Премини към съдържанието
  • Добре дошли!

    Добре дошли в нашите форуми, пълни с полезна информация. Имате проблем с компютъра или телефона си? Публикувайте нова тема и ще намерите решение на всичките си проблеми. Общувайте свободно и открийте безброй нови приятели.

    Моля, регистрирайте се за да публикувате тема и да получите пълен достъп до всички функции.

     

Препоръчан отговор


Монолог на чакащата Пепеляшка Пантофката ми стяга! Полудявам! Ще тръгна боса в тиквената нива! До полунощ въздъхване остава. След полунощ ще бъда пак щастлива! Ще се затворя в тясната си стая, Във ъгъла ще легна за почивка - Не ми е нужен принц! Не го желая. Аз чакам само твоята усмивка. От кръстници ми е дошло до гуша! Свадливите сестри не ме тревожат. За замъци съвсем не ми се слуша. Не искам всеки ден цветя и рози! Но ти ще спреш пред моята врата И ще остана вечно Пепеляшка! А после ще разказвам на света, Че да си прашен никак не е страшно. Сега отново ще настъпи ден, След малко слънцето ще се покаже ... Ще дойдеш скоро. Прашен. Като мен. И приказката ще се доразкаже ... Неизвестен Автор

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
  • Отговори 4,2k
  • Създадено
  • Последен отговор

Потребители с най-много отговори

Потребители с най-много отговори

Популярни публикации

Непокорна съм, знаеш ли? автор : Гергана Шутева Такава съм... да знаеш - трудна за обичане... с тежък характер - много тежко разпятие! Като прошката - тиха, боля... при изричане! Мога твоя д

ЗАКЛИНАНИЕ Николай Христозов Не отминавай никое "обичам те", прошепнато от глас, с очи, с мълчание. То идва от пустинни разстояния и от ранена светлина изтича. Не отминавай никое "обичам те

Добрите хора лесно се обичат Добрите хора лесно се обичат. Магията е да обичаш лошите. С един от тях- най-лошия от всички, да споделиш пробитите си грошове. Да ти почерни погледа и празника

Публикувани изображения

МЕЧТА ЗА СПОМЕН Румяна Веселинова Фалк (Фанагория) Дойдох при теб, внезапна като вятъра и дълго сеех бури - непропъждана. Но аз не бях онази от мечтата ти, затуй напразно чаках свойто сбъдване. Предадох се и казах - уморена съм. Съдбата ме поведе като Кръстница. Едни мечти пресякох неуверено - мечтите, дето мене бяха търсили. Отчаяно ме търсела душата му. Сънят му се заклевал, че родена съм. За да ме срещне, туй било достатъчно - да кажа: "Стига вече. Уморена съм." Дори насън не бях си помечтавала страстта му - всеотдайната, и мъжката. Предадох се. Но миг не съм забравила коя съм. И съм пак онази същата, която няма място във мечтата ти. Сърцето ти за нея е затворено. Дойде при теб внезапно - като вятъра, и си отиде - във реда на хората... Сега светът е друг, и друг животът ни. Пожарите отдавна са изстинали. По-рядко духат ветровете пролетни, по-често с летни сънища заспиваме... Почти като насън ще мине лятото, ще изсуши до сол сълзи неронени. Ти ще прегръщаш спомен за мечтата ти. Аз ще живея със мечта за спомена... А идва есен... Ехо от огньовете ще палне залеза. Ще духне свещите на непразнуваните наши пролети... Дали тогаз, по залез - ще се срещнем?

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Автор: Добромир Тонев

Синьо Равновесие

Мой двойнико, тогава бях с чертите ти,

тогава ти бе малък като мене,

отваряха се за света очите ни

и синьото им пееше в зеленото.

Бе весел цирк животът! Беше тръпка!

Крещях и пях под пъстрата палатка!

За всяко представление ме къпеха

на слънчогледа душовете златни.

