Премини към съдържанието
  • Добре дошли!

    Добре дошли в нашите форуми, пълни с полезна информация. Имате проблем с компютъра или телефона си? Публикувайте нова тема и ще намерите решение на всичките си проблеми. Общувайте свободно и открийте безброй нови приятели.

    Моля, регистрирайте се за да публикувате тема и да получите пълен достъп до всички функции.

     

Препоръчан отговор


Старата лювов Кога и кой ще измени на старата любов? На миналите златни дни и старата любов? За старата любов - докрай! За миналите дни! Ти чаша нежност ми подай за миналите дни! Със тебе пихме от дъха на тия равнини. И с тебе двама към върха вървяхме дълги дни. Преминахме ний длан във длан реки и планини. И раздели ни океан след тия златни дни. Но пак сме днес със теб ведно. Ръката ми хвани. Налей от старото вино за миналите дни. Налей и чашите не брой. Догоре ги пълни. Да пием с тебе, друже мой, за миналите дни. За старата любов - докрай! За миналите дни! Ти чаша нежност ми подай за миналите дни! Робърт Бърнсpost-120008-1194032294_thumb.jpg

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
  • Отговори 4,2k
  • Създадено
  • Последен отговор

Потребители с най-много отговори

Потребители с най-много отговори

Популярни публикации

Непокорна съм, знаеш ли? автор : Гергана Шутева Такава съм... да знаеш - трудна за обичане... с тежък характер - много тежко разпятие! Като прошката - тиха, боля... при изричане! Мога твоя д

ЗАКЛИНАНИЕ Николай Христозов Не отминавай никое "обичам те", прошепнато от глас, с очи, с мълчание. То идва от пустинни разстояния и от ранена светлина изтича. Не отминавай никое "обичам те

Добрите хора лесно се обичат Добрите хора лесно се обичат. Магията е да обичаш лошите. С един от тях- най-лошия от всички, да споделиш пробитите си грошове. Да ти почерни погледа и празника

Публикувани изображения

ПРОБЛЕМИ В БРАКА Брак.Аз мошеник?Затова че страдаш? Същото и ти си спрямо мене. Моят егоизъм с бяс напада твоят--клетка с пръчки нажежени. Ако тези пръчки мен изгарят, мъките ми също тебе жарят. Двата егоизма в препирни се изтезават и като на съд се обвиняват. Двата егоизма......Те в безплодна препирня същото нещастие оплакват. Как до тук се стигна?По чия вина? И признания във грях очакват. Нека аз съм грешникът.Нима това те грее? Аргументи!За какво ли да се дирят? Чуства и живот не се аргументират. Лоринцо Сабо

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Това е закачено на стената в офиса и отвреме-навреме си го препрочитам DON’T QUIT When things go wrong As they sometimes will, When the Road you’re trudging Seems all uphill, When the funds are low And the debts are high, And you want to smile But you have to sigh, When care is pressing you Down a bit, Rest if you must But don’t you quit. Life is queer With its twists and turns, As everyone of us Sometimes learns, And many a Failure turns about, When you might have won Had you stuck it out. Don’t give up, Though the pace Seems slow- You may succeed with another blow. Success is failure turned Inside out- The silver tint of the clouds of doubt. And you never can tell How close you are; It may be near when it seems so far. So stick to the fight When you’re hardest hit- It’s when things seem worst That you must not quit.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Не знам доколко е издържан преводът, но съм на работа и нямам време да го обработвам. НЕ СЕ ОТКАЗВАЙ Когато нещата тръгнат зле, както понякога се случва, когато пътят, по който вървиш неотстъпно, изглежда много стръмен, когато парите са малко, а дълговете –големи, когато искаш да се усмихнеш, но се налага да въздъхнеш, когато нуждата те притиска, си дай почивка, ако можеш, но не се отказвай. Животът е не съвсем почтен със своите обрати, както всеки от нас понякога научава, и отмъщава с провали. Когато би трябвало да си спечелил, се оказва, че има проблем. Не се отказвай, макар да се придвижваш бавно по пътя- може със следващия полъх на вятъра да успееш. Успехът всъщност е обратната страна на провала- сребърната багра на облаците на съмнението. И никога не можеш да кажеш колко си се приближил- може да е близо, когато изглежда толкова далечно. Така че, хвърляй се в боя, когато си най-тежко ранен, когато нещата изглеждат най-зле, тогава точно не трябва да се отказваш!

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Среща във вечността

Аз искам да се срещнем в друго време

или във друго измерение, когато

ще се отърсим от железните окови.

Тогава ще сме далеч от всички хули.

Аз, може би, ще съм по-млад и силен,

а ти, вероятно, ще си все тъй красива.

Там, нейде горе, сред висините,

ще те очаквам с душа отворена,

за да се слеем в едно завинаги.

Там, дето вечна пролет царува

и няма грижи, печал и скърби

ще вкусим безкраен възторг и щастие.

Но сега друго не ми остава,

освен да чакам тихо, смирено

да изживея и този живот.

Та кога дойде Зовът Господен

да изоставя туй вехто тяло,

Бога да моля, за да се срещнем.

