Премини към съдържанието
  • Добре дошли!

    Добре дошли в нашите форуми, пълни с полезна информация. Имате проблем с компютъра или телефона си? Публикувайте нова тема и ще намерите решение на всичките си проблеми. Общувайте свободно и открийте безброй нови приятели.

    Моля, регистрирайте се за да публикувате тема и да получите пълен достъп до всички функции.

     

Препоръчан отговор


Костадин Йорданов Боянов

Хоризонт на надеждата

Невероятни,земетръсни,

вървим към линията,дето

небето и земята сливат

материя и дух.

И слепи сме били,когато

в оковите ни от съмнения

мираж била е синя птица

- надеждата на хоризонта.

А соковете на земята

в икарови криле пулсират.

И ален порив е сърцето ми

към хоризонта на надеждата...

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
  • Отговори 4,2k
  • Създадено
  • Последен отговор

Потребители с най-много отговори

Потребители с най-много отговори

Популярни публикации

Непокорна съм, знаеш ли? автор : Гергана Шутева Такава съм... да знаеш - трудна за обичане... с тежък характер - много тежко разпятие! Като прошката - тиха, боля... при изричане! Мога твоя д

ЗАКЛИНАНИЕ Николай Христозов Не отминавай никое "обичам те", прошепнато от глас, с очи, с мълчание. То идва от пустинни разстояния и от ранена светлина изтича. Не отминавай никое "обичам те

Добрите хора лесно се обичат Добрите хора лесно се обичат. Магията е да обичаш лошите. С един от тях- най-лошия от всички, да споделиш пробитите си грошове. Да ти почерни погледа и празника

Публикувани изображения

Защо умира любовта?

Защо умира любовта?Защо умира любовта

и в миг си заминава -

в сърцето болката остава?

Нежнотрепетни мечти

със невидими криле,

отлитат си завинаги!

Вълшебни дни и нощи,

пълни с аромат любовен още,

пазят спомена за любовта,

заменени... с болка и самота!

Потопяват тъжното сърце,

чувства - мразовити, снежни,

вместо - докосвания нежни...

Настъпва пълен хаос и тъга...

Настъпва страшната промяна -

остър писък на душа раздрана!

Лед и студ скова душата!

Вместо нежна песен на славей,

ураганен вихър там вилней!

Унищожава и помита,

безпомощност тревожна пак връхлита!

Любовта я няма вече...отлетя...

Остана празнота...и бисерна сълза...

Удар. Ек. Камбанен звън...

Грохот - разбушувани води -

прииждат и заливат дните ни

с ехидна монотонност и сълзи!

Душата скръбна - страда и ридае...

Ръце простира към любовта -

мираж далечен в безкрайността...

Защо умира любовта... и ражда се - омразата.

Сиси

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Настроение Страхливо сградите очи затварят и блъсва в раменете им студа. Превзето две тополи разговарят за някаква красавица звезда. Луната с тъмни сенки се гримира, флиртува със небесни ветрове, звездите натежават като гири и хвалят се със свойте цветове. По улиците тичам като луда и боря се със вятъра, с дъжда. Сърцето ми е буца сива руда, а стъпките - изкаляна следа. Как грозно ми е, глупаво и болно, как глупави са сградите край мен, противни са ми пясъците солни, противен ми е есенния ден! Дали ще бъда скоро пак щастлива, дали ще бъда скоро пак добра, щом есенният вятър студ разлива на дните ми във живата гора? *** Настръхнала от студ, недоверчива, увисва между лампите мъгла. Внушавам ли си, или съм щастлива? Наистина ли пак като стрела внезапната ми мисъл поразява избраната и най-далечна цел? И мойта Радост пак ли е такава, зелена, бързорасла като хмел? (Петя Дубавова)

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Покаяние

Коленича във Божия храм –

да потърся любов и прощение.

Но понеже молитви незнам,

потрепервам от страх и съмнение...

Аз не вярвам във Божи дела,

в хорски притчи и древни поверия.

Затова коленича сега –

уморих се от грях и безверие!

Уморих се от гняв и лъжи,

от интриги и властно безвластие,

от студени бездушни искри...

