Любими стихотворения

[natikot]

Хубаво Поморийска със салата или хубаво мезе тъй разказват ти играта, после много ти е зле. Водка със доматен сок ли? Най-добре си помисли, та да няма после вопли над клекалото в зори. И уискито със сода прави те да ти е гот. После ти си гола вода - компот без захар и без плод. Траминер с филе "Елена" те възнася, като бог, после стискаш си легена, караш му се в изнемог. Ала хубаво е на софрата със приятели добри и със шопската салата да осъмваме... Нали!? :drink:

[airfen]

Това което ще напиша сега не съм го писал аз писала го е моята сестра,но страшно много ми харесва То не е точно стихотворение а по-скоро басня,надявам с еда ви хареса и на вас. На брега на едно езеро седял човек взирал се във водата и тайно поглеждал към звездите там погледа му приковала една сияйна звезда която светила сякаш само за него.Погледнал към нея той и казал: -Господи колко си красива,така искам да си само моя. На звездата също и било омръзнало да седи сама и за това паднала в краката на човека,но от реакцията с атмосферата тя станала прашна и престанала да свети вече.тогава човека я ритнал и тя изстенала: -Защо постъпваш така с мен? -Защото си грозна-отвърнал той и отминал.

[jesmin]

Едни очи не мога да забравя,

едни очи ме карат да не спя.

Едни очи в сърцето ми остават

и като въглен вечно ме горят.

Аз искам да забравя, но не мога,

не се забравя лесно любовта.

Едни очи ме лъжеха жестоко

и аз не ще им никога простя.

Оставям те, защото те обичам,

защото знам - не си щастлив.

Не съм за теб желаното момиче,

а ти си толкова красив!...

Осавям те, защото те обичам,

сърцето си на друга подари.

Недей да бъдеш с нея безразличен,

а цялата си обич й дари.

***

От изток слънцето изгрява,

Брезата трепетно шуми

И пак сърцето озаряват

Червени пурпурни лъчи.

Аз самотна край морето

Мечтая да те видя пак.

Тежи ми нещо на сърцето,

Ела при мен - върни се ти!

[arti]

  На брега на едно езеро седял човек взирал се във водата и тайно поглеждал към звездите там погледа му приковала една сияйна звезда която светила сякаш само за него.Погледнал към нея той и казал:

  -Господи колко си красива,така искам да си само моя.

  На звездата също и било омръзнало да седи сама и за това паднала в краката на човека,но от реакцията с атмосферата тя станала прашна и престанала да свети вече.тогава човека я ритнал и тя изстенала:

  -Защо постъпваш така с мен?

  -Защото си грозна-отвърнал той и отминал.

<{POST_SNAPBACK}>

Еърфен, стана ми тъжно като го прочетох - значи е хубаво

[Isi-Pisi]

Това което ще напиша сега не съм го писал аз писала го е моята сестра,но страшно много ми харесва То не е точно стихотворение а по-скоро басня,надявам с еда ви хареса и на вас.

  На брега на едно езеро седял човек взирал се във водата и тайно поглеждал към звездите там погледа му приковала една сияйна звезда която светила сякаш само за него.Погледнал към нея той и казал:

  -Господи колко си красива,така искам да си само моя.

  На звездата също и било омръзнало да седи сама и за това паднала в краката на човека,но от реакцията с атмосферата тя станала прашна и престанала да свети вече.тогава човека я ритнал и тя изстенала:

  -Защо постъпваш така с мен?

  -Защото си грозна-отвърнал той и отминал.

<{POST_SNAPBACK}>

Благодаря! Страхотно е и много поучително.Не всичко което блести е злато.

[Isi-Pisi]

Ужас! Това наистина е прозвучало много тъпо."Не всичко което блести е злато. " А аз исках да кажа,че красотата е временна и щом обичаш нещо или някой,то промените които настъпват във вас (през годините),не трябва да слагат край на едни прекрасни отношения,само защото се е появила нова "сияйна звезда".Не всяко красиво нещо е стойностно и не всяко грозно нещо е за подценяване. п.п.Надявам се да ми простите за грешката.Arti благодаря ти,ти знаеш за какво.