това е от един страхотен приятел, на който желая всичкото щастие на тази земя


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

ЛУННА СОНАТА В тази бяла лунна тишина кой ли свири лунната соната и разплаква бледата луна, и я сваля до сами стъклата? Притвори прозореца! Мълчи! В долния етаж едно пиано свири много тъжно. Не плачи! Нищо, че навън се мръкна рано! Нищо, че в гнездата, пълни с мрак прости ми, че дойдох при теб сега. Душата ми се стяга до полуда в прегръдките на свойта самота. Самичък съм, а тъй ми се говори, устата ми залепва да мълчи ... Не ме пъди, ще си отида скоро, аз дойдох тук на бурята с плача. Ще седна до главата ти, ей тука и ще ти разкажа приказка една, в която е положил зла поука един мъдрец от стари времена. Един разбойник цял живот се скитал и нивга не се връщал у дома, вместо сърце, под ризата си скрита той носел зла и кървава кама. Преварвал той замръкнали кервани и само денем криел своя нож, а ножът му ръжда не хващал, човекът като дявола бил лош. Но кой знай, един път от умора и той на кръстопът заспал. Подритвали го бързащите хора и никой до главата му не спрял, а само малко дрипаво момиче челото му покрило с листо. Заплакал той за първи път обичан, заплакал той, разбойникът, защо ? Какво стоплило туй сърце кораво, нестоплено в живота никой път ! Една ръка накарала тогава, сълзи от поглед в кърви да текат. Една ръка, по-топла от огнище, на главореза дала онова, което той не би откупил с нищо ни с обир скъп, ни с рязана глава. Но ти заспа, а тъй ми е студено, туй приказно момиче, где е то ? То стоплило разбойникът, а мене ти никога не стопли тъй, защо? птиците със влюбени зеници тихичко си дават таен знак... Не плачи! Нали и ти си птица!... Нищо, че тополите шумят и раздават обич и прохлада, а под тях прегърнати вървят всички млади, а и ти си младо!... Не скърби, затворено сърце! И за теб ще дойде светлината! Чувай - долу две добри ръце тъжно свирят Лунната соната. * * * * * ПРИКАЗКА Заспиваш ли,аз май че те събудих, прости ми, че дойдох при теб сега. Душата ми се стяга до полуда в прегръдките на свойта самота. Самичък съм, а тъй ми се говори, устата ми залепва да мълчи ... Не ме пъди, ще си отида скоро, аз дойдох тук на бурята с плача. Ще седна до главата ти, ей тука и ще ти разкажа приказка една, в която е положил зла поука един мъдрец от стари времена. Един разбойник цял живот се скитал и нивга не се връщал у дома, вместо сърце, под ризата си скрита той носел зла и кървава кама. Преварвал той замръкнали кервани и само денем криел своя нож, а ножът му ръжда не хващал, човекът като дявола бил лош. Но кой знай, един път от умора и той на кръстопът заспал. Подритвали го бързащите хора и никой до главата му не спрял, а само малко дрипаво момиче челото му покрило с листо. Заплакал той за първи път обичан, заплакал той, разбойникът, защо ? Какво стоплило туй сърце кораво, нестоплено в живота никой път ! Една ръка накарала тогава, сълзи от поглед в кърви да текат. Една ръка, по-топла от огнище, на главореза дала онова, което той не би откупил с нищо ни с обир скъп, ни с рязана глава. Но ти заспа, а тъй ми е студено, туй приказно момиче, где е то ? То стоплило разбойникът, а мене ти никога не стопли тъй, защо? * * * * * ПИСМО ДО ТЕБ Вдигни очи ! За мен вдигни очи ! Защо? Не питай ! Просто погледни ме ! Помилвай ме и просто помълчи ... И ако искаш двама да мълчим. Защо ? Не питай ! Ти ще разбереш - загледай се в погледа ми влажен очите, ако можеш да четеш, очите, вместо мене ще ти кажат. В тях блести сега една сълза, а твоят смях е птичка под небето. Ръцете ти са клонки на бреза, а аз живях без сини небеса, без пролети, без цъфнали надежди. Очите ти са капчици роса, в които небесата се оглеждат. Лицето ти е цялото в светлина, косите ти горят като житата. А в моите нощи нямаше луна, затуй израснах блед сред тъмнината, затуй протягам смръзнали ръце и жадно през очите ти надничам. През тях се вижда твоето сърце и затуй тъй много те обичам ! Дамян дамянов

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

"...Законът е закон, но той врата в полето е... И луд е оня дето остави там сърцето си... Житейските дела за мен са разрешени, на никой не дължа-Любов дължат на мене..." Иво Карамански

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

АНГЕЛ Пред входа райски ангел нежен сияеше, глава склонил, а демон мрачен и метежен над ада бе се извисил. Духът на злобното съмнение в духа безгрешен беше взрян и от неволно умиление за първе път бе обладан. "Прости - той рече - аз те виждах, ти не напразно бе ми грял: не всичко в рая ненавиждах не всичко земно бях презрял." Ал. Пушкин

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Стихове на Жак Превер Букетът Какво правиш, малко момиченце, с тези току-що набрани цветя? Какво правиш мила девойко, с тези цветя, с тези съхнещи цветя? Какво правиш, красива невесто, с тези цветя, които вече увяхват? Какво правиш, бедна старице, с тези отдавна мъртви цветя? — Победителя чакам. Превод: Веселин Ханчев В моята стая Някои ден ти ще дойдеш във моята стая. Казвам "моя", макар че чия е, не зная. Беше празна, когато влязох тук един ден, и нямаше друго във нея освен наниз чушки червени, като малък пожар, на стената отсреща, белосана с вар. Останах и вече тука дълго живея и всеки ден чакам да дойдеш във нея. Не правя нищо, тоест нищо сериозно, сутрин издавам гласове на животни, магарешки рев, кукуригане, лай, и защо ли го правя, един дяволът знай, но ми става приятно да играя така; играя си също и със своите крака, краката са всъщност мнго разумни, с тях можеш да идеш много далече, ако, разбира се, ти се иска да ходиш, а когато пък искаш да стоиш у дома си, те остават си с теб и ти правят компания и измислят за теб безброй занимания, чуят ли музика, краката танцуват, как се танцува без крака? Въобще човек трябва да бъде - както често и бива - наистина тъп за да прави такива ужасно тъпи човешки сравненеия, като "тъп като крак" или пък "безгрижен като врабче". Врабчето едва ли е вечно безгрижно. То безгрижно е сигур само когато си няма грижи, а когато си има, и то, сто на сто, е доста угрижено. Какво знаем за него? То даже не се и нарича с туй име, човекът решил е да го нарече така точно и много любопитно е, че ако дълго повтаряш тази дума "врабче", тя губи смисъл. Въобще имената... Юго бил Виктор, а Русо бил Жан-Жак. А не може ли иначе да бъде все пак: "Керван бонапарти вървеше в пустинята." "Дромедарий възлезе на пресийския трон." "Императора пусна своя кон във галош." Какво толкоз му има и звукът не е лош, лошо е само, че след тях Тим-Там-Том уж е с три имена, пък се движи пешком, а това е ужасно опасен симптом, защото след него върви Еди-кой си, а подир Еди-кой си иде Еди-какво си и всеки от тях във себе си носи, колкото там да рева и да лая, единствена мисъл и таз мисъл е тая, че ти ще дойдеш във моята стая. Ще дойдеш и дрехите си ще хвърлиш на стола и пред мен ще застанеш неподвижна и гола във свойта невиждана до днес красота, ослепително бяла, с червени уста, по-червени от чушките на стената отсреща, и ръка аз към тебе ще протегна гореща, и двама ще легнем, аз до теб, ти до мен ... И туй само го мисля, но знам, един ден във тази моя - не моя стая, днес или утре, ти ще дойдеш накрая! Превод: Валери Петров Като по чудо И, като по чудо, оказва се, че едно портокалово младо дръвче е отрупано с плод. И, като по чудо, към него спокойно върви един мъж, който движи краката си не наведнъж, а, като по чудо, един подир друг. И, като по чудо, зад него се белва една каменна къща с цветя в някаква делва. И, като по чудо, мъжът стига дръвчето, спира, откъсва си един портокал и, като по чудо, го обелва, изяжда, утолявайки така своята утринна жажда, изплюва му семките и хвърля кората далече към пътя. И, като по чудо, се усмихва на слънцето, което изгрява, като по чудо, и го заслепява, и той мига насреща му и се завръща във бялата къща и, като по чудо, във нея открива още спяща жена си и тя е красива, особенно както е, като по чудо, съвсем гола под слънцето, и той се навежда и, като по чудо, възхитен, я разглежда, а слънцето стопля я със свойте лъчи и тя се усмихва, отваря очи, и, като по чудо, той нежно поставя въху бедрото й свойта ръка и леко я гали, и тя го оставя, като по чудо, да действа така. А високо в небето с посока - морето, като по чудо, едно прелетно ято преминава над бялата къща, в която, като по чудо, зад леката тента мъжът и жената се любят в момента, над тях двамината и над градината, и над портокаловото младо дръвче, което, незнаейки какво туй влече, хвърля сянка над пътя в минутата точно, в която, мърморейки, по него пристига един божи служител със нос в божата книга; и сякаш нарочно той стъпва точно върху кората, която мъжът преди малко е хвърлил на селския път, и както си мисли за рая и ада, се подхлъзва и пада, като по... като подхлъзнало се черно кюре, което е смятало, че постъпва добре с това, че въздава на господа слава, четейки молитви в една утрин такава. Превод: Валери Петров Барбара Спомни си, Барбара: от сутринта валеше през този ден над Брест и ти в дъжда вървеше наквасена, танцуваща, усмихната, ликуваща. Спомни си, Барбара, това се случи там, във Брест, под оня дъжд, на улица Сиам: за мене непозната, за тебе непознат, ний срещнахме се двама за миг във този град и ти ми се усмихна сияеща щастливка, и аз на твоето щастие отвърнах със усмивка, и - "Барбара" - в този миг отнейде чу се вик и ти, с лице във капки, тъй млада, лека, свежа, изтича и се хвърли в ръцете на младежа, укрил се в един вход. И аз видях отсреща прегръдката ви нежна, целувката гореща. Спомни си Барбара, и моля те, прости, че без да се познаваме, говоря ти на "ти" - макар за миг видени, макар и отдалече, щом двама се обичат, на "ти" със тях съм вече. Спомни си, Барбара, как мъдра и добра бе в този ден на капките чудесната игра по твоето лице, по твоите ръце, спомни си оня дъжд, изливащ благодат над арсенала, залива и радостния град... Войната, Барбара! Наистина какъв мръснишки номер! Где си подир дъжда от кръв и огън, и стомана? И где е, какво стана с оня, който там те чакаще тогава на улица Сиам? Загинал? Жив? Или изчезнал е без вест? О, Барбара, вали, вали все тъй над Брест, но друг е днес дъждът, не както в оня ден, сега е той отчаян и мрачен, и студен, и даже не е бурята от кървавите дни, а само едни локви и облаци едни, приличащи на глудница от кучета, които се влачат по кореми, за да изпукат скрито от този град злочест, разипан и бездомен, във който днес от Брест не е останал помен. Превод: Валери Петров

