Когато всичко мине, ще сме други.

Ще дишаме... По-чисти и добри...

Ще знаем колко много сме изгубили

в идеята за даденост преди.

И няма да е същото небето,

щом вече сме с прогледнали очи.

Промяната се случва там, където

след болката настъпват светли дни.

Където всяко цвете е безценно,

където птиците са дар от Бог,

а нашето усещане за тленност

превръща се в най-вечния урок.

И знаем, че не ни е нужно много –

едно докосване за нас ще бъде чудо.

Оттук нататък следва само обич.

Когато всичко мине се пробуждаме.

Мира Дойчинова/irini/

 

Детство

Аз слънце на ресниците си нося
и вятър – на протегнатите длани,
и тичам пак усмихната и боса
по камъчета бели и огряни.

Дърветата коси зелени свеждат
и облаци – платна издути, бели –
очите ми усмихнати поглеждат,
поглеждат ме и птици, полет спрели.

Аз тичам като пролет волнокрила,
по-бърза от лъчите, ветровете,
и бисери на радост в мен съм скрила,
на детството най-хубавото цвете.

Петя Дубарова

***

Детство

Пет стотинки в джоба, лимонада
и легенче с малка книжна лодка,
скъсани сандали, лятна радост,
динено фенерче, ластик, топка.
Снимка черно-бяла, синьо цвете,
марки и колекция от миди,
панаири, захарни петлета,
лексикон и шапка-невидимка.
Сок от бъз, филии с лютеница,
хвърчила, ваканции, вълшебства,
лястовици на ята по жиците...
Детство мое, мое свидно детство...

Ивелина Радионова

***

А как ми се иска,

преглътнала риска,

да мина през Шанз Елизе.

Дори в карантина

да бъда бамбина

без маска и скрито лице.

Мечтая спартански

най-ярките бански

да купя от някой бутик.

И после - летища,

билети и писта.

Да кацна на Бали. За миг.

По кецове стари

или по сандали

да тичкам по пясък златист.

Със тениска пъстра

вълни да ме пръскат

на някой плаж - слънчев и чист.

Хамак да си опна

под палми, на топло

и келнер - красив, гол и бос

да носи напитки,

калмари, и мидки,

и боднат със сламка кокос.

А вечер звездите

да слизат в очите,

Луната да висне над мен.

ДА БЪДА ЩАСТЛИВА,

КРАСИВА И ДИВА

ОТ ТАНЦИ. И с най-бронзов тен.

Ми к'во ли да правя -

ей тъй си мечтая

с юргана завита добре.

И чакам го тоя

проклетия Ковид

да вземе, че сам от яд да умре.

автор: Деси Иванова

 

Ако има втори живот

Трудни - годините, времето - сложно
и мълчалив - необхватния свод.
Много е смешно и невъзможно
да има втори човешки живот.
Но ако има - как ще живея
в някакъв чужд и безименен свят?
Бих искал леко да се прелея
не в някой дребен планински цвят,
не и във някоя личност брадата,
а в малка птица с две яки крила,
бърза, стремителна като стрела.
Вече не ми се върви по земята.

Димитър Пантелеев (26 ноември 1901 г. – 16 април 1993 г.)

Часовниците спряха да работят

Обърканите дни се блъскат в нас

Безмисленото спря да се огледа

Не може да живеем в точен час.

 

Във две стрелки заключваме мечтите

Любовите ни спят във банкомат

Загубили сме всичко за което

Гостуваме за малко в този свят.

 

И всеки сам опитва да подрежда

Отдавна непотърсени неща

И всеки вярва в своята надежда

И никой вече в любовта.

 

Часовниците спряха да работят

Усмихват се и вече не броят

Секундите отчаяни без смисъл

Във този глупав кръговрат.

Мариана Попова

Не ме искай. Само минавам.
Ураганно... причинявам щети.
След мен е потоп и удавяне.
Не тръгвай. Аз нямам следи.

Не ме чакай. Идвам неканена.
Като хала, раздухвам огньове.
Няма начин да бъда забравена.
Не строя - разрушавам мостове.

Не ме викай. Още съм вятърна.
Шумоляща и дива в листата.
От бури за теб съм изпратена.
Гръмотевици нося в душата.