Редактирано 14 септември 2005 от Isi-Pisi (преглед на промените)

[natikot]

ПРОСТО ЖЕНА Казват,че жената е коварна казват-тя нямала сърце казват-никога не е вярна, "дявол с ангелско лице". Казват,че сълзите нейни са просто капчици роса, казват,че съмненията дейни истина са, а не лъжа. Тази жена-роза красива има смъртоносни бодли, тя ще е вечно щастлива щом мъжа много го боли. Но защо никой не разказа как стана "опасна жена" как заради капка омраза обърна другата страна. Кой пръв сърцето й рани, кой в живота й следа остави, кой страдание й причини, а после,че я има забрави.

[airfen]

Ето още една притча от мен Жената е едно от чудесата на природата-тя е майка,любовница,съблазнителка,чаровница,магьосница и омайница. Едно обаче е сигурно нито един мъж не може със сигурност да каже,че познава на 100% една жена.Малко са тези които знаят,че жената в първопроизхода си е сътворение от две мистични същества-Лилит и Ева. Лилит е олицетворение на немирната палавница,на любовницата на жената която не гони хармония,дом и семейство,а се интересува само от собственото си удоволствие,остъпчивостта и прошката не са и присъщи.А Ева-тя е истинска светица,грижовна майка,предана съпруга и всепрощаваща спътница,но тя живее единствено и само за мъжа до себе си.Истината е някъде там по средата ,девица и грешница звучи много вълнуващо и всяка една жена за себе си трябва да намери точната комбинация между двете за да може тя и партньора и да са щасливи заедно

Редактирано 20 септември 2005 от airfen (преглед на промените)

[МОНИ]

Ето още една притча от мен

Жената е едно от чудесата на природата-тя е майка,любовница,съблазнителка,чаровница,магьосница и омайница. Едно обаче е сигурно нито един мъж не може със сигурност да каже,че познава на 100% една жена.Малко са тези които знаят,че жената в първопроизхода си е сътворение от две мистични същества-Лилит и Ева. Лилит е олицетворение на немирната палавница,на любовницата на жената която не гони хармония,дом и семейство,а се интересува само от собственото си удоволствие,остъпчивостта и прошката не са и присъщи.А Ева-тя е истинска светица,грижовна майка,предана съпруга и всепрощаваща спътница,но тя живее единствено и само за мъжа до себе си.Истината е някъде там по средата ,девица и грешница звучи много вълнуващо и всяка една жена за себе си трябва д анамери точната комбинация между двете за да може тя и партньора и да са щасливи заедно

<{POST_SNAPBACK}>

Мисля, че какъвто и коментар да направя на тези страхотни думи, няма да може да опише възхищението ми от тях. По-добре не можеше да бъде казано, браво на теб :bye:

[Гост]

Сънувал ли си? Сънувал ли си,че се влюбваш в непозната- прекрасна,дива,със невидимо лице? Побрала аромата на цветята, невинността на влюбено дете Порочността на Месалина, безгрижието на гамен С коси от пурпурна коприна като изгряващ летен ден. Сънувал ли си,че те люби мълчаливо и после си отива сам-сама?- Трептяща,обещаваща,щастлива Сънувал си НЕСЪЩЕСТВУВАЩА жена!

[Romantichkata]

Сънувал ли си?

Сънувал ли си,че се влюбваш в непозната-

прекрасна,дива,със невидимо лице?

Побрала аромата на цветята,

невинността на влюбено дете

Порочността на Месалина,

безгрижието на гамен

С коси от пурпурна коприна

като изгряващ летен ден.

Сънувал ли си,че те люби мълчаливо

и после си отива сам-сама?-

Трептяща,обещаваща,щастлива

Сънувал си НЕСЪЩЕСТВУВАЩА жена!

<{POST_SNAPBACK}>

Много хубаво стихотворение! Ти ли си го писал?

[Kalanag]

Е това пък е моето предложение: Не ви разбирам "нежни душици" . Не ви разбирам, дребни мушици, пърхащи някъде в псевдопространството, гдето не идват големите птици. Мъча се някак да ви усетя. Мъча се - някак, дано се сетя, какво рисувате с бледите точици, гдето не парят, а пък уж светят. Не ви разбирам дребни мушици. Но и не трябва. Летя със птици.