Уморих се от всичко... Ужасно е!

Пред светици с огромни очи,

пред безгрешни и благи аскети,

аз проливам горещи сълзи,

чакам Господ – за мен да се сети...

osi4kata

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Забравено Щастие

Тук ли си още, забравено щастие?

Моята улица още ли чака

моите стъпки, очите ми блеснали -

там пред огромните порти на мрака?

Аз се завръщам днес толкова есенна,

своята пролет на друг подарила,

своите безгрижни шепоти и ласки

някъде там сред проблемите скрила.

Може би.. там сред тълпата намирам те,

мислите твои днес къде ли тичат ...

и усмивките, странно, къде ли се спират,

чий кръстопът устремено пресичат ...

Тук ли си, щастие - пак те сънувам

ти ще прегърнеш ли своето момиче ...

Знаеш ли колко звезди пропътувах,

за да мога пак да Обичам ...

Неизвестен Автор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Едно много нежно, много мило стихче на Izabella

Усещане за Теб (на моята обич)

Усещам че си идваш

моя обич.

По цъфналите орхидеи

в нашата стая.

По нежността,

която лекичко се стича по стените.

По серенадите,

на малки птички

под прозореца.

По влюбения поглед на морето.

И по брега,

затоплен в тишината.

Усещането ми за Теб

е като пролет.

И като

първа среща.

и като

зачатие.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Нераздадена любов

Какво като съм млaда и едва

сега живота си разбирам?

Напират в мен неказани слова

и всеки ден се раждам и умирам

в човешките мечти и болка.

Откривам се и после се загубвам.

Накрая преброявам се - и колко

останало ми е, и колко струвам.

Събирам в куп и дадено, и взето,

подреждам педантично на тезгяха...

Знам, всичко, що ми е отнето

двойно ще ми връщат. И запяха

сълзливи спомени и бурни страсти

под съпровод на хорските одумки,

които все остават неподвластни

на мойта съпротива в думи звънки.

Какво съм аз - прашинка във пустиня,

капка от проливен летен дъжд,

от който все, незнам защо, се скриват...

Защо не ме разбрахте ни веднъж?

Аз искам да ви дам от мене всичко -

без отплата, без награда и без зов...

Дори, когато нощем съм самичка,

аз съм цяла... нераздадена Любов!

4.7.2002 г.

Светла Стайкова

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Пепел от Любов

В мен кротко ще си стаена,

ще целувам нежно крехките ти рамене.

Притискам те тъй силно, сякаш си смутена,

притварям поглед, искам този миг да спре.

Вълшебно е да те докосвам леко,

да галя дълго ефирната ти коса.

С очи те моля, шепна меко,

искрят по тялото ти капчици роса.

С горещи устни бавно те изгарям.

усещам тръпнещ скрития ти плам.

Вратите на бленуван свят отварям,

ще се изгубя в него, ще издъхна там!

Как тихо въглените в сърцата ни греят,

как лудо огън в нас гори.

И как искаме телата да изтлеят,

във вихрен танц, безумно-до зори.

Бушуващ в страст, стихия ти дарявам,

в безкрая чувствен нека да ни извиси.

Когато видиш, че на пепел ставам,

вземи ме в шепи,любовта ще ме спаси!

От Симеон

'93г....Отминала, но истинска Любов!!!

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Ледено сърце

Дали за тебе знача нещо?

Това се питам час по час.

Дали сърцето ти горещо

за мен не е от късче мраз?

Ледът сковава твоите длани

и устни ледени шепнят :

"Изчезна вече близостта ни,

не я търси там, дето чувствата ми спят !"

Сега е тъмно, мрачно и студено,

с думите си ти така ме нарани,

аз мислех с дружбата ни променено

един ден сърцето ти ще се стопи.

Но ледът дълбоко бе сковал гърдите,

разбрах това не ще се промени

и както рифа и вълните,

аз чакам изгрева сърцето ми да осени...

Това, което никой не видя...

Вървя напред безжизнено студена,

вървя и гледам сивото небе.

В града е шумно, но душата е сломена-

ах, колко болка може да сбере ?

