Любими стихотворения

[Serenity]

Друго МНОГО любимо !

От много, много отдалеч

ще идвам винаги, докато мога,

но някой ден краката ми щом не издържат,

ще допълзя на лакти и колене,

за да ти кажа, че на този свят

обичам само, само теб.

От много, много отдалеч

ще пея винаги, докато мога,

но някой ден щом моя глас не издържи,

аз ще изпратя славей вместо мене,

за да ти каже, че на този свят

обичам само, само теб.

От далеч, много отдалеч

ще бъда винаги, докато мога,

но някой ден сърцето ми щом се взриви,

ще ви прегърна с другия до тебе,

за да ви кажа, че на този свят

съм имал много малко време.

(Михаил Белчев)

[haidukpikaso]

Жестоко... Повече не би боляло. Поне да беше ме ударил- но той само замълча, скри се,избяга... А аз така и не разбрах как със теб,Любов, да се разделям... Когато всеки път ме пращаш в черното и нищото. Оставяш ми една премазана душа- от която се уморих да изцеждам сълзите... А и скоро няма да летя- към Слънцето отново, към Живота... И към теб. Защото пак ми скъсаха крилете... Жестоко,Любов... Жестоко,нали...

[Serenity]

Какво да търся повече от тебе ? Нали на друг душата си дарих. Нали викът ми, вече непотребен, за тебе си остана просто вик? Но всъщност той ти носеше събрани любов, омраза, радост и тъга и търсеше у тебе стари рани, ала намери мъртва любовта. И аз не зная била ли е жива и викал ли си като мен и ти , или с любов тъй приказно красива ти вместо мене друга надари? И дарът Божи - силно да обичаш за мен превърна се в обречен вик ... Не ме ли търсиш често сред тълпата или си ме спомняш само миг ? Днес пак глава във пясъка заравяш и все отказваш да ме видиш ти ... Какво да търся повече от тебе , щом аз на друг душата си дарих ...

[misunderstood^girl]

КОГАТО СИ НА ДЪНОТО

Дамян Дамянов

Когато си на дъното на пъкъла

Когато си най тъжен и злочест

От парещите въглени на мъката

Си направи сам стълба и излез

Светът когато мръкне пред очите ти

И притъмнява в тези две очи

Сам слънце си създай и от лъчите

Създай си стълба и по нея се качи

Когато от безпътица премазан си

И си зазидан в четири стени

От всички свои пътища премазани

Нов път си направи и сам тръгни

Трънлив и зъл е на живота ребуса

На кръст разпъва нашите души

Загубил всичко, не загубвай себе си

Единствено така ще го решиш.

ПИСМО ДО ТЕБ

Дамян Дамянов

Вдигни очи ! За мен вдигни очи !

Защо? Не питай ! Просто погледни ме !

Помилвай ме и просто помълчи ...

И ако искаш двама да мълчим.

Защо ? Не питай ! Ти ще разбереш -

загледай се в погледа ми влажен

очите, ако можеш да четеш,

очите, вместо мене ще ти кажат.

В тях блести сега една сълза,

а твоят смях е птичка под небето.

Ръцете ти са клонки на бреза,

а аз живях без сини небеса,

без пролети, без цъфнали надежди.

Очите ти са капчици роса,

в които небесата се оглеждат.

Лицето ти е цялото в светлина,

косите ти горят като житата.

А в моите нощи нямаше луна,

затуй израснах блед сред тъмнината,

затуй протягам смръзнали ръце

и жадно през очите ти надничам.

През тях се вижда твоето сърце

и затуй тъй много те обичам !

ПИСМО

Дамян Дамянов

Бих ти изпратил писмо без адрес.

И аз знам, че ще получиш писмото.

То ще стигне при тебе нощес

или днес, но ще стигне, защото

този вятър, ту тих ту свиреп,

тези птици, с лъчи по крилата

са приятели с мен и с теб,

и по тях, и по тях ще го пратя.

Ако вятърът се умори,

ако птиците хвърлят писмото,

от ръцете на хора добри

то ще стигне до теб - не защото

сме единствени хора в света,

не защото света ни познава,

а защото приел любовта

от сърце на сърце я предава!

ПОСВЕЩЕНИЕ

Дамян Дамянов

Къде си моя първа обич?

Разпръсна ни света голям!

