Премини към съдържанието
  • Добре дошли!

    Добре дошли в нашите форуми, пълни с полезна информация. Имате проблем с компютъра или телефона си? Публикувайте нова тема и ще намерите решение на всичките си проблеми. Общувайте свободно и открийте безброй нови приятели.

    Моля, регистрирайте се за да публикувате тема и да получите пълен достъп до всички функции.

     

Препоръчан отговор


Любов - магическа реалност

Павел Матев

Любов - магическа реалност,

неоскърбени светове,

в които жадно и нормално

сърцето-чудо ни зове.

То търси истина и милост,

и в синкавия полуздрач

се смесват най-необяснимо

очакван смях с нечакан плач.

И веят в тръпните дървета

нехайни, неми ветрове.

А в странен климат по полето

цъфтят заветни цветове.

Най-често във предсънно време

дъжд люляков ще зароси.

Там чуваш честни обяснения

и още вярваш на сълзи.

И накипяла правда има

във жеста, в трепета, в гласа:

или отчаян ще заминеш,

или ще вършиш чудеса.

***

Павел Матев

Ти сън ли си?

Или те има?

Или си утринна звезда -

далечна, но със близко име,

която свети без следа.

И ту засвети,

ту угасне

на моята любов лъча.

Аз ту те нарека прекрасна,

ту изненадан замълча.

Къде отиваш?

Де изчезна

надеждата да бъдеш с мен?

Сърцето ми, тревожна бездна -

живей щастливия си плен.

Мечта ли си?

Или те има?

Ти огън ли си?

Или дим?

Защо си тъй неповторима,

щом този свят е повторим?!

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
  • Отговори 4,2k
  • Създадено
  • Последен отговор

Потребители с най-много отговори

Потребители с най-много отговори

Популярни публикации

ЗАКЛИНАНИЕ Николай Христозов Не отминавай никое "обичам те", прошепнато от глас, с очи, с мълчание. То идва от пустинни разстояния и от ранена светлина изтича. Не отминавай никое "обичам те

Добрите хора лесно се обичат Добрите хора лесно се обичат. Магията е да обичаш лошите. С един от тях- най-лошия от всички, да споделиш пробитите си грошове. Да ти почерни погледа и празника

Непокорна съм, знаеш ли? автор : Гергана Шутева Такава съм... да знаеш - трудна за обичане... с тежък характер - много тежко разпятие! Като прошката - тиха, боля... при изричане! Мога твоя д

Публикувани изображения

Давид Овадия Защото те обичам, затуй си ти красива и другите те гледат със поглед възхитен. Защото те обичам, затуй оставаш млада, без бръчки под очите, без косъм посребрен. Защото те обичам, затуй си ти красива! Но не бъди надменна и хитра не бъди! Умре ли любовта ми, презре ли те сърцето, за миг ще остарееш и погрознееш ти! Аз вярвам в мълчаливата любов Давид Овадия Без думи, без красиви обещания, без упреци, без молещи уста, аз вярвам само в нямото страдане, в сподавения порив на кръвта. Очи, в които погледа не гасне, докосването нежно на ръце от клетви, от несдържан плач по ясно говорят на човешкото сърце. Тя всичките прегради побеждава! Тя - вечен огън и нестихващ зов! Как нея ще отминеш, ще забравиш? Аз вярвам в мълчаливата любов. ............................................

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Отпътуване Ще си отида аз. И ще останат птиците да пеят; и ще остане моята градина със дървото си зелено и кладенецът бял. Небето всяка вечер ще е синьо и спокойно; и ще звънят, тъй както тая привечер звъняха камбаните на старата звънарна. Онези които ме обичаха ще бъдат мъртви; и всякоя година моето селце ще става ново и в тоя кът от моята градина, цъфнала и бяла, ще скита моята душа. Ще си отида аз; и сам ще бъда без огнище, Без клонесто дърво, без кладенеца бял И без небе лазурно и спокойно ... И ще останат птиците да пеят. Хуан Рамон Хименес

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Обичах те

----------

А. С. Пушкин

Обичах те и любовта ни е възможна,

във мен не е угаснала съвсем,

но нека повече не те тревожи,

не искам да тъжиш във този ден.

Обичах те, без думи и надежда,

Покорно, ревностно - раним,

а любовта ми бе тъй искренна и нежна

и нека тъй да бъде с другия любим.