Вървя напред, но никой не ме вижда,

не вижда даже мрачното лице-

тълпата бърза, тайно си завижда,

погледнала невиждащо раненото сърце.

Вървя напред, мъглата в очите-

животът е толкова студен :

не вижда мен, не вижда и мечтите

разбити от света несъвършен.

Вървя, защото още мога...

Дори да страдам то е за добро-

да си невидим туй не е тревога,

когато щастието ти е късче зло.

***

Животът е една измама-

предопределен път към Смъртта.

Вървя по него-бледа, няма-

ненужна никому в света.

И мрак навред, и тишина...

Аз бродя бавно като дух,

ограбена е моята душа,

а пътят все така е пуст и глух.

Самотно моят ден измина

и всеки следващ пак на този път,

накрая молех се аз да загина,

да спрад сълзите да текат.

Напразно-решила друго бе Съдбата:

да чезна още дълго в тоя брод

и с поглед празен в тъмнината

да разсъждавам върху тъжния живот.

Ах, как не исках, молех я да спре-

не виждах смисъл да остана,

но тя решително в ръцете си ме взе

и болката ми стана по-голяма...

Изгарях, гърчех се, проклинах,

но вече не живота, не Съдбата, не Смъртта,

а себе си, защото не преминах

сама през трудностите, а склоних глава.

Предадах се, не исках да се боря.

Да бродя по безкрая аз избрах,

реших че битката не ще е моя-

обърнах се и повече не спрях.

Човек е сам причина за бедите-

за своите и общите дори

и само без уплаха в очите,

способен ще е да ги победи.

Неизвестен Автор

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Такава съм Ваня Петкова Опитах и разбрах. Не мога да обичам мъж. Обичам само любовта. И като клас от кестенява ръж ще бъда разпиляна над света. Не ме търсете, за да ме възвръщате към цвят, към форми, към състав. Металът ми ще бъде вечно същия и не понася той поправки или сплав. Ще бъда все онази лудата частица, която с виното в кръвта ви ще просветва и като огнена опашка на лисица ще бъде ден до пладне мойта клетва. Ще бъда все онази, с ветровете сплела жадуващи и ненаситени бедра, и към морето цял живот поела, все на земята аз ще си стоя. Ще бъда всеотдайната и без резерви, най-вярващата в любовта, със най-опънатите от възбуда нерви, за да разсмея утре старостта. И тъй, сама с любов родила всичко, но раждана на този свят веднъж, аз любовта докрая ще обичам. Не мога да обичам мъж. Понякога Хр. Фотев Понякога по-много се обичахме, понякога по-малко, а понякога, когато ти заплакваше в ръцете ми, живота ми приличаше на щастие. Луната мълчаливо ни преследваше. Рисуваше телата ни по пясъка. Ний правехме какво ли не - понякога наистина приличахме на влюбени. Но пясъка изтече от косите ни и се завърна помежду ни въздуха. Естествено е във такива случаи усмивката ми малко да е стъклена. Естествено е във такива случаи усмивката ми малко да е стъклена. Естествено е да потърся хората. Да се разтворя в тяхното съчувствие. Да им изплача болката си с някакво забравено и скрито удоволствие... (Аз мога да разплача и дърветата, и птиците и бронзовите бюстове, но докага ще ни сближава болката и много ли е трудно да сме искрени?) И затова ще се усмихна някак си. Усмивката ми ще е малко стъклена. Уплашено ще питам - и безмилостно луната и дърветата, и себе си, наистина ли ние бяхме влюбени? Наистина ли ти си мойто щастие, или в нощта приличаше на щастие? Тогава ще напиша неочаквано най-истинското си стихотворение, най-хубавото... Като тебе хубаво. И толкова далечно - като теб.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

МГНОВЕНЬЕ ВЕЧНОСТЬ БЕРЕЖЕТ

~ ~ ~

Мгновенье пришло - я поток увидала бегущий,

Мгновенье прошло - нет уже ни воды, ни мостков.

Мгновенье пришло - и я куст увидала цветущий,

Мгновенье прошло - нет уже ни шипов, ни цветков.