Не ме пипай. Ставам на лава.
Изригвам... Разцепвам земята.
Отломки от чувства стопявам.
Да ти парят, събрани в ръката.

 

Целуна ме Животът. Беше топло.

А бузата ми пламна от любов!

И тиха, и трепереща, и мокра –

самата аз превърнах се в Живот...

Прегърна ме на тръгване. И сложи

в багажа ми и радост и сълзи.

Без щастие светът е невъзможен!

Без дъжд ще бъде пуст. И ще боли...

Погали ме Животът. Бях дете,

което ще потегля надалече.

И няма как пред нищо да се спре,

уверено във звездната си вечност...

Човекът е човек, за да се учи –

да бъде обич чак до незабрава,

мечтите до последната да случи,

и себе си отново да създава,

със вяра да изтрие всеки страх,

а после да го замени с надежда.

Посееш ли в безкрая само смях,

ще жънеш радост, светлина и нежност...

И аз така. Нататък съм поела.

И винаги си нося любовта.

Целуна ме Животът. Да съм смела.

И после подари ме на света.

irini - Мира Дойчинова

 

Има дни, в които се чувстваш самодостатъчен.

Дни, в които не ти се говори.

Мълчи ти се.

Разтваряш бавно душата си.

Взираш се в нищото. В тишината. Не мислиш – просто мълчиш. И мълчешком се опитваш да отговориш на въпросите на тъгата.

Има дни, в които се чувстваш уморен.

От болката.

От липсите.

От излишъците.

От недадената любов.

От човеците, които "наужким" те обичат.

Изпитваш Себе си в най-голямата болка, в най-големия недоимък и докато преодоляваш страховете си, се научаваш да търпиш. И да обичаш.

Но има и дни, в които се чувстваш окрилен. От вярата в доброто. И сбъднатите надежди. От тихо доловимото "обичам те". От прегръдката на любим човек и споделените мигове "щастие".

В тези дни разбираш, че простичкият смисъл на живота е в малките неща:

В една протегната ръка.

В едно любящо сърце.

В усмивката на приятел.

В очите на дете.

Darini - Д. Тодорова

 

Не трябва да те търся. Няма!

Не бива да те виждам. Няма!

Не можеш да ме любиш. Няма!

Завинаги от теб ще си отида.

Ще се превърна в сянка — невидимка.

И цял в мълчание ще се зазидам!

Но само, само да не те обичам —

това не мога да ти обещая!…

И страшното тогава ще настъпи:

останала съвсем, съвсем без мене,

без мойте тромави и тежки стъпки,

без моя поглед, без гласа ми дрезгав,

без моята любов, така безкрайна,

ти цялата във студ ще се загърнеш,

от себе си сама ще се уплашиш.

И пак във всичко ще ме преоткриваш:

ръцете ми — в прегръщащия вятър,

очите ми — в звездите дето падат,

гласа ми дрезгав — в тишината мъртва,

а любовта ми — в цялото пространство.

Когато се уплашиш, ме извикай!

Където да съм, твоя глас ще чуя,

защото все ще слушам тишината…

Ако е късно, о, ако е късно,

отдън земята жив аз ще изляза,

ще тръгна с ветровете, със звездите,

със тишината, с цялата вселена,

със всичко, от което съм направен.

Ако не аз, то моята мечта.

Дамян Дамянов

НАУЧИ СЕ ДА ПРОДЪЛЖАВАШ НАПРЕД!

След всяка болка, разочарование и предателство -

научи се да продължаваш напред!

Когато те повалят, унижават и изоставят -

научи се да продължаваш напред!

Когато ти отнемат всичко, когато стъпчат радостта ти,

когато захвърлят доверието ти -

научи се да продължаваш напред!

Когато очите се пълнят със сълзи,

а дъждът вали навътре в сърцето..Когато рухват мечти -

научи се да продължаваш напред!

Научи се да виждаш през бурята

и помни, че си ТУК и СЕГА ..

Вчера няма да се върне,

но ДНЕС все още има какво да направиш..

Научи се да продължаваш напред -

заради всяко сърце, което тупти и те чака,

заради всички очи, които се радват на усмивката ти,

заради ръцете, които пазят топлината на приятелството ти..