Видях бразди да стигат до небето,

видях комбайни стихове да пишат,

разхвърляйки край себе си куплети

по черновите жълти на стърнището;

за пролетта пред всички настоявах –

шивачка е! – и като мама ласкаво

от есенните дрипи прекроява

костюм от кадифе за всяка праскова...

Оставих те невръстен сред тревата,

като яйце на пъдпъдък – с лунички.

Такъв те взех във себе си – оттатък,

в света, където заживяват всички –

защото инстинктивно предусещах,

че ще ми трябва твоята невинност –

за всичко онова, което срещна,

за всичко, със което се размина.

Бе весел цирк животът... Но отровата

проникваше и в теб.

Веднъж в полето

капините ми взеха кръвна проба

и казаха: “Не е това момчето...”

Ти бе доскоро мисълта за полет,

болезнено затворена в яйцето

на моя страх – далеч от всеки поглед,

от устните далеч и от ръцете...

Мой двойнико, защо разби черупката

и кой ти каза: “Заповядай, нежно е наоколо”.

Отсам е пълно с трупове

на твои братя, сине на надеждата.

Отсам светът по-малко е за вярване,

свят, който все по-малко си съчувства;

конкретен – като болка от изгаряне,

ноебратим – като натиснат спусък.

Тук ще умреш от стронция във хляба,

изтръгват рози тук и сеят опиум,

изсякохме горите, а ще ни трябват

в по-другата война – да правим копия...

Защо напусна замъците синкави

и скочи през високата ограда

в една реалност – може би красива

в началото с възможността да страдаш,

докато отстояваш правотата си

и срещаш със усмивка всеки удар!

Не си залоствай с доброта вратата,

оглеждай се ако сънуваш буден.

Тук няма кой да ти пощипне бузките.

Бонбоните ще ти горчат в устата.

Тук няма детски ясли за илюзии –

бавачка ще ти бъде самотата.

Тук ще растеш, все повече ще мислиш,

ще стават цифри твоите идеи,

ще кимаш като мен, ще се подписваш –

и всички ще повярват, че живееш.

Какво непоносимо напрежение –

да примиряваш разума със чувствата...

Нима се умори, въображение!

Нима отслабват силните ти мускули!

Нима не можеш повече да носиш

товара на надеждата? И ставите

на твоята изящна анатомия

не могат да издържат на представата,

която си създаде за живота?

Възможно ли е тя да се разпадне

сега, когато трябва да работя,

сега, когато трябва да радвам?

На разума ли вече ще се грея...

И виждам в помеждутъците кратки:

на есента под деколтето зреят

цинични плодове – развратно сладки,

Плътта им е отдавна безразлична

към първите ми юношески спазми...

Къде потъна думата “обичам”?

С иронии ли ще си правя празници?

Или пък ще навивам сам латерната

на скуката и ще решавам ребуси,

превърнат в размишляваща материя,

зазидан във представата за себе си;

и ще рисувам по тавана птици,

и по стените ще окачвам пушки

и ще се утешавам, че и къртиците

си имат също замъци въздушни...

Не мога да изляза на площада

и да извикам, че обичам всички,

Не мога и да моля за пощада,

дори да го напиша - ще го сричам.

Дали ще бъде мъка или сплин –

не е въпрос на дума, а на болка.

Във множеството “всички са един

и всеки все пак сам”. Със Своя Болка.

За тази болка тихо се говори,

защото, както знаем от живота,

едно сърце не може да е форум.

И много рядко мъката е обща.

... Излез навън със мен, подай ръката си,

задай ми пак предишните въпроси:

Дървото ли отсреща прави вятъра

или пък панталона на матроса?

Кой пали на светулките фенерите,

кой подковава кончетата водни...

Отнасяй се към мене с недоверие,

опитвам ли се да ти отговоря.

Короната на разума е тясна

за тебе, принце!

Малък мой приятелю,

заклевам те във тъжната династия

на мъртвите и живите мечтатели –

недей надраства своите въпроси,

в света на очвидното не влизай:

тук логиката ще те омагьосва

и ще те вкаменяват със девизи,

уют ще ти саздават малки навици

и в хор джуджета ще те славословят...

