Любими стихотворения

[GABRIELA]

Ето едно стихотворение на моя мъж, което много обичам. Авторските права са запазени. Има стихосбирка. ФАР На остров в морето издигнаха фар да сочи към пътища верни. На морските вълци да бъде другар, във бури и в нощите черни. Минаваха дни и години дори, той служеше вярно на флота, пробиваше гъстите зимни мъгли със лъч на надежда, тъй топъл. Но сякаш сърцето му огнено гасне. По-рядко проблясва във морската шир. Нима самотата го мъчи ужасно, че тъй ми се струва различен и сив? Таз пролет две чайки гнездо са си свили, там до сърцето му топло и нежно. Любете се, мънички пиленца, мили! Да срещна любов е за мен невъзможно. Да имах криле бих открил любовта, бих литнал със тях в небесата, но някои се раждат със силни крила, а друг е забит във земята. Но чайките, тъжно навели глави, не знаеха как да помогнат. Да имаха даже крила на орли, цял фар във небето да вдигнат - не могат. Но с птиците беше дошла любовта, поникна от семенце малко в скалата. Случайно попаднало в цепнатина, то път си проправяше към светлината. До нашия фар се издигна дърво. Топола висока израсна. До него допира тя свойто стебло. Любов невъзможна ли?...Обич прекрасна!

[WhiteHart]

Ето и едно мое стихотворенийце,малко да се посмеете... Обяснителни бележки - "хотела" - понеже работя като администратор в хотел. "Сити" - Сити пъб - най-яката бирария в Търново Пролет Пролетта настъпи вън, свърши този зимен сън. И градчето живна вече, щом го слънцето напече. Чуруликат разни птички, ходят гаджета с полички. А пък мене във хотела страшна скука ме обзела. Всичко живо е навън, а пък аз стоя кат пън. И не спирам да мечтая, как на смяната ще видя края. И във Сити ще се скрия, десет бири ще изпия.

[selia]

РИСУНКА Отдавна на земята си родена, но аз отново днес ще те създам. Да бъдеш първата любов за мене, аз нови чувства ще ти дам. Ще ти предложа закъсняла среща и тя ще бъде първата за нас. Очите ми са две венчални свещи, които чакат сватбения час. Подай ръка. Светът ще стане хубав, макар да идвам късно и суров. Последен може в тебе да се влюбя, но ще ти върна първата любов. Евтим Евтимов ОБИЧ ЗА ОБИЧ Аз назаем не съм те прегръщал и назаем не съм те мечтал, всяка ласка под брой да ми връщаш. Мен ми стига, че нещо съм дал. Може днес да не дойдеш на среща но след ден, но след два, но след три да потрепне в душата ти нещо и за мен да преминеш гори, над които небето поклаща обгорено от бури платно. Може дълго писма да не пращаш, но да сложиш две думи в едно то за двеста писма да вълнува и за двеста да има цена. Може само веднъж да целуваш ала тази целувка една до последния дъх да гори, до последния дъх... и до гроба. Стига заеми! Стига везни! Искам обич за обич. Евтим Евтимов Любовна песен О как душата си да спра така, че твоята да не докосва? Как над теб да я издигна, над нещата? Аз бих желал сред някакжа река, изгубена течаща в тъмнината, да я положа върху мирен бряг докато в теб бушува глъбината. Но всичко тук ни свързва - теб и мен, тъй както цигуларят вдъхновен две струни слял в един акорд чудесен. Чий инструмент тъй здраво ни държи? Кой музикант тъй властен е кажи? О, сладка песен. Р.М.Рилке Не тръгвай надалече ни за ден, защото този ден ще е безкраен и аз ще чакам дълго, както чакат на гарата задрямал нейде влак Не тръгвай надалече ни за час, защото всичкият блуждаещ дим и всички безсъници в света ще се сплотят, за да убият моето сърце Да бъде сянката ти цяла върху пясъка, да не отлитат твоите зеници: не ме оставяй ни за миг любима - защото в този миг ще си така далече че цялата земя ще прекося с въпроса: дали да чакам, или да умра веднага. Пабло Неруда

[selia]

Още Евтимов

Ти, моя обич, дълго забранена,

ти, моя тайна, скрита вдън горите,

открито трябва да вървиш до мене,

а всъщност си оставаш скрита.

Ти, моя непостигната победа,

ти, моя радост и тревожна драма.

Аз нямам право даже да те гледам.

Аз мога скрито да те мисля само.