Светкавици винаги ще има, непредвидени удари също..

Но ти помни любовта, а не болката..

Помоли се...

И се научи да продължаваш напред!

Миглена Цакова (m_space)

 

Вещица бяла

 

Моята стара и тъжна година,

моята вещица бяла...

Ден подир ден през сърцето ми мина,

всичките болки познала.

Всяка усмивка ú беше пътека,

всяка раздяла - спирачка.

Само че тръгва си лека-полека

с горда и стегната крачка.

Много вълшебна и малко фатална,

ту вледенена, ту огън,

с бяла въздишка в сърцето ми пална

малка надежда за сбогом.

Моята нова и още незнайна

вече се плъзга във мрака,

а пък отляво, забулено в тайни,

с обич сърцето я чака...

автор Ники Комедвенска

 

Анти Епопея

Силиконки, джукести-Мърди,

амфети, кока и други благини,

живота-Ковид и ваксина,

това е моята родина...!

Със маски крачим от зори,

и за протестите не ни боли,

да има Водка и сланина,

Това е моята родина...!

Лакомията за избори се стяга,

отново гладен, бедния си ляга...

Пак, ще управлява ни гадина...

Това е моята родина...!

Емигрантите се върнаха у нас,

да избутат Зима, Брегзит, карантина...

България, дали ще я има...?

Дупе да ни е яко и за петима, но ще ни ИМА !!!

метео

Студът прекарва пръсти по стъклата.

Наднича в стаята, в която спя.

Под дланите му - хлъзгави и гладки -

пониква лед. Настръхнали цветя.

Докосва ме в съня ми. Но е нежен.

Целува само голите ми рамене.

Очите му са тъжни. Заскрежени.

Защото никой не обича Студове.

Не знам дали ако поискам да го стопля

ще легне в скута ми, съвсем смълчан.

"Не съществува топъл Студ. И толкова."

Но сигурно боли да бъдеш сам.

Прегръща ме. И цялата изтръпвам.

Прониква в мен. Пронизва ме със дъх.

А после мълчаливо се отдръпва.

Разкаян и объркан нощен Студ.

Опитва да си тръгне, но може.

Навън нощта е спряла. Като снимка.

Притиска устни в топлата ми кожа

и тихо се разпада на снежинки.

Сaribiana

А сега недей заспива!

Аз те чаках много дни.

Много нощи се приспивах

с чакане и със мечти.

Ще налеем чаша вино,

и ще ми разкажеш ти

колко много съм ти липсвал,

колко много ти тежи.

А пък аз ще ти разправям

моите самотни дни,

и отново във забрава

ще се любим до зори.

Не че си лесен. Дори си проклет.
Как ме превърташ на сто оборота.
Днес ме изгаряш, а утре си лед..
Хлабаво няма при тебе, Животе.

Не че те мразя, но как ме е яд,
щом ме запратиш в деветата глуха -
да се задъхвам по белия свят -
в черните делници, риба на сухо.

После се връщаш - съвсем като нов,
даваш ми всичките седем небета
и ми показваш какво е любов,
корени пуснала право в сърцето.

И си ми сладък, и си горчив..
Как елегантно ми слагаш хомота.
Кой като теб - невъзможен и див!
Шапка ти свалям! До долу, Животе!

Ники Комедвенска

 

Видя се селото във чудо -

събирам камъни в торбата!

И обявиха ме за луда.

Живея не по правилата!

Не слагам зимнина в буркани.

Почти не ям. Но пия водка!

Прасе за Коледа не храня.

Но храня седемнайсет котки!

О, Боже! Не садя домати!

И мога гладна да си легна!

Но с тоя, що гората клати

се любя! Като за последно!

Не гледам турски сериали.

Наесен не мета листата.

Обичам в тях да се търкалям!

Защото мразя правилата!

Ей на! Такава съм! От малка.

И пея соло! Не във хора!

Направо - пълна откачалка!

Със камъните си говоря.

Сълзи печеля!Битки губя.

Изпращам залези печални...

Нали ви казвам - чисто луда!!!

Пази ме, Боже, от нормални...

Гълъбина Митева