[natikot]

Това стихотврение го бях пуснала в една друга тема,по един друг повод,но мисля,че тук му е мястото,освен това е едно от любимите ми. Историята на една сълза Аз се отроних от сините очи на младо и красиво момиче. Носих в себе си мъката на една любов… Сега ще ви разкажа всичко, защото аз стоях плахо и със страх да не падна от там, където се бях скрила. Той дойде при нея, по устните му съзрях петна от червило. Да! Той беще ходил при друга. От тук се започна всичко….. Една след друга се раждаха лъжите от устата му, но тя не му вярваше – искаше и се, но знаеше, че ако сега веднъж му повярва той ще продължи да я лъже. До мен се наредиха още мои приятели, но аз страдах много – искаше ми се да събера всичката информация, а ма тях да не оставя нищо. Последното, което видях беше неговият гръб… Започнах да се търкалям надолу по лицето и, стигнах до горещите и устни, по тях все още беше неговият вкус. И така продължих надолу…., докато не стигнах до сърцето. Да! Там се спрях. Едва сега почувствах една остра болка, която ме накара да разбера, колко е била силна нейната обич. Тук – като погледнах само колко много счъпени стъкла, колко много болка и неописуемо страдание има ……. И устните и промълвиха: - Защо, защо ли го обичах? А болката в мен тъй бързо растеше, туй мъничка бях, а сега тъй голяма…… Дано и олекне щом мен вече ме няма ……. Това бяха последните ми думи преди да падна и да се разкъсам. Моят живот е кратък, но все пак аз съм родена да облекчавам хората.

Редактирано 21 септември 2005 от natikot (преглед на промените)

[Гост]

Много хубаво стихотворение! Ти ли си го писал?

<{POST_SNAPBACK}>

За съжамение , не съм аз, но е УЖАСНО хубаво!

Благодаря ти все пак!!!

[Isi-Pisi]

Е това пък е моето предложение:

Не ви разбирам "нежни душици" .

Не ви разбирам, дребни мушици,

пърхащи някъде в псевдопространството,

гдето не идват големите птици.

Мъча се някак да ви усетя.

Мъча се - някак, дано се сетя,

какво рисувате с бледите точици,

гдето не парят, а пък уж светят.

Не ви разбирам дребни мушици.

Но и не трябва.

Летя със птици.

<{POST_SNAPBACK}>

Благодаря ти за стихотворението,но е трябвало да уточниш,че е на Христо Христов-българският алпинист,загинал при слизането си от Еверест.Така всички ще разберат,защо е в такъв стил.Благодаря ти още веднъж.И на airfen и на lz4jw,абе изобщо на всички Вас за прекрасните стихове и басни.

[natikot]

Усмихни се, За да има след дъжда дъга, За да блеснат в синьото звезди, За да потъне слънцето във тишина След скоростта на шумните ни дни. Забързани към нещо все забравяме Да се усмихнем или да поздравим. Незабелязали обувките изкаляни С бодра крачка пътя си петним. Усмихни се, За да има за какво Да посрещна с вятъра зората, За да направя някому добро И да поискам да ти подаря Земята!

[kayovas]

И ей ме днес: погледай, връх е - самота. И ти се върна, моя красота! Че няма зло, страдание, живот вън от сърцето ми - кивот, където пепелта лежи на всички истини-лъжи. Че няма дух и няма вещ вън от гърдите мои - пещ на живия вселенен плам, на цялата вселена храм.

[kuhaleyka]

Може би това: Минават дни. И тежък и задушен е въздуха. И тежък земний път. Но на дългът в живота аз послушен, вървя където другите вървят. Къде? Не е ли все едно където - все същи път и същи все изход… И свива се болезнено сърцето в пустинята на земния живот! Или може би това: На мойте вейки плод, плод не един узря – доволно слънцето ме гря. И мойте рожби ги обраха онез, на свят които бяха родени само да се радват и берът и да живеят от трудът роден, отгледан с чужда мъка. Настана есен. За разлъка, разлъка сетня пей студения горняк, и на живота сетний знак – листа увяхнали – размята. Мъгла се стели над полята. Аз видях под слана как лятото умря… Доволно слънцето ме гря. или просто Пенчо Славейков!