Мгновенье пришло - вижу: пламя горит и дымится,

Мгновенье прошло - нет ни дыма уже, ни огня.

Мгновенье пришло - и пандавов я мать, я царица!

Мгновенье прошло - и горшечник простой мне родня.

~ ~ ~

Жизнь пронесется, как одно мгновенье,

Ее цени, в ней чЕрпай наслажденье.

Как проведешь ее - так и пройдет,

Не забывай: она - твое творенье.

/Омар Хайям/

***********

Зачем живешь на свете этом?

Зачем живешь на свете этом?

Какая у тебя мечта?

Задумался - ли над ответом?

А есть ли у тебя она?

И проживая час за часом,

И проживая день за днем.

Все истлевает год за годом

Сгорает все невидимым огнем.

Ведь не живем мы полной жизнью,

А примеряемся скорей,

А сами гонимся за мыслью,

Что истину познали в ней.

И счастлив тот кто понимает,

Что истинна совсем близка.

Что жизнь его не угасает,

Любовью, счастием полна.

А кто живет слепой надеждой.

И верой в то что все само

На блюде с голубой каемкой

К нему придет вот так легко.

Тот кто живет со злостью в сердце,

С глухой фальшивостью в душе.

Он не поймет моих волнений,

И чувств бушующих во мне.

Мне жалко их - слепых глупцов.

Хочу им дать один совет:

Освобождайтесь от оков!

Увидьте в темном царстве свет!

neil

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

ЧЕСТЕН КРЪСТ

Борис Христов

I.

Затварям ви за думите, уши - резето спускам.

Не искам в моя дом да се говори за изкуство -

не искам в хленчене и мъдрословия угодни

напразно да се споменава името господне.

Когато имаше какво да каже на сърцето,

устата ми не криеше езика под небцето

и в стихове - спасителни - макар и тихо,

звънях отвътре, докато отвън ме биха...

Ала сега, докато в разума е още светло,

прибирам стълбата, с която стигах до небето,

и бързам да напусна на поезията храма,

преди да запълзят змии по младото ми рамо.

Каквото съм изпял дотук - ще го изтрия.

Ще вържа двете си ръце - устата ще зашия.

И ще се хвърля лудо на живота по вълните,

това, което някога измислих - да изпитам.

Не е за мойте зъби ореха да бъда гений,

щом не дойде смъртта за мен да се ожени,

щом не можах до днес да изкова от думи кръста,

на който да се изкача и да възкръсна...

И затова сега, отскубнал се до корен,

ще се заема с труд по-благодарен и достоен.

Ще мъкна камъни за мой дом и пот ще лея

над мисълта до утре как да преживея...

Или ще тръгна бос по връхчетата на тревата

подир виновницата за изгубения рай - жената.

И вързан до последната халка на нейната окова,

ще гледам как изсъхва моето дърво духовно...

II.

Дълбоко в мен се утаи на болката вулкана,

клокочи и дими - зарастват спомени и рани.

Но няма да забравя утрото, в което се събудих

между дванадесет приятели и седем Юди.

Поведе ме единият от тях и стигнали площада,

помаза ме с хвалебствия, а после ме предаде.

И се изгуби като нож в канията на мрака -

по-черен от тревата между релсите на влака.

Така човекът, който яде и се весели до мене,

направи захарта на моя млад живот солена.

Но аз не стрелях по вълка - да не убивам

доброто агънце, което в него се укрива.

А като бедния Адам - в сълзите си нагазил,

извиках: "Гол съм, Господи, не мога да изляза...

Не мога да показвам на тълпата грозните си рани,

защото не обичам да съм обиталище на врани...

Не стигат ли на тоя свят житейските въпроси,

та трябва с тяхното тегло и моето да носи..."

Но жертвата понякога е по-свободна от палача.

И вместо да окайвам участта си и да плача,

затворен в моя дом - света докрай напуснал,

обелих бавно раните и техните красиви люспи

превърнах в стихове и населих с листа дървото,

което беше обгорила мълнията на живота...

III.

Ала сега - довиждане придворно суетене

и гладиаторски борби на поетическата сцена.

