Сърцето се събуди с махмурлук –

непоносимо, в пет и половина.

Обичаше те цяла нощ напук.

Инатът му попречи да изстине.

Наливаше си спомени до три

и плака като срязана лозичка.

Не те намрази в спомена дори,

а нямаше причина да обича.

Сърцето си разтвори аспирин,

но твоят образ пак не се разтвори.

Защо пияни мостове строим,

а трезви бързаме да ги съборим...

Мартин Спасов

Защо ни е вълшебен, чуден остров?!
И на земята стават чудеса!
Великото е винаги най-просто!
Една луна, две капчици роса,
една случайна мъничка разходка
и топлината на една ръка...

********

 

Дамян Дамянов

  

преди 54 минути, Уиш... написа:

няма боички в тъс работа, само белички 

 

Октомври е облещен като тиква,
в която не гори фенер, а есен.
В клепачите му чакан дъжд изниква,
полял прощална лястовича песен.

Листата падат в шарени воали,
изящни като прими-балерини.
Луната се разтваря избледняла -
бълбукаща таблетка витамини.

Октомври е рисуван със боички,
оранжево-щастлив и жълто-тъжен.
По нещо взема. И дарява всички
със ден един, за който си му длъжен.

По жиците опънати да съхнат
са летните ни влюбени усмивки-
от вкус на морска сол да си отдъхнат.
И пролетта отново да са чисти.

Октомври обявен е за престъпник -
затривал е лета, докарвал зими...
А дните му си тръгват с тихи стъпки -
разглезени, но все неповторими.

автор: Пепа Лулова

 

 

Не всяко „Браво!" е достойно.
Не всяко „Долу!" е позор.
Не всеки химн — заупокоен.

И не хвалебствен — всеки хор.
Не всички лаври са победа.
Не всяка загуба е крах.
Не всяка истина — последна.
Не всяка грешка — смъртен грях.
Не всяка прошка е пощада.
И не надгробен — всеки кръст.
Най-истински когато пада
човек доказва своя ръст.

Надежда Захариева

Всички сме гости.

На някого.

В някого.

Оставаме, колкото трябва.

По-малко.

Или повече.

Разхвърляме къщата му.

Света му.

Сърцето му.

Всеки е гост.

В живота ни.

Остава, колкото трябва.

По-малко.

Или повече.

Разхвърля къщата ни.

Света ни.

Сърцето ни.

Не казвайте "Завинаги."

Не чувайте "Завинаги."

Бъдете добри гости.

Не оставяйте кални следи.

Ariadna

 

Попита ме веднъж детето:

"Какво е щастие, кажи?

Не е ли мястото, където

човек живее без лъжи,

или е времето, в което

душата спира да тъжи?"

Добър въпрос, а отговора - труден!

Признавам си, че малко бях учуден.

Но книгата на опита отворих

и на въпроса умен отговорих:

"Открий таланта си, повярвай

и със труда си го развий,

не се отказвай, силно вярвай,

възможностите си разкрий!

Мечтай, на слухове не вярвай,

спокойствието си открий!

По-възрастните уважавай,

приятелите си пази,

недей завижда, не мрази,

в доброто вярвай и помни

щастливи ще са твойте дни!"

Николай Димов

 

Днес е ангелски ден,

ден на хората дето

бдят над теб и над мен,

бдят над нас от небето.

Ще запалим свещици,

ще сведеме глава

и от болка сълзици

ще блестят след това.

Нека в дни ей такива

поука остане,

че човек си отива,

не му трябва имане.

Днес е ангелски ден,

ден на хората дето

бдят над теб и над мен,

бдят над нас от небето...

автор Свилена Димитрова

 

Днес е Архангелова задушница...

Днес е Ангелски ден,ден на нашите любими хора,които сме загубили завинаги...,ден на тези,чийто дом са нашите сърца.Те бдят над нас от небето и винаги ще ни липсват...Поклон!

 

Спомням си, че беше месец януари.

Минус седемнайсет, шалчето на мама.

Спомням си пингвини /знам, че са гробари/.

Само не си спомням, татко че го няма...

Спомням си народа - всякакъв и много.

Житото - ми казват - никак не е сладко.

Попа си го спомням да намесва Бога.