превод от руски - darkterminal

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Обичах те

----------

А. С. Пушкин

Обичах те и любовта ни е възможна,

във мен не е угаснала съвсем,

но нека повече не те тревожи,

не искам да тъжиш във този ден.

Обичах те, без думи и надежда,

Покорно, ревностно - раним,

а любовта ми бе тъй искренна и нежна

и нека тъй да бъде с другия любим.

превод от руски - darkterminal

Благодаря за страхотното стихче :P

Наистина много ми хареса и мисля че от днес и на мен ще бъде едно от любимите :)


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Морска вълна

Дантели се диплят в моите нозе,

със страст и любов ме прегръщат,

изпълват със щастие моето сърце,

далече ме носят и връщат.

Разплела, разпуснала буйни коси,

вълната се хвърля в брега си

и в нейната песен морето шепти.

Тя носи загадка с дъха си -

дъха на безкрайното синьо море

със своята шир безгранична.

Все трепка красиво с прозрачни криле

вълната красива, обична.

Луната

Луната изплува със ясно лице

и злато изля над земята -

красива, блестяща, с туптящо сърце

загреба с ръце в тъмнината.

Приседна на лодчица сребърна в миг,

невидим слуга я понесе,

проблесна от радост прекрасният лик

и звезден се шепот разнесе.

Луната заплува в безкрайната шир,

в море от прекрасни дантели -

високо в небето, в спокойство и мир,

далеч - сред зведиците бели.

Петя Дубарова

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Финли

Робърт Бърнс

Кой чука в този късен час

Аз чукам - каза Финли

Върви си, всички спят у нас

Не всички - каза Финли

Не зная как си се решил

Реших се - каза Финли

Ти май си нещо наумил

Май нещо - каза Финли

При тебе да излезна вън

Ела де - каза Финли

Нощта ще минеме без сън

Ще минем - каза Финли

При мен да дойдеш току виж

Да дойда! - каза Финли.

До утре ти ще престоиш

До утре. - каза Финли

Ще ти отворя, ала чуй

Отваряй - каза Финли

Ни дума някому за туй

Ни дума - каза Финли

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Песен за антракта

Когато изглежда,

че няма надежда,

че всичко е свършено вече -

недей се смущава,

недей се прощава,

недей се предава, човече.

Кажи: не ми пука

от таз несполука -

аз мога, аз вярвам, аз зная,

че въпреки факта

това е антракта,

това е антракта - не края.

От огън опърлен,

от всички захвърлен,

затворен в най-тъмната стая -

недей се спотайва,

недей се отчайва -

кажи си: това не е края!

Кажи: Не ми пука

от таз несполука -

аз мога, аз вярвам, аз зная,

че въпреки факта

това е антракта -

не края!

Н. Йорданов

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Светочи ночи!

В такой темноте

Холодно очень

И люди все спят.

Но вдохновенные звезды

горят!

Светят —

и нам освещают

страницы

Снов серебристых…

Дрожат на ресницах…

Светлой слезинкой бегут

по щеке,

Тихо зовут к поцелуям влюбленных…

И исчезают в чертогах бездонных —

Утро покажется

вдалеке.

* * *

Кусочек льда.

Далекий взгляд.

Цветочный травяной наряд.

Столбы огней,

Зеленый смог…

Прими, согрей —

Наш путь далек.

Повсюду темные леса,

Холодный блеск уснувших глаз,

Неслышимые голоса;

Ночной костер давно погас…

Давно погас…

Здесь две Луны

В когтях ветвей,

И синий дым…

Мы — две кометы, две сестры

В малиновых огнях летим!

Какие звездные поля

Открылись там — в воде, внизу;

Она шутила: „Нет меня —

Я снег, одетый в бирюзу“.

И все мешалось: синий дым,

Кусочек льда, зеленый луч;

И все летело, мы — летим

В цветной туман, с янтарных круч.

И в золотой круговорот,

Сквозь буйство призрачных морей

Крылатый вихрь меня несет

С крылатой спутницей моей.

Алексей Суздальцев

* * *

Я разрываюсь между небом и землей:

Я таю от молитв и от объятий.

О Господи, пошли же мне покой! —

Средь храмов, куполов, и средь распятий

Его ищу я. Духом обратясь,

Я прорезаю стены взором в небо…

Отец, наша святая связь

Меня спасает от мирского бреда!

Ты силу мне даешь — она, как крылья,

Меня несет по бурным водам дней:

Я не погибну, задохнувшись пылью —

Я буду жить, укутавшись в елей!