Носи ме, влак, на свойте рамене железни,

като откъсната ръка над пропасти и бездни.

Разсипвай подир себе си и рими, и предлози

и нека огън да лети от тъмните ти ноздри.

Да стигнем залеза червен, където вдига сонда

фонтана луд от кърви - слънцето на хоризонта...

Преди туловището на смъртта да ме затисне

или да се удавя в думите, които съм изписал,

желая мир на твоя дом, поезийо и вярвам,

че има кой да дострои високата ти сграда.

Но - честен кръст - макар че лирата захвърлям,

ще си останеш ти костица в жадното ми гърло.

И с болка, моя вярна спътнице, ще помня

среднощните видения пред твоята икона...

А който продължи нагоре - Бог да му помага.

Но аз потеглих вече - и към миналото бягам.

Наместо с чашата на славата да се опивам,

назад ще тръгна и назад ще се развивам.

Ще се завърна към доброто време на "не зная",

"не искам" и "не мога"... А накрая

връз майчиното лоно на земята ще се срина,

като мушицата, която поживя и си замина...

IV.

До вчера можех да вървя изправен по вълните,

защото не познавах аз теглото на парите

и като жаба, зинала - с молив в устата,

излизах на брега - да разговарям с тишината.

Ала забравила бодливия венец от тръни,

душата ми сега лентяйства и в блаженство тъне.

И кой ще ми повярва, ако продължа на крякам

от бъчвата с меда, а не от жабуняка...

Поетът е една оголена, подвижна рана,

поезията е страдание и вик сред океана.

Ала страдението днес добре се плаща,

за да мълчи устата и писеца да не дращи...

Да бях покръстен в мръсната вода, в която

Пилат изми ръцете си и ги изтри в тълпата,

от сутринта над листа щях да марширувам

и книжната тръба на щастието да надувам.

Но аз не мога да живея с думите завързан

и в чашата на жадния да сипвам сълзи;

не мога да се правя на овчица и страдалец,

когато днес пращи от здраве мойто тяло,

или пък да дрънча като ощърбено точило,

докато вената на любовта кърви от сила...

Разбирам хромия, прегърнал словото като удавник,

разбирам и бедняка, който трябва да се храни.

За грозната жена поезията е червило и помада,

за лудия - стрела, с която разума напада...

Заради тях и аз обикнах някога у мен поета.

Но ето че сега устата се отдалечава от сърцето.

И на ръката ми едва ли вече ще отива

да е палач на словото - мъчител на молива.

V.

Подобно тигър на небето облакът се излежава,

но вижда лъвската глава на слънцето и става.

И хукнал към безкрая, тромаво прескача

въженцето на хоризонта - и потъва в здрача.

Така и аз сега от бойното поле излизам

и сам обличам усмирителната риза...

Защото чувам как земята се поти и стене

и между нейните разтворени докрай колене

пред изумелите от чакане очи на боговете

излиза от утробата главата на Поета...

И като вижда как луната готви вече сърпа,

надвесена над него - да отреже пъпа,

духът ми се укрива в тялото натясно,

защото за големия Поет е нужно място.

Той трябва да си разпростре така ухото,

че да дочува и последното трептене на живота.

И стъпил бос в легена син на океана,

да му е вечно под ръка небесната камбана.

И лист като пустиня трабва, за да пише,

докато търси истината и над думите въздиша -

дано да види той следи от нейните копита

или главата и на щраус в пясъка зарита...

Ще трябва място и за неговото бяло цвете,

което стиска в мъничката си ръка детето

и като мравчица с разперени крилца почуква

към неговия бъдещ гроб - по-тесен от обувка.

VI.

Добре че е смъртта - последната човешка гара.

Добре че всеки ден вратите на земята се отварят

и заедно с безкрайната редица на добрите хора

улитат и злодеите на вечността в затвора...

Благословено гробище, ти имаш хляб за всички

и топла трапезария - и пухени завивки.

Какви мъже достойни! - синове на боговете,

люля земята в скута си и после ги измете.

И никой не допусна до сърцето й да стигне...

Мълчат сега световните хранилища на книги -

издуват се от срам, че малкия човек не знае

къде е ключа, с който този свят да разгадае.

