Премини към съдържанието
  • Добре дошли!

    Добре дошли в нашите форуми, пълни с полезна информация. Имате проблем с компютъра или телефона си? Публикувайте нова тема и ще намерите решение на всичките си проблеми. Общувайте свободно и открийте безброй нови приятели.

    Моля, регистрирайте се за да публикувате тема и да получите пълен достъп до всички функции.


Препоръчан отговор

Обичам те такъв какъвто си

Обичам очите ти с цвят на море

Обичам устните ти шепнещи

Обичам ръцете ти търсещи

Обичам те и ти го знаеш

Боли ме когато те няма

Боли ме когато заспивам

Боли ме когато те желая

Боли ме и ти го знаеш


Как да живея с мъката ,

с лъжи и измами

и колко ще издържи

сърцето мое за да забрави

страданието което ми причини.

Ден и нощ покой да нямам

от твоите измамно красиви очи,

от твоите думи тъй сладки

като плевели растат

и оплитат душата ми страстно

и морят ме ,морят...

До кога ще живея в копнежи,

да зърна твоето лице

да докосвам с устни скалите студени

да доплувам до твоето сърце ..

До кога кажи ....


Живота бил красив

Ха – ха каква лъжа

живота е бодил

дявол в човешка кожа .

Какъв е моят живот?

Защо ли питам -

Впрегната като в хомот

да не мога да залитам.

Какъв ти живот живеем

затънали до гуша ,

в тревоги и нищета .

Живот ли е това –

От тинята не мога да изляза,

да плюят всички върху мен

и хулите човешки да прежаля

препъвайки се всеки ден.

Животът е една измама

блато от грешни души

по-грешна от мене няма,

от грешката ми ти се поучи .

Не искам аз ти да страдаш,

страданието за мене остави.

Усмивки и любов даряваш

но не за мен бяха те уви.

Живота е игра жестока

руска рулетка може би,

спусъка натискаш ти полека

натискай смело - няма да боли.

Автор - Анастейша

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
  • Отговори 4,2k
  • Създадено
  • Последен отговор

Потребители с най-много отговори

Потребители с най-много отговори

Популярни публикации

Фрагменти Здравейте! Аз дишам. Все още съм тук. И някак небрежно, по детски живея. Блян сътворявам от форма и звук. После въздишам и чезна по нея. Случва се често. Събарям стени. Има в жив

Добрите хора лесно се обичат Добрите хора лесно се обичат. Магията е да обичаш лошите. С един от тях- най-лошия от всички, да споделиш пробитите си грошове. Да ти почерни погледа и празника

ЗАКЛИНАНИЕ Николай Христозов Не отминавай никое "обичам те", прошепнато от глас, с очи, с мълчание. То идва от пустинни разстояния и от ранена светлина изтича. Не отминавай никое "обичам те

Публикувани изображения

A Ramble in St. James's Park

Much wine had passed, with grave discourse

Of who fucks who, and who does worse

(Such as you usually do hear

From those that diet at the Bear),

When I, who still take care to see 5

Drunkenness relieved by lechery,

Weent out into St. James's Park

To cool my head and fire my heart.

But though St. James has th' honor on 't,

'Tis consecrate to prick and cunt. 10

There, by a most incestuous birth,

Strange woods spring from the teeming earth;

For they relate how heretofore,

When ancient Pict behan to whore,

Deluded of his assignation 15

(Jilting, it seems, was then in fashion),

Poor pensive lover, in this place

Would frig upon his mother's face;

Whence rows of mandrakes tall did rise

Whose lewd tops fucked the very skies. 20

Each imitative branch does twine

In some loved fold of Aretine,

And nightly now beneath their shade

Are buggeries, rapes, and incests made.

Unto this all-sin-sheltering grove 25

Whores of the bulk and the alcove,

Great ladies, chambermaids, and drudges,

The ragpicker, and heiress trudges.

Carmen, divines, great lords, and tailors,

Prentices, poets, pimps, and jailers, 30

Footmen, fine fops do here arrive,

And here promiscuously they swive.

brkAlong these hallowed walks it was

That I beheld Corinna pass.