Алена Стронгина

Публикувано изображение

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Търсех бряг Тичах по стъпки изплашени; в люлка от истини спях; блъсках се в мисли объркани.... Бях аз вълна. Нямах бряг. Късах звезди от небето; плетох венец от сълзи; тръгвах натам, накъдето знаех, че зреят мечти. Спирах до рани оголени; гонех се с лъч светлина; стисках в студените длани късче сърдита луна. Борих се с есенни бури; раждах умора и страх; криех се в глупави думи... Бях аз вълна. Търсех бряг. Ирена

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Финли

Робърт Бърнс

Кой чука в този късен час

Аз чукам - каза Финли

Върви си, всички спят у нас

Не всички - каза Финли

Не зная как си се решил

Реших се - каза Финли

Ти май си нещо наумил

Май нещо - каза Финли

При тебе да излезна вън

Ела де - каза Финли

Нощта ще минеме без сън

Ще минем - каза Финли

При мен да дойдеш току виж

Да дойда! - каза Финли.

До утре ти ще престоиш

До утре. - каза Финли

Ще ти отворя, ала чуй

Отваряй - каза Финли

Ни дума някому за туй

Ни дума - каза Финли

малко Офф-топик:

Това е едно от любимите ми стихотворения. От тук е и никът ми (Фингли), малко преиначен, за да не е съвсем 1:1. Ни дума някому за туй... Публикувано изображение

Вало - Благодаря ти :)

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

ВЪЛШЕБНИЦА

Пейо Яворов

Душата ми е пленница смирена,

плени я твоята душа! - пленена,

душата ми е в тихи две очи,

Душата ми те моли и заклина:

тя моли; - аз те гледам; - век измина ...

Душата ти вълшебница мълчи.

Душата ми се мъчи в глад и жажда,

но твоята душа се не обажда,

душата ти, дете и божество ...

Мълчание в очите ти царува:

душата ти се може би срамува

за своето вълшебно тържество.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Боричкания, сълзи, кърви: -

последни сме - да бъдем първи!

Човешка суета.

“Честит” бил царят, “клет” бил робът -

не е ли и за двама гробът

единствена врата?

Пейо Яворов

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Мрак. Вълнение. И страх.

Звук. Искра проблясва. Трясък.

Остър писък. Тишина.

Черно... с силен, ярък блясък.

Тъпа болка. Ярост сляпа.

Страх. Мълчание. Сълзи.

Мисъл ясна. Непозната.

Вопъл "Стига! Спри! Умри!"

И отново тишина...

Виждаш ясно - тъмнина.

Липсват чувста - празнота.

Няма хора. Самота...

Песен. Смяташ, че летиш.

Падаш... Сън? Но ти не спиш.

Чувстваш нужда. Но защо?

Търсиш нещо? Но какво?

Нямаш сили. Спираш... Не!

Плачеш. Питаш "Накъде?".

Виждаш мрака в светлината.

Търсиш глас във тишината.

Искаш сила, но боли.

Молиш прошка, но уви.

Чакаш милост. Търсиш знание.

Казваш нещо? А?

Стенание...

* * *

Излъгано е. Съжалявай с мен.

За да четеш е нужно да е след въздишка.

За да разбираш трябва да си в плен

на нещо, дето много си го искал.

Светослава Димова

2001

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Ты не ответишь мне, я не задам вопроса.

Я промолчу , и я уйду.

Забытые слова я повторял тебе

Всё тише – я просто ухожу.

Ты, наверно, помнишь, как мы любили.

Осень не забудет, а мы забыли.

Чувства льются через края:

Я так хочу вернуть тебя.

Руки моей коснись, как снег целует осень.

Так быстро и легко простить.

И – кругом голова, но слов моих уже

Не слышишь – я просто ухожу.

