Премини към съдържанието
  • Добре дошли!

    Добре дошли в нашите форуми, пълни с полезна информация. Имате проблем с компютъра или телефона си? Публикувайте нова тема и ще намерите решение на всичките си проблеми. Общувайте свободно и открийте безброй нови приятели.

    Моля, регистрирайте се за да публикувате тема и да получите пълен достъп до всички функции.

     

Препоръчан отговор


Робиндранат Тагор В тревата избелява скелет на животно. Изсъхналите кости — присмех зъл на Времето — ме учат: Твоят край, горди човече, е като краят на добичето, което вече не пасе — защото, източи ли се до последна капка кипналото вино на живота ти, захвърлена ще бъде чашата завинаги. Аз викам в отговор: Моят живот не е само това, което плаща наема си с пропадналите кости, за да изгуби всичко. Никога смъртните ми дни не могат да поберат докрай всичко, което съм помислял и почувствал, спечелил и дал, чул и изрекъл. Умът ми често е пресичал предела на Времето — нима за да спре завинаги накрая пред границата на трошащите се кости? Плътта ми и кръвта не могат никога да бъдат мярка на тази истина, която съм самият аз; дните и миговете нямат силата да я изтрият с подритванията си; крайпътният разбойник Прах не смее да й ограби цялото имущество. Смърт, не приемам твоето внушение, че аз съм само най-голямата шега на Бога, пълното изтребление, градено с цялото богатство на Безкрайния! Тя ми остави цветето на своята усмивка, а взе плода на мъката ми. Плесна с ръце и каза, че спечелила. Пладнето беше с поглед на безумец. Червена жад вилнееше в небето. Отворих кошницата — цветето бе мъртво. *** Аз се будя и този път, когато нощта си отива, когато светът отново разтваря всеки свой цвят — и това е безкрайно чудо. Огромни острови са потъвали в бездната неназовани, звезди са били ограбвани от последната искра на светлината си, безбройни епохи са губели всички свои товари. Световни завоеватели са изчезвали в сянката на едно име зад смътни легенди, велики нации са издигали кулите на тържеството си единствено като дар на неумолимия глад на прахта. Сред тази стапяща се тълпа от отхвърлени моето чело приема освещаването на светлината — и това е безкрайно чудо. Аз оставам още един ден с Хималаите, със съзвездията небесни. Аз съм тук, дето в бушуващото море бесният танц на Ужасния е размерен от гръмкия негов смях. Вековете, над които са блясвали и помръквали кралски корони като мехури, са оставили своите подписи по кората на това древно дърво, под чийто древен клонак ми е дадено да поседя още един ден — и това е безкрайно чудо. *** Помислих си, че имам да й кажа нещо, когато нашите очи се срещнаха на пътя. Но тя отмина и сега то се люлее ден и нощ като ненужна лодка по безкрайния прибой на часовете — нещото, което имах да й кажа. То сякаш плава в есенните облаци към недостъпна цел и разцъфтяло във вечерните цветя, дири изгубените свои думи в залеза. Като светулките то трепка в моето сърце, за да открие собственото си значение в здрача на отчаянието — нещото, което имах да й кажа

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
  • Отговори 4,2k
  • Създадено
  • Последен отговор

Потребители с най-много отговори

Потребители с най-много отговори

Популярни публикации

Фрагменти Здравейте! Аз дишам. Все още съм тук. И някак небрежно, по детски живея. Блян сътворявам от форма и звук. После въздишам и чезна по нея. Случва се често. Събарям стени. Има в жив

Добрите хора лесно се обичат Добрите хора лесно се обичат. Магията е да обичаш лошите. С един от тях- най-лошия от всички, да споделиш пробитите си грошове. Да ти почерни погледа и празника

ЗАКЛИНАНИЕ Николай Христозов Не отминавай никое "обичам те", прошепнато от глас, с очи, с мълчание. То идва от пустинни разстояния и от ранена светлина изтича. Не отминавай никое "обичам те

Публикувани изображения

Сърцето ми е в Шотландия

Робърт Бърнс

Сърцето ми не е тук, а в скъпата страна,

след гъвкавите стъпки на литнала сърна,

след пулса разбушуван на бягащ млад елен.

Където и да ида, живее властно в мен

на севера в сърцето тя, родната страна,

страна благословена, велика и една.

Където и да скитам - печален, тъжен, сам,

аз хълмове сънувам и мислите си там

възвръщам - в планините, затрупани от сняг

и в родните долини се връщам тъжен пак

и може би в горите под буйни дъждове

сама смъртта печалния ми край ще изкове.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Морската пяна

Една вълна се удари в брега

Разби се и се раздели с морската пяна

Разделиха се…

Завинаги

Аз ги наблюдавах

И двете по своему красиви

Умряха. Изчезнаха.

Мъчно ми беше за морската пяна

Тя приличаше на мен

Сведох глава и

продължих да се разхождам

по брега,

макар и да бях на стотици

километри далеч

от него…

Бях си вкъщи и пишех

Може би дори гледах телевизия.

