Премини към съдържанието
  • Добре дошли!

    Добре дошли в нашите форуми, пълни с полезна информация. Имате проблем с компютъра или телефона си? Публикувайте нова тема и ще намерите решение на всичките си проблеми. Общувайте свободно и открийте безброй нови приятели.

    Моля, регистрирайте се за да публикувате тема и да получите пълен достъп до всички функции.

     

Препоръчан отговор


С теб С теб да се скрием тайно жадуваме, бягство от болката нощем сънуваме, празници тъжни с други празнуваме, устни нетърсени в мрака целуваме. С теб сме наказани тихо да страдаме, в ласки откраднати обич да влагаме, да се страхуваме, да се надяваме, всички нещастия да надживяваме. С теб сме жестоко вече осъдени - ходим и търсим се, но сме изгубени, още живеем в спомена влюбени, но сме от него вече пропъдени. С теб сме на цяло двете съставни. Някой разсече го и ни постави в свят на страдaние и сме обречени никога повече да не се срещаме. Йоана Атанасова

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
  • Отговори 4,2k
  • Създадено
  • Последен отговор

Потребители с най-много отговори

Потребители с най-много отговори

Популярни публикации

Фрагменти Здравейте! Аз дишам. Все още съм тук. И някак небрежно, по детски живея. Блян сътворявам от форма и звук. После въздишам и чезна по нея. Случва се често. Събарям стени. Има в жив

Добрите хора лесно се обичат Добрите хора лесно се обичат. Магията е да обичаш лошите. С един от тях- най-лошия от всички, да споделиш пробитите си грошове. Да ти почерни погледа и празника

ЗАКЛИНАНИЕ Николай Христозов Не отминавай никое "обичам те", прошепнато от глас, с очи, с мълчание. То идва от пустинни разстояния и от ранена светлина изтича. Не отминавай никое "обичам те

Публикувани изображения

Безизходни дни

Омръзнаха ми тези сиви вечери,

омръзна ми еднаквият живот.

Пред мене като символ са изпречени

два клона на изсъхнало дърво.

Зад тях се гушат сгърбените фигури

на хижите с олющени стени

и сякаш арестанти във вериги

се нижат бавно тъжните ни дни.

Понякога не мога да изтрая,

извръщам взор от изгледа унил

и почвам поетично да роптая,

че всеки се е вече примирил.

Едва докоснал скритата тетрадка,

и в пръстите ми ритъмът тупти,

тъгата ми тогава става сладка

и съчинявам толкова мечти.

Омръзнаха ми вечерите сиви!

Омръзнаха ми дните без борба.

Загиваме. В музея спи ръждива

на Чинтулов юнашката тръба.

1941

http://www.slovo.bg/old/ralin/-това е любимият ми творец....

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Роза Люксембург

Христо Смирненски

Не ще отпуснем мускули железни,

не ще сведеме пак чело,

че времето върти над тъмни бездни

великото си колело.

И върху него точи меч разискрен

гигантът огненочервен,

а в погледа му чист и детски искрен

усмихва се победен ден.

Ала в душите като черен камък

стои изправен спомен скъп —

стои обгърнат в синкав пламък

на вечна, негасима скръб...

Смъртта понякога е твърде жалка,

животът — непосилно груб,

а в черната прощална катафалка

лежи звезда наместо труп.

Пред погледа вулканен стълб се вдига —

вулкан от подвиг и копнеж,

и виждаш: цялата земя не стига

едно сърце да погребеш.

Редактирано от GABRIELA (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Много хубава тема, разгледах всички постове!

За мой срам не мога да цитирам по памет любимото ми стихотворение от Робърт Бърнс Публикувано изображение "...цъфналата ръж..", съжалявам себе си за това!

Още веднъж поздравления :)

Това е едно от стихчетата, които винаги ми напомнят за някое красиво място...

В ЦЪФНАЛАТА РЪЖ

Идейки си запъхтяна,

вечерта веднъж,

Джени вир-водица стана

в цъфналата ръж.

Джени зъзне цяла, Джени

пламва изведнъж.

Бърза, мокра да колене,

в цъфналата ръж.

Ако някой срещне някой

в цъфналата ръж

и целуне този някой

някого веднъж,

то нима ще знае всякой

де, кога, веднъж

някога целувал някой

в цъфналата ръж?

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Доста хубави неща прочетох дотук. Продължавайте все така.

Редактирано от GABRIELA (преглед на промените)

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Много хубава тема :) Не успях да прочета всичко до край, но се надявам тези, които ще ви постна сега да не се повтарят.

Ще напиша няколко на любимия ми поет Валери Петров. Започвам с най-любимото Публикувано изображение

Тинтявата

Бих го взел преди известно време

тоя стар турист с голо теме,

услужлив и мек съм общо взето

возил съм мнозина по шосето,

пък сега надолу слизах празен

и навярно по - разнообразен

моят път би бил и бих узнал

нещо извън своя си квартал –

но спирачките натиснал вече

порива ми изведнъж пресече

лоша мисъл: от таблото вчера

някой ми свали електромера,

завчера един ме нагруби -

откъде да зная, може би

да е именно от тях и тоя?...

И не спрях, и гледах до завоя

стария човек да се смалява.

А държеше китка от тинтява

и навярно беше не от тия,

дето ще ти сторят мръсотия.

И си казах, леко огорчен:

- Утре ще си спомни той за мен

как съм го отминал и на други

ще откаже своите услуги,

и така нататък до безкрая...

Дребен случай, но след него зная

как и ние, меките учтивите

ставаме от грубите и дивите,

ставаме железни, нелюбезни

със беззвездни във душата бездни.

Хора на доброто не умирайте!

Първите си пориви не спирайте!

Още сме едни във други сплетени,

Още е тинтявата в ръцете ни!

-----------------------------------------

МАЛКАТА КЪЩА

Къде изчезна, малка къщо,

със барелефа над вратата си?

Едно чудовище могъщо

разчиства твоите остатъци.

Балкончето в бръшлян го няма,

под него няма я и фурната,

на тяхно място в грозна яма

оградката стърчи, катурната.

За два-три дена те погълна,

не ти прости духът на времето,

а през годините бе пълна

и с радостта им, и със бремето.

Какво от тебе ще остане?