Александр Малинин

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Я помню чудное мгновенье: Передо мной явилась ты, Как мимолетное виденье, Как гений чистой красоты. В томленьх грусти безнадежной В тревогах шумной суеты Звучал мне долго голос нежный И снились милые черты. Шли годы. Бурь порыв мятежной Рассеял прежние мечты, И я забыл твой голос нежный, Твой небесные черты. В глуши, во мраке заточенья Тянулись тихо дни мои Без божества, без вдохновенья, Без слез, без жизни, без любви. Душе настало пробужденье: И вот опять явилась ты, Как милолетное виденье, Как гений чистой красоты. И сердце бьется в упоенье, И для него воскресли вновь И божество, и вдохновенье, И жизнь, и слезы, и любовь. 1825 г.А.С.Пушкин

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

ЗАЩО МЪЛЧИШ Пейо Яворов Защо мълчиш - смутена, бледна? Какво, боиш ли се от мен? За мен скръбта е - чуй - безвредна, че в нея аз съм закален. За всеки удар на съдбата усмивка само имам аз; - въз мен да падат небесата - ще бъда хладен и тогаз. Без срам, без страх - кажи ми право, що на душата ти тежи? За миг си дай сърце кораво, - с едничка дума ми кажи! ..................................................... О, тъй ли?... Нищичко! Тогава прощавай вече... И така между ни нищо не остава; за сетно сбогом дай ръка! А то - безумен - мислех ази, разглезено дете, че ти край мене леено щеш погази от люлка хранени мечти; че ти ще хвърлиш взор победен над тях - веч твоя кръв и плът, и редом с мен - подвижник бледен -. ще тръгнеш в трудния ми път. Душа ми беше възжелала с мен равно да те възвися, - просторите на идеала за теб отворени да са. И ти тогава отвисоко погледнала би на света и угризение жестоко смутило би ти съвестта. Защото ясно би видяла, че леността е срамен дял, когато - нива възбуреняла - светът е на труда предял. Трудът да служиш на доброто, против неправдата - борба! С войнишка гордост на челото! Ах, то завидна е съдба! Не, ти не си била родена за труд такъв, - такъв живот; и - с робско мляко откърмена - как би могла ти без хомот! В харема на глупец - робиня, и жертва на порочен гнет... Хомот да е! - Хомот - светиня и майчин скъп, свещен завет. Душата ми е пуста: буря кратка помете всичко там. Напразно вече следа бих дирил от мечтата сладка по тебе, образ потъмнял! Далече, цял век далече са от мен миражите на вчерашния ден. Все пак аз помня: ти дойде желана, дойде с душа лист още неизписан, лист бяла книга. В своя вехта рана перо намокрих: в спомени улисан, посегнах аз и писах без покой, от болка се превивах - и писах с кръв и гной. Че ти не бе живяла - а живота бе мене пък задавил. И той свари с проклети писмена на богоскота душата ти чрез мене да нашари. Перо послушно - копие на цар. . . Раних аз твоя дух и своя чар. В очакване, боязън непонятна владееше предчувствията мои; изгубих те - пустиня необятна. . . Чух змийски съсък в спомените свои. Перо послушно, копие на цар! - Раних аз твоя дух, убих и своя чар.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

малко Офф-топик:

Това е едно от любимите ми стихотворения. От тук е и никът ми (Фингли), малко преиначен, за да не е съвсем 1:1. Ни дума някому за туй... Публикувано изображение

Вало - Благодаря ти :angry:

Хах, и на мен ми е едно от любимите, все още го помня наизуст... ;)

Автор : Пеньо Пенев

Пътека

Тъжен залез кърви над гората

като прясна отворена рана.

С тъжен ромон звъни на житата

светозарната сребърна пяна.

Уморения ден догорява,

плаче вятърът – сбогом навеки!

Свечерява сега, свечерява

над смълчаните бели пътеки.

Всеки своя пътека си има,

всяка бърза и търси човека...

И аз някога имах пътека любима,

и аз някога имах пътека!

Още крачка – и ето го края! –

Извървяна е тя, извървяна...

Какво с мене ще стане, не зная,

но едва ли пак пътник ще стана!

Много мили неща аз разлюбих,

дори погледа кротък на мама.

Имах всичко...и всичко загубих –

няма щастие, щастие няма!

Сам да бъдеш – така по-добре е,

нищо в нашите дни не е вечно!

И най-милото ще отмилее,

и най-близкото става далечно.

Всяка клетва е само измама,

всяка нежност крий удари груби. –

Нека никога нищичко няма,

за да няма какво да се губи.

Всеки огън гори-догорява,

никой извор во век не извира.

Туй, което цъфти – прецъфтява,

туй, което се ражда – умира.

Всеки друм става тесен за двама,

всяка радост е бременна с мъка.

Нека никога срещи да няма,

за да няма след тях и разлъка.

Догорелия ден над гората

нека само кърви като рана...

Нека тъжно звъни на житата

светозарната сребърна пяна...