[галка]

Красива бях, Когато бях с тебе, Красива като цвете аз живях! Повехна цветето без обич, Без капка мъничко любов! Ти нарани ме и каза: “Ще замина!”... Сега аз искам да съм друга, Да съм с нов. Но сякаш ти пак проклина Моя и без туй проклет живот. Не се обръщай, заминавай, Не ме поглеждай, хайде ... ... И ... Прощавай ... Не мисли за мен, Ще бъда пак красива! Отивай си, Така ще ме направиш пак щастлива **** Мразя очите ти, Защото в тях се влюбих. Мразя косите ти, Защото в тях се погубих. Мразя съдбата си – Да се лутам между ада и рая, Да се скитам сред сенки на спомени... Кога ще дойде края на тази луда надпревара? Все гоня теб, А ти настигаш мен, Ти гониш мен, А аз настигам теб! Сляп ли си, не разбираш ли? Мразя устните ти, Защото ме целуна. Мразя ръцете ти, Спри – недей ме докосва. И всичко друго твое мразя, Но сама в тъмното Пак в теб се сгушвам И някак смешно да звучи Да мразя теб не мога, Но себе си да мразя мога И от това теб ще те боли... **** Тази вечер те рисувах, но не със молив и бои, рисувах те, истински, реален, рисувах те със своите сълзи... Рисувах те, представях си, че си при мен, че не си далече, че ще те виждам всеки ден... Рисувах те, а после те сънувах. Сънувах как ме целуваше ти, а от целувките ти още ме боли... Сънувах те, рисувах те и дъгло плаках... Рисувах те със своите сълзи... Рисувах те, защото чаках при мене да се върнеш ти... **** Ще ми припомниш ли онази пролет, мили отново - нищо, че боли, да си открадна венчелистче спомен., а ти за есента ми разкажи... Така и не успях да те прегърна, ще ми припомниш ли недосънувания сън? И под нозете полунощ ще се обърне.. Сълзата ще заскита вън.. Ръцете ще се лутат през мъглите, ще им припомниш ли кога да спрат? И ако тръгнат сляпо по следите ти, ще ги помолиш ли да продължат? Очите ти дали ще ме потърсят, тъй както са ме търсили години? А може би ще бъде твърде късно.. И може би непоправимо.. Виж, аз ...единствено те моля да ми оставиш ъгълче усмивка от твойте устни ... за да ми припомнят, че някога били сме близки.. Ах, тази пролет някак ми е чужда. Сърцето в листопади се облича. Ще ми припомниш ли онази, другата.. Онази другата, когато те обичах....... **** Създадена от кристална капчица вода, тя падаше надолу. Но нима това може да се нарече падане? Тя танцуваше, понасяна от зимните ветрове и вихри, танцуваше нагоре и надолу приближавайки се към края на своя кратък, но изпълнен с красота и ефирност живот. Ако човек можеше да я види, щеше да онемее от красотата й...Толкова нежна, толкова крехка, толкова бяла, толкова пъргава и толкова ледена...Плъзгаше се надолу наред с други подобни нея и в същото време различни танцуващи снежинки. Ледът в нея я караше да се чувства перфектно в това ледено време. Един внезапен порив, по който тя продължи да танцува своя неземен танц, я понесе по своя път. Носеше я срещу нейната гибел. Изведнъж тя усети пареща горещина. "Какво става? Защо е толкова топло? Умирам..." Сълзата й отговори: "Не умираш, ставаш част от мен, както аз съм част от Нея." Снежинката погледна нагоре и Я видя. Облегнало на нещо огромно и кафяво, по бузите на момичето се стичаха сълзи. "Аз съм рожба на една Болка, изгаращя Я отвътре. Аз съм горчива и пареща. Аз съм това, което е сърцето й сега" каза Сълзата и се разби в земята, разчупвайки се на хиляди парченца, едно от което беше вече стопената снежинка. Преди да изчезне сред заобикалящия я свят, снежинката осъзна: "Всички идваме и си отиваме, а животът е прекалено кратък, за да го губим във въпроси за очевидното. Танцът с вихъра е само малка частица от целия свят, но за мен, Снежинката, той е всичко преди да се стопя..." А снежинките падаха ли, падаха, топейки се в горчивите парещи сълзи на момичето или просто от досега с мръсната земя...

[lilac]

Попаднах на един авторски сайт и открих много силна поезия която на мен лично много ми допада. Вижте това:

Бумеранг

автор: rainy

Защото бях лакома, обсебвах и шумно раздавах се,

ненаситна и лоша

всичко поисках.

Перфектно умея го явно тъй както преди,

а ти простичко даде ми себе си -

сърцето, душата.

Не ми стигаше,

логично тогава без ресто си заплатих.

Без съвест

с любов те обричах

на виновна търпимост

от собствени мои по избор щети

и накарах МЪЖ,

който знае как се обича,

да стиска орисано челюст

и до кост за мен да боли.