Кой ще събуди спящата красавица,

когато ти самият си отровен?

Спестявах ти и болки и съмнения

чрез малки бягства във света на виното.

Звучеше тихо,

като извинeние

между цветя

гласът ти през годините.

Но имало е дни – не те обичах.

Намразвах безпощадната ти бдителност

с омразата, която си навлича

свидетелят на нещо унизително.

Там, вътре, в защитените пространства

навярно ти е лесно да си ангел!

Навярно е красиво да се страда,

навярно е красиво да се падне...

Защо си тук?

Дойде на поклонение

пред тленните останки на душата ми?

Не е дошъл мигът за опрощение,

не е дошъл денят на самотата.

Тъй дълго ще са скръстени ръцете ми,

че докато са успоредни с тялото –

не искам в шепи да държат лицето ми!

За мен браздите на плача са ялови.

Надеждата –

единствена религия,

която може да извърши чудо.

Въздушните и замъци, издигнати

върху криле на нощни пеперуди,

са моето наследство, завещано

от Негово Величество Баща ми –

с фантомното усещане за щастие,

с реалното усещане за рани.

И по-добре погребан под останките

на сините въздушни построения,

отколкото зазидан в едностайния

живот на страхове и подозрения.

Щом земното привличане е принцип –

все птиците ли ще са изключение?

Самата мисъл за летене, принце,

е вече синя в своето значение.

Самата мисъл, че те има някъде

в огряното от слънце междувремие

и се търкалят думи като ягоди

из твоите зелени изречения,

самото чувство, че си там все още

и по вълните на полето бягаш –

е храмът, в който се завръщам нощем,

за да си бъда бог и изповядващ.

... Подай ръка и докато стигна

във времето назад – ще те изпратя.

Написани са вече всички книги

със край щастлив.

Подай сега ръката си

и да прескочим като две животни

на утрото зад синята ограда...

Сега,

когато трябва да работя,

сега,

когато трябва да се радвам.

Редактирано от MELL (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Присъщо ми е да създам начало на границата на изгубен смисъл. Да нямам край, когато се раздавам. Присъщо ми е просто да обичам. Да бъда остро камъче в обувката, което те боде откъм петата, когато примирено си отстъпил от истинската същност на нещата. Отива ми да съм невидима. Но рамо за мигове, които те повалят. Троха, която може да нахрани. И мисълта, която съзидава. На тебе е присъщо да си празник. Да викнеш песен, да разлееш вино. Да вдигнеш най-щастливата наздравица, че трънчето в петата ти го има. Из "Любов" на Миряна Башева Когато вече няма да те има във вид така удобен за любов - ще отпечатат черното ти име на белия тържествен послеслов... Отдолу с едър шрифт ще се разпишат десетки равнодушни имена. Под тях (по-дребно) - и жена ти (бившата); под нея - и по-бившата жена; и тъй нататък... Седем-осем души (от най-долуподписаните там) Ще седнат в клуба. Ще мълчат. Ще пушат. И ще поливат с вино пепелта. И някой, който те е мразил приживе, ще се кълне в любов към твоя прах. А някой, който и не те е виждал, ще викне: "Как бе?! Вчера го видях!" И някой стар и предан съслужител на всички ще раздава черен креп... У вас ще плачат и ще варят жито. И само аз ще бъда още с теб. .............. А засега... Пази се - долу, в твойта най-дълга зима. И бъди готов! Не ме забравяй. Чакай ме! Ще дойда - във вид отново годен за любов.


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Тази вечер Моя любов целувам те в мрака на всичко готов аз вечно ще чакам да идваш при мен в нощта изморена и вятър и ден да вливаш във мене и сила и мощ да черпя от тебе в студената нощ бъди ми забвение в което да бягам уплашен от мрака ето само с теб лягам аз толкоз съм чакал... Моя любов моя нежна любов без която аз вече не мога тази вечер за теб съм готов да те имам до изнемога. Неизвестен Автор

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

НЕ ДАВАМЕ Я!

