хора...
Живееше горе,навръх на скалите, 
Врана с катраненочерни криле.
Едничка и горда летеше в простора. 
Бездомна,свирепа,и... без сърце...
  (Сърцето ѝ,клетото,беше се свило 
отдолу под мъничко златно перце...) 
Всеки ден гледаше как дървото се свлича,
как без сили остава и листата съблича, 
но бе тъй безсърдечна,че си мислеше: 
– Нека! Така му се пада на ореха клети! 
Родил се дърво – нека страда... проклетник!
Ето–скалите,скалите са вечни! 
Буря се вихри,но те са нетленни...
Така я убиваше перото от злато,
че от болката,птицата се умори... 
Кацна веднъж между голите клони
Но,за беда,крачето ѝ се закачи.
Вече нямаше сили дори да пищи. 
А Дървото с любов я прегърна и прошепна ѝ:
–Спи!...Спи...И сънувай сънища сладки!...
Аз ще те пазя от зли ветрове... 
Корени още по-здрави ще пусна... 
Корона с листа ще отгледам за ден...
Плодове ще родя... Ще се грижа за теб...
И,повярвай ми,всичко ще бъде наред!  
Спи... почини си...а след туй... остани!... 
Орехът галеше нежно крилата. 
Враната спеше.И тъй не разбра, 
как се откъсна перото от злато. 
И сърчицето ѝ пак затуптя. 
За пръв път в живота си бе тъй спокойна. 
За пръв път в живота си безгрижно заспа. 
... А после?... Зае се за работа после. 
Гнезденце си сви сред уюта на клоните. 
Беше щастлива.Орехът също. 
И двамата вече не бяха самотни. 
Бяха... семейство.Семейство Различни.  
Какво ли ги свърза-ти сам прецени си... 

 

Автори: Надежда Павлова & Пламен Капинчев
 

 

Много романтично послената страница, но …
Ето нещо за събуждане!

ВИДОВДЕН

Българската пролет не настана.
Даже и Великден не дойде.
Скрихме се на топло под юргана.
Всеки сам – зад щори и перде.

В паркове, по спирки, магистрали
тръгнаха ченгетата на лов.
Пуснеш телевизор – генерали! –
пѝлците броят във „Пирогов”.

Гнусната държавна политика
да тресеш България от страх.
Дръжте си зад зъбите езика! –
но защо? – така и не разбрах.

Нас ни лъжат, братя. Нас ни лъжат.
Лъжат – със загрижени очи.
Моля ви, простете, че съм тъжен? –
срам ме е, че цял народ мълчи.

А край мен мисѝрките си крякат.
И – пред храма български, смален –
не Великден – аз мълча и чакам
най-подир да дойде Вѝдовден.

Валери Станков

Стефан Цанев ❤️

ВЕЗНИ

Тази вечер ще си легнеш рано,

но до късно няма да заспиш.

Дълго ще разчиташ по тавана

туй, което трябва да решиш.

Ще се ровиш в спомени и дати,

ще възкръсваш трепети и дни

и ще трупаш мълком във блюдата

на сърдечните везни:

радостта - и първото страдание,

верността - и нейните въжа,

ласките - и първата досада,

клетвите - и първата лъжа.

Ще претегляш, ще сравняваш скритом

устните ми с нечия уста,

нечии очи - с очите ми,

силата - със нежността...

После ще объркаш всичко и наслуки

ще запълваш слепите блюда:

ще поставиш любовта при скуката,

навика - при любовта...

Страшно ще ти е да се събудиш -

по-добре е да не спиш:

да си идеш - ще ти бъде трудно,

да се върнеш - ще се унижиш.

УСМИХВАЙ СЕ...

Усмихвай се... На весел се преструвай...
Макар да ти изглежда безнадеждно.
В килера на Душата арестувай
Тъгата си.... Но погали я нежно.

Завий я топличко... Приспи я някак.
Вземи се във ръце... И покажи се...
Приятели и врагове те чакат
отвън... Да те разгледат.... Усмихни се!

Усмихвай се... Дори да е противно...
Объркани... Те нека да притихнат.
Сензация!.. Последно!.. Екслузивно!..
Той въпреки... Той се яви усмихнат.

Усмихвай се... Дори...Дори, когато
Душата ти от мъка боледува.
И вие отмъстително Тъгата
и в стаята ти през нощта нахлува.

Какво ти коства... Никак не е мъчно...
Опитай... Непременно... На почивки...
Кой беше казал... Всички твои бръчки
са все следи от минали усмивки.

Недялко Йорданов

 

Раните, нехванали коричка,

смуглите житейски ясноти;

Нуждата да дефинираш всичко —

даже туй, което не трепти.

Тайнствената сплав между етажи —

пренаситен и обезлюден.

И това, което не е важно,

да е пренощувало във мен.

Да е претършувало в сърцето

като непоканено зверче.

Нещо най-нахално да е взето,

но сърцето да го отрече.

От разумните ни идеали

да се разтече зелен напалм.

После само дъх да го запали.

Дъх на този, свикнал да е сам.