Фасадката ти само, ако е

успяла смътно да се хване

на снимка във албумче някое.

Сега един квадрат открит си

разделящ две кооперации,

във който пърхат леки птици

и тягостни асоциации,

като, например, тази първа,

че временни неща изграждаме

и че не много ни отърва

да мислим за какво се раждаме

----------------------------------

И все пак беше хубаво, че точно на тая

моя спирка се сбира сега младежта,

тъй че можех да слушам, уж чакам трамвая,

как дърдорят си весело разни празни неща,

как открито целуват се, как дрънчат на китари,

как се смеят на смешки, явно смешни за тях,

и как явно ни чувстват отчайващо стари,

допотопни животни, достойни за смях.

Но в тъмното снощи ми се стори гранитът

на Патриарха с куп венци ограден.

А то били те. Уморени да скитат,

седяха на цокъла, на пет крачки от мен.

Осветил ги бе блясъкът от трамвайната жица

и при тяхната хубост нещо в мен затрептя:

А не са ли наистина тези ­ всъщност ­ дечица

Мил венец от страната ни, свеж букет от цветя?

Умни, будни, такива, със каквито едва ли

би могъл да се хвали друг някой народ,

а ний какъв избор срещу туй сме им дали?

Безработица вкъщи или чужд небосвод.

Не че няма сред тях доста с бръснато теме,

и че много от тях не се боцкат с игли,

но и много ги лъже това, нашето, време

и добре е, че само ни се смеят, нали,

като биха могли... А те, виж как, красиви,

под неона в целувка сливат млади лица,

виж как дръзко се мятат момчешките гриви

и как женствено в мрака блясва в миг обеца ­

очевидно нехаят, или просто не знаят,

че светът им могъл би да е друг, не такъв...

Сбогом, скъпи дечица! За нас иде трамваят.

Дано сте щастливи, наша плът, наша кръв!

---------------------------------------------

И още ще постна :)