А беше време...Даже в гроба

не исках да отида сам.

Не исках да съм сам без тебе.

Не искаше и ти - сама.

За двамата ни бе потребен

един живот. Една земя

под нас или над нас да бъде.

Ала животът се мени.

Земята се върти и пъди

прашинките на две страни.

Земята се върти. Пилее

листа и птици, сняг и прах...

Върти се тя и те - със нея!

И те - със нея, ние - с тях!

До вчера влюбени и вечни,

днес - аз самичък, ти - сама.

Като два полюса далечни,

два края на една земя.

И двете точки на кълбото

се гонят всеки миг и час.

А колко други във живота

се гонят също като нас!

И как безкрайно се пътува

по паралела "Аз и Ти"...

Затуй откакто свят светува

кълбото земно се върти.

[misunderstood^girl]

Прокълната

Завинаги в мрака

на своята мъка -

тя бе прокълната.

Да скита сама

в света пълен с хора -

тя бе прокълната.

Сълзите горещи

стопляха само

замръзнали чувства

от злоба човешка.

Защо всеки бе готов да успее,

но никой да влезе във гроба за нея?

О, тя бе прокълната!

Причината тази

изпъкваха всички -

дете на самия дявол е тя!

Би дала, би дала,

живото си

само

до бъде, да бъде

отново щастлива!

10.10.2005

-----------------------------------------------------

В деня на твоето съзряване,

когато щастието те пленява,

едни очи отново бяха тъжни,

търсещи подкрпа и внимани.

Сърцето гореше от болка жестока

сякаш със нож бе наранено,

но не ножът следата остовил бе,

а думата грозна за миг промълвена.

Дали заслужава си

сълзи да проливам

за някой, когоно обичам безкрайно,

а той мене- използва за целите,

които чертаят му пътя нагоре,

а мене- оставят на дъното.

Любов и образа във мене преплитат се....

23.06.2004

-----------------------------------------------------

Неозаглавено

Дали да бъда огън във жарава

или просто пепел в пепелта?

Дали да бъда клонката зелена

или изсъхващо листо през есента?

Дали да вярвам в приказки чудесни

написани от нечия ръка?

Или да вярвам, че животът не е песен,

такава е, такава е реалността?

Дали да кажа, че те аз обичах,

или да излъжа за това?

Кажи ми, помогни ми,мило!

Без теб, без теб ще умра!

Умрях ли или пък сънувам?

Не е сън това!

Вървя през хиляди поля.

А сърцето ми е някак пълно,

пълно е със любовта.

Не, не е сън, а е реалност!

Но възможно ли е това?

Умрях, родих се и обичам!

Обичам те и знам това!

Любовта съществува,

съществува, но само след смъртта.

[infinity1305]

"Не ме допускаи толкоз близко ти, до себе си,щом искаш да съм влюбен... е,вярно е,далечното гнети, но затова пък близкото погубва... щом искаш да съм твои,далеч ме дръж, далечното е всъщност ореолът, една мечта се срива отведнъж, разбулиш ли я,видиш ли я гола. дори една мадона от Рембранд, погледната отблизичко е грозна... и целят и гении и талант са в нейната далечна грациозност... дори земята,таз,околовръст, която отдалеч е рай вълшебен, отблизо тя е само буца пръст, пръст-във която ний ще легнем с тебe..." Дамян Дамянов

Редактирано 2 май 2007 от infinity1305 (преглед на промените)

[daxa]

Вижте ми подписа отдолу и ще се сетите коя ми е любимата поетеса.А за тези,които не се сещат уточнявам:Петя Дубарова. Ето нещо от нея,но няма да е последното...

Там някъде в облаци, в луди лози,

от мигли запазили дъх на сълзи,

от морския дом на соления рак,

от някакъв стар, омагьосан син бряг

внезапно се ражда и тръгва към мен

(когато не е нито нощ, нито ден)

не плах, сивоок, бледосинкав и тих,

а жив, поразяващ, неистов мой стих.

Аз падам във двете му властни ръце

и моето момичешко пъстро сърце

вибрира в мен като щастлива пчела,

Не чакам познатото тръпно "Ела"!

Аз тръгвам след него и знам, че е мой,

на моите мисли блестящият рой

то грабва. Къде съм? Сънувам ли? Аз

попадам във някакъв бронзов Бургас.