Не даваме я, не - земята мила,

земята на светите ни отци.

Не даваме праха на Самуила,

ни славата на двамата светци!

Тя наша е! Тя с нази е носила

открай ярем и търнови венци

да, наш е Солун, Шар, Пирин и Рила

и песните на нейните певци.

Не даваме, тъй как не бихме дали

завета на бащите си заспали,

зеницата на нашите очи!

Не даваме, дор Бог стои отгоре,

докле в онез гори, поля, простори

светото слово българско ечи!

Иван Вазов

ЧЕРНОТО ЗНАМЕ

Вей се, черно знаме, под небето,

вей се, знак на траура и гроба,

вей се, позив жалостен на роба,

дето влачи игото проклето!

За земята, дето мила нам е,

зарад македонските долини

кървави напомняй, говори ни:

вей се, черно знаме!

Разшумиха се гори зелени,

премениха се долини райски,

в гори пеят славеите майски,

в гърди пеят чувства подмладени.

Ах, зад Рила има страна: там е

горко царство на скръбта и мрака,

никой тамо пролетта не чака.

Вей се, черно знаме!

Черно знаме, вей се в таз вселена,

кат протест от клетите робове,

се тъй черно вей се, дор в окови

черней Македония свещена!

Вей се, фърляй горко в нас съзнанье,

нека нашта радост то да трови,

нека пресни язви да разрови:

вей се, черно знаме!

Македонио, родино мила!

Люлко на гиганти и на слава,

бездно, що надежда не огрява,

бездно страшна на сълзи, теглила!

Ти немееш и глух твоят храм е,

кога полсвят твойте чада слави,

без да пита: майката що прави?

Вей се, черно знаме!

Кой ще пита? Ний едни смутени,

кат на пир, де липсва госта главен,

питаме: къде е той забравен?

Що не викат брата драгоценни?

Тук без него нашта слава срам е!

И зовем го с гласи триумфални -

но пристигат вопли погребални...

Вей се, черно знаме!

Но не си влязла още в гроба,

но сама ти няма там да влезнеш,

но ти, майко, няма да изчезнеш,

освен с нашта кръв, сърца и злоба!

Ах, ще дойде ден, и той голям е...

Но дор скокнем за теб всички братя

и те сграбчим волна във обятья -

вей се, черно знаме!

Иван Вазов

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Обичам мъжете, които до дъно ме пият с очи. Които с мълчание питат, но тяхната сила личи. Които не искат от мене да бъда добра или зла, а просто така ме приемат и аз ги приемам - така. Които без мене не могат, защото не мога без тях. Които са сладка тревога, в която се хвърлям без страх. Които цветя ми откъсват от своите пъстри души. Които ме чакат до късно макар че светът се руши. Които са с длани горещи че огън да паля от тях. Които за всичко се сещат, а знаят че всичко е прах. За мен, недостъпната дето жадуват в достъпни легла. И все ми напомнят момчето, което остава мечта... Неизвестен Автор

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Здравейте :blink: Много ми хареса темата. Браво на този който се е досетил да я въведе. ;) Ето и моя скромен принос * * * ...Ти питаш ме какво е рая Че всеки знай какво е рая Да имаш обич за която да идеш с нея чак до края ...Ти питаш ме какво е ада и ада мила пак това е ... Валери Петров * * * ...Питаш ме как се прави ливада? Нима не знаеш? Вземаш малко трева, една пчела и една мечта ...И ако пчелата не пристига мечтата стига... * * * Защто ми е Вълшебен остров ?! И на Земята стават чудеса !!! Великото е просто нещто : Една луна... Две капчици роса... Една случайна мъничка разходка... И топлината на една ръка.... Елия