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

ВЕЧЕРЕН СПОМЕН Не бях те виждал дълго време. Ето, ти мина днес в посърналата улица. Над тебе в здрача светеше небето. А моя тих и скръбен вик не чу ли ти?… Очите ти са сини, както някога… Очите ти във мене са се вглеждали. А криновете в здрача се навеждали - и слушали ни в парка да приказваме. За мен дали понякога си спомняш?… Не знам това, но аз не те забравих. Безмълвно, скучно дните преминават. Аз неусетно заживях със спомени… С кого ще се разхождам вече привечер? Различен съм от повечето хора. За стихове кому ли бих говорил, къде ще спра, когато ми е сиво, когато ми е скръбно и студено?… Ще се опитам да живея сам. Но радостта, че слънцето над мен е, ще стигне ли да стопли младостта ми? ЕВРОПА - ХИЩНИЦА 1 Светът гърми и вече оглушахме от новини, от речи и събития. Светкавично връхлитат новините. И ти към всичко вече безучастен си. Европа губи цъх от разрушения, за стотен път под бойни знамена. Париж е мъртъв. Лондон в запустение събаря се за всички времена. Един водач грозен и фанатичен чертае кръстен знак до двата полюса. Решено е, че днеска не от томове Европа се нуждае, а от щикове. Какво, че тоя въздух тук са дишали Рембранд и Хус, и Кант, и Достоевски? Със щик Европа сочи убедително на своята култура и прогреса си. Дали ще бъде залезът на Запада, или нов свят под гръм ще се роди… Светът гърми и вече оглушахме, уви, за всичко станали безчувствени. 2 Те бяха много малки, но строеха железниците твои, градовете ти. Дълбаеха земята ти за руда. Със трактори, с рала и героизъм пореха угарта ти, равнините ти, с надеждата, че няма да ги ритнеш, да ги отминеш като жалки псета - работниците твои, о, Европа. И ето, ти изплащаш греховете си. Забравила, че има справедливост, разглезена, изтънчена и алчна, ти смучеше злато от континентите. Обираше фурми и диаманти, какао, плодове, желязо, въглища, подхвърляйки едно мизерно су в очите на товарния добитък - на твоите работници, Европа. Сега се криеш жалка и уплашена във тъмните подземия на Лондон. Не се прозяваш скучно зад ветрилото, не слушаш джаз и вече не танцуваш. Гърмежите сега са твоя музика, пожарите - достойния ти декор. Но пак, уви, заради тебе мрат под грохота на бомбите разкъсани - работниците твои, о, Европа. 3 Аз не презирам твоите народи. И вярвам, вече ти агонизираш. Не връз трупа на своите работници ще свършиш свойто поприще на хищница. Ръцете, що изграждат, ще рушат и цялата земя ще стане друга. Но мене ти уби, Европа-вещица. Над твоите котли със кръв и злато аз дишах лакохолни изпарения. Танцувах, пеех, пишех стихове. И ето ме сега по-стар от тебе, и като тебе застрашен от гибел. Умниците над мойте стихове ще се усмихнат мъдро, ще отминат. "Поет реакционен" - ще продумат. За лишен път не ще пропуснат случая да поприказват за надстройки, бази. Ще продължават да спорят за Хитлера. Ще си живуват в своята възвишена естетика на уличния позив. Европа-хищница, ти имаш синове - стада многоприказващи и тъпи. О, нека те да бъдат тор поне за по-добро и плодоносно бъдеще. Гърчи се ти, умирай и проклинай. Дано сганта ти с теб издъхне, вещице. А аз ще си умра от свойта рана. Да си самотен в този град, където всичко е нетрайно, където хората дружат без искреност, без скръб, без тайна, където сградите стоят и в тъмнината бдят и слушат - това е най-страхотният, необясним, убийствен ужас. Трамваите по мен реват, от релсите излизат, гонят. На всеки светъл кръстопът блести зелената им броня. Автомобилите в нощта летят, фучат, хипнотизират. И на широкия площад локалите са алчно зинали. Какво изгубих на света? Приятели? Другар? Любима? О, истинската самота понявга е необяснима! Дано не дойде този ден, когато сам не ще изтрая и ще се спъна изтощен пред колелата на трамвая. Аз видях пеперудите. Влюбен ли бех, та моята кръв отново раздвижи? Подлуди ме дълбокото синьо небе и засмения профил на Витоша. Аз забравих за миг, че съм беден чиновник, и избягах в полето, заплаках. Над мене небето бе все тъй спокойно. Пеперудите лудо играеха. Родна земя, приюти ме сред свойте треви, много страдах пред тези дни, майчице. Аз съм много обиден от милите, умните хора. Аз съм тежко ранен и измамен. И когато ми стане противно да бъда сред хората, да участвам в борбата на животинските видове, ще си дойда при теб, дълбоко при влажните корени, да забравя сълзите, които горчат, и обидите. Сега нежния здрач ми протяга ръка да преминем планинския гребен. Сред треви и цветя и трептящи крила аз копнея, притиснат до тебе. Кой чука неспокойно по стъклата? Навън дими и диша влажен мрак. И облаци разкъсани се мятат по мътния небесен похлупак. Ослушвам се: в деретата надоле потоците размътени шумят. О, туй е дълго чаканата пролет със буйната и накипяла гръд. Аз скачам и разбивам с гръм стъклата. Навън е кален и пиян разкош. Във стаята нахлува топъл вятър и пламналата разпиляна нощ. Аз се задъхвам в чарната й грива, прегръщам мекия й, топъл мрак и като младо вино ме опива разгърдения долетял южняк. В недрата на земята лава дреме. Един могъщ инстинкт сега зове. И всичко се върти в любовен шемет без граници, без ум, без брегове. О, тази нощ! О, тази страст безумна, преляла от природата във мен! Аз знам, че утре радостно ще лумне един зелен и цъфнал слънчев ден. Александър Геров С неспокойния вятър - на вълни се разля тъмнината. Златни сенки се мятат и страхливо пробягват от запад. Чудна свежест трепти като меки коси на любима. На земята си ти - цъфнал клон над главата ти кима. О, разтваряй гърди - тишината и вятъра вдишвай. Всяка клетка тупти и живее под бялата вишна. Всяка капчица кръв в твойте жили шуми и подскача. Диша здравата гръд и очите ликуват във здрача. Туй е земния вик; неспокойно да тръпнеш и дишаш - да се чувстваш велик на земята, под бялата вишна. МОЛИ ЛЮБОВТА ДА СПРЕ ЖЕСТОКАТА ВОЙНА, КОЯТО МУ Е ОБЯВИЛА Франсиско де Кеведо От испански: Рада Панчовска С меч и огън, помисъл свирепа, срещу мен война си прогласила, и като ме виждаш изтощен, без сила, миг не ми отпускаш, за подкрепа. Ще добиеш ли с победата нелепа друго, вместо срам, че си се устремила срещу някой, който е живял немил и не събудил свой, ни чужди трепет? Възелът от мъки отпусни за малко; остави ме да поема дъх, враг яден, и се наслаждавай, докато ме скършиш. Умножавай моите щети по малко и възпирай гневната си безпощадност, щом ще свършиш като ме довършиш. НА РИМ, ПОГРЕБАН В СВОИТЕ РУИНИ Франсиско де Кеведо От испански: Рада Панчовска Рим търсиш в Рим, поклоннико, но вече в самия Рим ти Рим не разпознаваш: труп са, които със стените си е славил, гроб да си стане Авентино1 е обречен. Царувал нявга, Палатино2 спи сън вечен; медалите, които с времето се изличават, през битките на ерите ни се представят по-изпоронени от герба им обречен. Остана само Тибър3, напояваха водите града тогава - гробница днес станал, те го оплакват кобно, жаловито. О, Рим!, от твоето величие, от хубостта ти това, което беше крепкото, отлитна и само мимолетното остана. Момиче в син гащиризон Хулио Кортасар Превод от испански: Румен Стоянов От горе до долу светкавицата на ципа Сигурно си гола в твоя пашкул от син плат. Ако някой нежно дръпне ципа, който минава между твоите гърди и слиза - танцуваща ос през твоя пъп - и отива да се изгуби между твоите бедра, синият гащиризон ще падне - море в твоите нозе - и ти ще излезеш от вълните му, Афродита, още веднъж родена от пяната. ДА ЖИВЕЕШ Е ДА СЕ ЗАБРАВЯШ От испански: Рада Панчовска На Мануел Муньос Кортес Да живееш е да се забравяш. Колкото и да искам да си спомня, споменът съдържа в себе си тъй скъдна действителност (от канавки, от минути - насаме с полето, влажно от дъжда -, от дървета)! Нощни мигове са, да се вслушвам без да заспивам в някоя селска къща, отгатващ все още нещата, които не съм чул, когато бях дете. (Които не съм видял, като дете, нито съм сънувал с отворени очи, които си измислят същото, което виждат). Да живееш е да забравяш за малкото погледи, които мечтаят наистина. При все това, си спомням полите на планинската верига Алтамира и калуните й с виолетов или бял цвят. Спомням си шубраци на хвойна, на ягодово дърво... Спомням си пороища, наситено червеникава пръст, масивни скали, с тъй слаба действителност или чудо да крача и проточено време! Спомням си излизането от долината към други склонове, към най-просторните земи на Естремадура, тъмни, замъглени от странстващите пориви на дъжда. Но споменът има тъй малка плътност за Алиа и маслините й, покривите й, стоборите й! Спомням си - посред дъжда - полите и горите на Вилюеркас, с винаги дълбока река. Очи мои, с учудване на дете, привикващо към зеленото на толкова листенца или пролетни издънки! Но вече грее слънце и са други склонове, по-открити, стигайки до Канямеро. (Какво беше пристигането, появата на селцето?) Дълго подготвяне от други склонове, за да остана по-олекнал от реалност сред тези! (По-олекнал от небе, от светлини на здрачаване, от дълбока нощ и звезди, от разсъмване, започнало без да разкъса просторните кътове на тишината). Какви бяха онези склонове: смокиновите им дървета, децата им - пастирчета на десет години - козите им, разлистените дъбове, поточета, долини и стада от пасящи бикове? (Какви бяха думите: звука им във въздуха?) Какви бяха погледите от стаята ми без никого? Да живееш е да се забравяш. УМОРЕН ОТ ДУМИ От испански: Рада Панчовска На Камило Хосе Села Уморен от думи (и също от мълчания). Уморен от очевидности (и също от потайности). Хоризонтът ти е далече и в него всяко живо зърно, всеки миг, чувствителен към разстояния. Колко си добре, Господи, около всяко село! Ти, колко си добре!, и колко съм добре аз!, ако един следобед ни събира с червена пясъчна растителност и сини пъпки, и волски впряг, и лаещо куче, и някоя птица! Колко добре се прекарва, Господи, с полските ширини и действени цветове, накъдряни леко! Колко добре се прекарва, Господи, и колко малко липсва! (Къщите, тъй залепени за земята, и отдаването, тъй висше.) Уморен да бъда друг (навярно да бъда аз самият), ще се отдам на нещата, към които не се стреми никой, за да се забрави с тях, свободен от други господства. Само твоя, Господи, действителността на света (и живата дума, която се приближава и смалява излишъка си от съзнание, за да бъде нещо твое). Уморен от уроци (и от въображаемости), искам да вървя по трасето на влака - сред пейзажа, противопоставящ се на живописните места - като се отдалечава от селото без повече блага освен небето си и силата му. Там съм раснал през години на потайно изоставяне, които бяха корените на звучащ клонак. И там Ти се оставяше на най-добрата своя бедност.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Песен за човека Ние спориме двама със дама на тема "Човекът във новото време". А дамата сопната знаете- тропа,нервира се,даже проплаква. Залива ме с кални потоци от ропот и град от словестна атака. -Почакайте-казвам-почакайте,нека... Но тя ме прекъсва сърдито: -Ах,моля,запрете! Аз мразя човека. Не струва той ваща защита. Аз четох как някой насякал с секира насякал сам брат си,човека. Измил се на черква отишъл подире и...после му станало леко.- Смутено потръпнах.И стана ми тежко. Но аз понакуцвам в теория и рекох полека, без злоба човешки, да пробвам със тази история. Тя,случката станала в село Могила. Бащата бил скътал пари. Синът ги подушил,вземал ги на сила и после баща си затрил. Но в месец,или пък в два във седмица само властта го открила и ...съд. Но в съдът не потъпват по рамото, а го осъждат на смърт. Отвели злодея злосторен, затворили този субект. Но във затвора попаднал на хора и станал човек. Не зная с каква е закваса заквасен, не зная и как е замесен, но своята участ от книга по-ясна му станала с някаква песен. И после разправял: "Брей как се обърках и ето ти тебе бесило. Не стига ти хлеба залитнеш от мъка и стъпиш в погрешност на гнило. И чакаш като скот в скотобойна, въртиш се в очите ти-ножа. Ех,лошо ех,лошо светът е устроен! А може,по-иначе може..." Тогава запявал своята песен, запявал я бавно и тихо. Пред него живота изплаввал чудесен- и после заспивал усмихнат... Но в коридора тихо говорят. Сетне секунда покой. Някой полека вратата отворил.- Хора зад тях часовой. Някой от групата, плахо и глухо, казал му: "Хайде стани"- Гледали хората тъпо икухо сивите,влажни стени. Онзи в леглото разбрал,че живота е свърщен за него, и в миг скочил,избърсал потта от челото и гледал с див поглед на бик. Но лека-полека човека се сетил- страхът е без полза,ще мре. И някак в душата му станало светло. -Да тругнем ли?-казал. -Добре. Той тръгнал.След него те тръгнали също и чувствали някакъв хлад. Войника си казал "Веднъж да се свърши... Загазил си здравата,брат." Във коридора тихо говорят. Мрак се в ъглите таи. Слезналипосле на двора, а горе вече зората блести. Човекът погледнал зората, в която се къпела с блясък звезда и мислил за своята, тежка човешка жестока безока съдба. "Тя-моята-свърши... Ще висна обесен. Но белким се свършва със мен?- Животът ще дойде по-хубав от песен, по-хубав от пралетен ден..." Споменал за песен и нещо се сетил. В очите му пламък цъфтял. Усмихнал се топло,широко и светло,отдръпнал се, после запял. Как мислите може би тука се крие един истеричен комплекс? Мислете тъй,както си щете, но вие грешите,приятелко,днес.- Човекът спокойно,тъй дума по дума редил песента. Онези го гледали с поглед безумен, онези го гледали с страх. Дори и затвора треперил позорно, и мрака удари на бег. Усмихнати чули звездите отгоре и викнали: "Браво,човек!" Нататък е ясно.Въжето изкусно през шията,после-смъртта. Но там,в разкривените, в сините устни напирала пак песента. И тука започва развръзката,значи . Как мислиш,читателю,ти?- Тя,бедната дама,започна да плаче, започна във транс да крещи: "Ужасно!Ужасно!- Разказвате секаш като че там сте били!..." Какъв ти тък ужас?!- Той пеел човека.- Това е прекрасно,нали? НИКОЛА ВАПЦАРОВ Дано да ви е харесало това е моето любимо стихотворенил и все пак доста е дълго и трудно го приписах.Отне ми доста време :)