Не помня вече…

Продължих да се разхождам

По плажната ивица

Песъчинките се лепяха по

мокрите ми, боси крака…

Размърдах пръсти

Може би си мислех за морската пяна

За вълната или пък

За Теб приютила се в сърцето ми

Повя хладен вятър,

Изтръпнах,

а пясъкът весело се размърда:

"Виж се на какво приличаш?"- каза ми.

Странно… на какво ли приличам?

На гларус или водорасло,

залепнало за хлъзгава скала …

Далечен мирис на море

Солен вкус на сълзи

И мекоостър вятър

врязващ се в гърдите ми,

водата плискаше наоколо…

…не беше само шум

от мивката във кухнята.

Усилен ли беше телевизора?

Едно раче ощипа босият ми палец

Почти не го усетих…

Чувствах носталгия

По залеза… По някого..

Липсваш ми

Аз ревнувам - може би от времето

От приятно повяващия бриз

От вятъра заравящ пръсти в косата ти

Тъжно ми е заради морето

И заради морската пяна

Тя приличаше на мен …

Дочух далечен вик

Хората се разбуждаха,

Деца дойдоха да си играят на плажа…

Липсват ми веселието

Детските игри, морето …

Липсваш ми и Ти…

Защо не чувам телевизора?…

Вяра Киркова

Мокра тъга

Денят е облякъл сива премяна

и, измокрен до кости, потръпва от студ -

няма песен на птици и изгреви няма -

в свойте мокри обувки той ходи обут.

Сред дърветата крачи - заслушан и ням,

тъжна приказка в сълзи разказват листата,

а Живота - безсмъртен, суров, но голям,

е разстлал свойте тайни, стаен във тревата.

В наметало зелено неспалия вятър

измива очите си с жива вода,

свойте буйни коси този ден ще размята

да отвей и довява пак нова тъга.

Монотонна, на пръсти, дъждовна и чиста,

част от сивата дреха на мокрия ден,

по лицето ми в краски безцветни изписва

мокри щрихи тъгата и слива се с мен.

Светлана Стайкова

Редактирано от aniiv (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Габриела Мистрал СОНЕТИ ЗА СМЪРТТА 1. Ще те простра в земята, в прегръдките й неми, подобно нежна майка детето си заспало, и като люлка сладка земята ще приеме изстрадалото твое и потъмняло тяло. Земя и прах от рози ще сипя мълчалива и в синкавата мека мъглица на луната останките ти леки ще се топят пленени. Ще си отида с песен за мойта мъст красива, че в този ров потаен на никоя ръката за твойта шепа кости не ще спори със мене! 2. Умората ми дълга ще натежи обаче и ще рече душата на свойта клета плът, че повече не иска товара й да влачи по пътя розов, дето доволните вървят. До себе си ще чуеш как упорито рият и друг покойник идва в града студен и ням. Ще чакам търпеливо съвсем да ме покрият... и после цяла вечност ще си говорим там! Тогава ще узнаеш защо и неузряла за гробовете тъмни плътта ти без насита, бе нужно да заспиш ти отрано сън зловещ. Ще блесне светлината, съдбите ни огряла: ще разбереш, че двама събраха ни звездите и ти, съюза скъсал, бе длъжен да умреш. Превод от испански Атанас Далчев и Александър Муратов ********************* Пол Елюар ДОБЪР ДЕН, ТЪГА! Добър ден, тъга! Сбогом тъга! Ти си вписана в линиите на тавана. Ти си вписана в очите, които обичам. Ти не си най-страшното бедствие, защото и у най-жалките устни оставяш усмивка. Добър ден, тъга! Любов на отзивчиви тела. Всесилие на любовта, чиято ласка възниква внезапно, като чудовище без плът... Глава разочарована, тъга с прекрасен лик. ********************* Димчо Дебелянов Любовта ми се болно усмихна и подире подсмръкна и кихна... Аз й рекох: послушай ме ти, няма веч да те бъде - прости! Тъй напразно ще пръскам пари, само гробът сакати цери. Вместо топли компреси, хинин, да ти дам ли аз хапче стрихнин? Хайде, миличка, то не боли... Ще го глътнеш без мъка, нали? Любовта ми се кротко усмихна, а подире подсмръкна и кихна... Шарл Бодлер КОТКИТЕ Душите влюбени и учените бледи обичат котките - могъщи същества, които много им приличат по това, че търсят топлина и че са домоседи. Жадуват знание и пламенна наслада, покоя търсят те и в бездните дори; да може гордостта у тях да усмири, за свой вестител би ги взел навярно ада. Замислени стоят във поза благородна - големи сфинксове в пустиня неизбродна, унесени във сън от тайнствени мечти: трепти игрив рояк от искрици магични по техните тела и златен прах блести със звездна красота в очите им мистични.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Надежда (Или "За риба" - както искате) Продадох пролетта за червеи. Презрелите жита се хилят сбръчкано. Червиви ябълки не помнят времето, когато били цвят. А аз си седя пред мътния вир и чакам... Мое