Редактирано от miracles (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Посвещение Веселин Ханчев За да останеш, за да си потребен, за да те има и след теб дори, ти всяка вещ и образ покрай тебе открий отново и пресътвори. Пресътвори ги ти като лозата, затворила пространствата в зърна, като дървото в плод, като пчелата, създала мед от пръст и светлина; като жената стенеща, в която по-траен образ дири любовта, като земята връщаща богато и облаци, и птици, и листа. О, трябва всяка вещ да се изстрада, повторно всяка вещ да се роди и всеки образ, който в теб попада, да свети с блясък непознат преди, и мислите да правят в тебе рани, мъчително и дълго да тежат и всяка мисъл в тебе да остане като зарастнал белег в твойта плът. Как иначе това, което вземаш, стократно оплодено ще дадеш в горещи багри, в щик или поема, в космичен полет и в чугунна пещ? Как то ще стане дирене сурово и кратък залез, и другарска реч, и падане, и ставане отново, и тръгване отново надалеч, и ласка по косата и засада, и хоризонти с мамещи звезди? О, трябва този свят да се изстрада, повторно трябва в теб да се роди и всяка вещ и образ покрай тебе сърцето твое да пресътвори, за да останеш, за да си потребен, за да те има и след теб дори. Приказка Веселин Ханчев Под дъжда, който чука невидим в листата, двама крачим без път и сами. Няма вик на дървар, ни пътека позната, Само тъмния вятър шуми. Вземам тихо ръката ти, хладна и бяла като гълъб, спасен от дъжда. Отстрани на косата ти свети изгряла една малка дъждовна звезда. Стой така, стой така. Нека тя да ни свети. Нека тя да ни води в леса. Може би ще намерим вълшебното цвете, дето прави добри чудеса. Ще му кажем тогава: "Недей ни разделя. Равнодушни недей ни прави. Ако искаш вземи ни и хляб, и постеля, топлинка само в нас остави!"... Но в косата ти вече звездата не свети. Мълчаливи вървим из леса. Ах, къде да намерим вълшебното цвете, дето прави добри чудеса?

Редактирано от drahshta (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

На Л. Душата ми беше пустиня, ти си буйна река. Но,уви,аз не мога да пия, а сам край брега ще стоя. Но дори само твоята песен ме кара пак да летя, и душата ми не е пустиня, а млада красива гора...

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ Две хубави очи. Душата на дете в две хубави очи; - музика - лъчи Не искат и не обещават те... Душата ми се моли, дете, душата ми се моли! Страсти и неволи ще хвърлят утре върху тях булото на срам и грях. Булото на срам и грях - не ще го хвърлят върху тях страсти и неволи. Душата ми се моли, дете, душата ми се моли... Не искат и не обещават те! - Две хубави очи. Музика, лъчи в две хубави очи. Душата на дете...

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

"Прибирам се - из себе си наскитана -

с пиратска кърпа, ала без съкровище.

Но вместо да се давиш във очите ми -

преплувай ги - не искам да съм гробище.

От трупове се разводняват нощите -

(жена съм и оплаках много кръстове)

Но никога не ме усмихна прошката.

Не ми прощавай раното и късното.

Не ми прощавай тъмното и светлото.

И страшното отсъствие на граница.

И всичките ми неизпети петъци,

разпънати от мъртвите пияници.

Не ми прощавай ъгъла на устните -

улавяй - от безпомощност е нежен...

И точно в тези нощи ме пропускай -

прекрачвай ме - към твоите безбрежия...

И оживявай всеки път, когато

не ми достига стих да го изпея.

Така след мен - ти още ще си лято.

А аз ще знам, че някой ме живее."

...

Пиано бар... Но аз не съм пияна...

Поръчвам трети джин, за да изчезна

във този мъж, след който ще остане

по кожата ми безпощадна нежност...

Разбирам го, преди да ме обича.

(Преди да е разбрал,че ме обича!)

И като нощ към утрото се стичам

с последната си капка на момиче...

Сбогувам се със залези, които

със мойта кръв избухваха в червено.