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Възпоминания от Батак

(разказ от едно дете)

От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?

Хе, там зад горите... много е далече,

нямам татко, майка: ази съм сирак,

и треперя малко, зима дойде вече.

Ти Батак не си чул, а аз съм оттам:

помня го клането и страшното време.

Бяхме девет братя, а останах сам.

Ако ти разкажа, страх ще те съземе.

Като ги изклаха, чичо, аз видях...

С топор ги сечеха, ей тъй... на дръвника;

а пък ази плачех, па ме беше страх.

Само бачо Пеню с голям глас извика...

И издъхна бачо... А един хайдук

баба ми закла я под вехтата стряха

и кръвта потече из наший капчук...

А ази бях малък и мен не заклаха.

Татко ми излезе из къщи тогаз

с брадвата в ръцете и нещо продума...

Но те бяха много: пушнаха завчас

и той падна възнак, уби го куршума.

А мама изскочи, откъде; не знам,

и над татка фана да вика, да плаче...

Но нея скълцаха с един нож голям,

затова съм, чичо, аз сега сираче.

А бе много страшно там да бъдеш ти.

Не знам що не щяха и мен да заколат:

но плевнята пламна и взе да пращи,

и страшно мучеха кравата и волът.

Тогава побягнах плачешком навън.

Но после, когато страшното замина -

казаха, че в оня големи огън

изгорял и вуйчо, и дядо, и стрина.

И черквата наша, чичо, изгоря,

и школото пламна, и девойки двесте

станаха на въглен - някой ги запря...

Та и много още дяца и невести

А кака и леля, и други жени

мъчиха ги два дни, та па ги затриха.

Още слушам, чичо, как пискат они!

и детенца много на маждрак набиха.

Всичкий свят затриха! Как не бе ги грях?

Само дядо Ангел оживя, сюрмаха.

Той пари с котела сбираше за тях;

но поп Трендафила с гвоздеи коваха!

И уж беше страшно, пък не бе ме страх,

аз треперех само, но не плачех веки.

Мен и други дяца отведоха с тях

и гъжви съдрани увиха на всеки.

Във помашко село, не знам кое бе,

мене ме запряха нейде под земята.

Аз из дупка гледах синьото небе

и всеки ден плачех за мама, за тата.

По-добре умирвах, но не ставах турка!

Като ни пуснаха, пак в Батак живях...

Подир две години посрещнахме Гурка!

Тогаз лошо време и за тях наста:

клахме ги и ние, както те ни клаха;

но нашето село, чичо, запустя,

и татко, и мама веки не станаха.

Ти, чичо, не си чул заради Батак?

А аз съм оттамо... много е далече...

Два дни тук гладувам, щото съм сирак,

и треперя малко: зима дойде вече.

Иван Вазов

Пловдив, 1881

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Погубени души

Вселената за тях не е безкрайна.

Познанието също е със край.

А мъдростта-почти ненужна тайна.

Комуто трябва, нека я узнай.

Душите им изпълва пустота.

Лъч светъл в мислите им не прозира.

Неспирен бяг от раждането до смъртта,

в преследване на евтини кумири.

Жени и вино, вино и жени-

все тези “истини”, които се повтарят.

Борба за власт, имот, пари-

но идва край и всичко тук остава.

Така тече животът – навици, инстинкти

бележат монотонния му път.

В блатата няма да намерите викинги-

тях океаните зоват.

от един безкраен океан от мъдрост и любов

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Невъзможно необходима Като част от необятната вселена, ще те поема, ще те стопля с длани. Невъзможно ще те искам, със сълза ще те напоя ще чакам,ще те гледам, от много чакане изтръпнала очакваща нетърпеливо ще те целуна ще ме усетиш,ще те усетя. Ръка ще разтворя, но ти ще останеш. Невъможна обич, необходима до болка, ще те дочакам.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Не казвай в тишината

Иля Велчев

Не казвай в тишината,

(тъй рядка вече за двама под небето)

не казвай в тишината -

че ме обичаш,

че ме обичаш.

Задръж във себе си

красивото мълчание,

говориш ли -

ще ти избяга литналото чувство,

и ослепено от любов

сърцата ни

в обратен път не ще намери.

Не казвай в тишината

две свети думи,

(че тези думи много са ги казвали)

но ме обичай,

но ме обичай,

както се обича, когато знаеш,

че утре вече няма да ме има.

Не, не,

не казвай в тишината, не говори,

че ме обичаш.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

ЛИТАНИИТЕ НА САТАНАТА

О ти, най- мъдрият и чист Господен воин,

ти, Бог низвергнат, за възхвали недостоен,

о, Сатана, смили се над мойта скръб безмерна!