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Едмънд Спенсър - Аморети. Сонет ХХХ

Аз огън съм, любимата ми – лед

Но как тогава този неин студ

Не се топи от порива ми клет,

А става все по твърд и все по – лют?

И как тогава моят пламък луд

Не стихва от сърдечния й мраз,

Та аз горя, от своя блян нечут

И мойта жар възпламва всеки час?

О, що за чудо – в смут се питам аз –

От огъня да се втвърди ледът,

А този лед, по – хладен от елмаз,

На огъня да дава мощ и плът?

Такава сила има любовта,

Че в миг променя хода на света.

***

Уилям Блек - За любовта си не разказвай

За любовта си не разказвай,

Тя в разкази не се открива.

И като тихия ветрец е –

Невидима и мълчалива.

За любовта си аз разказах,

Изплашен, с треперещи устни.

Сърцето си открих пред нея,

А тя тогава ме напусна.

И някакъв скиталец срещна,

И в него влюби се щастливо.

Той грабна я с една въздишка –

Невидимо и мълчаливо.

***

Хорхе Манрике - Песен

Пред мъки и беди изправен,

Ранен жестоко от скръбта,

Аз тръгвам влюбен по света

От нежни ласки изоставен,

От ласки – не от любовта.

От спомени съм вдъхновен,

Но с тях сърцето ми враждува,

То не умира, не бушува,

Не спира, нещо тръгва с мен.