*****

Готов съм зарад теб да вляза в ада,

готова си за мен да изгориш,

но често от съмненията страдам

и често ти - невинен - ме виниш.

И късат се в душата светли струни.

А искам аз дори през час суров

доверие да има помежду ни.

Доверието също е любов.

*****

Аз всички радости на тебе дадох,

аз всички песни с тебе споделих,

аз всички пътища по теб изстрадах,

аз всички дни на тебе посветих.

Аз всички удари след теб събирах -

душата ми една не изгоря ...

И ако трябва утре да избирам,

отново тебе аз ще избера.

*****

И ако ти не съществуваш още,

аз мога утре пак да те създам

от болката на тези дълги нощи.

И няма повече да бъда сам.

И пак ще имам радости и срещи,

небе открито, птици и море ...

Човек живее в името на нещо

и трябва пак за нещо да умре !

****

Обичаш ме - ще бъдеш ли щастлива,

игра такава има в любовта,

единият за влюбен се признава,

а победен излиза след това.

Но ти на безразлична се преструваш,

без чувства като камъка бъди

умирай от любов, но не целувай,

любимия човек дори пъди.

Веднъж се мре, веднъж и ти обичай,

че смелият на жертва е готов,

страхливият е винаги отричал,

че има на света една любов.

****

А това негово стихче ми е любимото:

Гори, любов, до сетната минута,

дори когато нещо те гаси.

Дори да бъдеш някъде оплюта,

над тъмни грехове се извиси.

Вдигни ръце -- две неспокойни струни,

сред погледи нечисти заблести.

Ще дойда аз, пред тях ще те целуна

и пак най-чистата ще бъдеш ти

[ekskalibur]

НЕ ВЪЗДИШАЙ! Не въздишай, не наричай, не плачи за него ти, сълзи от мен не извличай и душа ми не мъти! Зная ази: той загина с мъченически конец, че тоз свят ми е чужбина и че нямам веч отец. Що не бе жив, за да гледа, да се радува със нас на таз хубава победа, на тоз хубавия час! Но умря той сред Балкана без надежда, без лучи и със вяра разлюляна, и с отворени очи, без да има кому тамо свойта скръб да предаде, без да има кой снага му с гроб студен да почете. Тежка жъртва беше тая! Но за нея не скърбя - сила нямам да роптая против общата съдба. Не въздишай, не наричай, ти за него не плачи, грешни сълзи не извличай, ох, из моите очи!

[dundi_d]

Красиво стихотворение.

[tetelina]

Lacrimosa Нахлуват забравени, далечни спомени под формата на дяволски реален сън; разтърсват те до степен на помитане и се луташ демонично за пореден път от необходимостта за мен и празното; без отговор във теб въпросите изплуват. Мираж на сетивата или пък е истина? Така ще бъде, докато си и съществуваш. Раздира те цигулката разплакана, разпъва вътрешностите на кръст. Съмнения във чувствата, сбогуване - закопаваш всичко под разорана пръст; и не знаеш дали е оня реквием, който те погребва, или е началото. Преди да си го разтрошил на две, вгледай се дълбоко в огледалото.

[baby_muse]

Много хубаво стихотворение, lili-zora ======== "Размисли" Мисли и настроения, мени се всичко - ден за ден, следва определени желания, всички сме в плен! Подвластни на разни величия, изпълняваме заповеди, вярно - има различия, но всичко си е както преди! И душата свободна иска да е, да бъде обичана и част от нечие желание, дали ще си остане само мечта?

[baby_muse]

lili-zora, красота, красота ========== Едгар По "Аннабел-Ли" То бе тъй-отдавна, в далечна страна - в приморска страна сред мъгли - и в тая страна бе девойка една, наречена Аннабел-Ли; обичах я аз - и обичан аз бях, в разлъка не бихме могли. Ний бяхме деца - две деца в таз страна, откръжена от сиви мъгли, но безкрайна любов - непозната до днес - ме обвързваше с Аннабел-Ли! И за нея дори да завиждат на мен серафимите биха могли. , Но затуй ли, уви! В тази морска страна, откръжена от вечни мъгли - ах, затуй ли, уви! буря есенна сви и уби мойта Аннабел-Ли! И тогава от мен в онзи траурен ден - там роднини и близки дошли - скриха в скъп саркофаг върху морския бряг навсегда мойта Аннабел-Ли! О, без завист, уви! горе в ангелски хор да ни гледат не биха могли! И аз знам : затова - знаят всичко това 0 в оная страна сред мъгли - затова там, уви! буря есенна сви и уби мойта Аннабел-Ли! Но аз зная : сега да обичам така, както двама ний с Аннабел-Ли, вече други не биха могли! И затуй нито Бог в своя светъл чертог, нито земните духове зли не ще разделят вече мойта душа от душата на Аннабел-Ли! Щом луната изгрей, скъпи мисли навей за нетленната Аннабел-Ли! И звездите навред ми изпращат привет с очите на Аннабел-Ли! В нощний мрак аз пак там под гробния свод, с нея - мойта душа и любов, и живот - сякаш двама ни сбра в един саркофаг любовта пак на морския бряг!