Ти, принц - изгнаник, вечно онеправдан, търпял,

но с двойна мощ въставал след всеки свой провал,

о, Сатана, смили се над мойта скръб безмерна!

Велик, всезнаещ цар на бездните на ада,

ти, пръв лечител на човека, който страда,

о, Сатана, смили се над мойта скръб безмерна!

Ти, учил прокълнати, презрени досега,

чрез любовта да вкусват от райските блага,

о, Сатана, смили се над мойта скръб безмерна!

Ти, който със Смъртта, любовницата властна,

Надеждата роди - безумна и прекрасна,

о, Сатана, смили се над мойта скръб безмерна!

Ти, дал на всеки смъртник, качен на ешафод,

смел поглед - да презира стълпения народ,

о, Сатана, смили се над мойта скръб безмерна!

Ти, със сияен взор, съзрял подземни зали,

където скрити спят камари от метали,

о, Сатана, смили се над мойта скръб безмерна!

Ти, който също знаеш къде, в кой кът дълбок

съкровища безценни ревниво пази бог,

о, Сатана, смили се над мойта скръб безмерна!

О ти, чиято длан се спуска - да затули,

да скрие бездната под всички сомнамбули,

о, Сатана, смили се над мойта скръб безмерна!

Ти, който чудодейно пияния старик

измъкваш здрав и читав - прегазен преди миг,

о, Сатана, смили се над мойта скръб безмерна!

Ти, който - болката да спре да ни изгаря! -

селитра учиш ни да смесваме със сяра,

о, Сатана, смили се над мойта скръб безмерна!

Ти, който на челото на всеки долен Крез

клеймо поставяш - негов съдружник пръв до днес,

о, Сатана, смили се над мойта скръб безмерна!

Ти, който като страст в девойките разпали

любов към раните, към хората в парцали,

о, Сатана, смили се над мойта скръб безмерна!

Тояга за изгнаник, пред учен - лъч пламтящ,

ти, изповедник, вдъхващ в бунтовника кураж,

о, Сатана, смили се над мойта скръб безмерна!

Ти, пастрок на безброй, които в черна злоба

от Рая Бог-отец подгонил е към гроба,

о, Сатана, смили се над мойта скръб безмерна!

Молитва

Хвала и слава тебе, о, Сатана - над нас,

сред Рая, в който властва, и в Ада с алчна паст,

където победен бленуваш ти отвека.

О, под Дървото на Познанието нека

до теб духът ми седне, когато види сам

как клоните разцъфват - един невиждан Храм!

Шарл Бодлер.

Публикувано изображение

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Искам пролет Искам пролет. Искам я сега! Пролет със разрошени тополи, с привечерна тъничка тъга, със смола по боровите стволи. Пролет с кичури от люляк бял, с облаци от люляци лилави. Пролет с дъжд внезапно завалял над момиче с рокля без ръкави. Пролет с остри щръкнали треви - кръв зелена върху мойта риза. Пролет с теменужени очи лудо през прозореца да влиза... Искам пролет. Искам я сега! с мириса на разцъфтяла драка. Пролет с цветовете на дъга... Знам, ще дойде – щом така я чакам! ....Маргарита Петкова