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Робиндранат Тагор Океане велик от неща, в тъмнината на твоите дълбини, казват, имало перли и бисери неизброими. Много вещи гмурци неуморно ги дирят. Ала аз не желая да бъда сред тях. Светлината, която проблясва от твойта повърхност, неизвестната сила, която повдига гръдта ти, музиката, която подлудява вълните ти, и танцът, който подскача по твоята пяна, са ми достатъчни. Ако някога те ми дотегнат, ще се спусна на твоето недостигнато дъно, където ме чака смърт или съкровище. *** В тревата избелява скелет на животно. Изсъхналите кости — присмех зъл на Времето — ме учат: Твоят край, горди човече, е като краят на добичето, което вече не пасе — защото, източи ли се до последна капка кипналото вино на живота ти, захвърлена ще бъде чашата завинаги. Аз викам в отговор: Моят живот не е само това, което плаща наема си с пропадналите кости, за да изгуби всичко. Никога смъртните ми дни не могат да поберат докрай всичко, което съм помислял и почувствал, спечелил и дал, чул и изрекъл. Умът ми често е пресичал предела на Времето — нима за да спре завинаги накрая пред границата на трошащите се кости? Плътта ми и кръвта не могат никога да бъдат мярка на тази истина, която съм самият аз; дните и миговете нямат силата да я изтрият с подритванията си; крайпътният разбойник Прах не смее да й ограби цялото имущество. Смърт, не приемам твоето внушение, че аз съм само най-голямата шега на Бога, пълното изтребление, градено с цялото богатство на Безкрайния! Тя ми остави цветето на своята усмивка, а взе плода на мъката ми. Плесна с ръце и каза, че спечелила. Пладнето беше с поглед на безумец. Червена жад вилнееше в небето. Отворих кошницата — цветето бе мъртво. *** Аз се будя и този път, когато нощта си отива, когато светът отново разтваря всеки свой цвят — и това е безкрайно чудо. Огромни острови са потъвали в бездната неназовани, звезди са били ограбвани от последната искра на светлината си, безбройни епохи са губели всички свои товари. Световни завоеватели са изчезвали в сянката на едно име зад смътни легенди, велики нации са издигали кулите на тържеството си единствено като дар на неумолимия глад на прахта. Сред тази стапяща се тълпа от отхвърлени моето чело приема освещаването на светлината — и това е безкрайно чудо. Аз оставам още един ден с Хималаите, със съзвездията небесни. Аз съм тук, дето в бушуващото море бесният танц на Ужасния е размерен от гръмкия негов смях. Вековете, над които са блясвали и помръквали кралски корони като мехури, са оставили своите подписи по кората на това древно дърво, под чийто древен клонак ми е дадено да поседя още един ден — и това е безкрайно чудо.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Помниш ли, помниш ли тихия двор, тихия дом в белоцветните вишни?- Ах, не проблясвайте в моя затвор, жалби далечни и спомени лишни- аз съм заключеник в мрачен затвор, жалби далечни и спомени лишни, моята стража е моят позор, моята казън са дните предишни! Помниш ли,помниш ли в тихия двор шъпот и смях в белоцветните вишни?- Ах, не пробуждайте светлия хор, хорът на ангели в дните предишни- аз съм заключеник в мрачен затвор, жалби далечни и спомени лишни, сън е бил, сън е бил тихия двор, сън са били белоцветните вишни! ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Целувам те ,а искам да е той, прегръщам го, а искам да си ти. И двама ви лъжа с моите лъжи безброй, така изкусно ,че вярвам в тях почти. Той е бурята необуздана, дето ме носи към непознати брегове, брегове, от които връщане няма, които ме тласкат към още грехове. Ти ми даваш сигурност, закрила, ти си моя пристан, моя бряг, от твойта нежност черпя сила, след буря морето при теб ме носи пак. Прости ми за лъжите безкрайни, прости ми-да лъжа няма да спра. В моя свят има хиляди тайни, без тях не бих успяла да ви задържа. Искам него,искам и теб, между сърце и разум как да избера. Де да бяхте един човек, за този човек бих била готова да умра! ---------------------------------------------- Обичам мъжете, които до дъно ме пият с очи. Които с мълчание питат, но тяхната сила личи. Които не искат от мене да бъда добра или зла, а просто така ме приемат и аз ги приемам - така. Които без мене не могат, защото не мога без тях. Които са сладка тревога, в която се хвърлям без страх. Които цветя ми откъсват от своите пъстри души. Които ме чакат до късно макар че светът се руши. Които са с длани горещи че огън да паля от тях. Които за всичко се сещат, а знаят че всичко е прах. За мен, недостъпната дето жадуват в достъпни легла. И все ми напомнят момчето, което остава мечта... ------------------------------ Не се лъжи, че ме познаваш. Не съм това, не съм това, пред теб,което се явява със жестове и със слова. От най-различни интереси човекът - мъж или жена - на някого да се хареса държи на всякаква цена. И аз - на теб. Но ме тормози подробност дребничка на вид: не се ли блъскам не за онзи, същинския, във тебе скрит? На теб не ти ли липсва също да бъдеш истински - кураж? Не сме ли всички ние всъщност не живи хора, а - мираж? ----------------------------------------- Отплата Защо си днес ти блед и мъчалив, защо не се посмееш, пошегуваш? Какво, ревнуваш ли?Нима боли, нима, загубвайки ме, ти тъгуваш? Край огъня се грееше и ти, но мъките ми бяха ли известни? За тебе плаках и се причестих, и пях молитвено смирени песни. Сега - свободен си.Върни се там и ако можеш - забрави веднага и мен, и моя сън - горчив и ням, на който днес самичка се полагам. Иди при нея, мене прокълни - аз даже, както трябва, не обичам; мен и снегът валящ ме пияни, и всяка нова песен ме развлича. Ел.Багряна -------------------------------------------------------------------------------- Екот Неумело подавам ти нежна ръка. Недодялано името сричам. Непонятно как бързо ме обзема греха. Непохватно с очи те събличам. Недовиждам - навярно живота със теб. Недочувам, заслушан в сърцето - неподправен, забързан през моята степ, нероден от копита, тих екот. Неетично е, мисля, да свалям звезди. Некоректно било би навярно. Не на място и някак си с доста вреди. Неестествено с вкус на невярно. Не обичам така – аз съм бистра вода. Не харесвам когато се лъже. Не използвам ни думичка, за да вредя - независимо кой ми е длъжен. Затова махам НЕ пред умелата длан и пред името, гордо до сричка. Грях понятен усещам, във мене събран и умело с очи те събличам. И когато не виждам живота без теб и заслушан в сърцето, усетя те, неподправена, бързаща в моята степ, знам, че ти си причина за екота.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Роза в сърцето