Whoever had been by to see 35

The proud disdain she cast on me

Through charming eyes, he would have swore

She dropped from heaven that very hour,

Forsaking the divine abode

In scorn of some despairing god. 40

But mark what creatures women are:

How infinitely vile, when fair!

brkThree knights o' the' elbow and the slur

With wriggling tails made up to her.

brkThe first was of your Whitehall baldes, 45

Near kin t' th' Mother of the Maids;

Graced by whose favor he was able

To bring a friend t' th' Waiters' table,

Where he had heard Sir Edward Sutton

Say how the King loved Banstead mutton; 50

Since when he'd ne'er be brought to eat

By 's good will any other meat.

In this, as well as allthe rest,

He ventures to do like the best,

But wanting common sense, th' ingredient 55

In choosing well not least expedient,

Converts abortive imitation

To universal affectation.

Thus he not only eats and talks

But feels and smells, sits down and walks, 60

Nay looks, and lives, and loves by rote,

In an old tawdry birthday coat.

brkThe second was a Grays Inn wit,

A great inhabiter of the pit,

Where critic-like he sits and squints, 65

Steals pocket handkerchiefs, and hints

From 's neighbor, and the comedy,

To court, and pay, his landlady.

brkThe third, a lady's eldest son

Within few years of twenty-one 70

bWho hopes from his propitious fate,

Against he comes to his estate,

By these two worthies to be made

A most accomplished tearing blade.

brkOne, in a strain 'twixt tune and nonsense, 75

Cries, "Madam, I have loved you long since.

Permit me your fair hand to kiss";

When at her mouth her cunt cries, "Yes!"

In short, without much more ado,

Joyful and pleased, away she flew, 80

And with these three confounded asses

From park to hackney coach she passes.

brkSo a proud bitch does lead about

Of humble curs the amorous rout,

Who most obsequiously do hunt 85

The savory scent of salt-swoln cunt.

Some power more patient now relate

The sense of this surprising fate.

Gods! that a thing admired by me

Should fall to so much infamy. 90

Had she picked out, to rub her arse on,

Some stiff-pricked clown or well-hung parson,

Each job of whose spermatic sluice

Had filled her cunt with wholesome juice,

I the proceeding should have praised 95

In hope sh' had quenched a fire I raised.

Such natural freedoms are but just:

There's something generous in mere lust.

But to turn a damned abandoned jade

When neither head nor tail persuade;


To be a whore in understanding,

A passive pot for fools to spend in!

The devil played booty, sure, with thee

To bring a blot on infamy.

brkBut why am I, of all mankind, 105

To so severe a fate designed?

Ungrateful! Why this treachery

To humble fond, believing me,

Who gave you privilege above

The nice allowances of love? 110

Did ever I refuse to bear

The meanest part your lust could spare?

When your lewd cunt came spewing home

Drenched with the seed of half the town,

My dram of sperm was supped up after 115

For the digestive surfeit water.

Full gorged at another time

With a vast meal of slime

Which your devouring cunt had drawn

From porters' backs and footmen's brawn, 120

I was content to serve you up

My ballock-full for your grace cup,

Nor ever thought it an abuse

While you had pleasure for excuse -

You tht could make my heart away 125

For noise and color, and betray

The secrets of my tender hours

To such knight-errant paramours,

When, leaning on your faithless breast,

Wrapped in security and rest, 130

Soft kindness all my powers did move,

And reason lay dissolved in love!

brkMay stinking vapors choke your womb

Such as the men you dote upon

May your depraved appetite, 135

That could in whiffling fools delight,

Beget such frenzies in your mind

You may go mad for the north wind,

And fixing all your hopes upon't

To have him bluster in your cunt, 140

Turn up your longing arse t' th' air

And perish in a wild despair!

But cowards shall forget to rant,

Schoolboys to frig, old whores to paint;

The Jesuits' fraternity 145

Shall leave the use of buggery;

Crab-louse, inspired with grace divine,

From earthly cod to heaven shall climb;

Physicians shall believe in Jesus,

And disobedience cease to please us, 150

Ere I desist with all my power

To plague this woman and undo her.

But my revenge will best be timed

When she is married that is limed.