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Маргарит Минков (1947-1997) * * * Екатерина, дъщерята на лесничея, плачеше под бадемовите дървета. "Недей плака!", молеше я паякът, който свиреше на арфа в малините. Денят бе младоженец, вишните го гиздеха в бяло, а той питаше: "Довечера за нощта ще се женя, брачната нощ къде ще прекарам?" Екатерино, щерко на лесничея, дай му бадемовата си мъка! Брачно ложе я направи, денят и нощта да легнат, да се любят, да се налюбят, паяк на арфа да им свири! * * * Беше утро и слънцето падна в тревата, разпиля се на двора, изпоплаши врабците, а пък сивата котка прелетя като вятър край прозореца, дето с теб се целувахме. * * * Пролетта бяга гола край пчелина, отива си, а пчеларят гледа в кошерите и не я вижда. Мед ще забули очите му, ако я види! Девствена е пролетта, нецелуната и непогалена си отива! Ще се стъписа пчеларят! Устните му ще пресъхнат! Пчелен водопад ще го залее, живота ще си прокълне, ако само можеше да я види, както я вижда костенурката дебнеща между тревите. * * * Лятна вечер - пирамида от щурци. Звездна вечер хвърлена в небето. На прага седнала луната, пуши с лула и гледа на карти. Славеева песен бодва момичето и то изпуска пръстена си в кладенеца. Къде вече ще го намериш - нощта е кладенец! * * * Есента дойде по три причини: да види дали не се е оженило любимото й момче, да нагледа лозето си и да изяде една праскова. А си отиде по три причини: момчето й се е оженило, лозето й е обрано, а прасковата е откъсната от тебе. * * * На разсъмване копата сено беше родила. Коларите стояха учудени, подпряни на вилите, не смееха да я натоварят. Беше родила мъж и жена. Единият от коларите рече: "Цяла нощ са се любили!" Вторият рече: "Как може... по нашия край..." Третият нищо не рече. По вилите капеше утринно слънце. После от склона се свлече мълчание, удави коларите, коня, каруцата и целия свят за хиляда години. Изморени и мокри от влагата есенна мъжът и жената вървяха през нивите. * * * Бялата котка на съседите лежи навън, над света се е изтегнала. Детето не може да я докосне - прозорецът му пречи. На стъклото една жена е нарисувала себе си и една пеперуда се е нарисувала, преди да отлети. * * * Сухото дърво разцъфна, време е да си вървя. Моят дом са цветовете му, там с пчелите ще говоря за любов и за разсъмване. Аз ще съм подслон на паяци, дето мъкнат пролет в мрежите. По кората ще просветва някаква самотна мравка и врабците ще избират моя клон за покаяние. * * * Слънцето, което си измислих, се усмихва, седнало до мене. Любовта, която ме измисли, ми остави няколко смокини. Истината, дето ни измисли, вае цвете в тъмната градина. Мисълта, която ще измислим, ще ни скрие от дъжда напролет. Лошото, което ще забравим, ще поплаква тихичко на двора. Вчерашният ден, ако забравим, утре ще почуква на стъклото. Хубавото, ако го запомним - ето ти във ъгъла пиано, и минава някой и присяда и просвирва няколко акорда, а отвън се спира костенурка, да послуша и да си отиде. * * * Претъгувах капчица от мъка, върху сал пробит я претъгувах и излязох на брега, отдето гледах как се плиска в равнината и залива хора и пътеки и ги дави, но не ги удавя. И видях жените среброкоси, старите жени, любов познали, тъмните магьосници, които знаят лек за всяка тъмна болест, да се взират нощем в небесата, да гадаят и да отгадават и да шепнат името ти тихо и да молят пак да ме обикнеш. * * * Три са най-тъжните неща, а четвъртото е във тебе: конче по залез, стъпка на яребица и смях на таралеж. А петото е дъжд без посока. Три са най-вeчните неща, а четвъртото е във тебе: премълчани думи, неочакван поглед и елхова смола. А петото е молитва на цвете. Три са най-странните неща, а четвъртото е във тебе: скок на котка, плач на циганин и кукувица на балкон. А петото е листо в морето. * * * В очакване на птицата, която гнездо ще свие в дланите ни, нека да скрием всяка тайна по-дълбоко и сребърен часовник да отмерва минутите на всяко безпокойство. В очакване на птицата, която ще хвърли сянка в мене и във тебе, добре е да сведем очи и нека кафяви мравки да отмъкнат тихо на погледа ни перлите излишни. В очакване на птицата ще трябва във всяко цвете да налеем зрялост тъй както в себе си любов наляхме и станахме гнездо на странни птици, които все на път са, а не идват. * * * Перото си ще натопя във мрака, за лист ще ми послужи млечно утро и с букви финикийски ще напиша слова като дихание на елин, слова потайни, като кипариси, надвесени над спящи амазонки, слова безшумни, като път на лодка, по който приближават враговете, слова тъй древни, че от древността си са непонятни като шлем спартански, слова... слова... които съм ти казвал... но все едно - ще трябва да напиша... * * * Денят е дреха с кръпки от раздяла. Прозира голотата ни през нея и нямаме покой от студовете. И струва ни се, огънче блещука... А то е захарно петле, с което едно дете привечер си играе.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Хулио Кортасар (1914-1984) Виждал ли си виждал ли си наистина снегът звездите кадифеното пристъпване на бриза Докосвал си ли докосвал ли си ти наистина ястието хляба лицето на жената която толкова обичаш изпитал ли си като удар в челото мига задъхването падането бягството Узнал ли си узнал със всяка пора на своята кожа че очите ти ръцете ти полът ти сърцето ти тъй меко е трябвало да хвърлиш трябвало е да оплачеш и трябвало е да измислиш пак. II Реката слиза по бреговете с променливото си безстрастие градът я възприема като ленива кучка. Нито любов, нито очакване, нито сражение на разказвача срещу нищото. Отпуснат като куртизанка гледа реката си Буенос Айрес. Времето, този сив компадре*, мотае се наоколо и нищичко не прави. -------------------------------------------------------------------------------- * Традиционно за по-низшите слоеве обръщение в Аржентина, побратим - Бел. прев. Demons et merveilles За ветрове и хълмове за неща наименувани за да успеят да влязат в света като дървеса и облаци И за загадките разкрити във луните разчупени по щерни или върху пясъка аз казал съм и съм очаквал Мисля че нищо не помага срещу тази ласка изгаряща все по-нагоре кожата Нито мълчанието пуснало юздите на мечтите Живеене о гледка за прерязано око отпуснато по гръб и вечно От "Дивертименто" (1950) Поема Обичам те по вежда, по коса, препирам се за теб по коридори страшно бели, там се разиграват пръски светлина, оспорвам те на всяко име и те изтръгвам нежно като белег, в косите ти полагам пепелта от мълния и лентите, заспали във дъжда. Не желая да имаш форма, да бъдеш точно онова, което следва зад ръката ти, тъй като водата, погледни водата и лъвовете, когато се разтварят в захарта на баснята, и жестовете, тази архитектура на нищото, запалват лампичките си посред самата среща. И всяко утре е дъска, върху която те измислям и рисувам, готов да те изтрия, не си такава, нито с тази права коса, с тази усмивка. Търся цялостта ти, ръба на чашата, където виното е и луна, и огледало, търся онази линия, която кара някой мъж да затрепери в галерията на музея. Освен това - обичам те и има време, а е и студено. За Любич Милош Във всяко обиталище из къщата на спомена, във тези дюкянчета за сечива, където висят птиците на сънищата, с глави надолу, с древните си крясъци, със мирис на изсъхнали тръстики, между варели и кореспонденция, там може би се крие предметът или името, а може би по-малко - само сянката, която трябваше да пазим, а оставихме да си отиде един ден с вятъра помежду две целувки. Като предъвкване горчиво, молец, проправящ пътя си във филца или като заглъхващ гонг, който изтръгва часа паяк, така понякога сърцето - уморено, тъжно, започва пак по вехтия кадастър безкраен ритуал на преброявания, смътни ветрила, димни завеси - паравани, които вече нищо не разделят, парче плат, в което се преструват на живи кухи и останали без кръв мухи, така упорства да се вкопчи като ръка, опипваща лицата докосвайки, разпитвайки прашасалите вежди, полуотворените устни, или несръчна музика, вечен рефрен, който се завръща, за да фиксира в ъгълче от паметта точното място, където една сълза веднъж завинаги отрони се в един различен свят и промени живота ни недоловимо, докато се превърнахме в това, което сме, това сляпо пиано, тези пръсти, търсещи в пепелта вежди и устни. Всичко изглежда официално - чай, чашките мастика, старици с дъх на камфор, газени воали, новини - с въздишки и със паузи - за каращи се братя, за смяна на родина, за любови премълчани, които са обаче - щори, шалче, по стойките горят с мушкатите в квартала, блуждаят като лампата, започнала да мига, а някой пита не е ли късно и дали децата вече спят. Из цикъла КОРАБОКРУШЕНИЯ НА ОСТРОВА Хавана 1967 Бог на телата ... грабвай стрелите, Амуре, с които надвиваш над всички... Овидий, Метаморфози, V,365 Ти си бог на телата, даваш и отнемаш медената сладост на най-дълбоката прегръдка изживяваш наслада във вика ни, в постепенното изкачване до удоволствието, а после се понасяш във покоя - медуза в полусън между вода и слънце. Но чакаш и във словото, тогава си най-страшен, приклякваш свит зад всяко име и когато излиза от забравата някаква дума, изричана от нас между целувки или сълзи, или Лондон, о, най-горчив от всички господари, как забиваш своето копие - безкрай от пяна - в средата на корема ми, и ноктити ти - изтезание, право в устата! Не мога да изричам нощ, да изрека сълза, да пусна това име да политне като гълъб към покривите на Париж, да повторя жуженето на кошера, да бъда в тези сладки срички вятър и камбана, защото ти си също там, с твойте орли и с твойте кучета, единствена реалност след толкова забрава, толкоз време, господарят с мраморния смях срещу небето, със слабини в зенита, със гърба си нощен. *** Пътуване невероятно, неподвижно в световъртежа косата ти сенките ти под очите пътуване спиралите на скока грохотът от този, който пада тила ти, гърлото ти котвата клаксон сред мъглата кръста ти гърба ти От "Последен рунд" (1969) Доброто дете Няма да мога да развържа обувките си, да оставя градът да ме хапе по краката няма да се напивам под мостовете, да правя стилистични грешки. Приемам тази участ на изгладените ризи, Идвам навреме за кината, отстъпвам мястото си на госпожите. Не ми понася дългото объркване на сетивата, предпочитам Пастата за зъби и хавлиените кърпи. Ваксинирам се. Гледай що за нещастен влюбен, неспособен да скочи в езерцето и да ти донесе червена рибка сподирен от гнева на полицаи и детегледачки. Аржентински песни I Евтино кухо време в което меки китари ти се заплитат в краката а жени без лице без гърди без мигли с утроба от камък по пътищата плачат. Ах тази вихрушка без листа без птици кучетата по гръб напразно душат материя оголена от аромат и радост без яребици полъх без време без приятел животът без родина мълчанието на бича който дори не удря. Happy New Year Виж, не искам много, само ръката ти, да я държа като жабче заспало доволно. Имам нужда от вратата, която ми открехваше, за да проникна в твоя свят, тази бучица зелена захар, окръглена радост. Няма ли да ми дадеш ръката си през тази Новогодишна нощ на совите прегракнали? Не можеш, по технически причини. Тогава измислям я във въздуха, изплитам всеки пръст, копринената праскова на твойта длан и опакото й, страна на синкави дървета. И ето хващам я и я задържам така сякаш едва ли не от туй светът зависи, смяната на четирте сезона, пропяването на петлите, любовта на хората. Преведе от испански: Стефка Кожухарова