Слънце с магия на златен фонтан

изригва от мекия свод разлюлян.

А някаква матова странна зора

ме прави щастлива и нежно добра.

Дълбоко във хиляди живи води,

в делфини, в звезди, невидени преди,

в събуждане кратко на морския фар

откривам учудена някакъв чар.

Защото до мене, разгърден и бос,

реален и жив като ден и въпрос,

е моят стих - трескав и толкова млад,

единствен обичан, единствен мой брат.

Аз следвам на времето светлия ход

и искам, как искам след моя живот

пак някой да трепне, внезапно спасен,

открил в моя стих своя пристан зелен.

[Dessito]

Обожавам поезията.Обичам и да пиша стихове.За мен писането е една голяма част от вътрешния ми свят и ще споделя едва малка част с вас.

Преди това,обаче,пускам също така някои други творби,които дълбоко ме вълнуват.

Дамян Дамянов-Име неизвестно

Изтрих те с двойна гума от сърцето си

като ненужна правописна грешка.

Но скъса се хартията там, гдето ти

оставила бе нещо страшно тежко.

През дупката днес духа само вятърът.

Да, вятърът на зла обида духа.

О колко ли е скъсана душата ти,

изтрила толкоз образи! Тя, куха,

навярно зее накъде дълбоко в теб

( ако изобщо още съществува )!

Обидно е! И грозно и жестоко е

с такива думи с теб да се сбогуваме.

Със теб - мечтата, любовта, утехата,

която сам създадох в свойте нощи.

16+16

За кой ли път по този бряг преминаха

едно момиче и едно момче,

живели по шестнадесет години,

а значи общо тридесет и две.

За кой ли път те спореха разпалено

по темата, наречена съдба,

и мислеха, че всичко са узнали,

щом знаят, че съдбата е борба.

И мислеха, че много лесно скриват

това, което крият всеки път,

но вярваха, че докато са живи,

те никога не ще се разделят.

А от безкрайно старо време знай се -

животът има свое странно Не:

шестнайсет и шестнайсет е шестнайсет,

а никога не тридесет и две.

Но има ли значение, когато

светът се гледа с четири очи

и радостта е двойно по-богата,

а мъката наполовин горчи?

За кой ли път по този бряг преминаха

едно момиче и едно момче,

живели по шестнадесет години,

а значи общо тридесет и две.

Край тях се смееше незабелязано

морето, този вечен великан -

голямо като обич неизказана

и синьо като път неизвървян

Но ти бе само на мечтата дрехата.

А със самата нея - нищо общо...

Изтрих те от душата си. Завинаги!

Но само теб - пародия на обич.

Оназ, Мечтата жива, неизстинала,

остава да върви пред мен. До гроба.

Другите нямат имена....

Давя се във черното на нощтните облаци,

плувам през морета от златни пустини.

Преминавам през полета от изоставени гробници,

гоня снежни гълъби,през снежни лавини.

Търкалям се в небето от розов памук,

къпя се във дивото на белия дъжд,

прескачам световете един през друг,

потъпквам прясно окосената ръж.

Продължавам да бягам напред през полето,

на моите светли детски мечти,

незнайни безкраи все гони сърцето,

искрящи,сияйни невинни очи.

Ще продължавам да тичам напред,

та дано някой ден да успея,

било то със воля или с малко късмет,

пойните птици пак да падпея.

Ще искам да бъда вечна искра,

да бъда малкия пламък във мрака,

помагащ на пътник,изпаднал в беда,

който спасение някъде чака.

Ще искам да бъда фар във морето,

бълващ вълни светлина,

с ръце да достигам даже небето,

да чувам пак гръмко ,,УРА``,

когато погледна назад по пътеката своя,

да знам че има и дупки,и смях,

да зная,че за мене ще кажат:,,Героят-

изпитал и болка,и радост,и грях``

----------------------------------------

За стотен път издигам вятърната кула,

и за стотен път се пръска на мечти,

За стотен път се чудя и дали се струва,

да хвърлям времето си във измислени игри.

Започва се от малкото в душата,

и все напред започваш да вървиш,

рисуваш кули,играеш си с луната,

самолет от вестник-с него ще летиш.

И трупаш в чантата мечтите,

дори започват леко да тежат,

но помни,че тежко ще е само на плещите,

и че винаги е тежък пътят то върхът.