In that most lamentable state 155

I'll make her feel my scorn and hate:

Pelt her with scandals, truth or lies,

And her poor cur with jealousied,

Till I have torn him from her breech,

While she whines like a dog-drawn bitch; 160

Loathed and despised, kicked out o' th' Town

Into some dirty hole alone,

To chew the cud of misery

And know she owes it all to me.

brkAnd may no woman better thrive

brkThat dares prophane the cunt I swive! 165


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Хмм..., не бях наясно с тази подробност, за съжаление доколкото съм наясно не съществува превод на БГ, а аз не притежавам необходимите способности за създаването на такъв - не бих си позволил да го "оскверня" (:

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

"...а слънцето огряваше морето и страшно силно светеше в небето. Опитваше се то със всички сили, да укроти вълните - светлосини. Но нещо странно имаше в това, защото бе средата на ноща..." "Алиса в огледалния свят", Луис Карол

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
  • 2 седмици по-късно...

„Сред шепите на планината броди шепот

от чисти изворни води и меки листи...

Ти пак вървиш, превърнат целия във трепет

и носиш цялата вселена в своите мисли...

И ти вървиш към този ден, към тези думи,

които шепнат изворите и тревата.

И ти вървиш, а спомен като златна шума

отново пали и полето, и гората...”

Автор: Воймир Асенов


Зелена е смъртта

Зелена е смъртта, зелена

като отворена врата,

като трева новородена

под каменната й пета,

като гъсеница, която

дървото люлчино гризе

и влачи алчно към зората

копринените си криле.

Но без да знаем...без да знаем,

врата отваряме веднъж

и гледаме – върви сияен

като самия въздух мъж

и хляб ни носи, мед и вино,

а под петите му блести

и пърха пеперуда синя,

и сякаш по вода лети.

И както пием, както пеем

и под сърцата нож държим,

тя се издига постепенно

и става огън, става дим,

вода и суша, хляб и въздух,

дърво, а някой ден гора,

докато кацне и замръзне

в отровените ни гърла.

Докато някой ден животът

отново се превърне в смърт

и първобитни, допотопни

пороите му завалят,

и цялата земя осъмне

в убийствена зеленина

и не останат върху хълма

едно дете, една жена.

О, аз не мога, аз не искам

да се превърна в стълб солен,

очи затварям и затискам

и твоите очи до мен

и в сухия бетон заровен

дочувам през дъха ти аз

как никне – сляп, недоотровен –

животът, по-голям от нас.

Автор: Георги Борисов

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Жестоко за двама Бутилка стар коняк / за по-изискано. Пет приказки / за мода и за друго. един изтъркан виц./ Полуусмивка. Открадната целувка, / първа... Дежурното "недей" на женски глас, с което всъщност те повикват. Две бели фигури от страст. Интимното око на синя лампа. И сладка топлина на полумрак на голото легло на тиха музика. А после - / неизменната цигара. Дими цигарата за двама, като жестока рана тлее. Почуква вече празната касета./ Вие./ И всичко свършва. Обичам те - ми казваш ти / със своя неуверен глас. И молиш ме настойчиво, страхливо / да ти повторя същото и аз. Обичам те - но как да ти го кажа в тази тишина. Лъжа, защо ти е лъжата? Целувам те - но тебе ли целувам? Лежа до теб, коса в коса,/ прегръщам те и те забравям. И не че има друга. / И не чети си хлътнала по мене, а просто бе/ поредната игра, с която търсехме любимия, любимата и се отдалечавахме завинаги от тях. Иля Велчев

Редактирано от марги (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове


Червено вино снощи пих,

ни капка не остана;

горещо чело снощи крих

в къдриците на Ана.

Дори беднякът изнурен,

познал небесна манна,

не е по-радостен от мен

в прегръдките на Ана.

Царе, делете си света

от Инд, та до Савана !

На мен ми дайте хубостта

и кротостта на Ана.

Не искам друга , та дори

и щерка на султана,

по устните ми щом гори

целувката на Ана.

Върви си дневна светлина !

Ти, мършава Диана,

скрий тази блеснала луна,

че ще се срещам с Ана.

Катранена и тъй добра,

ела ти, нощ желана !

Донес ми ангелски пера -

да пиша все за Ана !

Властта и черквата крещят,

крещят какъв ще стана.

По дяволите да вървят,

а аз-при мойта Ана !

Пред някой чародей сега

да можех да застана

и да поискам три неща -

то първото е Ана ! ...

Робърт Бърнс

Превод : Цветан Стоянов

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Ето и някои от моите любими стихотворения(и текстове на песни).До колкото видяха никъде досега небяха постнати.


Ако владееш се когато всички

Треперят, а наричат теб страхлив.

Ако на своето сърце едничко

се довериш, но бъдеш предпазлив.