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Любов необяснима

Любов необяснима, любов невероятна,

не пухкава и зрима, не топла и приятна,

не лека и минутна,от щастие обзета

край печката уютна до плюшени пердета.

Любов необяснима, рискована и тайна,

любов необяснима, до болка всеодайна,

без никакви облаги, и ордени, и сметки,

изгаряна на клада, затваряна в решетки.

Любов необяснима, без думи и без звуци,

с разтворени зеници и стиснати юмруци,

от много любови единствено възможна,

за да останем хора в епохата тревожна.

Любов необяснима, най-истинска и свята,

прониквай във главите, навлизай във сърцата,

когато те обстрелват със бомби и куршуми,

когато те замерват със камъни и думи.

Любов необяснима и винаги нелесна,

понякога горчива, но непременно честна,

убият ли те днеска, ти утре ще възкръснеш

във чистите сърца на децата ни невръстни.

Любов необяснима, любов необяснима,

във всяка светла пролет, във всяка стращна зима,

ах, трябва да те има, да, трябва да те има,

любов необяснима, любов необяснима.

..

Песен за двете точки

Две точки от безкрайността

сред хорския безброй -

там някъде се движи тя,

а там се движи той.

Но ето че случайността

прошепва тихо: Стой!

И казва той: Това е тя!

А тя: Това е той!

И тръгват заедно на път

направо, без завой.

Във двуеточие вървят

щастливи тя и той.

Но ето, пак случайността

прошепва тихо: Стой!

До тука! Точка - казва тя.

Да, точка - казва той.

Недялко Йорданов

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Ана Дьо Ноай ( 1876-1933) Изненада Мечтаех; изведнъж градината пред мен ме порази със лъч, в очите отразен. Любувам му се аз с нестихваща наслада – о, лято, ти блестиш от свежест и прохлада! Облива ме възторг, обзема ме възбуда, вървя, забавям ход и сякаш радост луда в миг скача върху мен от цъфналия храст. Препълнена с любов, немея от захлас. Небесният лазур прелива в мойто тяло. Изглежда отлетяла пред смаяния взор градината сега, а целият простор е разцъфтял у мен. Затворя ли очи, аз бих видяла пак и рози, и лъчи. * * * Умиращо дете, защо изпитваш страх? Ти вече остаря, но стъпваш все тъй леко, дълбоко в твойта кръв отеква светло ехо – молитви утринни ти вдъхват порив плах. Ти вярна бе докрай на целия всемир. Но откъде дойде у теб това упорство? Обагри с нежен дъх безцветния зефир на този вечен свят – същинско чудотворство. Очите притвори, наивните очи; живей сред самота като далечен остров и крехките ръце простри смирено, просто, съдбата с тях сграбчи и тя ще замълчи. Сведи челото си и гъстите коси над тази черна пръст и с огън съюзи честта и любовта, дарени на земята, където ангели разгарят жар в сърцата. Начало Аз мисля неведнъж за моето начало, разцъфнало в зори. Живеех със сърце, от обич запламтяло – то и до днес гори. Тъй както времето оставам вечно млада и скитам по света. Родена съм преди Египет и Елада, далече в древността, Донесе ме вълна и сред блестяща пяна пристъпих на брега. Вулкан угаснал бе вселената, огряна от пъстрата дъга. Аз помня утринта и слънцето от злато, когато бе дошла, за да ме осени богинята Ерато с разперени крила. Сега съм крехкото, пламтящо огледало на бягащите дни, предутринния хлад, небето засияло от звездни светлини. Понякога от сън събуждам се без сили край черните фурми. Към Азия на път поемат пак камили в пустинните земи. И тук на този бряг, сред спомените скъпи, под сенчесто стебло, очаквам Одисей към мене да пристъпи на рамото с гребло. Завръщам се назад – и през вода и суша – към своите предци. До Александрия отивам, за да слушам прочути мъдреци. Арабия съм аз на вълците в очите, жадуващи за пир; отдъхвам от жарта под палмите честити в испански манастир. Ала не бих могла мечтата да опиша или пламенността, дори ако върхът сред облаци въздиша и връща ми страстта, Дори и кремът бял да цъфне не в полето, а в мене – боязлив, – дори морето да се събере в сърцето и да последва взрив! Песен за благоприятното време Ех, как ни мамиш, време, със свойте светли песни: Души, тела, литнете в просторите небесни! От пътищата прашни, от гъстата трева Извличайте наслади – най-мъдро е това! Любете се, защото реални на света са само чудесата, мечтите, любовта. Върху земята клета, тъй често с мрак покрита, мирът да носи радост, а правдата – защита. Човек, научил много, се чувства по-добре дори в мига, когато ще трябва да умре. Живейте и познайте любов, и гняв, и страст, о, бедни мои хора, животът е пред вас! Отпечатък Ще се притисна аз с най-крепката си сила към своя обожаем и многолик живот. Преди смъртта за миг да ме е съкрушила, животът ми ще лумне под слънчевия свод. Широкото море, разстлало лека пяна, в безбрежните и сини води ще съхрани вкуса на мойта скръб – солена и смълчана, която ще тъмнее сред белите вълни. Аз ще оставя край далечните баири жарта на своя поглед, видял ги да цъфтят, а малкият щурец от трънката ще свири, желание събудил да тръгна пак на път. Искрящата трева на всяка нова пролет и гъстите пшеници в зелените поля ще видят как трептят, подели волен полет, ръцете ми, които приличат на крила. Дали природата сред радости и грешки ще помни нежността ми и тъжното лице? Но върху слабостта на мъките човешки ще има отпечатък от моето сърце. Превод от френски: Иван Бориславов

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

* * * Благодаря ти, че ме мразиш искрено, че хвърляш всички спомени зад борда. Омразата създава независимост, а любовта заробва. Сега от мен внезапно се отказваш от моите думи, жестове и книги. Но вдигнеш ли към мен очите мразещи аз чувам звън на паднали вериги. Сега живея леко и естествено, встрани от твоите прищевки странни. И пак отляво е сърцето ми поместено. Лекувам рани. Раздялата сравнявам със възкръсване, със музика от Моцарт със Безкрая... Ако не беше твоето ОТСЪСТВИЕ щях да повярвам, че съм в Рая! Георги Константинов

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Да бях вълшебница

Да бях вълшебница, да бях

бих построила дом огромен

за всички скитници бездомни,

да ги спася от студ и страх.