Само не си спомням, че го няма татко.

Спомням си живота - малък като коте -

в гробището влиза като в детска ясла.

Спомням си, че викам:Не натам ,животе!

Татко ми го няма, а не съм порасла!

Татко ми го няма! Татко ми го няма!

Как без него може жито да е сладко?!

Спомням си гласа си и гнева си само.

Още не си спомням, че го няма татко.

Вече ми е юни. Вече ми е дата.

Трябва да развържа шалчето на мама

и да се разплача пред един приятел.

Само да си спомня, татко че го няма.

 

Камелия Кондова

Хората могат да бъдат егоисти, егоцентрични, неразумни и безразсъдни.

Обичайте ги все пак!

И най великите и духовно извисени хора могат да бъдат съсипани от дребна и злостна душа.

Обичайте ги все пак!

Всичко което сте строили през целия си живот може да бъде сринато за една нощ.

Продължавайте да строите все пак!

Вярата ви може да бъде поставена на изпитание и разколебана.

Вярвайте все пак!

На любовта ви може да бъде противопоставена враждебност, сърдечна измяна и демоните на човешките недостатъци.

Обичайте все пак!

Живота ви може да е низ от страдания, лишения и загуби.

Обичайте живота все пак!

 

Боби Кастеелс

Под наем сме дошли на този свят.

И всеки ден си плащаме цената.

Животът се откупва със дела,

с горчив урок, с любов към непознати.

Животът струва! Колко ще платиш?

За всеки стойността е най-различна.

Можеш на врага си да простиш –

зависи колко силно ще обичаш.

Защо си мислиш,че е подарен?

Че просто ти е даден за заслуги?

Прахосвайки един единствен ден

ти губиш много, страшно много губиш.

Не трупай вещи, трупай простота,

отрупвай се с емоции и радост.

И ако ти останат до нощта,

със утрото раздай ги на приятел.

От гроба няма кой да те спаси.

И времето безмилостно изтича.

Не са ти нужни къщи и коли,

а някой който теб да заобича.

За кратко си дошъл на този свят.

Не ти е нужно да градиш палати.

Гради надежда, вяра, доброта.

Създай живот, жадувай свободата.

И знай, че красотата е тъга.

От залеза днес по-красиво няма!

Залязвай със достойнство, без вина.

И със усмивка силна и голяма.

Живей така,че в сетния ти ден

децата ти със гордост да закрачат.

Врагът ти да склони глава,

а небесата силно да заплачат.

 

Горяна Панайотова

 

 

На тях, Бащите!

Бащите никога не си отиват,

стоят си там, до пътната врата,

посрещат ветровете мълчаливо,

а после влизат тихо във съня.

Понякога, изгубват се безследно,

но те са там, след първият завой,

усмихнати, облечени прилежно,

бащите са най-смелите герои.

И, знаеш ли! Те никога не плачат!

Така ги помнят техните деца.

Бащите! Колко много само значат.

Мъжът е мъж, когато е Баща!

Да казват "Сбогом" просто не умеят,

остават си бащи до край света.

Във спомени и мисли те живеят,

в най-светлото на нашата душа!

 

Румяна ЗахариеВ

Господи, колко е хубаво!

Да си жив! Да си здрав! Да се смееш!

И небето безоблачно-влюбено

птичи глас да ти дава да пееш!

С тихи стъпки на утро събудено

да прегърнеш гора или цвете.

И да нямаш пътеки прокудени

от Големия път на сърцето.

С много истини всичко да правиш.

С много вяра в света да се вглеждаш.

Господи, не от кал си ни правил,

а от много частици надежда!

автор Дела Раи

 

Събуди се за малко, и виж,

че Животът е не само болка.

Усмихни се преди да заспиш.

Имаш себе си. Колкото толкова.

Събуди се. Навън е денят,

който ти си направил самичък.

Колко много надежди валят.

А мигът е роден за обичане...

Събуди се, поне за минута.

Не е много. Но стига за всичко.

Всеки дъх се равнява на чудо.

Всеки поглед ще бъде различен...

Събуди се! Сърцето ти иска

да се сбъдне съвсем осъзнато.

Нямаш време за повече мислене.

Имаш време да срещнеш душата си...