[yogle]

От Робърт Бърнс Идейки си запъхтяна вечерта веднъж, Джени вир-водица стана в цъфналата ръж. Джени зъзне цяла, Джени пламва изведнъж. Бърза, мокра да колени, в цъфналата ръж. Ако някой срещне някой в цъфналата ръж и целуне този някой някого веднъж, то нима ще знае всякой де, кога веднъж някога целувал някой в цъфналата ръж?

[green^eyes]

Най-любимото ми!

Неразделни

Стройна се Калина вие над брегът усамотени,

кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.

Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина,

и така ми тайната си повери сама Калина -

с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен:

"Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.

Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето,

ах, но друго слънце мене вече грееше в сърцето!

И не грееше туй слънце от високо, от далеко -

грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко.

Гледаше ме сутрин, вечер Иво там от бели двори

и тъжовна аз го слушах, той да пее и говори:

"Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка,

че каил за нас не стават моя татко, твойта майка.

Верни думи, верна обич, има ли за тях развала?

За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла."

Думите му бяха сладки - бяха мъките горчиви -

писано било та ние да се не сбереме живи...

Привечер веднъж се връщах с бели менци от чешмата

и навалица заварих да се трупа от махлата,

тъкмо пред високи порти, там на Ивовите двори, -

"Клетника - дочух между им да се шушне и говори: -

право се убол в сърцето - ножчето му още тамо!"

Аз изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо.

През навалицата виком полетях и се промъкнах,

видях Ива, видях кърви... и не сетих как измъкнах

остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го,

върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го...

Нек' сега ни се нарадват, мене майка, нему татко:

мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка!

Не в черковний двор зариха на любовта двете жъртви -

тамо ровят само тия, дето истински са мъртви -

а погребаха ни тука, на брегът край таз долина...

Той израстна кичест Явор, а до него аз Калина; -

той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла,

За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла..."

Дълго аз стоях и слушах, там под сянката унесен,

и това що чух, изпях го в тази моя тъжна песен.

Пенчо Славейков

Редактирано 19 юни 2006 от green^eyes (преглед на промените)

[infinity1305]

"Но истината-тя е благодат! Тя по-прекрасна прави красотата. Което радва в розовия цвят, Е не самия цвят,а аромата. И нека храста с болните листа Да бъде с тоя кървав цвят,и с този Уханен дъх,и с тази красота, Която имат истинските рози. Но той на вид изглежда само чист, А вехне със отровено дихание. Не тъй умира розовия лист: Смъртта на листа е благоухание. Когато ти напуснеш този свят, В стиха ми ще ухае твоя цвят..." Шекспир

[WhiteHart]

Ето и първото ми авторско стихотворение - написах го набързо и се надявам поне да не е ужасно лошо... Изгрев В ранна сутрин,над морето, бавно слънцето изгрява, и мастилено небето, постепенно избледнява. Гларуси и чайки пеят своята ритмична песен, а под тях - градът притихнал, още в сънища унесен. Даже и вълните сини, сякаш още се прозяват, слънчеви искрици фини леко в тях се отразяват. На брега - момче самотно, с нотка на тъга в очите, То отново си припомня как отиват си мечтите. Как във времената стари радваше се на живота, как със верните другари сляпо вярваха в доброто. Тези техни идеали претърпяха куп промени. Вече ценностите стари са потъпкани,сломени. При морето то се върна, тук при своя стар приятел, само то не се обърна, само то не е предател. Тук денят е безметежен, тихо плискат се вълните, тук,на залива крайбрежен, тук завръщат се мечтите.