Да бях вълшебница да бях

омесила бих хляб грамаден,

за да нахраня всички гладни,

в очите им да цъфне смях.

Да бях вълшебница, да бях

направила бих в миг едничък

човеците да се обичат,

защото злобата е грях.

О, боже, който ме създаде

с душа, за другите да страда,

защо не ми дадеш забрави

и дарба чудеса да правя…

Надежда Захариева

Късна любов

На едно шумно и южно пристанище

моя късна любов, ще те чакам.

Седем кораба бели ще срещна,

седем бели луни ще изпратя.

Кипарисите черни вдовици

седем песни по нас ще изплачат,

седем вятъра, в седем посоки

ще изпратя за тебе да питат.

Седем млади жениха ще върна,

седем сватби без мене да вдигнат

и ще чакам любов, ще те чакам

ти под черни платна ще пристигнеш.

В седем димни таверни ще пием

чаша евтино вино със всеки,

седем нощи любов ще танцуваме,

ще танцуваме там на пазара.

А под осмата кръгла луна

седем вятъра с флейти ще свирят.

Оплаквачките с весели песни,

седем дни само нас ще прославят.

Ти зад седем морета се бавиш,

седем рани те водят при мене,

че от всичките земни пристанища

само в моето има спасение.

P.S.

Това е послание към някой, който в момента чете.

J.

Милена Лилова

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Убийството на Аджесиван (ученик на Буда) Изкусно ножа взе Аджесиван. И в този час душата му гълъб снежнобял. И както нощем звезда се откъсва от дълбините на небесния свод, както ябълков цвят се отронва от кротък повей, тъй излетя от гърдите дъхът му. Такава смърт не е напразна. Защото само който е обичал живота в мистичната му изначална същност, да овършей ще може сам на съществуването си класа голям вече склонен с божествено смирение! В Акрокоринт Ангелос Сикелианос Залезът се спускаше над Акрокоринт възпламенявайки скалата. Уханен полъх на водорасли откъм морето започна да опиянява напетия ми буен ат... Запенени юздите; святкаше бялото на очите; бореше се да се изтръгне от десницата ми, поводите стиснала, и да се втурне към ширта безкрайна... Ударил ли бе часът? Бяха ли безброй уханията? Беше ли дълбок соленият дъх на морето? Далечният полъх на леса? Ах! Още малко само да траеше мелтемът аз знаех как да стискам юздата и слабините на митичния Пегас! От гръцки: Здравка Михайлова НА МАРИЯ ПОЛИДУРИ Ангелос Сикелианос Превод от гръцки: Цветанка Еленкова Не мисли, че късно съм дошъл при теб. Скрит е пътят ми за другите необозрим; но от години, твой незнаен брат съм и в нощите ти глася възглавницата невидим... Но виждаш ли, че се задавам от брега, връвта на своя лък скосил с упорство срещу леността навред и низостта, то наистина съм превалил откъм брега, където боговете самородни асфоделии цъфтят където се поклаща онзи образ несъзрян, дордето слънцето не изкачи върхът на болката животрептяща... При Тебе идвам аз, където и живота, и смъртта ми двойна звезда озари; но сякаш едно вътре в мен са и дъхът ги примами както дланта ми дланта ти покри, и мисля, че не съм дошъл при Тебе късно (с мрака или светлината в този час) от брега направил ме твой брат да съм достоен всякак, и да съм до Теб отново аз... НЕПИСАНО Ангелос Сикелианос Превод от гръцки: Цветанка Еленкова Възлязоха отвъд стените на Сион Иисус и учениците му, малко преди залез слънце, приближиха неочаквано към мястото дето си изхвърляше градът боклука от години, изгорени постели на болни, счупени съдове, дрипи, дъски и отпадъци... А там, връз най-високата купчина, подуто, със крака извити към небето, мършата на куче, над което - както чуха отведнъж, гарвани се спуснаха, газеха го и го изоставиха - такава смрад се носеше, че всички ученици до един със длани на устата, се повърнаха... А Иисус, пристъпяйки самичък сред купчината спокойно, приближи до мършата и тъй я гледаше; че не изтърпя един от учениците и се провикна отдалеч: "Равви, нима не сещаш тази страшна смрад, че тъй стоиш?" А Той, без дори глава да вдигне от нещото, където бе се взрял, отвърна: "Страшна смрад за онзи с дъх възчист, но вдишва го от селището, от което идем... Ала днес душата ми се чуди на онуй, което се показва иззад таз развала... Видите ли как са блеснали на слънцето зъбите кучешки; градушка сякаш, сякаш крин, далеч от гниенето, обещание голямо, на Вечността отблясък и надежда, ала и светкавица сурова на Правдивостта!" Тъй рече Той, и сетили или пък не словата, учениците му заедно като един, последваха отново тихия Му път... И ето на посетен аз в ума си подир тях към думите ти Господи се връщам и мисъл целият пред Теб заставам: "О!... дай ми дай ми и на мене, Господи, докле вървя безспир, като отвъд града Сион, до края на земята чак, дето всичко е развала, всичко е боклук и труповете непогребани затлачват извора Божествен на дихание, в селището или вън от него; дай ми, Господи, сред таз непоносима смрад, отдето отминавам, Твоя Свят покой, да спра невъзмутим и аз сред труповете и да уловя със своя поглед някъде един бял знак, градушка сякаш, сякаш крин; да блесне в мен дълбоко отведнъж, отвънка гниенето, надалеч от гниенето на света, подобно кучешките зъби, които, о Господи, на свечеряване видейки, беше се учудил, обещание голямо, на Вечността отблясък и надежда, ала и светкавица сурова на Правдивостта! ГЪЛЪБИТЕ Ангелос Сикелианос Превод от гръцки: Цветанка Еленкова Не бяха тези гълъби от Пафос, да се виждат бяловезани, докато прелитат над вълните, игри на ветровете, да проблясват, да изгасват, пяна бързокрила. Не бяха знаци на копнеж, които денем извисяват се до облаците на небето пролетно и синьо, а пък привечер пламтят, стопявайки се в сенките най-първи и изчезват надълбоко в тях! Тъй както ги съзрях в това пътуване, пленени, неспособни още да летят, но черни, черни като Мрака на Орфей, и от Нощта по черни, едно с тъмата безначална на Олтара, дето никой не проглежда без сляпата Любов дълбоко в него, взех ги и Ти ги донесох, взех ги и Ти ги подадох, белег на Скръбта ми, която почна от Олтара, и в Олтара се възвръща още по-дълбоко да воюва там, където векове се слива двойката безсмъртни гълъби, и Божественото, неподвижно, се множи сред тъмата пребогата, Бракът! Взех ги и Ти ги донесох, белег на Скръбта ми, в себе си затворила Смъртта, донесох Ти ги във градината, която твоя и на Персефона е, градината, макар и гробище двулико и разделно, ала нито прави, нито хвърля сянка уединена връз живота, но с огромни кипариси и далеч оттук простира сянката си, царството си, чак до бездната накрая. Взех ги и Ти ги донесох, както никой досега не бе ти носил двойка млади гълъби във храма Соломонов, не жертва тайна във уречен час, а за да бдиш над тях и да се грижиш, докато ядрото им се умножи дълбоко, докато крилото им порасне щедро, черното крило, да могат клюновете си да преплетат, на воля писъка им през деня гърдите да раздува, да прострат крилото си един над друг, тъмата да затворят под крилата, и с притворени клепачи, влезли във Олтара на Светилището, да се слеят с Бога, неразделни, Бракът! Тъй Ти ги подадох, както ги видях, и така ги виждам да летят в градината, която твоя и на Персефона е, градината, която вечно хвърля сянка над Живота и Смъртта ни. Тъй ги гледам и сега да литват, сякаш че са нашите души, които извисени пърхат над кипариси големи, докато не влязат във Олтара на Светилището, там, където векове се слива двойката безсмъртни гълъби, и Божественото, неподвижно, се множи сред тъмата пребогата, Бракът! Защото в себе си възславих Ангелос Сикелианос Превод от гръцки: Цветанка Еленкова Защото в себе си възславих и повярвах на земята и не към бягство разпрострях крилата нями, но вкорених умът си цял сред тишината, и ето, жаждата ми в извора е пак пролята, изворът възжив, изворът игрив, изворът на радостта ми... Защото не пресметнах нивга докога и как, но с мисълта си неуморно час по час дълбах, като че крие се във нея неразчетен знак, и даже буря лятос да надига прах, в ума ми сякаш блеснал плод обрах, вали от дълбините на небето и в мен едрее пак!... Защото не изрекох: "тук живота се начева, тук изтлява..." но "светлината най-просветва подир дъжд... и земетръс дълбокия градеж скрепява, понеже пулсът на земята е стаен по шир и длъж..." тъй че, мимолетното подобно облак се стопява, и побратими се с мен Смъртта Велика отведнъж!...