И когато се спреш за секунда

на ръба на една тишина,

в урагана на своята будност,

замълчи. Сътворяваш света.

/ Дамян Дамянов /

 

ДОБРОТО ЩЕ ПОБЕДИ

,, И да вдишваш отрова, издишвай любов! "

Не забравяй тази крилата фраза!

Само така ще оцелееш

в този свят студен и суров,

ако в сърцето ти има любов!

Дори да срещаш злоба и завист,

сърцето си чисто, ти запази!

Усмихни се, приятелю, животът е хубав!

Не допускай омразата да те гнети!

Силно обичай и не забравяй!

Каквото даваш, това получаваш!

Нараняваш ли, нараняван ще бъдеш и, ти!

Затова дарявай любов, топлина

и благословена ще бъде всяка твоя мечта!

Завистта и злобата с усмивка ти накажи!

Така Доброто в света ще победи!

 

Рена Маринова

 

Когато цъфнат теменугите
и работите тръгнат зле,
еби им майката на другите
и гледай ти да си добре.

Еби им майката на другите
и в себе си утеха намери.
И ако в себе си утеха не намериш,
еби си майката и ти!

Пеньо Пенев
/поетът с ватенката/

НЕДОСЕГНАТА

ПЕТЯ ДУБАРОВА

Въздухът е чер като отрова,

мътен е и страшно ме души.

Вятърът - артист и стар, и ловък -

хвърля се от кестена плешив.

Бих желала в този миг да стъпвам

в пясък побелял от доброта

длани от морето да отдръпвам,

длани побелели от солта.

Искам като прах да побелея,

бяла като брезова кора,

в сенките добри да се прелея

и да бъда като тях добра.

Щом на белотата ми посегнат

нощи като прилепно ято,

да не позволя да ме досегнат

и ме изгорят като листо.

16.11.1975

 

Този дом, дъще,

ще бъде за теб отключен

чак додето се изравни със земята.

Каквото и да ти се случи -

той ще ти бъде убежище, обятие.

Този дом

ще усеща отдалеч, че си идеш

и ще светва празнично,

ще те вика.

Ти си му най-скъпото, най-свидното,

дори да си мислиш, че си никоя.

Ако си унизена, оплюта, отречена -

тук ще бъдеш

в любов изкъпана,

в достойнство облечена.

Не бой се, ако жестоко си сбъркала!

Ще изпиеш прошката - горчиво биле -

и ще се вдигнеш,

по-чиста и по-силна.

Ако през девет земи друг дом намериш,

ако дълго-дълго не се завръщаш -

той ще те чака, самотен и верен,

додето се изравни със земята…

Този дом, тъй малък и тъй необятен –

сърцето майчино,

дъще.

Станка Пенчева

 

Пътят до тебе

Дълъг беше моят път до тебе,
търсеше те цял живот почти
и през тъжни срещи лъкатуши,
на които идваше не ти.

И догдето стигна твоя поглед,
сенки прекосих и шум нелеп,
но през себе си пропущах само
чисти тонове - заради теб.

Аз изплаках всяка твоя ласка,
браних я преди да се роди
и отглеждах срещата ни бъдна
търпеливо в своите гърди.

Дълъг беше моят път до тебе,
толкоз дълъг, че когато сам
ти пред мене най-подир застана,
теб познах, но себе си - едвам.

Бях от мъките така прозрачна -
чак до дъно да ме прочетеш.
Бях от тържество така безкрайна
че ти трябваше при мен да спреш.

Дълъг беше моят път до тебе,
а за кратка среща ни събра.
Ако знаех... Щях отново този
дълъг път до теб да избера.

Блага Димитрова

Обади ми се някoга...

Когато ти писне

от грешност и праведност,

от позната самотност

сред тълпа от познати…

Когато ти писне

живот да раздаваш –

с парченце живот

да нахраниш душата…

Обади ми се някога…

Когато изглежда,

че начало и край

се преливат фатално…

Когато за вярата

няма надежда

и раят е мит,

а пък адът – реалност

и потегля нататък

душата ти гладна –

с изподрани нозе,

с наранено чело…

Обади ми се някога…

Когато ти трябват

две крила, за да литнеш,

а пък имаш едно.

Весела Димова