А изгревът ме приютява тихо

в ръцете му - ограбени вселени.

Ограбих ги - преди са съм му дала

поне една звезда - за да му свети.

И нямам право да си тръгна цяла.

Пианото е също на парчета...

автор: kamik

Редактирано от infinity1305 (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Кой ли времето със нож сряза,

и кой ли пореден от любов се поряза...

От кой ли бликат струйки кръв,самотен във нощта,

кой ли хвърля стари снимки да горят в пеща...

Кой ли кървави следи по пътеката след себе си остави,

знаци ли дава,наранения опитва се отново да забрави...

Като цвете вехнещо,забравено на стара пейка самотна,

кой под тласъците на любовта силни за пореден път от умора грохна...

Кой ли чука на наранения вратичката леко открехната,

и самотна ли ще е и за него тази нощ,също като предната...

В молитви борил се срещу себе си,жадуващ капка милост,

разплакан зад вратата стои и моли се отново за малко близост...

Кой ли влюбен себе си опитва парче по парче да събере,

малко топлина от въглените изгорели вече,в шепи студени да сбере...

Кой ли проклина се,че отново на думи лъжливи е повярвал,

кой ли пита се струвало ли си е,че от себе си всичко отново на някого е давал...

Кой крещи без глас,че повече не ще се влюби в някой,

силите си пази за последния жален вой...

Кой ли на колене е паднал,молещ се отново на някой без душа...

Леден поглед...Тръшната врата...И отново все същата стара тъга...

Diabolic Angel

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Обесването на Васил Левски О, майко моя, родино мила, защо тъй жално, тъй милно плачеш? Гарване, и ти, птицо проклета, на чий гроб там тъй грозно грачиш? Ох, зная, зная, ти плачеш майко, затуй,че ти си черна робиня, затуй, че твоят свещен глас, майко, е глас без помощ, глас във пустиня. Плачи! Там близо край град София стърчи, аз видях, черно бесило, и твой един син, Българийо, виси на него със страшна сила. Гарванът грачи грозно, зловещо, псета и вълци вият в полята, стари се молят богу горещо, жените плачат, пищят децата. Зимата пее свойта зла песен, вихрове гонят тръни в полето, и студ и мраз и плач без надежда навяват на теб скръб на сърцето. Хр. Ботев ЛЮБОВ ЛИ Е Обичам ли? Или това е сън? Или от студ скована диря огън? Обичам ли? Или уплашена от огъня на любовта, аз искам лед да замръзи сърцето във гърдите ми? Обичам ли? Или се гоня с радостта? Или обричам се на дявола? Обичам ли? Или във огъня на любовта една изплакана сълза ще сложи белег във душата ми? Анна Влахова Без любов Без любов от днес нататък ще живея. Независима от телефон и случай. Няма да боли. И няма да копнея. Ставам вързан вятър и замръзнал ручей. Няма да съм бледна подир нощ безсънна - но и няма да ми запламти лицето. Няма вдън-земя от мъка да потъна - но и няма да политна към небето. Няма да съм лоша - но и няма вече жест като безкраен хоризонт да сторя. Няма да ми притъмнява - но далече няма да ми се отваря цял простора. Няма вечерта да чакам изморена - но и утрото за мен не ще изгрява. Няма от слова да зъзна вкочанена - но и няма да изгарям над жарава. Няма да заплача на жестоко рамо - но и няма от сърце да се засмея. Няма да умирам аз от поглед само - но и всъщност няма вече да живея. Блага Димтрова

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Синева

Ти отмина.

Сякаш сън, сякаш сняг, сякаш дъжд,

сякаш пролет и есен, и зима...

Твойта сянка над младата ръж се изви

като кърпа синя.

Непрежалена тъжна шега като яребица

се заобажда.

И една ароматна тъга почна лекичко

да те възражда.

Аз се спрях, аз се спрях и затворих очи,

вероятно да те преживея.