И безутешен, и забравен

От хората, от радостта,

Аз тръгвам влюбен по света

От нежни ласки изоставен,

От ласки – не от любовта.

***

Хуан Боскан - Защо

Защо е любовта, щом ни убива?

Уж е добра – защо ни натъжава?

Уж радва тя – защо е тъй дребнава?

Защо тя в сълзи погледа ни скрива?

Защо ни вдъхва сила, но лъжлива?

Защо душата плахо разцъфтява

И се измъчва в нейна чест и слава?

Защо, защо е противоречива?

О, не! Не ни донася скръб, защото

И тя не вижда никаква облага,

И тя оплаква всички рани.

Виновни сме сам – сами за злото!

Тя винаги с готовност ни помага

И винаги донася мир в скръбта ни.

***

Дамян П. Дамянов - Завещание

Ако случайно някога за някъде

аз тръгна без да се сбогувам,

не, не плачете, хора! Че разплакано

лице на пътник дълго се сънува.

Ако потъна нейде вдън безшумното,

ослушвайте се все за вест от мене!

Тръгнете по светулките на думите!

И пак ще се намерим. Подир време...

***

Румен Ченков – Крила от мечти

Моят свят е, където те има!

Моят дом е, където си ти!

Твойта строгост е моята зима.

Твой подарък са моите дни.

Упорито и дълго те търсих,

без да спра нито миг, нито час.

Слава Богу – открих те навреме.

Есента е далече пред нас.

Тя ще дойде, но още е пролет.

Всичко още е в своя цъфтеж.

Ний сме птици готови за полет

и в очите ни свети копнеж.

А крилата ни – те от любов са.

С тях се реем в простор от мечти.

Аз към теб! Ти към мен! Тъй се носим,

безтегловни, безплътни почти.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

--------------------------------

Мразя себе си

Мразя себе си,

Човек, който

Не може да се довери на никого.

Мразя себе си,

Човек, който

Не може да повярва в способностите си.

Мразя себе си,

Човек, който

Наранява всички около себе си

Защото я е страх.

Всички, нали?

Всички вие ме мразите, нали?

Аз съм силна!

Няма да се откажа!

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Гълъбче бяло момиче мило

На госпожица В.

Гълъбче бяло, момиче мило,

пиленце ничие, чуждо, ранено,

в шепи събирам зрънца римувани

и те примамвам да кацнеш до мене

Гълъбче бяло, момиче мило,

в облаци тъмни самичко витаеш,

зная – в друг свят си, в неслънчево време,

и сили нямаш за мене да знаеш.

Гълъбче бяло, момиче мило,

нито ще тръгнем, ни стигнем заедно -

аз съм без път сред гори незелени,

ти за пътеки неясни нехаеш.

Гълъбче бяло, момиче мило,

поне отдъхни си за миг в ръцете ми -

иглички борови ще ти решат косата,

а аз ще целувам без дъх нозете ти.

Гълъбче бяло, момиче мило,

по-нежно след мен ще тупти сърцето ти,

поляни слънчеви отвъд гората те чакат,

и само насън ще си спомняш лицето ми.

Испанската стълба

На госпожица В.

О, бавен, глупав и нещастен аз – да бях сакото си подложил

под прелестната топла крушовидност

върху студената испанска балюстрада -

не черната ти змийска чанта,

а аз

потайно щях да нося

на гръб и рамене и другаде, където трябва

невидимия зноен отпечатък

от долината тъмна между двата бряга

на съвършеното влудяващо двухълмие…

Голямата вода

На Андрей Германов

В мъртвилото, в гора от бъз и лопуш

изтлява август с утолен копнеж…

И няма праг, пред който да се спреш,

и вратня -

на която да похлопаш.

Порутен зид, отдавна непотребен

пирон за люлка,

палешник - в ръжда…

Навярно утре с мътния си гребен

ще връхлети голямата вода!

Сгъстява се в огнищата трева

и божи дъх пилее суха слама…

И ние с тебе.

Ние с тебе двама.

Единствените живи същества.

В душата ми - замислена и бедна,

сега трепти неясен славослов…

Ела да се обичаме.

С последна,

горчива, непредвидена любов.

Ела - в звънтеж на счупени стъкла,

по стъпала -

без край и без начало.

С високо като жертвен пламък тяло,

в пелина син и сребърен ела.

Под сенки на разкъртени стобори,

в поруха, над запуснати гнезда -

обичай ме! - преди да се затвори

завинаги

голямата вода.

Обзет от прилив на безумна кръв,

полагам върху твойта гръд овална

уста,

с които бих могъл да пална

и камъка. Обичай ме такъв.

Смалявам се с годините -

далече,

опрял очи в надоблачна звезда…

Къде отива любовта, човече?

Остана под голямата вода.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Деветата...

-

Вълните на Живота ме люлеят

безмилостно на своя хлъзгав гръб.

Деветата?... Оглеждам се за нея...

Отмивала тя всяка земна скръб.

-

Вълните на Живота упорито

ме тласкат все навътре, все натам -

в дълбокото, где има нещо скрито -

под тонове вода искрица плам.

-

Издигат ме, а след това ме свалят

сред бездната на синия си ад.

С ритници бели ловко ме търкалят

към дъното, към пясъчния скат.

-

Към царството на бисерната мида.

Към тайната на вечната любов,

в седефена черупка тихо скрита,

за да ни мами вечно с блясък нов.

-

Деветата?... Кажете ми, къде е?

Ще може ли с покой да ме дари?

Вълните на живота ме люлеят

и блъскат ме в подводните скали.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Mузикално. Аzis & Vlatka Pokus "Целувай ме."

Ако имаш мъничко свободно време,

а навън дъждът не спира да вали,

ако няма никой, който да те утеши,

или няма път, по който да поемеш...

Ако си написал стих за твоята тъга,

а самата тя все още е във тебе,

ако няма скитник, който да я вземе

или пък крадец с протегната ръка...

Ако имаш само клечка от кибрит,

а кутийката е мокра от сълзите твои,

ако си самотен сред приятелите ти герои,

или нож от тях в гърба ти е забит...

Ако си прочел и книгата поредна

и навън дъждът не спира,а вали,

ако още нещо в теб боли,

ако искаш вечерта да е последна...