Редактирано 19 юни 2006 от WhiteHart (преглед на промените)

[infinity1305]

Зов Мълчание. Избухващо мълчание. Изпепеляваща гробовна тишина. И нито звук, ни дума - наказание за премиерната ми суета. Суетност, да. За себе си поисках. Не беше много - само поглед мил, с две думи нежни. Толкова ми липсват, за тях луната даже бих свалил. Пред теб стоях. И молех за надежда, за мъничко човешка топлина. Ала поисках много. Да, така изглежда по мълчаливата студенина. Какво по-малко от това да искам? Какво по-малко от една ръка, която във ръка да стискам, за да не чувствам тази самота? А имах нужда. Нужда от подкрепа във този миг, без смисъл за борба и тази мисъл, явно тъй нелепа, ръката ми протегна от ръба. Прости ми мила! Знам. Не е присъщо за хляб да моли старият хлебар. Не бягам, не. Отново съм си в къщи. Една бутилка водя за другар. * * * На Нея Да, влез! Но остави косата! Там до вратата, в ъгъла я остави. Ще те посрещна, както се полага на късен пътник в нашите земи. Ела, седни, така, да се почерпим. Ще ти налея чаша с вино от мускат. Преди да тръгнем, нека си побъбрим, сестра бъди ми, аз да съм твой брат. Да споделя със някой близък исках какво тежи на моята душа, а тебе чувствам толкоз много близка, със теб във вино мъката ще утеша. Нали душата ми, за теб имане, ще носиш чак до долната земя, та нека два пъти по-лека стане, щом с тебе болката си споделя. Сега ме слушай, няма да разказвам дълго. Живях с любов и търсех любовта. Живот изпълнен със мечти и болка, а исках само малко топлинка. А исках някой, вечер у дома ми, след тежък ден във този бурен век да ме прегърне с думата "Любими", ех, колко ли му трябва на човек. Какво ме питаш? Да, да, случваше се често, но истинско било ли е, кажи, щом можеше таз дума после лесно с обидни, тежки думи да я замени? Знам, ти ще ме прегърнеш откровено, със истинско желание и страст. Тя топлината идва не по Келвин, ни Фаренхайт, а с честност между нас. Ела, вземи ме в прегръдката си кална! Ще бъда само твой и верен и след гроб. Ще бъдеш моя ти, ала защо си жална? Нима и теб те плаши моята любов? Хей! Къде? Забрави си косата! Жена... * * * Приказка Живеел във царство далечно един млад, надарен и добър господин. За други живеел той всеки свой ден и хляба делил "Три за теб, две за мен". Веднъж на разходка със коня бил той. Застигнат бил от дъждовен порой. Под клони вековни намерил закрила от ураган разфучал се във своята сила. Воят отминал, човекът излязъл, отново във свойта посока навлязъл. Дъгата дъждовна му радва очите, дъхът на озон му изпълва гърдите. Но там край реката, разлята в море, той чул един глас - за помощ зове. От коня си скочил, въжето свалил, удавник в последна минута спасил. Постъпил тъй както винаги пак - бохчата извадил пред тоя селяк и хляба отново така разделил, над този удавник той се смилил. Сега онзи казал: Ах! Ти си тъй лош! Не виждаш ли? Аз съм един беден Гаврош. Как можеш към хляба си ти да посягаш? Аз съм удавник. На мен се полага. Човекът се смаял от тия слова. Прибрал си празната своя бохча. Обратно той към дома си поел, в сърцето широко обидата взел. Отминало време и ето че пак объркал конците тоя юнак - добрата постъпка друг не разбрал, нарекъл го "лош човек, злобен, нахал". Години изтекли, коси побелели, тъга и обида в очите му спрели. Човекът не вярвал във своята правда, и нищо съня му не идва да радва. Тогава в гората намерил врабче със счупено малко нежно крилце и там в самотата на своята хижа към малкото птиче положил той грижа. След време врабчето отлита далече, но старецът знае със сигурност вече, че има там нейде високо в небето една любов искрена - таз на врабчето. * * *

[martata]

Ето и нещо от мен.Не пестете критики. В тъмнината черна,непрогледна в един забулен от мъглата свят, сърцето ми зове душата бедна, но тя се лута във безкраен кръговрат. И сетне вик разкъсва тишината тежка, но ехото зазидано е в мрак и в мен не трепва капчица човечност... Стоя спокойно,слушам как часовникът отмерва часовете бавно и всичко сякаш неподвижно чака, потънало в забравата на мрака. Поглеждам през прозореца навън небето нощно, с облаци застлано, а лъната уморено чака своя ред.... Снегът обгърнал е земята в прегръдка ледено студена. Приятелят my-вятърът, ликуващ пее свойта тъжна песен,довелен че редът му е дошъл. Изтръпвам,поглеждам към часовника с надежда, че време по-добро ще дойде и ще разцъфне пак душата ми по детски нежна и светлината мрака ще пребори. С треперещи ръце цигара паля и катранените сажди със наслада вдишвам, като удавник борещ се за глътка въздух- знам че краят наближава..... Поглеждам към свещта- а тя догаря със предсмъртен вик и сам оставам,в свят лишен от красота живея и времето през пръстите тече. Опитвам се да го сбера във длани, но усещам безнадеждно гаснещото ми сърце.