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Хубаво ми е

Хубаво ми е със теб!

С пламъчетата игриви

като на мъничко дете

са очите ти щастливи.

Хубаво ми е със теб!

Сутрин да ме будиш нежно,

а след трудния ни ден

пак да сме в любов безбрежна.

Хубаво ми е със теб!

Толкоз хубаво, че мога

и безкрайното море

да запаля в своя огън.

С теб

Без теб денят ми мразовит бе,

със тебе пролет разцъфтя.

Без тебе плачеха върбите,

а с теб и гарванът запя ;)

Какво ли щях да съм сега?

Откъснат и повяхнал цвят.

Живот си ти и светлина,

със теб е хубав тоя свят.

За мен

За мене ти си въздух

За мен си светлина

За мене ти си слънце,

огряло през дъжда

За мене ти си огън

на зимата в нощта

за мене ти сълза си

дошла от радостта.

Двама

Какво си ти за мене

и аз за теб какво съм...

Ний двама сме родени

любов в сърца да носим.

В един път да вървиме

съдбата е решила.

С любов да го преминем

Така е отредила.

Един за друг

Очите ти гледат ме с радост

и в моята обич една,

единствена болка от сладост,

за нея отдавна копнях.

За нея си струва звездите

да палиш, да срещаш луна,

да бродиш във утро измито

от горестна чиста сълза.

Избрани ний бяхме със тебе

в животa нелек и суров,

за тебе да бъда потребен,

за мен ти да бъдеш Любов.

Неизвестен!

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Ако

Аз съм вятър, ако няма любов.

Аз съм свещ, ако няма любов.

Аз съм дъжд, ако няма любов.

Аз съм нищо, ако няма любов.

Аз съм сняг, ако няма любов.

аз съм лъч, ако няма любов.

Аз съм лист, ако няма любов.

Аз съм ТИ, ако няма любов.

Аз съм вещ, ако няма любов.

Аз съм вик, ако няма любов.

Аз съм страх, ако няма любов.

Аз съм сам, ако няма любов,

и сигурно съм всичко това,

ако има любов.

От много, много отдалеч

От много, много отдалеч

ще идвам винаги, докато мога,

но някой ден краката ми щом не издържат,

ще допълзя на лакти и колене,

за да ти кажа, че на този свят

обичам само, само теб.

От много, много отдалеч

ще пея винаги, докато мога,

но някой ден щом моя глас не издържи,

аз ще изпратя славей вместо мене,

за да ти каже, че на този свят

обичам само, само теб.

От далеч, много отдалеч

ще бъда винаги, докато мога,

но някой ден сърцето ми щом се взриви,

ще ви прегърна с другия до тебе,

за да ви кажа, че на този свят

съм имал много малко време.

Михаил Белчев - Поезия

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

НЕ СИ ОТИВАЙ

Не казвай никога - дори да ти се иска,

не казвай " Сбогом". Малък е света.

С теб бяхме нещо повече от близки -

докосна ни с дъха си любовта.

Обърка ни. Признавам си - така е.

Не я допуснахме до нашите сърца,

но тя и днес във въздуха витае,

а ние се държим като деца.

Разделяйки се, себе си ще лъжем,

че всичко е било почти игра,

и ще се питаме дали не бяхме длъжни

да съхраним една запалена искра.

Но кой ще ни отвърне? Самотата?

Или пък вечер празното легло?

Въпросът ще увисне в тишината

и всяко мрачно съмване,

ще е добре дошло.

ОЧИ, КОИТО ПЛАЧАТ

Очите ти, тъгата приютили,

ме трогват с две напиращи сълзи.

Не знаят те, че пак са победили,

и лошият, отстъпвайки - пълзи.

А ти ме гледаш прямо и открито,

с безмълвната молба - да ти простя.

Сълзите капят и във мен попиват,

но други две в очите ти блестят.

Прегръщам те и нежно те целувам.

"Прощавам ти, любима. Не плачи!"

За две сълзи, понякога си струва

обидата завинаги да замълчи.

РЪЦЕТЕ ТИ

Ръцете ти(малки и бели),

които ме галят тъй нежно,

са чайки до мен долетели,

от морски простори безбрежни.

Ръцете ти - даващи щедро

и ласка, и плам, и утеха,

и обич, таена до вчера,

сърцето ми в себе си взеха.

Румен Ченков

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Добавете отговор

Можете да публикувате отговор сега и да се регистрирате по-късно. Ако имате регистрация, влезте в профила си за да публикувате от него.

Гост
Напишете отговор в тази тема...

×   Вмъкнахте текст, който съдържа форматиране.   Премахни форматирането на текста

  Разрешени са само 75 емотикони.

×   Съдържанието от линка беше вградено автоматично.   Премахни съдържанието и покажи само линк

×   Съдържанието, което сте написали преди беше възстановено..   Изтрий всичко

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Добави ново...

Информация

Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите Условия за ползване