И времето минава,дните се търкалят,

ще те брулят бури,ветрове.

Ще идват хора и до теб ще сядат,

ще виждаш чужди,нови светове.

Но гледай да запазиш своя,

защото той ще бъде вечно с теб,

бъди вълната и прибоя,

бъди и жарък огън,и парченце лед.

Ще срещаш хора,ще се чудиш,

дали си пътник или гара,

дали при теб се спират хора,само

защото може би си сфетофара.

Но знай,че някой ден ще се обърнеш,

ще усетиш как те греят от небето,

мечтите ти,които някой ден ще сбъднеш,

или си сбъднал вече...зависи от сърцето.

-------------------------------------

Веднъж ли сме умирали от жажда,

докато сме се давели на плитко?

Животът ражда първите миражи

в мъглицата над детското корито.

Човекът има правото на полет,

дори когато тялото му крета.

Не един път хващала съм морска болест

от плуване в измислени морета.

И кръговете сини под очите ми

не са от нощни пирове със музи,

а белег от биноклите, с които

поддържам денем своите илюзии.

Усилията винаги си струват,

дори когато раждат нова жажда.

Колхида може би не съществува,

но тихо, да не чуе екипажа.

Редактирано 7 декември 2005 от Dessito (преглед на промените)

[Serenity]

Любимото ми на любимата ми Петя Дубарова !

ПОСВЕЩЕНИЕ

В студените нощи, когато пиян

сънят се търкаля на моя таван,

когато луната тъмнее от грях,

когато увисва над мен моя страх,

обесен на острия ръб на нощта,

подавам ти своята бледа ръка -

на теб - непознатия - смугло красив,

потаен и питомен, жаден и див,

едва деветнайсет години живял,

а всичко опитал и всичко видял,

подвластен на никого, ничий, сам свой,

но тръгнал към мене и истински мой

и падал по пътя си, плакал, грешил,

но нежност момчешка за мен съхранил.

Ръката ми - властната - жадно поел,

единствено с мен ще си толкова смел!

Ела! Ще измием луната от грях!

Ще хвърлим трупа на умрелия страх,

ще пеем с тътнежния корабен глас

на морската нощ във добрия Бургас.

А после, когато тя тръгне назад

и слънцето бликне над нас благодат,

мечтата надрастнал, усмихнат, смутен,

ще тръгнеш реален до мен в моя ден!

[daxa]

Серенити,а това?

ДОБРОТА

Понякога съм толкова добра,

че цялата изтръпвам и боли ме.

И вените ми, сплетени в гора,

ми търсят ново, благородно име.

Понякога съм толкова добра!...

И скрива ме във коша си чемшира

на двора. Неизмислена игра

ме търси и ръцете ми намира!

Понякога съм светла като мед.

Тогава светли устни ме обичат.

Понякога съм златен слънчоглед,

красив като главата на момиче.

Понякога съм бяла и добра.

Как рядко ми се случва да съм бяла!

Тогава искам сън да подаря

на всекиго. И свойта обич цяла

да счупя на парченца от стъкло,

да пръсна и добри ръце да сгрея.

И дала сок на нечие стъбло,

да пазя свойта тайна, че живея!

Редактирано 7 декември 2005 от daxa (преглед на промените)

[Serenity]

daxa , аз бих публикувала тук почти всичко нейно, защото наистина я обичам - тя е перфектна !

[haidukpikaso]

*** Не ти пожелавам това- но може и теб да настигне такъв един ден, неприветлив и студен, когато и твоята горда глава пред нещо ще се сведе, когато в целия свят голям изведнъж се видиш сам- като връх от слънцето изгорен. Не ти пожелавам това- но между всички жени край тебе ще ти потрябва тогава една- и няма да я намериш. Не най-красивата, не най-умната, не тази,след която ще се обръщат- една обикновена и мълчалива, просто една-твоя наистина, винаги нова и винаги-същата. Не зная дали поне тогава сърцето ми ще те повика. Но може така да се случи, че да не ти отвърне никой- да те чуя,но да не се отзова... Не ти пожелавам това. *** Станка Пенчева

[jesmin]