[DAVIDOV]

Попита ме

Днес ти ме попита

дали те обичам,

дали ще те искам,

дали ти се вричам.

Запитай звездите

и те ще потрепнат.

Запитай листата

и те ще прошепнат,

че аз те мечтая,

във нощ те сънувам,

в реалност желая,

и в сън теб бълнувам.

martata, критики няма поне от мен а стихчето е много хубаво

[baby_muse]

Нещо мое.. "Буря" Небето мрачно е, светкавица проблясва и в сърцето тъмно е, огънят постепенно изгасва. Черни облаци пълзят, покриват целия свод, птиците не искат да летят, хората търсят своя брод. Гръм разкъсва тишината, всява страх навред, отива си светлината, скрива се нейде в теб. Дъжд облива земята, остава само лед и поглъща всичко тъмнината, отдавна чакала своя ред.

[WhiteHart]

Отпуших се! Ето ви още едно от мен...Малко като басня звучи,но това измислих... Петелът Видях в небето ято птици, строени във формация "стрела" приличаха на мънички звездици, политнали над прашната земя Без никакво усилие летяха, размахвайки криле едва-едва, и никъде по пътя си не спряха, от тях струеше само свобода Един петел ги гледаше от двора, Как искаше и той да полети, И пробва - два,три пъти, но умора крилете незаякнали надви Въздъхна тежко,върна се обратно, погледна философски на нещата : "Отиде ли си нещо,то е безвъзвратно, такава е на всекиго съдбата"

[Popsi]

Иван Вазов-На България На теб, Българио свещенна, покланям песни си сега. На твойте рани, кръв безценна, на твойта жалост и тъга, на твойте сълзи и въздишки, на твойте страсти и тегло и на венеца мъченишки, кой грей на твоето чело. Прокуден тука на чужбина, далеч от твоите гори, сърцето ми сега проклина тирана, който те мори. Прийми тез песни, майко мила, отйек на жалостний ти зов и плод на сладката любов, с коя душа ми си пълнила; прийми тез песни, пълни с гнев, кат вихъра, що пей по друма, ту жални, кат шумът на Струма и като горския напев. О, майко, аз видях тиранът, като ръцете си вапца в кръвта на твоите деца и чух как плачеше Балканът и твойте сини небеса! Но през червените порои, що ти проля във таз борба, аз видя дните ясни твои на твойта бъдеща съдба. Дано таз вяра, туй мечтанье не се разбие в някой брег и твоя зов да не остане като в пустинята без ек. 30 ноември 1876

[baby_muse]

Стих от най-любимия ми автор на този свят... А думите какво са? А думите какво са във пощенска кутия?! Съблечени и боси един от друг ни крият. Че думите защо са, "обичам" не шептят ли; от меките ти устни към мене не летят ли?! И думите какво са без смисъла си вплетен?! А буквите какво са в бездумен низ, безцветен?! И тази нощ какво е?! - без теб е дума гола. И този стих какво е?! - самотна нощ на стола.

[Krasimir_]

Стих от най-любимия ми автор на този свят...

А думите какво са?

А думите какво са

.....................

И този стих какво е?! -

самотна нощ на стола.

Най-любимия ти автор - Това сякаш си ти самата...

Думите често са срамежливи. Хубаво е когато в тях човек намира нещо повече от женката и мъжка голота. С думите както виждам умееш добре да изразяваш полет, защото човек когато е летял и падне на земята, не тялото нехаещо боли го, а душата. Поздравления за смелостта да пишеш и да го предложиш тук на всички. Оценено е!

... Или малко те обърках със сестрата! Но то все едно това си е ген!