Ако изчакаш, без да се отчайваш

наклеветен не сееш клевета

или омразен злоба не спотайваш,

но ни премъдър ни пресвят си ти!

Ако мечтаеш, без да си мечтател,

ако си умен, без да си умник.

Ако срещаш Краха - зъл предател-

еднакво с Триумфа - стар циник.

Ако злодеи клетвата ти свята

превърнат в клопка и ти го понесеш,

или пък видиш сринати нещата

градени с кръв - и почнеш нов градеж.

Ако накуп пред себе си заложиш

спечеленото,смело хвърлиш зар.

Изгубиш и започнеш пак, и можеш

да премълчиш за неуспеха стар.

Ако заставиш мозък, нерви, длани

и изхабени - да ти служат пак

и крачиш, само с волята останал,

която им повтаря:"Влезте в крак!"

Ако в тълпата Лорда в теб опазиш,

в двореца - своя прост човешки смях.

Ако зачиташ всички, но не лазиш,

ако от враг и свой не те е страх.

Ако запълниш хищната минута

с 60 секунди спринт поне.





Ако ти си отидеш за миг,

ще заровя очите в облак

и тежко на земята тогава.

Нито дъжд.

Нито сняг.

Нито слънце.

Само мъка от там ще вали,

заличила последните стъпки

на съня,

който с мен с разделя

и превръща се в черна неделя

Нито път.

Нито сън.

Нито вик.

Ако ти си отидеш за миг

Евтим Евтимов


Помня лято с дъх на пясък

южно слънце с меден блясък

и зелени бисерни вълни...

И любовта ни


от морска пяна


Виждам как танцуваш боса,

като огън светлокоса,

и китара шеметно звъни...

Ти пак притваряш

за миг очи

една китара

за теб звучи


Казвам "Адио!",

но не се сбогувам аз...

Днес си отивам,

но отнасям моя глас,

в мен ще останат твоят смях и


Може би една мечта

ще ме следва по света,

ще се върнем зная,

тук накрая аз и любовта...

Румяна Шоселова


И в песните за теб съм го писал,

и в своитре молитви си признах

откраднах те с единствената мисъл,

че няма от какво да ме е страх.

Защо не тръгнем пред света открито,

пред този свят, от завист сътворен?

Да ме целунеш пред очи, които

ще те проклинат дълго зарад мен.

Да прекосим по улиците стари,

заровили зад доноси глави.

Да минем под прозорците - клюкари,

измислили убийствени мълви.

Да влезем в черквата неделна даже,

загубили за миг и ум, и свяст,

и да не мислим кой какво ще каже

сега пред нас, зад нас или след нас.

И да изпием чашата горчива,

да няма страх от трънени венци.

Страхът убива, бавно ни убива

и после ни превръща в подлеци.

Евтим Евтимов


Слезе от хълма и тръгна на някъде

потъна баща ми в тревите зелени.

Вече двайсет години аз го очаквам

и от двайсет години мама се жени.

Самотни и тъжни дохождат мъжете -

причесани меко, с походки красиви.

Говорят, сами си предлагат ръцете.

А тя и не иска да знае.Щастлива

излиза навън и се рови из двора,

ходи до някъде - с мляко се връща,

сяда на прага - с тишината говори...

От както я помня все си е същата.

Но някой ден ще пристигне жениха

и ще приседнем в стаята трима.

Тихо ще свирят, кларнетите, тихо

ще бъде в душите ни - ще мълчиме.

Трохите той ще реди, а тя ще го гледа.

Най - после ще заговорят за здравето.

Ще оживее нашата къщица бедна,

ще си тръгна тогава - ще ги оставя.

Ще поплаче на прага моята майка

и ще си легне бавно в нощта

до кроткото рамо на непознатия

и до сърцето на мъртвият ми баща.

Борис Христов


Изглежда снощи е валяло дъжд

и за това са весели дърветата,

и парка - винаги един и същ

със хиляди листа и капки светли.

На пейката седи пазача глух.

Ще бъде смешно, ако го запитам

дали е чул, когато ти със друг

си минала под здрача и звездите.

Не се страхувай, няма да съм лош

и ще разкажа тихо, но на себе си

защо се разделихме и защо

днес пак съм уморен и малко бледен.

Сънувахме ли ? Свиреше щурец

и всяка дума беше тъй ненужна.

Студени бяха твоите ръце,

а устните - затворени и чужди.