Чуй отвън как капките говорят

с думите на моята душа:

"Аз те чакам бос под дъжда,

във дланта си свил шепа обич.

Мъничко свободно време ако имаш

остави чадъра и ела".

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

ВЕЗНИ - Стефан Цанев Тази вечер ще си легнеш рано, но до късно няма да заспиш. Дълго ще разчиташ по тавана туй, което трябва да решиш. Ще се ровиш в спомени и дати, ще възкръсваш трепети и дни и ще трупаш мълком във блюдата на сърдечните везни: радостта - и първото страдание, верността - и нейните въжа, ласките - и първата досада, клетвите - и първата лъжа. Ще претегляш, ще сравняваш скритом устните ми с нечия уста, нечии очи - с очите ми, силата - със нежността... После ще объркаш всичко и наслуки ще запълваш слепите блюда: ще поставиш любовта при скуката, навика - при любовта... Страшно ще ти е да се събудиш - по-добре е да не спиш: да си идеш - ще ти бъде трудно, да се върнеш - ще се унижиш.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Ревност-Дамян Дамянов

Прости, до днес не те обичах,

тъй както заслужаваш ти.

Съвсем ми беше безразлично

дали съм ти любим. Прости!

Дори не те и забелязвах,

че съществуваш покрай мен.

Не те ревнувах, нито пазих.

Живеех с тебе ден за ден.

И честичко сам в други влюбен,

не страдах от страха нелеп,

че може и да те загубя,

и да се влюбя... тъкмо в теб.

До днес. Но днес, незнайно как тъй,

един случаен джентълмен

ти хвърли погледче за кратко

и ти направи комплимент.

Дали на мен тъй ми се стори,

или пък тъй си бе, не знам,

но пръв път друг ми заговори,

че имам хубава жена.

Че е харесвана, че грее

с особен чар, очи и глас,

че другите съзират в нея

туй, що недосъзрях аз...

И го съзрях. В един миг. С хубост

невиждана те аз видях.

- Нима, нима ще те изгубя? -

си викнах сам във адски страх.

Нима?!... Но нещо по-нелеко

удари мисълта ми с чук:

какъв скъперник е човекът -

цени безценното до него

едва щом му посегне друг!

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

...

Човек се ражда, за да е добър

и себе си, и другите да радва,

но не веднъж под лунния бакър,

сам е плакал, от другите раняван.

А всеки има свой измислен блян,

след който може цял живот да тича,

и през света минава неразбран,

обичал силно, ала необичан.

И озлобен, настръхнал влизал в бой,

дори със тези дето силно люби

и много късно осъзнавал той,

в излишни битки колко е загубил.

А колко нежност, колко топлина,

умират в него нераздадени

на хората тъй както и деня

умира вечер, щом настъпи залеза...

...

Аз и морето

Безбройните разплакани черупки

докосват ме със свойта чернота,

и рачета от тъмните си дупки

проблясват със солена мокрота.

Студена сол нозете ми изгаря

и пяна във дланта ми се топи,

вибрират побелели морски пари

със вятър, хладината им изпил.

Как искам да съм с мидите зелени,

но тръгвам умълчана към дома

и мидите си тръгват сякаш с мене,

със мен си тръгва топлата вълна.

Сега разбирам: в топлите ми длани

е сгушено соленото море.

Във сънищата мои разлюляни

то бърза да се побере.

...

Молитва

Лермонтов

В минуту жизни трудную

Теснится ль в сердце грусть:

Одну молитву чудную

Твержу я наизусть.

Есть сила благодатная

В созвучье слов живых,

И дышит непонятная,

Святая прелесть в них.

С души как бремя скатится,

Сомненье далеко —

И верится, и плачется,

И так легко, легко...

...

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА

Ние спориме

двама със дама

на тема:

"Човекът във новото време".

А дамата сопната, знаете -

тропа, нервира се,

даже проплаква.

Залива ме с кални потоци

от ропот

и град от словесна

атака.

- Почакайте - казвам, - почакайте,

нека... -

Но тя ме прекъсва сърдито:

- Ах, моля, запрете!

Аз мразя човека.

Не струва той вашта защита.

Аз четох как някой

насякъл с секира,

насякъл сам брат си, човека.

Измил се,

на черква отишъл

подире

и... после му станало леко. -

Смутено потръпнах. И стана ми тежко.

Но аз

понакуцвам

в теория

и рекох полека,

без злоба,

човешки,

да пробвам със тази история. -

Тя, случката, станала в село Могила.

Бащата бил скътал

пари.

Синът ги подушил,

вземал ги насила

и после баща си затрил.

Но в месец, или пък

във седмица само

властта го открила и... съд.

Ала във съдът

не потупват по рамото,

а го осъждат на смърт.

Отвели тогава злодея

злосторен,

затворили този субект.

Но във затвора попаднал на хора

и станал

ч о в е к.

Не зная с каква е

закваса заквасен,

не зная и как е

замесен,

но своята участ

от книга по-ясна

му станала с някаква песен.

И после разправял:

"Брей, как се обърках

и ето ти тебе

бесило.

Не стига ти хлеба,

залитнеш

от мъка

и стъпиш в погрешност на гнило.

И чакаш така като скот

в скотобойна,

въртиш се, в очите ти - ножа.

Ех, лошо,

ех, лошо

светът е устроен!

А може, по-иначе може..."

Тогава запявал той

своята песен,

запявал я бавно и тихо

Пред него живота

изплаввал чудесен -

и после

заспивал

усмихнат...

Но в коридова

тихо говорят.

Сетне секунда покой.

Някой полека вратата отворил. -

Хора. Зад тях часовой.

Някой от групата,

плахо и глухо,

казал му:

"Хайде, стани."

Гледали хората

тъпо и кухо

сивите, влажни стени.

Онзи в леглото

разбрал, че живота

е свършен за него,

и в миг

скочил, избърсал потта от челото

и гледал с див поглед

на бик.

Но лека-полека

човека се сетил -

страхът е без полза,

ще мре.

И някак в душата му

станало светло.

- Да тръгнем ли? - казал.

- Добре.

Той тръгнал. След него

те тръгнали също

и чувствали някакъв хлад.

Войникът си казал:

"Веднъж да се свърши...