Роза в сърцето си реших да посадя

Намерих обичта и кръвта червена

Разкъсах го, с тръните розата положих

Обгърнах я със болката така студена

С рози закичвам се, за да ухае любовта

за да не вехне в стъклени, студени вази

за да не паднат сухи, мъртви в сутринта

в сърцето си забождам ги...и нежно пазя...

Но черен мрак се спуска... мен обгръща...

целува крила нежни, в сърцето посадени

като цветя...тъй крехки - детски сънища...

Обича ли той трендафила, розите червени?

Прилив

Когато в морето

докосна сърцето

на прилив могъщ

ми се иска да смея

с вълни да се слея

капки топъл дъжд

в дъга да превърна

с вятър да тръгна

нашир и надлъж

В капка безмерна

душата си черна

да облея веднъж

Да бъда сълзите

пламък в очите

на свидния мъж

Когато в морето

докосна сърцето

на прилив могъщ...

Вяра Киркова

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Тръгнал дядо за Златица,

изгубил си ръкавица.

Там играла на поляна

Малка мишчица Гризана,

ръкавичката видяла

и на топличко се свряла.

Ей го мокър и подплашен

тича Зайо от горица.

Спира го на пътя прашен

дядовата ръкавица.

- Кой на топло там се гуши? -

пита Зайо дългоуши...

- Аз съм мъничка Гризана.

Кой си ти, та страх ме хвана?

- аз съм Зайо Средногорски,

крия се от думи хорски -

каза Зайо боязливо

и попита предпазливо:

- В тая топла ръкавица

мир дали ще да намери

мойта, плахата душица?

- Влез, самичка ми е скучно! -

рече Гризла благозвучно.

Подир малко иде Лиса.

(То без нея що ли бива?)

Насред пътя се курдиса

и лукаво се подсмива.

- Кой е в тая ръкавичка? -

пита хитрата кумичка.

- Мишка мъничка гризлива

тук на топло си почива,

Зайо-байо Средногорски,

скрит от лоши думи хорски.

Ами ваша милост кой е

и защо ни безпокои!

- Аз съм златната лисица

и желая да се стопля

в вашта чудна ръкавица.

- Влез, макар че сме мнозина,

но нали ни си роднина!

Тръгна Вълчо от гората

по работа към селата.

Спира той на пътя прашен -

гладен, настървен и страшен.

Ръкавичката съглежда,

да подуши се навежда,

но усеща я, че шава

и запитва той тогава:

- Чия уплашена душица

крий се в тая ръкавица?

- Тук на топло си почива

мишка мъничка гризлива,

Зайо-байо Средногорски,

скрит от лоши думи хорски,

още нашата кумица,

златокожата лисица.

ами ваша милост кой е

и защо ни безпокои?

- Аз съм Вълчо от Балкана,

гост желая да ви стана...