А душата виновно, виновно мълчи,

само сянката мина през нея.

Само вятърът, вятърът вейна едва,

пиле някакво изписука.

Ах каква, ах каква синева!

Синева сме забравили

някога тука.

Синева, синева...

Павел Матев

Любимата ми песен на Васил Найденов ;)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Сътворение

В началото бях само тъмнина

и хаос от божествени частици.

Ти каза: " Виждам в тебе светлина."

И заблестях във хиляди искрици.

Ти каза: " Нека си земя,

която стъпките ми да прегръща!

Където да се свия и заспя,

в която от далечен път да се завръщам."

И станах твърда, топла, плодородна.

В очите ми морета се стаяват.

Ти каза: " Нека в световете им подводни,

безсилни, болките ни да се давят."

А после каза: " Ти си необятна!

Но аз ще те извая в крехка форма."

За мен душата си обърна наобратно

и аз се свих в ръцете ти покорно.

Ти каза: " Много болка ми донесе!

Но ако трябва днес да избера,

не бих избрал живот без тебе лесен,

а бих умрял от твоята ръка."

Така, полека ме научи да обичам

и да те пазя като свят граал в сърцето.

И псалмите за тебе плахо сричам,

защото ниско е, повярвай ми, небето,

за да измери цялата ми обич

и радостта, че мога да съм жива-

кодирана във твойто многоточие,

в посоката на земната ти крива,

в магията на смелите ти пръсти,

в нектара на молитвената жажда

и вярата, в която ме покръсти-

че Любовта умее само да се ражда.

Автор - Стефка Петкова

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Нощ Отпускат клоните зелени длани и близва ме спокойна синя хлад. Излива нощ от своите герани, най-синият, най-тъмният си цвят. И двама вятъра над мен се срещат, сборичкват се съвсем като петли, че чувам ги, едва ли се досещат, жужат като разсърдени пчели. Но не след дълго те се помиряват и всеки скрива се в дома си тих, предсънна песен къщите запяват и спира недовършения стих. Отпуска се спокойно и морето в леглото си от пясък като в кош. Единствено остава си небето разбудено над мен и ден, и нощ. Ден Като изящна умираща лилия тази нощ бавно топи се край мен. Глъхне луната. Звезди обкръжили я шепнат сбогуване. Плисва ме ден. Авантюристите гларуси с крясъци нещо нашепват ми, бели от сол. Пеят за слънце и блеснали пясъци, бягат над моя кавак белоствол. Този ден идва за мен като истина, носят го гларуси в моя Бургас. Бликат го пясъци. Думи разлистени в него оглеждат се. Трепва и аз, доверчиво в дланта му, усмихната, като в най-чудния, приказен храм, аз ще побързам - и светла, и истинна, своя момичешки пулс да му дам. (Петя Дубарова)

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Отсавна не съм писала тук, така че защо да не кача нещо

Едно от най - любимите ми стихове на планетата

Дяволско

“Обичай, дяволе, обичай като ангел нежно

И като ангел бди над своята любима.

За нейно здраве пий туй черно вино,

А има ли любов, любов до край ще има.

Обичай, дяволе! Денят нощта тъй люби,

Тъй силно връзка ги зове.

В любовта не можеш себе си изгуби,

Но можеш да живееш с векове!”

Така нарича ангелът небесен.

И ти бе ангел някога преди,

Но в повей фин гласът ти се разнесе,

Искра от пепел в теб се прероди.

“Но чуй ме, дяволе: Жарта е жар до края

и, нестинарски мит, в очите ни пламти.

Жарта е обич, недопусната до рая

И неин дом е огънят, а проповедник – ти! ”

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
  • 2 седмици по-късно...

Това е едно от любимите ми стихотворения.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Детство

Аз слънце на ресниците си нося

и вятър-на протегнатите длани,

и тичам пак усмихната и боса

по камъчета бели и огради.

Дърветата коси зелени свеждат

и облаци-платна издути, бели-

очите ми усмихнати поглеждат,

поглеждат ме и птици, полет спрели.