И някак изведнъж за миг разбрах

смеха горчив и погледа далечен.

Наоколо бе мрак и пустота:

аз знаех, че не ме обичаш вече.

Сега съм сам, но тъй е по - добре.

Разбирам всикчко и не те осъждам.

Вървя замислен в пролетния ден

и може би съм тъжен...

Иван Пейчев

Надявам се да ви е харесало това, което написах.Като се сетя за още някои стихотворенийца ще ги споделя с вас, а за сега наслаждавайте се на тези! :line dance:

Редактирано от vanca_s (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Да, аз това прозрение голямо

във себе си да утвърдя успях:

живот и свобода добива само

воюващият всеки ден за тях!

Живота си ще проживее той

с противници във непрекъснат бой,

но виждам, в бъдното насочил взора,

земя свободна на свободни хора,

и щом съзра я сбъдната такава,

ще изрека: - О, миг прекрасен, спри! -

уверен, че трудът ми във забрава

не ще умре след векове дори...


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

"Снегът небе и пръст обвързва.

Безсмъртие и плът.

Представите ми са разхвърлян пъзел.

Глъхне светът.

Секундата заспива стоплена

от лед и тишина.

Снегът между трева и облак

строи стена.

Всъщност снегът изгражда вечност

от дъх и вик.

И ето ме безкрайна вече.

Поне за миг. "


" Залез вплита се в дантелено дърво.

Стъпки ледено напукват тишината.

И на птица острото крило

реже безгранично синевата.

Прозаично в синкавата красота

храня сиво куче със солети.

Две случайни малки същества

в мимолетен допир под небето..."


"Няма те.

И аз съм пак дете сред непозната улица.

Нещата са надвиснали, уголемени.

Чужди лица и погледи потулени.

Фигури бегли и отдалечени.

Няма те.

И се усилва нощно тишината.

Потръпвам, май ми е студено.

Уюта търся сред одеалата си…

Студът се ражда в мене.

Няма те.

Живея аз привидно лесно.

Ясен живот като в рекламите.

Но неразчупен хляб, непята песен

съм аз, защото няма те… "


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Ти виждал ли си как умира птица,

как бавно я напуска гордостта,

как в мътните притворени зеници

със хищни нокти вкопчва се смъртта.

Ти виждал ли си как се бори диво

за лъч едничък-капка светлина,

как в сивото потъва и изстива

последната искрица топлина.

Крилата как прощават се с простора

с последна тръпка и последен зов,

как всичко си отива много скоро

като след първа истинска любов

Ти виждал ли си как умира птица,

ранено смъртно как се бори тя

и в тъмните угасващи зеници

как бавно се стопява песента.

Павел Матев

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Запомнил съм от старите една

велика мъдрост:- бяга ли жена,

не и преграждай пътя ти със нищо,

че другимо е стъкнала огнище.

Не и преграждай пътя да върви,

дори във теб сърцето да кърви,

дори от мъка сън да не те хваща,

че всичко скъпо след това се плаща.

Запомнил съм от старите една

велика мъдрост:- Щом една жена

започне да гълчи и да натяква,

то значи изневяра те очаква.

Не я упреквай и не я кори,

не е виновна, огън я гори

и други чувства вече я вълнуват,

а твойте думи пет пари не струват.

Така е и сърцата се менят,

очите почват бавно да странят,

а искаш в тях ти любовта да върнеш

с горещи длани пак да я прегърнеш

и да и викнеш:- Ти си мойта радост

звездата на изгряващата младост

Забравил ти, че нея друг изгаря,

че нищо в този свят не се повтаря.


По-силно от всекиго мога

докрай да те любя, до смърт,

но грозна и страшна тревога

бушува във моята гръд,

че моята обич ревнива

през стръмни наклони върви.

А толкоз си ти боязлива

и толкоз невинна, уви...

Две сприи, две чувства отправни

в сърцето си сдържам едвам.

И двете по сила са равни,

Кое ще надмогне?

Не знам!


Дали ми носиш дни безкраайно златни,

или безкрайна скръб като море.

Велик е, който може да отгатне,

докрай в любовта си да прозре.

А може би такъв не съществува,

а може би такъв не е роден.

Ще дойде той навярно развълнуван,

за да разбере това от мен.


Защо сме се изнервили такива

напук на пролетния ден, напук.