- Влез, макар че сме мнозина,

но нали си ни роднина!

Подир малко всички сещат

цяла земя разлюляна -

иде рошава Мецана,

в ръкавицата надникна

и юнашки се провикна:

- Чия уплашена душица

крий се в тая ръкавица?

- Тук на топло си почива

мишка мъничка гризлива,

Зайо-байо Средногорски,

скрит от лоши думи хорски,

още нашата кумица,

златокожата лисица,

Кумчо-вълчо от балкана,

гост на нашата покана.

Ами ваша милост кой е

и за що ни безпокои?

- Аз съм рошава Мецана,

гост желая да ви стана.

- Влез, макар че сме мнозина,

но нали си ни роднина!

Събрали се те другарски,

разположили се царски

в ръкавичката на друма

и отворили си дума...

Скоро дядо от Златица

се завърна да потърси

свойта топла ръкавица.

Зер, ако я намери,

баба с кремък ще го дере...

И вървейки, и кашлейки,

насред пътя той се спира

и душата му примира,

сърце му се разтреперва -

гледа, гледа и не верва:

ръкавичката му шава,

миша глава се подава

и опашка от лисица,

и парченце от ушенце,

едно късче кожух мечи,

светят остри зъби нечи...

- Какво мислиш бре, човече! -

дядо сам на себе рече

и ръкави си възпрете,

и с тоягата удари,

и повтори и потрети...

Вечерта дома го срещна

неговата баба стара:

дядо лов с колата кара

и засмян дори до уши,

той лулата важно пуши...

Елин Пелин

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Я могу относиться проще, Не пытайся меня исправить. Мы друг другу кидаем фразы, Не мечтая себя прославить. Мы искали в сознании тайны, Мы постигли загадки и точности, А сейчас у нас кто-то крайний, И в делах появилась срочность. Как в болоте, увязли в сомнениях, Ослеплённые путаем двери. Наши чувства не в наших владениях, На иглу мы прочно подсели. На иглу наших боли и страха, Что в народе зовётся ночной. И постигла проблема, как плаха В сантиметрах надо мной и тобой. автор:...

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

ВАЖА - ПШАВЕЛА

1861-1915

Грузински поет и белегрист. Псевдоним на Лука Павлович Разикашвили

Ти смееща се изпод вежди

Ти смееща се изпод вежди,

ще ме убиеш някой път.

Целуваш ме сега, а утре

пред други ще разкриеш гръд.

Проклет от Бога нека бъде

часът на мойта самота,

когато в него като мълния

проблесна твойта красота.

Защо помислих, че във тебе

побран е целият всемир,

че ти си слязъл от небето

на земния живот кумир ?

Защо ти дяволска утеха,

с горчилка ме опи тогаз ?

Жената вечно е коварна.

Лъжата й, повела нас,

е мост от косъм върху бездна

и в бездната ще падна аз !

Превод Николай Кънчев

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Раздяла Всичко свършва за миг: две изстинали длани, две очи, като два неочаквани ножа. Сняг вали. Аз се връщам с две кървави рани. И не знам де ще спра,де глава ще положа. Сняг вали. И летят часове, дни, недели. Сняг вали и вали над неверен и верен. А сега накъде? Толкоз пътища бели, само пътя към тебе е черен. Г.Джагаров

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

:Здравейте и поздравления за страхотната тема.Някои от любимите ми стихотворения са написани,но ето нещо и от мен.

ИЗцЯлО

1.Не,аз не искам да те помня,

защото споменът разделя.

Превръща в минало сезоните.Препречва път.

брой недели.

2.Обичам те

на всеприсъствие-

на дъното на всяка мисъл

и на върха на всяко чувство,

където съдържам истинска.

3.Началото е край на края.

Тук няма никаква загадка:

когато любовта е трайна,

тя се раздава без остатък.

4.И пак цял и неподвластен

но истини или заблуди,

защото знам какво е щастие:

не мога да обичам друга.

Това е засега-друг рат повече Публикувано изображение и поздравление много са хубави всичките-браво :whist:

Редактирано от prosto edna jena (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

и аз ще допринеса малко ПРЪСТЕН За твойто тихо идване, което все още в мен отеква като гръм за даденото и назад не взето за прошката, че с теб съм и не съм за думите понякога спестени за ласките,които не спести за силата ,която видя у мене когато беше най безсилна ти за туй,че бе на мое име пръстен и твоя лош,и твоя хубав час на твоя малък пръст наместо пръстен горещите си устни слагам аз! В.Ханчев