Загазил си здравата, брат."

Във коридора

тихо говорят.

Мрак се в ъглите таи.

Слезнали после на двора,

а горе

вече зората блести.

Човекът погледнал зората,

в която

се къпела с блясък звезда,

и мислел за своята

тежка,

човешка,

жестока,

безока

съдба.

"Тя - моята - свърши...

Ще висна обесен.

Но белким се свършва

със мен?

Животът ще дойде по-хубав

от песен,

по-хубав от пролетен ден..."

Споменал за песен

и нещо се сетил.

В очите му пламък цъфтял.

Усмихнал се топло, широко и светло,

отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би

тука се крие

един истеричен комплекс?

Мислете тъй както си щете,

но вие

грешите, приятелко, днес. -

Човекът спокойно, тъй - дума

след дума

и твърдо редил песента.

Онези го гледали

с поглед безумен,

онези го гледали с страх.

Дори и затвора

треперел позорно,

и мрака ударил на бег.

Усмихнати чули звездите отгоре

и викнали:

"Браво, човек!"

Нататък е ясно. Въжето

изкусно

през шията, после

смъртта.

Но там в разкривените,

в сините устни

напирала пак песента.

И тук започва развръзката, значи.

Как мислиш, читателю, ти? -

Тя, бедната дама, започна да плаче,

започна във транс да крещи:

"Ужасно! Ужасно! - Разказвате,

сякаш

като че там сте били!"...

Какъв ти тук ужас?! -

Той пеел човека. -

Това е прекрасно, нали?

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Нарисувай ми художнико, сълза

четките вземи, не ми отказвай!

Лека - като капката роса,

тежка - като зрънцето омраза.

Нарисувай ми художнико, сълза

от душата ми вземи боите.

Искам с нея аз да изразя

чувствата, които в мен са скрити.

Щом изтръгне тя със своя зов

даже от душите вледенени

стон от болка или от любов

знай, че ти си нарисувал мене.

Нежна като тихи небеса,

тъмна като вихър разбушуван

нарисувай ми художнико сълза

истинска сълза ми нарисувай.

"Сълза"

Лили Иванова

...

Минават дните - и умира с тях

от мъжка воля хранена надежда.

Напред се вече погледа не вглежда:

което чаках - мъртво го видях.

И с своята неволя примирен,

намерих в нея ази и утеха -

това поне ми дните не отнеха!

За други нощ, скръбта е ден за мен.

И ней съм предаден беззаветно,

една ми е тя днес в живота сладост;

тя срещна ме в неволята приветно,

и даде ми туй, за което младост

и сили губих да го търся щетно...

О, сладка скръб, едничка моя радост!

"Скръб"

Петко Славейков

...

Отвъд сълзата зрението идва.

И се отгръщат хребетите на страната,

в която никой не пристъпва никога.

Текат реки по нея, лунни цветове се сплитат,

в неясни знаци пътищата са притихнали.

И само оня да ме следва е роден,

който - в звездите вгледан - се усмихва.

...

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

ВЯТЪР

В мрачините стремглаво политнал,

с остър писък разсякъл просторите,

разлюля моя дом като кораб

и разтърси могъщо вратите.

И с корава ръка по стъклата

побеснял блъсна лудо прозореца

и прозореца с трясък разтворил,

вътре втурна се бурният вятър.

Като острия смях на безумен

се разсипа стъклото в следите му

и зимния студ на горите

бясно вятърът хвърли върху ми.

По стената развя като знаме

и размята високо завесата,

и от бялата свещ ми отнесе

като жълт и повехнал лист пламъка.

Аз издигам с проклятие ръцете си

и те срещам със тежко проклятие,

повилнял и стремителен вятър,

в леден пламък превърнал сърцето ми!

1924 г.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Пътека Тъжен залез кърви над гората като прясна отворена рана. С тъжен ромон звъни на житата светозарната сребърна пяна. Уморения ден догорява, плаче вятърът - сбогом навеки! Свечерява сега, свечерява над смълчаните бели пътеки. Всеки своя пътека си има, всяка бърза и търси човека... И аз имах пътека любима, и аз някога имах пътека! Още крачка - и ето го края! - Извървяна е тя, извървяна... Какво с мене ще стане, не зная, но едва ли пак пътник ще стана! Много мили неща аз разлюбих, дори погледа кротък на мама. Имах всичко... и всичко загубих - няма щастие, щастие няма! Сам да бъдеш - така по-добре е, нищо в нашите дни не е вечно! И най-милото ще отмилее, и най-близкото става далечно. Всяка клетва е само измама, всяка нежност крий удари груби. - Нека никога нищичко няма, за да няма какво да се губи! Всеки огън гори - догорява, никой извор во век не извира. Туй, което цъфти - прецъфтява, туй, което се ражда - умира. Всеки друм става тесен за двама, всяка радост е бременна с мъка. Нека никога срещи да няма, за да няма след тях и разлъка! ... Догорелия ден над гората нека само кърви като рана... Нека тъжно звъни на житата светозарната сребърна пяна Пеньо Пенев

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Аз може и да не знам

какво има в Божия Ум.

Но аз знам

какво има в Божието Сърце:

безусловна любов към мен.

Мой е умът,

който е объркан.

Мое е сърцето,

което е разбито.

Мой е виталът,

който е ранен.

Моя е душата,

която страда.

Мой Господи,

и все пак чувствам,

че Ти ме обичаш,

и все пак знам,

че Те е грижа за мен.

Любовта, която обгръща вселената,

не е нова.