Към друга ли сърцето ми завива,

или пък твойта ладия към друг?

И погледа ти във мъгла се къпе,

а моя поглед цял потъва в дим.

Единият от нас ли не отстъпи,

ще бъде разрива непоправим.

Марко Недялков из "След хиляда години раздяла"

Редактирано от proletsearch (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Песничка за червената шапчица

И тъй веднъж в една гора

внезапно случай стар събра

под сянката на месец жълт

Червена шапчица и вълк.

Напук на всички правила

той каза й :"Със мен ела!"

И тя повярва на вълкът,

и двама тръгнаха на път.

Една звезда им беше знак.

Вървяха те под дъжд и сняг

без дъждобран и без чадър-

тя по- добра, той- по- добър.

Ала един ловец с перо

от приказка на Шарл Перо

изпълни свой служебен дълг,

убивайки добрия вълк.

О, смел ловец, поклон, поклон!

О, пушко, и на теб поклон!

Поклон на точния патрон!

Поклон на строгия закон!

Червена шапчице, здравей-

недей да плачеш ти, недей!

Къде си тръгнала, къде?

Той щеше да те изяде.

Но кой ще разбере защо

без шапчица и без палто

тя все тъй броди в оня лес

и търси своя вълк до днес.

Недялко Йорданов

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове


На Таня К.

Защо е тъй печална мойта песен?

Защо са тъжни моите слова?

Три нощи в мисли бях над туй унесен,

три нощи над това все бих глава.

Но всяко утро таз енигма мътна

неразгадана срещаше денът. . .

И нивга не можаха - нито смътна -

отгатка мойте мисли да дадат.

Защо е тъй печална мойта песен?

И днес е тоз въпрос неразрешен,

и днес ответът негов е нелесен,

и днес кат някой сфинкс стои пред мен. . .

Гео Милев

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Хубост Сини очи неналюбени като роса ненапити. Ненагледани на хубост, ненаситени... Сини очи нецелувани, и непрегръщани, до вас има път за отиване и няма за връщане. Ангел Ников

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове


Щастлив е, който вярва, че щом добре се труди,

ще може да преплува морето от заблуди.

Незнайно влече ни, а туй което знаем,

оказва се куп грешки, баласт неизползваем...

Но нека не оставяме тъгата

такъв чудесен миг да огорчи! -

Виж къщичките как блестят в позлата

на залеза в последните лъчи!

Денят угасва и нощта ни вика,

но другаде се бави още тя.

Да бях крилат, живот където блика,

със слънцето неспирно да летя!

Тогава тоз заник би бил вечен,

бих виждал вечно в своите крака

как той злати върха, в гора облечен,

ливадите и бавната река.

Искри във сняг планинската верига,

не смогнала летежа ми да спре,

и ето че, догдето поглед стига,

пред мен блести безкрайното море!

Тук богът златен иска да се скрие,

но аз криле размахвам с нова мощ

и светлина духът ми жадно пие,

и ден пред мен е, а зад мене - нощ,

над мен небето, а под мен - вълните...

Чудесен сън! Но сън, уви, все пак!

Ах, да споим крилете на мечтите

с криле от плът, за жалост няма как!

Ала у всеки се надига

неясен порив да лети,

щом чуе звън на чучулига

от висините да трепти,

или съзре орел, когато

кръжи над горска висота,

или пък щъркелово ято

на път към родните места.


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Тъмната страна на луната

"Не, не искам да кажа прокажено.

И така се обича.


И да пиеш полудата, в всяка локва вода,

над която веднъж е прекрачил.

И така се обича!

Някой, истински жив.

И те моля, недей се отвръща,

щом изригне във здрача с поредния вик.

Не е грях,

че душата му плаче.

И така се обича. Без постеля и страст.

Без размяна на обредни клетви.

Без стени и тавани.

Без миражи за власт.

Оглуша ли?!

Нали Ти си го казал!

И така се обича.

И е само веднъж.

За повторно - сърце не остава.

Всеки следващ, би бил просто спомен за мъж.

А пък този е солта във кръвта ми."