Редактирано от klio_didi (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Автор Дамян Дамянов Не трябва да те търся. Няма! Не бива да те виждам. Няма! Не можеш да ме любиш. Няма! Завинаги от теб ще си отида. Ще се превърна в сянка - невидимка. И цял в мълчание ще се зазидам! Но само, само да не те обичам - това не мога да ти обещая!... И страшното тогава ще настъпи: останала съвсем, съвсем без мене, без мойте тромави и тежки стъпки, без моя поглед, без гласа ми дрезгав, без моята любов, така безкрайна, ти цялата във студ ще се загърнеш, от себе си сама ще се уплашиш. И пак във всичко ще ме преоткриваш: ръцете ми - в прегръщащия вятър, очите ми - в звездите дето падат, гласа ми дрезгав - в тишината мъртва, а любовта ми - в цялото пространство. Когато се уплашиш, ме извикай! Където да съм, твоя глас ще чуя, защото все ще слушам тишината... Ако е късно, о, ако е късно, отдън земята жив аз ще изляза, ще тръгна с ветровете, със звездите, със тишината, с цялата вселена, със всичко, от което съм направен. Ако не аз, то моята мечта.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Култово стихотворение :)

Елена

Булка метър и полвина,

риба мренка във гърба,

дупе като мандолина,

цици - две полукълба!

Ей това е тя - Елена,

джобният формат жена,

само за любов родена

и за мъжка сладина!

Лека, пъргава, чевръста,

цяла тръпнеща за мъж,

дупе врътка, чупи кръста,

сякаш вика: Ха де, дръж!

Като две прасенца живи

циците играят, ах!

Погледите похотливи

жадно кацат върху тях!

Цици бели, затрептели,

чий ли мъжки сте късмет?

Ах, години опустели

мои седемдесет и пет!

Йосиф Петров

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

-Защо да се разделяме със злоба?

Защо да се разделяме със мъст?

-Не,там,където има мъртва обич,

не може да не се издига кръст!

-Защо да не запазим още нещо

от миналото,оживяло в нас?

-Със мъртъвци не искам да се срещам!

Без друго подир някой ден и час

и нас животът ще осъди...

-Защо приятели да не останем пак?

Д.Дамянов

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Една жена ще дойде. Ще разтреби,

нещата ти с любов ще подреди

и после на прозореца до тебе

в мълчание добро ще поседи.

Ще бъдеш разтревожен от жената,

която изведнъж те сполетя.

Но тя ще се усмихва в тишината

и ти ще й повярваш, че е тя.

Завинаги при тебе ще остане,

при хаоса на твоя мъжки дом.

И твоите приятели пияни

без укор ще посреща, мълчешком.

И твоите посоки многобройни

свободно ще събира във една.

Ще бъде с тебе в дните неспокойни

и в нощите, защото е жена.

Тя другите мъже ще възхищава

и всички ще те питат: "Откъде

може да я намериш ти такава?"

Ще казваш: "Тя самичка си дойде..."

Петър Анастасов

********************************

Камелия Кондова

Късно посвещение

Как не искам да порасна, мамо!

Вместо с цвете - идвам със кошмари.

Вместо мъжко рамо - твойто рамо

от сълзите ми горещи пари.

И от мойте седмични потопи

ред не идва - ти да се изплачеш.

Тази твоя обич доживотна

все воюва и отлага здрача.

Ала здрачът идва неизбежен -

песен в изпълнение на брадва.

И разбирам колко много нежност

разпилях, но не, по който трябва.

Много късно почнах да събирам

светлина от всяка жива рана.

Само ти, за Бога!, не умирай.

Щом порасна - майка ще ти стана!

****************************************

Мая Дългъчева

ЖЕНАТА-ПОЕТ

И я видях - в сияние обвита,

кръжеше като лебед,

цопнал в блато.

От глезените тънки до гърдите

тя бе жена.

Нататък беше лято.

Сред миризми на вино, завист, клюка,

се носеше

усмихната и бяла.

Говореше с щурците и капчука.

Тя бе душа,

едва покрита с тяло.

Какъв ли вихър странен я довея

в света на грях, велможи,

не-поети,

не знам.

Но щом луната взе да тлее,

остана тя.

И продължи да свети.

Навярно ни е пратена отгоре,

за да разкрие

тайната небесна -

когато блатото обятия разтвори,

да се превърнеш в патица

е лесно.

Но истинският лебед

бяло пее

и гали тинята, и плаче скрито,

додето блатната коричка изтънее

и бликне

езерна вода.

След туй отлита.

****************************

Добри Жотев

Нежност

Нощта прегърна тишината и заспа.

Не знам по-ласкави очи от твоите.

По-милваща ръка не знам.

Под погледа ти будната тревога

заспива укротена.

Под пръстите ти викащата мъка

превръща се в добра човешка скръб,

по-хубава от всяка радост,

от всяко тържество.

Помилвай ме!

Аз минах много пьтища по тая пръст.

Научих много мъдрости.

Но досега не съм открил

ни по-добра, ни по-дълбока мъдрост

от мъдростта

да бъдем нежни!

Не знам по-галещо присъствие от твоето.

По-искащи обятия не знам.

Вземи ме в себе си!

*************************************

Евтим Евтимов

HЕЗАВЪРШЕHО ПОСВЕЩЕHИЕ

Жена на болката,

една жена,

жена, ах, колкото

земя една.