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

*** Понякога... мислено ще си тръгвам... ще си вярвам че искам така... ще се смея, без теб ще осъмвам... сякаш АЗ пожелавам това... Понякога... ще се връщам разкаяна... Ще навеждам пред тебе глава... Сякаш аз съм отново виновната... сякаш грешна пред теб съм дошла... Но понякога... ще се връщам в реалното - ще те търся незрима в нощта, ще се спъвам и ще падам понякога... и ще плача... но пак ще вървя... Станка Пенчева *** Къде си ти? Не свети в твойта стая, но зная, че си тук, че си сама. Завърнах се. За първи път разкаян. За първи път оставам у дома. Не е ли вече късно да остана? Измъчих те. До смърт те изтерзах. Какво ти връщам? Нежност разпиляна. Уста с горчиви бръчки покрай тях. Какво ти нося? Две ръце, с които, да те докосна ме е срам дори. Къде си ти? Вдигни лице сърдито. Възмездие поискай. Удари. Вратата черна покажи ми с тази немилвана ръка като платно. В лицето ми извикай, че ме мразиш или дори, че ти е все едно. Заслужил съм очите ти студени. Заслужил съм ги с хиляди вини. Ти ставаш. Приближаваш се до мене. Невидима, ти казваш: "Остани". Веселин Ханчев

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

В цъфналата ръж

------------------------------

Робърт Бърнс

Идейки си запъхтяна

вечерта веднъж,

Джени вир-водица стана

в цъфналата ръж.

Джени зъзне цяла, Джени

пламва изведнъж.

Бърза, мокра да колени,

в цъфналата ръж.

Ако някой срещне някой

в цъфналата ръж

и целуне този някой

някого веднъж,

то нима ще знае всякой

де, кога веднъж

някога целувал някой

в цъфналата ръж?

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

ВИК Кога ще дойдеш ти? Когато си отида и сетните ми стъпки отехтят далече? Кога ще си със мен? Когато те зазида сред четири стени самотната ти вечер? Кога ще ме съзреш? Когато в друго рамо притисната отмина с поглед във земята? Кога ще ме зовеш? Когато видиш само, че губиш ме - далечна, чужда, непозната? Обичай ме сега, когато те обичам! Когато твоя съм, жадувай ме, зови ме! Сега простри ръце, когато ще дотичам! Че утре ще е късно и непоправимо. Блага Димитрова

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Автор : Веселин Сариев

Вечност

А ние се докосваме в съня си

и в спомена от всички векове –

без правото от теб да се откъсна

и се преселя в други светове.

Космическият хаос е измама

в порядъка на белите неща.

Самотен съм. И нищо, че сме двама

в безкрайната загадка на нощта.

Нарязан е навеки небосвода

на хиляди магически луни –

в тях може би вселенската природа

ще се открие, ще се съхрани.

И ще завие нежно пелената

след дверите на паметта,

преди да сме докоснали земята,

преди да сме напуснали смъртта.

Преди хилядолетия в кръвта ни

да потече всемирната любов,

ще изплетат космическите тръни

за вечността безкрайното кълбо.

И ще отминем с нея в необята

През зейналата пропаст на калта:

в кристалната душа на планината

или на кладата на съвестта.

Непознатото

Срещнахме се. И ме омагьоса.

А духът ти сякаш го познавам.

Светлината ти ще каже кой съм,

щом разсее верската забрава.

И ще се опомня, ще се видя,

в миг ще си омръзна, и умислен

аз ще виждам бисер в тази мида,

дето бисер няма и не липсва.

Но умът ми, пазен за ръцете,

ще погали щастието – то е

думата – загадка за сърцето,

пазена за чужди и за свои.

Думата – по-крехка и от рима

и свещена като теб, аз зная,

че ще ми нашепва твойто име,

за да го забравя най-накрая.

И ръката само ще докосне

времето, с което се прощава

светлината – за да скрие кой съм

от живота, който продължава.

Тя

Защо обича мен, а ме прокужда

и в самота потъва всеки път.

И любовта за моя дух бе чужда,

макар изстрадана до кръв и плът.

Дали не чувства и не съществува,

макар да страда и да се теши.

Ухото на планетата не чува

плача на примирените души.

Но ме отвлича в слънчевата бездна –

несъвършен, като пропуснат блян.

Сълзата се налива и изчезва

в световния словесен океан.