Тя е стара,

древна

и вечна.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

ТОЙ УТЕШАВА СВОЯТА ЛЮБИМА Уилям Бътлър Йейтс Аз чувам Конете на Мрака - ехтящи копита, нажежени зеници, гриви, пръхтящи от мощ. Северът ги застила с леплива, лазеща нощ, Изтокът с радост потайна в зори ги връхлита, Западът рони роса и въздиша с печал, Югът сипе порой от рози в пламтящи одежди. О, щетни Сънища, Блянове, Страсти, Надежди - Конете на Злата съдба препускат сред плисъци кал. Любима, очи притвори, сърцето ти нека бие до моето, нека косата ти ме засипе без звук - дано плющящите гриви и тежкия тропот да скрие, та самотата на име Любов да си иде оттук.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Павел Матев Ти сън ли си? Или те има? Или си утринна звезда - далечна, но със близко име, която свети без следа. И ту засвети, ту угасне на моята любов лъча. Аз ту те нарека прекрасна, ту изненадан замълча. Къде отиваш? Де изчезна надеждата да бъдеш с мен? Сърцето ми, тревожна бездна - живей щастливия си плен. Мечта ли си? Или те има? Ти огън ли си? Или дим? Защо си тъй неповторима, щом този свят е повторим?! :down: СЪДБА Елисавета Багряна През улиците здрачни, през къщите, стените, през плачещия ромон на есенния ден, през този град, погребан в желязо и гранити - усещам, че ме чакаш - ликуващ и смутен. Усещам твоя поглед, отправен в тъмнината, усещам ти ръцете, протегнати насън, усещам как се вслушваш за стъпките познати и как сърцето трепва при всеки шум отвън. И аз потрепвам с тебе. Незрими нишки вплитат и теглят мойта воля, ръце, нозе, очи. И повече не мисля, и тръгвам, и не питам в какъв дом ще осъмна, къде е той и чий :love: ВИК Блага Димитрова Кога ще дойдеш ти? Когато си отида и сетните ми стъпки отехтят далече? Кога ще си със мен? Когато те зазида сред четири стени самотната ти вечер? Кога ще ме съзреш? Когато в друго рамо притисната отмина с поглед във земята? Кога ще ме зовеш? Когато видиш само, че губиш ме - далечна, чужда, непозната? Обичай ме сега, когато те обичам! Когато твоя съм, жадувай ме, зови ме! Сега простри ръце, когато ще дотичам! Че утре ще е късно и непоправимо. :down: ето някои от любимите ми по късно още... :)

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

АННАБЕЛ-ЛИЙ

-

То бе тъй отдавна в далечна страна-

в приморска страна сред мъгли.

И в тази страна бе девойка една,

наречена Аннабел-Лий.

Обичах я аз- и обичан аз бях:

в разлъка не бихме могли.

.

Ний бяхме деца-две деца в таз страна,

обкръжена от сиви мъгли,

но незкрайна любов-непозната до днес-

ме обвързваше с Аннабел Лий!-

И за нея дори да завиждат на нас

серафимите биха могли!

.

Но затуй ли - уви!- в тая морска страна,

обкръжена от вечни мъгли,-

буря есенна сви-

и уби мойта Аннабел- Лий!

И тогава от мен, в онзи траурен ден-

там роднини и близки дошли-

скриха в скъп саркофаг върху морския бряг

навсегда мойта Аннабел-Лий!

.

О, без завист-уви!-горе в ангелский хор

да ни гледат не биха могли!

И аз знам: затова-знаят всички това

във оная страна сред мъгли,-

затова там-уви!-буря есенна сви

и уби мойта Аннабел-Лий!

.

Но аз знам, че сега да обичат така,

както двама ний с Аннабел-Лий,

вече други не биха могли!-

И затуй - нито Бог в своя светъл чергог,

нито земните духове зли-

не ще разделят вече мойта душа

от душата на Аннабел-Лий!

.

Щом луната изгрей, скъпи мисли навей

за нетленната Аннабел-Лий!-

И звездите навред ми изпращат привет

със очите на Аннабел-Лий!

В нощни мрак аз съм пак- там под гробищни свод

с нея-мойта душа-и любов-и живот!-

Сякаш двама ни сбра пак в един саркофаг

любовта, там - на морския бряг!

Fingli: Автор - Едгар Алън По

НА СЕБЕ СИ ВЯРНА

Понякога аз просто искам да съм друга -

различна, но еднаква със сега.

Наричана и "странница", и "луда".

Обричана "виновна" без вина.

Да мога да заспя и да сънувам

не сънищата мои, но пак в тях

пророчеството нощно съществува

и влива се във дневния ми грях.

Тече по жилките от цветен прах,

отравя сивкавия хлорофил…

И пак при мен се връща - с моя крах

превръща ме във трън и във бодил…

И тъй грозна, порочна, но чиста

ставам себе си (потънала в тъга):

нова мисъл във ума ми се избистря,

нова песен сътворявам на листа.

Пак съм себе си! Не мога да избягам

от лудостта на бялата си странност!

Вчера - трън, вина, пощада…

Днес - отново на себе си вярна!

Fingli: Автор - Силвия

ВЯРВАМ

Още вярвам. Любов не умира.

Не и такава любов,

от която сърцето ти спира

и да срещнеш смъртта си готов.

С него в Ада да влезнете двама

и на жертвен олтар да гориш.

Да прощаваш лъжа и измама.

Да те смачкат — и пак да простиш.

Да си горд. Гордостта да преглъщаш.

Да си зрящ. Да се правиш на сляп.

Да е твоят единствен - насъщен

въздух, слънце, водица и хляб.

Не. Такава любов не умира.

Като рак пипала разпростира.

Като ръжен разравя жарта.

Няма как да се скриеш от нея.

Скътай болката в свойта душа.

Слушай - някъде славеи пеят...

НЕБЕ ОТ ОБИЧ

Не ме е страх от нищо. Тук стоя,

загърбила и болка и неверие.

Пред мен е пътя вече извървян,

зад мен - едничкото спасение:

да бъда пак каквато съм била -

открита, искрена и даваща.

Страха си аз превърнах във крила.

И с тях ще прекося живота, плаваща

в небе от обич.

Чистата Любов,

дарена ми от огъня на болката

ще бъде вече моят благослов.

Обикнала. Обичаща. И толкова...

Fingli: Автор - Мария Мичева

Публикувано изображение

Редактирано от Fingli (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Добавете отговор

Можете да публикувате отговор сега и да се регистрирате по-късно. Ако имате регистрация, влезте в профила си за да публикувате от него.

Гост
Напишете отговор в тази тема...

×   Вмъкнахте текст, който съдържа форматиране.   Премахни форматирането на текста

  Разрешени са само 75 емотикони.

×   Съдържанието от линка беше вградено автоматично.   Премахни съдържанието и покажи само линк

×   Съдържанието, което сте написали преди беше възстановено..   Изтрий всичко

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Добави ново...

Информация

Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите Условия за ползване