Мартин Спасов

Срички по вятъра

Все се борих с вятърни мелници.

Цял живот все се учих да меля

в тези ситно-смилаеми делници,

че омесвах молитви в неделя.

 

И се търсих из стъпките чезнещи...

Вятър работа... Казах: Почивка!

Трябва хляб да омеся за празници.

Хляб от стихове, обич и срички...

 

А когато избрах да раздавам –

вятърът завъртя колелото...

И довя ми своя загадка,

че живее се с обич! Защото

 

без любов тези делници – никакви

все на празно в душата се стриват.

А душите ни скрити под покриви

всяка нощ към мечтите отлитат.

 

И така се превърнах в безделница –

свободата си смилам на сричам се...

И с подател: Мери от Мелница,

ти изпращам по вятър: О-би-чам те...

 

автор Мария Янакиева

Малка церемония..

/единствено за мен/

...и точно в тези порцеланови минути,

между листенца чай и матови лъчи,

забравям колко много съм пречупена.

Забравям и така ми се лети...

Между тревата и небето ставам облак.

От близко ако гледаш, съм мъгла.

Ако заплача, ще направя локви.

И място за петнайсет хвърчила.

Но вече свърших всичките сълзи.

И нуждата от обич ми е тясна.

Сега си имам чаша чай. Жасмин.

Лъжичка мед, лимон и...щастие.

caribiana

ЖЕНА

Будилник точно в шест.
Кафе. Закуски. Чай.
Децата. Дрехи. Той.
Кратък спор. Пари.
Приятен ден! Целувка.
Няма време за любов!

Кабинет. Намръщен шеф.
Работа. Задачи бол.
Трясък на врати. Скандал.
Мижава заплата. Бяс.
Колеги. Злоба. Ругатнù.
Нито дума за любов!

Пазар. Мошеници и шум.
Сирене. Домати. Хляб.
Яйца. Пресмятане на ум.
Подминат бижутер. Тъга.
Въздишка. Празно портмоне.
Кой ти мисли за любов!

Кухня. Хладилник и котлон.
Вечеря. Съдове. Пране.
Детски глупости. Шамар.
Ютия. Душ. Кафе.
Цигара. Телевизор. Стоп!
Там говорят за любов.

Спалня. Нощница. Съпруг.
Протегнати ръце. Мерак...
И той пелтечи за любов?!
Късно. Лека нощ. Глупак!
Утре вечер. Не сега!
Няма сили за любов.

Марин Маринов

Знам, че не мога
да съм твойто момиче.
Аз просто случайно
минах насам.
Ти знаеш, че мога
до смърт да обичам,
но на тебе не мога
прашинка да дам.

И не че не палиш
в очите ми клади,
и в съня ми не бродиш
всяка нощ до зори,
и не кипва кръвта ми,
когато ме галиш,
и, жадна за още,
плътта ми гори...

И не че не искам
до теб да се сгуша,
и твоето рамо
да ми бъде олтар,
за теб да съм дъжд
след жестоката суша,
за мен да си огън,
и сила, и дар.

Ти знаеш, че мога
до смърт да обичам,
но за друго душата ти
диво крещи.
Затова и не мога
да съм твойто момиче.
Аз минах случайно.
А ти ми прости!

Златина Великова

Господи, колко е хубаво!🌞💖🌞
Да си жив! Да си здрав! Да се смееш!
И небето безоблачно-влюбено
птичи глас да ти дава да пееш!

С тихи стъпки на утро събудено
да прегърнеш гора или цвете.
И да нямаш пътеки прокудени
от Големия път на сърцето.

С много истини всичко да правиш.
С много вяра в света да се вглеждаш.
Господи, не от кал си ни правил,
а от много частици надежда!

автор Дела Раи

Останала ми е една усмивка.

Не може да я вземе никой дявол.

Каквото и да става - зъби стискам

и смело към върха си продължавам.

Усмихвам се на тихата си лудост,

на времето прекарано в безгрижност.

Забравям всички глупави заблуди -

да помниш болката е толкова излишно.

Усмихвам се на някой стар приятел,

на онзи мъж, на бабата отсреща

и осъзнавам колко съм богата,

раздавайки усмихната надежда.

Останала ми е една усмивка,

но от вълшебните - дадеш ли я на някой,

животът с хиляди усмивки ти откликва.

Не ми ли вярваш?

Усмихни се и почакай...

 

Катерина Кайтазова

 

Животът сменя втора козина.

Ухае на преносен здравец.

Очи, подвластни на ерозия,

не виждат смисъла отдавна.

Какво като узряват праскови

и някой те сънува буден?!

На теб не ти е нужно щастие.

Дори не са ти нужни думи.

Живееш, сплашен от поверия,

че всяка радост струва рана.

Запушена със страх артерия

на порива не позволява

да се разлее в самотата ти

и път до друг да издълбае.

Но думите не са проблясъци,

а ехото от друга стая.

Сънуваш нелечими белези,

които сам не си нанесе.

И виждаш вече друг във себе си.

А ти живееш в чужда есен...

Мартин Спасов