Редактирано 23 юни 2006 от Krasimir_ (преглед на промените)

[infinity1305]

ОРЕЛ И ГЪЛЪБ Разперил млад орел крила, на лов поел, но в миг пронизва го стрела и скършва устрема му смел. Той пада посред миртова горичка, три дни се гърчи в болки там и тръпне изнурен три дълги, дълги нощи; накрая той е изцелен от животворния балсам на вездесъщата Природа. От храсталака се измъква, крила разтваря - ала ах, къде е мощният размах? С последни сили се издига над земята, за плячка закопнял, но каца, премалял от скръб, на камъните край реката; зарейва поглед в клонестия дъб, в небесния простор и сълзи пълнят гордия му взор. Тогава посред миртовите гранки долита гълъб с гълъбица - те закачливо се поклащат по пясъка златист покрай брега и нежно гукат в хор, извиват сластно алени очи и зърват горестната птица. Гълъбът приплясва отзивчиво до близкия шубрак, кокори се приветливо-самодоволен: "Ти страдаш! - бъбри той. - Приятелю, главата горе! Нима за щастие безбурно не ще намериш всичко тук? Не те ли радват тези златни гранки, чиято сянка в зноя те разхлажда? Нима не можеш сред лъчите на залеза да опнеш гръд връз мекичкия мъх покрай потока? Сред росни цветове ще бродиш ти, ще късаш до насита из горските гъстаци отбрани лакомства, ще квасиш гърло в ручея сребрист... Приятелю! Умереност - това е истинското щастие! С умереност навред ще си доволен!" "О, колко мъдро! - промълвил орелът и в себе си потънал мрачно. - Ах, мъдрост! Ти говориш като гълъб!" * * * "Ако в измислените светове спасение не можеш да намериш, върни се в себе си, дете си още там с мечти неосквернени, които са обречени на сбъдване... На пистата на своя първи полет едно перо от ангел си забравила, а свиреше със него на цигулка обречено при всяко пълнолуние… Нима забрави лунната си приказка, която подари ми на разсъмване, написана с мастило от звезди, там още луната чака своята соната и образа си всяка нощ рисува по гладката и черна твърда кожа на нечие замлъкнало пиано и моли го със бледи неми устни сълзата във окото и да върне… Душата ти тежи от ноти счупени, изгубили мечтата си за песен, но там, където песента се връща, едно перо от ангел се белее..." * * * "Любовта ни премина на тъмно, зад завеси от погледи зли от това над душите не съмна и боли в сърцата боли... Слепи чувства,небе от олово на раздялата в късния час. Прилеп само кръжи и отново се разплаква дъжда вместо нас. По лицата ни тъжни, и бледи тайни срещи преплитат, следи, а в очите почти, ослепели се оглеждат и гаснат звезди и потъват в безпаметна драма на страха ни в бездънния ров... Няма минало,бъдеще няма закъснялата наша любов" * * *

Редактирано 27 юни 2006 от infinity1305 (преглед на промените)

[ssnora]

Любовта Тука няма запазено място. В този влак правилата са прости. Гратисчиите са натясно. Готованците все са гости. Ако някой пести гориво, ще приситигне, без да намери. Всички сметки излизат криви. Всички грешки излизат верни. Който вдига излишна пара, си остава с едната орална любов Който зяпа за важна гара, го закъсва на жалка спирка. Машинистът е кон с капаци: спазва устави, разписания, указания... Даже знаци! Просто трябва влака да хванем. Дебне крайната гара в мрака. Ти не гледай дали се вижда. Ако всичко дадем на влака, ще пристигнем богати трижди. Славимир Генчев

[Profruit]

Вапцаров, Смирненски, Пенев или Милев? Тази дилема и до ден днешен не съм разрешил за себе.На кого да дам палмата на първенството.Това, че са български ми дава опование да мисля, че наистина са те любимите мои автори.Но живота не стои на едно място.Той се изменя.Изменят се и нашите вкусове.И тогава изплува новото, което те кара да се замислиш.Да обикнеш истински:

Целувка

Тази нощ.

Премрежени очи, отнесен поглед,

несигурни, но тръпнещи ръце...

полуразтворени, горящи, влажни устни

желана болка в моето сърце...

Любов, желание, копнеж...

Ако ме погледнеш в очите, ще ме изпепели страстта.

Ще видиш как свенливост и срам отмятат пелената и се превръщам в хищник...

Ще те целуна леко, като докосване с перо от вълшебна птица,

само ще доближа устни до твоите, за да уловя дъха ти.

Ако не устоиш на това, ще изгориш с мен...вплетен в моята мекота и топлина.

Докостни устни с пръст...там съм.

Това те прави жив.Не си сам.Летиш.Очакваш и се надяваш чудото да стане реалност.

[GABRIELA]

Много е красиво. А аз давам първенството на Вапцаров, следван от Смирненски/само, защото е умрал много млад и сме останали без това, което е щял да напише/, Пенев и Ханчев.