Но ме погалва с дългите си пръсти,

с най-вярната милувка – на дъжда.

Една надежда може да покръсти

и да убие своите чеда.

Какво се крие в нейното безвремие,

смирение – погром или копнеж?

Да взимаш от живота вдъхновение –

дали това е форма на грабеж.

О, може само в миг да оживее

и да изплува тайнственият лик.

Какво е тя – идеята за нея

или пък тя самата в този миг.

Из „Преодоляване на страха „

Обходили света, мечтите в здрача –

не мога да повярвам – още плачат.

И вярват, че нощта ще бъде лунна

и златна, а нощта е неразумна.

Тогава те обзема страх безумен

и мислиш си – страхът е скудоумен,

и мислиш, че страхът е само плява.

И тъй страхът ти се опредметява.

И обетова образа ти – тоя,

примамливия образ на героя,

в мигът, когато словото разбира

че този страх в душата не умира.

Свещена митологийо, прости ми,

че разумът се ражда независим.

И не разбивай светлото ми име

в железните гърди на своя пристан.

Че в бялата сакралност на полето

дървото се руши и избледнява –

в безкрайната душа на битието,

когато вертикалът се смалява...

Тогава и познанието пада

и ни премазва, в чувствата ни сяда.

И ни отнема, както ни раздава,

това, което ни уеднаквява.

Земята ни – сълзата вкаменена –

като тотем в безкрайната вселена;

и в нея ти, от мигане по-кратък,

с хилядолетията си – летиш нататък...

Нагоре! И посоката те мята –

и теб, и бъдещето ти – върху крилата.

Неуловим в мига, духът изтича

и ти тежи небето като притча.

И си безлюден, и си сам с небето,

което ти тежи на раменете.

Върни се с мен, ела от необята,

върни се честна, предана и свята,

ела, душа, измамена от ласки –

в живота си ще видиш много маски...

В живота има всичко, няма време,

за да умрем, защото сме родени

да бъдем вечни в тази страшна есен,

когато и светът е станал бесен.

И прелетя в миг грачещият гарван

над мене, за да мога да повярвам.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

У. Шекспир - Сонет № 130 превод Валери Петров *** Устата й не са корали нежни; очите й не са съвсем звезди; тя няма "къдри-злато"; "преспи снежни" не бих нарекъл нейните гърди. Не й е "бяла лилия" ръката; страни "същински рози" няма тя; дъхът й не напомня аромата, излъхван от априлските цветя. Не пърха като нимфа тя, признавам; гласът й като арфа не звънти; но все таки, Бог вижда, не я давам за никоя от "дивните жени", залъгвани от другите поети със хиляди сравнения превзети.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

selia, благодаря.Обожавам Шекспировите сонети...

"...

Но твоята любов и доброта

запълниха завинаги следата,

която злата хорска клевета

във тъмните ми бръчки отпечата.

И само ти си радост или страх,

голяма болка и душевна рана..

за всеки друг съм мъртъв - оковах

сърцето си в невидима стомана!

В такава бездна запокитих аз

и страх, и нужда от човешка близост,

че днес едвам долавям този глас

на хули, на хвалебствия и низост.

Аз чувам само твоя дъх до мен...

Светът без теб е глух, опустошен..."

Шекспир

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Това нека бъде специално за теб infinity1305 Шекспир Сонет 75 Това си за жадния ми взор: прохладен дъжд през много жарко лято. И с тебе аз съм вечно във раздор като лихвар със скритото си злато. Ту аз ликувам, ту слухтя едвам, ту вeчно дебна, пълен със злорадства. Ту бих желал да бъда с теб сам и ту да блесна с моите богатства. Понякога като след празник сит и жаждущ след това до утомление. Без своя радост, само с теб честит, надежда моя, щастие, мъчение. И ден след ден така се мъча тайно безкрайно беден и богат безкрайно.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Добавете отговор

Можете да публикувате отговор сега и да се регистрирате по-късно. Ако имате регистрация, влезте в профила си за да публикувате от него.

Гост
Напишете отговор в тази тема...

×   Вмъкнахте текст, който съдържа форматиране.   Премахни форматирането на текста

  Разрешени са само 75 емотикони.

×   Съдържанието от линка беше вградено автоматично.   Премахни съдържанието и покажи само линк

×   Съдържанието, което сте написали преди беше възстановено..   Изтрий всичко

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Добави ново...

Информация

Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите Условия за ползване