Аз тичам като птица волнокрила,

По-бърза от лъчите, ветровете,

И бисери на радост в мен съм скрила,

На детството най-хубавото цвете.

Петя Дубарова /писала го е на 12 год./

Редактирано от miracles (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Не те попитах...

Не те попитах колко ли ти струва

прозорецът ти да е буден нощем!?

Навярно докато едни сънуват,

опитомявайки любов и болка,

а други си прощават закъснения,

червило по ревера, чужд парфюм,

съмнения, изстинали вечери,

нелепи оправдания...

И куп

причини, за да се обичат още

ги карат да приспиват съвестта си,

ти тъкмо я събуждаш... И я молиш

да спре да ти опитомява свободата.

И все да ти напомня, че е време

да се научиш някак на обичане.

Да чуеш как те плачат бреговете.

Да си простиш за дългите си липси.

Да спреш неистово да триеш стъпки,

които те разсъмват като грешен.

Със сигурност не се върти на пръста ти,

животът, но е свикнал да те гледа

нощем през стъклото как безсънсващ,

докато някой някому прощава.

И знае, че предплащаш доста скъпо,

подобията , в които се разказваш,

горещото в случайните любови,

разглезеното чувство на утеха,

че няма за какво да се тревожиш-

нали си давал, колкото си вземал...

Задъхано да търсиш глътка въздух...

А на прозореца ти се усмихва птиче.

Отвърщаш му... Сълзата се търкулна.

Видях я... Затова не те попитах...

Бистра Валентинова Малинова

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Любов и Самота

Нандо

Днес познайницата самота,

потърси някой за компания,

и срещна първо любовта,

учтиво за приятелка покани я...

Но тя не и отвърна с чувство,

махна бързаща с ръка,

и каза, че не иска да пропусне,

днес да слее няколко сърца.

Гняв изби горещ в очите,

дръзко се намръщи самотата,

и каза си,че няма да остави,

с друг да бъде любовта.

След нея тръгна бързаща и злобна,

и навести събраните сърца,

с капани нейни стари но добри,

сърцата дружни раздели...

А бързаща дори и не разбрала,

по пътя си вървеше любовта,

и връщаше се някак наранена,

от хората презряна без вина...

И вплетоха се в равен кръговрат,

гонещи се нейде из света,

сърца събрани и разбити на парчета,

оставяха след тях следа...

Понякога безсилни са и двете,

понякога са в палеща война,

търсят се, избиват се горещо,

настанили се във хиляди сърца...

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Завещание

Ако случайно някога за някъде

аз тръгна без да се сбогувам,

не, не плачете, хора! Че разплакано

лице на пътник дълго се сънува.

Ако потъна нейде вдън безшумното,

услушвайте се все за вест от мене!

Тръгнете по светулките на думите!

И пак ще се намерим. Подир време…

Дамян П. Дамянов

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Търся те

jina

Небето свети в неоново синьо,

луната сънливо протяга лъчи,

въздухът пропит е с аромат на вино,

някак загадъчно тишината мълчи...

Булевардите нощни тъжно ме гледат

с десетки насълзени, фенерени очи,

голите пейки жално треперят

и с листенца бършат хладните сълзИ...

А моите очи преливат във безкрая,

душата ми се слива с вечността,

и аз те търся, а дори не зная

дали си истински или само мечта...

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Добавете отговор

Можете да публикувате отговор сега и да се регистрирате по-късно. Ако имате регистрация, влезте в профила си за да публикувате от него.

Гост
Напишете отговор в тази тема...

×   Вмъкнахте текст, който съдържа форматиране.   Премахни форматирането на текста

  Разрешени са само 75 емотикони.

×   Съдържанието от линка беше вградено автоматично.   Премахни съдържанието и покажи само линк

×   Съдържанието, което сте написали преди беше възстановено..   Изтрий всичко

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Добави ново...

Информация

Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите Условия за ползване