И не за спиране,

и не за брод.

Едно събиране,

един живот.

И не обятие

на огън прост.

Едно разпятие -

един Христос.

Жена - врата

отвъд света.

**********************

Блага Димитрова

До Утре

Без любов от днес нататък ще живея.

Независима от телефон и случай.

Няма да боли. И няма да копнея.

Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.

Няма да съм бледа подир нощ безсънна -

но и няма да запламти лицето.

Няма вдън земя от мъка да потъна -

но и няма да политна към небето.

Няма да съм лоша - но и няма вече

жест като безкраен хоризонт да сторя.

Няма да ми притъмнява - но далече

няма да ми се отваря цел простора.

Няма вечерта да дочакам изморена -

но и утрото за мен не ще изгрява.

Няма от слова да зъзна вкочанена -

но и няма да изгарям над жарава.

Няма да заплача на жестоко рамо -

но и няма от сърце да се засмея.

Няма да умирам аз от поглед само -

но и всъщност няма вече да живея.

*********************************

Предчувствие

*

По един - не знам какъв! - закон,

щом заплаче в тъмното Вивалди

и лъкът изтръгне тръпен стон,

все ще чуваш звън на есмералди.

*

Все ще се усещаш осенен

с гърча тих на носталгични мисли.

Ще те пари огън с цвят зелен.

Мрачини над теб ще са надвисли.

*

Ти ще тръгваш все и все към мен.

Без да искаш ще въздишаш тежко.

Ще се чувстваш смъртно наранен.

Ще ти става пусто, болно, жежко.

*

Ще пълзи по твойте нерви смут.

Ще усещаш пулса си забавен.

Ще те лъхва ненадеен студ

от живота - до полуда равен.

*

По един - не знам какъв! - закон,

щом край тебе зазвучи Вивалди

и лъкът заплаче с нисък тон -

все ще чуваш звън на есмералди.

*

16 февруари 1992 г.

Феникс

Редактирано от MELL (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

О Т Д А Л Е Ч А В А Н Е

~

Надпис на гроба на Андрей Германов...

~

"Аз всичко ще докосна с доброта,

преди в отвъдното да ида..."

~

Когато много силно те боли,

недей посяга да мъстиш:

омразата изпепелява тоя, който мрази.

Когато много силно те боли –

отдалечавай се.

Отдалечавай се през времето от дребното,

от близкото, от болката от писъка –

нали след десет хиляди години

в могъщото движение на космоса

сред здрача на Великата прохлада

ще бъде все едно дали сте се целунали

прашинки две, докоснати в безкрая,

нали ще бъде все едно

дали те е боляло?

Отдалечавай се. Потъвай в своето,

със живата вода на свойта сила

наплискай живата си рана.

И любопитните ще видят после там,

където е ударила стрелата,

как светят бистри капки златен клей.

И тъй, додето златен станеш цял.

~

Андрей Германов

************************************

Александър Геров

Ч У В С Т В О

Бе чувството ни отлетяло...

Сбогувахме се в оня ден.

И ти ми каза на раздяла:

- Мисли понякога за мен!

"Мисли за мен." А аз не мислех.

Аз като филм те преживях.

Аз те забравих и улисан,

по много пътища вървях.

Сега, излишен и самотен,

навлизам в свойте старини.

Звъни нарядко телефона

и по погрешка все звъни.

Девойката коси разкошни,

с винтяга и със панталон

не се провиква вече "Пощаа!",

минавайки край моя дом.

И ме обзема безутешен

копнеж. И искам аз, смутен,

на първия случайно срещнат

да викна: "О, мисли за мен!"

Дано не си ти като мене!

Дано те гледат в тези дни

очи, от обич озарени,

каквито имах аз преди.

Редактирано от MELL (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Събудете се, демони на плътта и душата!

Днес

в любовните небеса ме възнасяйте,

утре е късно.

Беше време, когато се сплитаха диво телата!

Беше време, когато крещеше душата-езичница!

Като сън отминава Хрисовата възраст.

Събудете се, демони на плътта и душата!

Днес

крещете от ужас, крещете от ярост,

утре е късно.

Беше време, когато сияйеше в здрача сълзата.

Беше време, когато тъгата витаеше елегично.

Като сън отминава Христовата възраст.

Събудете се, демони на плътта и душата!

Днес

ви викам отчаян, греховни стенания,

утре е късно.

Аз събличам любовната риза пред светлината!

Аз събличам любовната риза пред светлината!

Като сън отминава Христовата възраст.

* * *

Има време за всичко, моя грешна душа,

докато не почука смъртта на вратата.

Има време за всичко,

има време за всичко -

за безсмъртна любов

и за смъртна омраза.

Господи,

запиши с елегичната кръв на ноща -

не познах по-красив от греха на душата!

Утре.

Утре почукай на мойта врата.

Нека утре да бъде любовната казън.