Вярваш ли в любовта?... В тази, която изпитваш?... В тази, която събира хората до края на дните им - и в безлунни нощи, и в неслънчеви дни, в болка и радост, в полети и падения?... В тази, която те кара да желаеш цял живот да държиш ръцете на един човек, да заспиваш до него всяка нощ; да го търсиш в цялото си отредено време на земята?... В тази, която те кара да жадуваш вечно прегръдките и нищо земно да не може да ви раздели?... В тази, която те кара да плачеш, когато го изпращаш в дъжда, която ви закриля, докато танцувате върху лунната светлина; тази, за която не трябват думи, а само вдъхновение?... И когато е така - светът е само за двама. Тя е светът...- любовта, за която се хвърляш в огъня, за която си готов на всичко. Тази любов не е за хора - тя е изцяло магия... А обичал ли си някого така? Така, че нищо да не може да спре полета ти към този, когото обичаш? Обичал ли си тази любов? Кълнял ли си се с всички думи и във всичко? Крещял ли си до болка?Умирал ли си с мълчанието? Молил ли си се на колене да те пощадят - теб и тази любов?... Не зная дали си я срещал вече... Но аз обичам така сега... - неземно красиво, вълнуващо до полуда, страстно, с онова всепроникващо чувство на спокойствие и сигурност/ Аз вярвам в тази любов! И в теб...И в любовта ни...Обичам те!

[neophyte]

John Keats John Keats John Please put your scarf on. Това е стихотворението на Сиймор от "Семейство Глас" на Селинджър.

[tetelina]

НАТЮРМОРТ С ЛАЛЕТА С едното си око художникът е забелязал, как: лалетата от вазата отпиват жадно от водата, а нежните им цветове извръщат (още, докато рисува!) сто пъти по-жаден поглед към светлината на прозореца. ...Лалетата от вазата и техните последни стъпки през живота... С другото око художникът умело ситуира предметите в пространството, забърква цветовете от палитрата си и с четката върху платното изобразява лалетата от вазата и техните последни стъпки през живота... А с третото око - през цветни сенки на лалета - той неминуемо провижда смисъла на онзи много жаден поглед към светлина от след-живота... Любомир Георгиев Занев 07.05.2004г.

[Trichocephalus]

Никой от близо три месеца не прочел нещо,което да сподели?

Тъжно ли ви е,или нямате време за поезия?

Ето едно мое ново откритие от Франсоа Вийон:

Дори пиян пак трезвен си оставам

Дори разбран,оставам неразбран

На щастието мъката ме дави-

сред хората живея сам.

Дори с любима,чака обичта ми

да скръцне старата врата

Поело път в сърцето остави

от себе си частица у дома

Дори на сън оставам вечно буден

с пътеки бягащи и вечен смях.

Макар и приласкан оставам си прокуден

"решен на всичко" пиша в страх...

Когато плача,смее се кръвта ми

на своя стар закон е верна тя

Дали е мой- питам аз лика ми

на огледалото в мъгливия сумрак.

Умирайки,най-пълно ще живея

изхрачвайки последното:Кога?Защо?

За нещо неразбрано щр копнея

разбраното за мен е смърта.

Какво ще кажете?

Редактирано 12 март 2006 от Trichocephalus (преглед на промените)

[selia]

Ето и от мен стихчето което много харесвам:

Когато вече някой ден

решиш към нов бряг да отплуваш;

недей си взема сбогом с мен -

отплувай, без да се сбогуваш.

Върви, обичана жена,

понесена вовек в сърцето-

Луната ще е пак луна

и пак небе ще е небето.

В любов недей ми се кълна!

Защо е нужно да се лъжем?

Ти нямаш никаква вина

в това, че ще остана тъжен.

Еднъж ли горест съм познал?

Еднъж ли съм се огорчавал?

При мене който не е спрял,

не ме е само той ранявал.

Ти моята любов прости!

Сърцето ти не ми е длъжно...

Какво е скръб не знаеш ти,

не знаеш ти какво е тъжно...

За сбогом няколко слова

да каже всяка друга може.

Но ти не би могла това,

ти кръст не можеш лесно сложи.

Ах, ти си толкова добра!...

И в свойта нова безнадеждност

без думи аз ще разбера

за отзвучалата ти нежност...

Затуй когато някой ден

си тръгнеш и не затъгуваш,

недей си взема сбогом с мен,

иди си, без да се сбогуваш.