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Приятели, моля ви, погледнете какво сте направили. Та вие не сте написали авторите на повече от половината публикувани стихове! Имайте малко срама, тези неща не са за забавачницата.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

*** Изстиват ласките и страстите угасват и споменът за чувствата умира. В душата си се ровя - но напразно: следа от болка даже не намирам. Аз помня: бях готов да се самоубия, убийство да извърша можех, помня! А - за какво?...Като че ли за тия събития съм чел във чужда повест, където всички пориви, постъпки, фрази са нелогични, смешни, утопични... И питам се недоумяващ: аз ли тъй безразсъдно съм обичал? Стефан Цанев

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Автор: Недялко Йорданов


На ръба на последната нощ

и последния ден ... Срещу края...

Аз те хванах - отчаян и лош.

И какво да направя?..Не зная.

Златна...Златна...Потрепваш едва.

Неочаквано. Невероятно.

Ах, как искаш - зная това -

да те пусна в реката обратно.

Ти си моят внезапен шанс.

Вик от болка. Кълбо от сложност.

Три желания във аванс.

Три пароли за невъзможност.

Ти! От мрежата ми излез!

Всъщност тази е твоята орис.

Мой последен прекрасен жест

без претенции и без корист.

Отиди си... Дишай . Живей.

Ето - вече спокойно плуваш.

Моя приказке златна, здравей!

Уверих се, че съществуваш.



Тихо... Тихо... Нежно нежно...


От небето до земята.

И обратно.

Някой идва. Някой чука

на вратата.

Кой е? Аз съм…Плахи стъпки…



В час уречен.

Добро утро… Извинявай…

Добър вечер…

Лекомислена… Усмихната…

На стола.

Неочаквано смутена.

Бавна… Гола.

Радиаторът…А чайникът

къде е?


ще я сгрее.

Кратък полъх. И открехната


Тук ли е… Или я няма


Тука е, ако я няма.

И обратно.

Тихо…Тихо… Нежно…Нежно…




Тя сега си отива, още днес си отива.

Тази рокля е тъмна и така и отива.

Тя е малка и хитра - на лисичка прилича,

но какво да направя,

като пак ме обича.

Ето, тих и разумен, приближава се края

и къде ще отиде,

аз не зная, не зная.

При кого ще отиде в тези нощи студени.

Тя ще мисли за мене,

ще си спомня за мене.

И защо една вечер най-случайно ми хрумна

да я спра и да почне любовта неразумна?

Тя сега си отива и почти е спокойна.

Тя е малка и грешна, тя е малка и стройна.

И защо аз не мога да я спра. И не искам.

Един влаков сигнал като гларусов писък...

С нея весел ли бях,

непохватен ли,

чист ли?

Зная само, че тя все пак почна да мисли.

Тя е малка и хитра - на лисичка прилича,

но сега е богата -

тя вече обича.

Все едно дали мене.

Но сега - точно мене.

При кого ще отиде в тези нощи студени?

И защо аз не мога да я спра. И не искам.

Един влаков сигнал като гларусов писък...

Редактирано от MELL (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

*** Плачът е нещо незначително - въздишката - е нещо дребно. Но от товара им натрупан човек умира постепенно. *** Аз никоя съм. А ти кой си? Ти също ли си никой? Тогава двама сме. Но не издавай - че те ще ни навикат. Колко е мрачно да си някой - и като жаба мокра - да казваш цял ден свойто име - пред възхитена локва! *** Ако идваш наесен - лятото ще отстраня - с усмивка и с досада - както се пъди муха. Ако след година дойдеш - месеците наред ще навия на кълбета в моето чекмедже. Ако векове те чакам - с пръсти ще ги броя - докато паднат пръстите - на голата земя. Ако съм докрай сигурна, че ще те видя отвъд - бих захвърлила живота си - като люспа на път. Но без да разбирам времето, то ме боде - със бяс - една оса прокълната - сама се жиля аз. Автор: Емили Дикинсън

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове


Дияна Цветкова

Любовта си дойде - неумита,

уморена и цялата в пот.

"Бира има ли?" - вяло попита

и напсува късмета-живот.

Любовта си дойде. И се тръшна

на дивана във тесния хол.

И смълча се гълчавата къща...

Кой признава, че Кралят е гол?

Любовта си дойде: опозната,

от години привична, без Храм.

Със опадала звездна позлата

и с пропукана броня тук-там.

Любовта си дойде...Като рана

подлютена с нечисти ръце.

От горчиви отвари пияна

и с опасен в сърцето молец.

Любовта си дойде изтерзана,

озлобена, решена да мре!

...Взе си топла (в душата ми) вана

и (да вярвам ли) май се съвзе...