Има време за всичко, моя грешна душа,

докато не отглъхне гласът на живота.

Има време за всичко,

има време за всичко -

за безсмъртен живот

и за смъртните рани.

Господи,

запиши с елегичната кръв на ноща -

не познах по-жесток от любовния грохот!

Утре.

Утре почукай на мойта врата.

Нека утре ме имат любовните гарвани.

Има време за всичко, моя грешна душа,

докато не заспим в тая люлка Земята.

Има време за всичко,

има време за всичко -

аз не моля за милост.

Безсмъртен е здрачът.

Господи,

запиши с най-трагичната кръв на ноща:

Аз бях блудният

Грешният.

Прокълнатият.

Утре.

Утре почукай на мойта врата.

Нека утре разпъне душата палачът.

Гълъбина Лозанова

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

ТИ ИСКАШЕ

Ти искаше да бъдеш волна и сама,

да нямаш родни връзки, свиден кът,

да скиташ с вятъра по цялата земя,

да не поглеждаш минатия път.

Ти искаше от недостигнат връх

света да видиш долу - дребен, уморен, -

да вкусиш острия, пронизващ лъх

на най-далечното, неминато море.

Ти искаше живота ти да бъде сън,

родина - целият разтворен свят,

а вложи всичко - свят, живот и сън -

в две топли устни, в две очи с променлив цвят.

Елисавета Багряна

*******************************************

БЕЗ ЛЮБОВ

Без любов от днес нататък ще живея.

Независима от телефон и случай.

Няма да боли. И няма да копнея.

Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.

Няма да съм бледна подир нощ безсънна -

но и няма да ми запламти лицето.

Няма вдън-земя от мъка да потъна -

но и няма да политна към небето.

Няма да съм лоша - но и няма вече

жест като безкраен хоризонт да сторя.

Няма да ми притъмнява - но далече

няма да ми се отваря цял простора.

Няма вечерта да чакам изморена -

но и утрото за мен не ще изгрява.

Няма от слова да зъзна вкочанена -

но и няма да изгарям над жарава.

Няма да заплача на жестоко рамо -

но и няма от сърце да се засмея.

Няма да умирам аз от поглед само -

но и всъщност няма вече да живея.

Блага Димитрова

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Усещам те Целуваш ме и заминаваш ма път далечен и тъй труден. Сама оставам и чакам миг да се завърнеш. Парфюмът ти усещам, да те целуна искам, а те няма, ръка протягам, но къде си? Като мираж изчезваш щом те пожелая. Бъди до мен- сърцето моли, люби ме- тялото изрича. Върни се,но не ме оставяй, защото те обичам.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Когато си на дъното на пъкъла

Когато си най тъжен и злочест

От парещите въглени на мъката

Си направи сам стълба и излез

Светът когато мръкне пред очите ти

И притъмнява в тези две очи

Сам слънце си създай и от лъчите

Създай си стълба и по нея се качи

Когато от безпътица премазан си

И си зазидан в четири стени

От всички свои пътища премазани

Нов път си направи и сам тръгни

Трънлив и зъл е на живота ребуса

На кръст разпъва нашите души

Загубил всичко, не загубвай себе си

Единствено така ще го решиш.

***

Обичам те! Но между нас

крещи на суетата воят.

Затуй не чуваш моя глас,

тъй както аз не чувам твоя.

Не знаейки кому крещим,

като звезди в пространства слепи,

един край друг ще прелетим.

В две шепи изгоряла пепел.

***

Дамян Дамянов

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Ако животът е един антракт, безсмислен е актьорският ни опит. Ти мъкнеш като охлюв своя страх, затваряш се във себе си при допир. А ехото във твоя празен дом е дълго като расо на отшелник. Ни с ключ от думи, ни с любовен взлом проникнаха във твоя весел делник. Ти, който можеш с лекота дори да разбереш душата на дървото - вземи парче дърво и сътвори едно човече, да не си самотен. Когато се завърнем пак в пръстта, когато ще сме някак си умрели и с театрални думи на уста ни заизпращат смешни Пулчинели - ще падне смях, ще се повдигне в миг завесата и твоето човече ще извести със тембър на трагик, че ти си тук, макар да си далече. Ще светят жълтеникаво в нощта на злобата очите - като пещи. И ще заемат своите места и хора, и палячовци, и вещи. Добромир Тонев

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Добавете отговор

Можете да публикувате отговор сега и да се регистрирате по-късно. Ако имате регистрация, влезте в профила си за да публикувате от него.

Гост
Напишете отговор в тази тема...

×   Вмъкнахте текст, който съдържа форматиране.   Премахни форматирането на текста

  Разрешени са само 75 емотикони.

×   Съдържанието от линка беше вградено автоматично.   Премахни съдържанието и покажи само линк

×   Съдържанието, което сте написали преди беше възстановено..   Изтрий всичко

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Добави ново...

Информация

Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите Условия за ползване