Нечовешко е все пак, наистина

до край безпощадно да липсваш

години затлачени нощи,

вселена от корави, клеясали дни

а ти без дума едничка,

единствена! -

поредно догонвайки себе си

ей така просто да литваш,

макар сигурно знаеш

рана без кръв как кърви...

Обвинявах драстично, изригвах,

до смърт боледувах -

ти ясна представа си имаш

как грозно умира човек, а външно мълчи

и през цялото време ръцете си стисках,

и по детски се молех:

Пази ми го, Боже!

Зарежи мен, нека той да е жив...

О, да! Някога всичко се връща.

Не със лихва, не! - а до фалит,

и когато ти спря да дишаш,

всъщност... не съм ти казвала -

и моят дъх спря във същия миг.

Аз самата нищичко не струвам,

а поисках безвъзмездно кредит

от дяволите, Господ - който и да е!

Каквото имам, го предложих -

тялото, сърцето и душата.

Бях на колене,

умолявах и проклинах

да те върне, мен да вземе.

Само тебе не!

Изпълниха ми въжделимото

и утре се превърна в днес.

Ще си удържа на думата -

аз съм човек старомоден,

дългове нямам към никого

и плащам обещаното в кеш.

С претенциите жалки

дотук съм и спирам -

анекси не желая повече

от живота и съдбата

и за мен не мисли.

Нека просто те има,

иначе... иначе... иначе...

Единствено само бъди.

[velikobg]

Телефонът звъни... - Ало... Да... Аз съм... Кой? Не може да бъде... Къде си, кажи? Гласа не познах... Променил се е... Моля те стой... Радвам се... Как? От какво да горчи? Годините... Чакай... Моля те остави... И двамата имаме своя вина... Не... Защо? Отдавна простих... Остави... Беше някога... Как си сега? Тъй ли? Не знаех... Ех, кофти съдба... Помниш ли нашата, първата среща? Помниш ли как ни огря утринта, слети в едно от целувки горещи? Зная... Боли... За какво съжаляваш? Аз все още не съм безразличен.. Спрях... Няма... Не те наранявам... Как да не помня... Аз те обичам! Нищо не искам... Бих желал да те видя, за миг да надникна в твойте очи.. Не желаеш... Добре... Не съм се обидил, аз виждам те в спомени нощи и дни. Годините бръчки безброй ми дариха. Стилно в косите среброто блести. Твоите думи не ме нараниха... Бързаш ли? Чао! Пак позвъни...

Редактирано 4 октомври 2005 от velikobg (преглед на промените)

[hattamotto]

I thought I knew Somewhere there's a reason Why things go like they do Somewhere there's a reason Why somethings just fall through We don't always see them For what they really are But I know there's a reason, Just can't see it from this far Maybe I don't like it, but I have no choice I know that somewhere, someone hears my voice I thought I knew it all I thought I had it made How could it end this way? I thought I knew Somewhere there's a reason Why things don't go my way Somewhere there's a reason That I cannot explain Just like the change of season, Just may not be my turn But I know there's a reason, The lesson's mine to learn ......................................... Trust Lost in a dream Nothing's what it seems Searching my head For the words that you said Tears filled my eyes As we said our last goodbyes This sad scene replays Of you walking away My body aches from mistakes Betrayed by lust We lied to each other so much That in nothing we trust Time and again She repeats, "Let's be friends." I smile and say, "Yes." Another truth bends, I must confess I try to let go, but I know We'll never end 'til we're dust We lied to each other again But I wish I could trust My body aches from mistakes Betrayed by lust We lied to each other so much That in nothing we trust God, help me please, on my knees Betrayed by lust We lied to each other so much Now there's nothing we trust How could this be happening to me? I'm lying when I say, "Trust me." I can't believe this is true. Trust hurts. Why does trust equal suffering? Absolutely nothing we trust. Дейв Мъстейн

[komit]

Много хубава тема, разгледах всички постове!

За мой срам не мога да цитирам по памет любимото ми стихотворение от Робърт Бърнс "...цъфналата ръж..", съжалявам себе си за това!

Още веднъж поздравления

[Isi-Pisi]

Много хубава тема, разгледах всички постове!

За мой срам не мога да цитирам по памет любимото ми стихотворение от Робърт Бърнс    "...цъфналата ръж..", съжалявам себе си за това!

Още веднъж поздравления 

<{POST_SNAPBACK}>

Благодаря ти.