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
stella_di_notte Страхотно стихотворение ! Благодаря, че го сподели в темата ;) Публикувай и други от същия автор, ако сред тях имаш любими Публикувано изображение.
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

ВСЕ ОЩЕ Павлина Стаменова Все още съм обичана и млада. Какво, че есента ми праща знак, напомнящ за часа на листопада, предчувствие за неочакван сняг. Все още с първите петли заспивам. Подмина ме и златната река... Понякога съм тъжна...И щастлива, докосна ли приятелска ръка. Все още слънцето над мене тича, косите ми с целувки пак злати. Разплаква ме все тъй...И ме обича. А любовта - сълзите ще прости. Забравила за своето начало, нали обратно не тече вода, обръщам гръб на всяко огледало. И следвам само моята звезда. НА СВЕТИ ВАЛЕНТИН Кети Бозукова Не ми признавай колко ме обичаш, защото чувствата не се рисуват с думи. Дори и чрез магьосническо вричане, не любовта се буди, а безумие. Не ми признавай. Само погледни ме: в очите ти цвета му ще почувстват, в усмивката - великата му сила. Така сънят в деня си ще допусна. И не питай колко те обичам, защото с много се броят предмети. Виж, две врабчета под дъжда стоически потръпват от любов. И колко са напети. ЛЮБОВТА Е ДЕТСТВО Евтим Евтимов Любовта е детство. Аз сега искам мост за тебе да направя и онази шарена дъга, грейнала над южните морави. Премини по моста, премини - давам ти земята за наследство. Няма никой да ме обвини, че те лъжа. Любовта е детство. Всичките изгряващи звезди аз на тебе подарявам само- да светят в твоите гърди и да пламне чувството голямо. Погледни звездите, погледни - давам ти небето за наследство. Няма никой да ме обвини, че те лъжа. Любовта е детство. Пролетна река отвън шуми и в очите ми дълбоко свети. Всички мои пътища вземи, да намериш първа бреговете. С ветровете ми дотам стигни - давам ти морето за наследство. Няма никой да ме обвини, че те лъжа. Любовта е детство. И дано така да продължи - ту стаена, ту пък поривиста. Ако има между нас лъжи, те са детски и остават чисти. Дай ръката си за всички дни - давам ти аз песен за наследство. Няма никой да ме обвини, че те лъжа. Любовта е детство! ПОПЪТНО Дияна Цветкова На някое от всички разклонения, приседнал до пътеката си ти. Не ме очакваш. Аз съм в настроение, усмихвам се и даже ми върви. Но ти си там. Не знам дали ще свърна, дали ще избера - не знам! - посоката, която ще ме върне при оня хаос, щастие назван... Но ти си там! - Къде да се спасявам? В живота казват всичко е игра. Но никой правилата не познава - и там е цялата беда! ПАК ЗА ДЕТСТВОТО Дияна Цветкова Навън вали - съвсем по детски - за някаква несторена беля по бузите сълзица ще проблесне. И слънце се засмее след това... Навън вали! - И кой ли ти е казал, че няма да изляза във дъжда... Нали от него ще напълня вазата, в която всички спомени държа... ПРИЗНАНИЕ ПО ТЕЛЕФОНА Дияна Цветкова Страхувам се да млъкна. И тежи над всяка дума - друга, отмълчана. Аз искам много - много ми дължи на шанса пеперудата случайна. Аз искам много - в шепа стъкълца... едно поне сред тях да е от злато. И твоето - сред толкова лица, да топли със очите на приятел. Аз искам много. Много ме е страх, че ако млъкна ще затвориш. Тогава трябва да се върна пак, където бях, но никого не помня. А думите се ронят и горят - където паднат, рана ще отворят... Мечтаех дом със тях да построя! А, струва ми се, твоя дом съборих...

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Добавете отговор

Можете да публикувате отговор сега и да се регистрирате по-късно. Ако имате регистрация, влезте в профила си за да публикувате от него.

Напишете отговор в тази тема...

×   Вмъкнахте текст, който съдържа форматиране.   Премахни форматирането на текста

  Разрешени са само 75 емотикони.

×   Съдържанието от линка беше вградено автоматично.   Премахни съдържанието и покажи само линк

×   Съдържанието, което сте написали преди беше възстановено..   Изтрий всичко

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

  • Добави ново...


Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите Условия за ползване