Пеньо Пенев

А другото, което обожавам вече го видях в темата затова само ще напиша името и автора:

Приказка - Дамян Дамянов

[tetelina]

Какво ще кажете?

<{POST_SNAPBACK}>

Много е добро.

Ето едно стихотворение, което предполагам повечето от вас знаят:

Пейо Яворов - На Лора

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Защото аз съм птица устрелена:

на смърт е моята душа ранена,

на смърт ранена от любов...

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Кажете ми що значат среща и разлъка?

И ето аз ви думам: има ад и мъка -

и в мъката любов!

Миражите са близо, - пътя е далек.

Учудено засмяна жизнерадост

на неведение и алчна младост,

на знойна плът и призрак лек...

Миражите са близо, - пътя е далек:

защото тя стои в сияние пред мене,

стои, ала не чуе, кой зове и стене, -

тя - плът и призрак лек!

[Trichocephalus]

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

<{POST_SNAPBACK}>

Просто настръхвам,като го чета.....

[MERI77]

Ето едно стихотворение и от мен. Нежнаст и вяра,радост и болка, чудна магия,светла мечта, цвете омайно,весела пролет, лято и зима,нощна звезда, извор кристален,стих от поема, дивна богиня,мил благослов, птица свободна,морска сирена, изгрев и залез,вик и любов, песен безкрайна,стон и безумство, буря свирепа ,кротка вълна, пламък изгарящ,слънчево чувство, ангел и демон,просто - жена! Живко Ковачев А за Петя Дубарова - "Най -синьото вълшебство" ми е една от настолните книги.

[BIGLOVE]

Ябълка

На пръсти се повдигаше да види

дали дъждът през двете планини

с крилатото си облаче не иде

сред летните и дни да прозвъни.

Протягаше ръце към дължината

по тях да я познае в този зной,

сред другите дръвчета в равнината,

но все не идваше при нея той.

От гледане очите си изгледа,

от шепнене гласът и отлетя

и се преви от скръб,и стана бледа.

О,колко дълго чакала бе тя!

Дъждът дойде,но подранила есен

от Ябълката късаше листа.

Дъждът запя над клоните и песен,

с която буди даже и пръстта.

Но Ябълката нищо не усети-

ни радостта,ни волната печал.

Дъжд есенен,дъжд сребърен,дъжд светъл!

Обичащ дъжд,но много закъснял!

Не се сещам на кой е,знам го от много отдавна,

дано не съм го объркала някъде.

Харесва ли ви?

[Trichocephalus]

От гледане очите си изгледа,

от шепнене гласът и отлетя

и се преви от скръб,и стана бледа.

О,колко дълго чакала бе тя!

<{POST_SNAPBACK}>

Много добър стих...Ти ли си го писала?Стилът е много добър....

и тъжен в същото време...

[Sawi]

Продай ми своята усмивка сладост, една усмивка само ми продай, но не за да намеря радост. Улисана в мечти за вечен рай усмивката ти хладна ще преражда душата ми по моя път докрай. Продай ми своя огън черна клада, за да гори във мене и да не догаря, за да гори със твойта безпощада и черни рани твоя огън да отваря, сърцето пламенно докрай да палят докато накрая в сладостна омара слъчеви лъчи от вяра ме погалят! скромно или не аз съм го писала надявам се да ви хареса

[tetelina]

скромно или не аз съм го писала

надявам се да ви хареса

<{POST_SNAPBACK}>

Определено ми харесва. Браво, Sawi!

[baby_muse]

"Тя" Слуша ли тя всеки твой шепот, всяка твоя дума, любовта, даваща преди трепет, иска ли я още тя? Има ли същото както преди, твоята искреност и душа, как сега всичко хубаво ти звучи, нима различен се оказа света? Къде е надеждата ти за спасение, вяра имаш ли достатъчно, смяташ ли го за мъчение, нещо уж малко, а достатъчно реално. Наистина ли продължава да е твоята любима или заради глупост човешка я загуби ти, още ли до болка я смяташ за красива или вече е само звезда, която сама блести? Незнайно как, но погуби ти всички мечти и очаквания, преобърна из основи живота ви, сега няма друго, освен страдания. Ще я освободиш ли от това наказание, ще я пуснеш ли да отлети, не позволявай да бъде част от това разочарование и света й да е изпълнен с лъжи.