Имаш време да намериш стихотворението си и да ни го предоставиш.Целувки.

Благодаря и на теб lilac,невероятно стихотворение от което дълбоко се трогнах.Ние хората наистина не умеем да ценим нещата които имаме,винаги чуждото изглежда по-примамливо.Можем да оценим нещо единствено ако го загубим.

velikobg,твоето стихотворение също е много готино.Благодаря ти.

п.п.Благодаря на всички Ви,отново

[DEAM]

Аз си падам по готик стила що се отнася до стихове. А и още нещо без кръв не става. Ето няколко от любимите ми стихотворения. Дано ви харесат. Писани са от 17 годишно момиче което се подвизава в един форум. Но понеже съм егоист няма да ви кажа кой е форума и кое е момичето

Празно...

Празен поглед- взирам се в него.

Празни чувства, ненужни, от лед.

Празна душа и сърце наранено.

Празна била любовта ти към мен!

Празен града, само призраци бродят.

Празна пустиня остана във мен,

спомени стари в умът само има.

Всичко се срина, пропадна за ден!

Изгубих се в мрака, сред празни надежди!

Писъци чувам, сърцето крещи!

Шепот далечен към тебе ме води,

но път не намирам, дори и следи.

Плача, но капки от кръв пак потичат,

обзема ме мъка и студ тъй жесток!

Но даже сълзите ми тебе обичат,

остана ми само проклета любов!

Сън

Нощ, без луна, тъмнина, самота.

Обзема ме страх и зловеща тъга.

Докосва ме мрак с вледенена ръка,

усещам студения дъх на смъртта.

Сама съм, отиде си пак любовта!

Отнесе надеждата в мойта душа.

Ти беше за мене живот, светлина,

но тъмно е вече, без теб ще умра!

Преследват ме спомени зли и лъжи.

Не чувам, тъй глухи са мойте уши!

Не виждам, тъй слепи са мойте очи!

Плача със кървави, черни сълзи.

Бродя из пусти, самотни гори,

трупове стъпквам от минали дни.

Чудовищна мъка във мен се таи

и раните парят, умирам, боли!

Падам и пръсти забивам в калта.

Мека и нежна под мен е пръстта.

Стена, безпомощно в нея лежа.

Отварям очи...тъй зловещ бе съня!

Това за съжеление не му знам заглавието

Ангели паднали,демони скитащи

с черни криле и с черни мечти.

Празни отвътре, стенат нестихващо.

Бродят и търсят те свойте души!

Слепи, студени, безплътни и грешни са.

Болка огромна във тях се таи!

В сенки от мигове черни обвити са,

искат сърцето да спре да боли!

Търсят живот, те копнеят спасени.

Агония черна така ги гори.

Мечтаят любов, светлина, избавление,

но черното слънце не ще ги спаси!

Отново по лунна пътека от спомени

поемат назад и назад, тъй сами.

защо ги наказа съдбата, прогони ги

от светлия свят без любов и души!

а на това стихотворение за съжаление не му знам автора кой е НО страшно много ме кефи, направо ме порази

Вампир!!!

Тъмнина и мрак обгръщат моята душа

Всичко тъне в бледи спомени сега

Кога ли бяхме двама ний в ноща

Кога бе това, Кога бе това...

А днес душата ми гори

Гняв и болка сърцето ми таи

Гняв към онзи що отне

Любовта на моето сърце

Аз съм сянката в ноща

И за теб Любима аз ще отмъстя

С кръв и болка ще даря

Убиеца на твоята душа

Аз сърцето му ще взема

Душата му ще изгоря

А на гроба ти Любима

Главата му ще донеса

За теб Любима аз живея вечно

За теб аз правя чудеса

За теб Любима аз на господа ще отмъстя

Господ който те уби

Господ който нас ни раздели

--.>Енергора Христянски!!!!!

На клада той те изгори

О боже аз душата ти ще взема

Както ти взе моята жена

Енергията ти ще разпилея

Църквите ти Аз ще изгоря

Шест века Аз живея

В пълна самота

Единствено за теб Любима

Аз да отмъстя

Шест века силата събирам

Теб да съживя

Душата твоя

От мъртвите да възкреся.....

А днес душата ми гори

Гневът в сърцето ми таи

Гневът към онзи що отне

Любовта на моето сърце

И с кръв и болка ще даря

Светът във който ти живя

Светът във който Аз и ти

Щастливи бяхме допреди...