А там навярно, с тайственост покрити,

лежат причините и за смъртта, и за войните.

И между страниците съхне може би и чака

една тревица мъничка - лекарство против рака...

Ала преди да разгадаем тяхното писание, ще трябва

да хвърлим настрана словесната си брадва

и с меча заедно - да погре**м перото,

с което нижем стихове приятни за ухото,

но и с което дращим формули и тъмни думи,

объркани като писма на светещи куршуми...

VII.

Разбирам, че това са казвани неща и стари -

или пък размисли на роб и на духовен парий.

Но ги повтарям, за да си отваряме очите

и като гледаме към нивата словесна на дедите,

да разчетем добре това, което между редовете

са казали отдавна преди нас големите поети.

Да се завърнеме назад - но не насила,

залепнали в земята с кърваво лепило.

А като ракът, който в своята подводна нива

върви назад и към спасителния бряг отива;

като триона, който стига края и се връща

по своята пътека - все една и съща,

ала облян в смола - усилено работи

и бавно приближава към сърцето на дървото...

VIII.

Носи ме, влак, на свойте рамене железни

като откъсната ръка над пропасти и бездни.

Не се страхувам аз от участта на единака

и знам, когато свършат релсите, какво ме чака.

Макар живота да гърми от моя път на крачка,

не бих натиснал никога внезапната спрачка.

И няма да разсипвам думите си да го хваля,

защото той не бе за мен добрата дойна крава,

а мащеха, която крие сухата си цицка

и ме отвива през нощта, а денем ме навиква...

По важно е за мен сега да не отмина хълма,

от който тръгнах някога с торбица пълна.

И да достигна мястото на оня край божествен,

където спи ковчежето на мойто дество.

Да седна на брега - обратно да тече реката -

и там да чакам ударите слепи на съдбата...

И ако трябва пак да разговарям в рими

и да изстисквам млякото на поетическото виме,

да не летя след думичките - да ги гоня,

а да звъня при удар само - като камертона...

IX.

Но ето че пристигам аз и подир миг ще мина

в тревата, почерняла от словесната машина.

Залязва моята звезда и в облака навлиза -

далече са небесните неща, а земните са близо.

И затова, съдба - богиньо на живота,

сложи сега на кръст кинжала и перото,

вдигни юмрука си - наместо да го криеш,

и прецени - ще галиш ли или ще биеш!

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Аз съм такъв, какъвто си бях. Измененията са по-незабележими от сянката на крилата на морско конче. Всичко, на което се научих, е да плача от щастие, когато идва скръбта. О, това е едно добро вълшебство. Просто да гледам малкия огън вътре в себе си, това е всичко, което мога да предложа на Вселената. Те ни учиха в детството Ние да станем такива, каквито са Те. И едва сега аз си спомням това, което ме заставиха да забравя. В книгите са написани толкова много думи за това и всеки може да ме убеди във всичко, което поиска. Аз се наслаждавам на своето недоумение. Аз само седя на брега на океана и само пръските докосват лицето ми. Но океанът е прекрасен и все някога брегът ще се срути. И не си струва да се прави крачка нито напред, нито назад. Ще дойде това време, Няма да останат страх и болка, Ще бъде безгрижен залеза, Ще бъде кристален изгрева, Потънали в тревата Ще се усмихнат уморените богове, И аз просто ще заспя, Отпочивайки под дървото на бодхите. Саша Корольов

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
  • 2 седмици по-късно...

Франсоа Вийон

БАЛАДА ОТ ИМЕТО НА СЪДБАТА

Съдба съм и такава съм била,

та ти ли, Франсоа (не те и зная!),

ще ме наричаш мен убийца зла!

И по-добри от теб ядат калая

и свършват в кариерите накрая.

Оплакваш се, а плачеш за бесило -

не си единствен, стъпил днес на гнило.

Най-знатни люде - гледай! - съумях

да ги направя аз на пух и прах,

пред тях си ти като муха пред слон;

да предизвикваш мен е страшен грях,

така че се вземи в ръце, Вийон!

За цар и крал не съм добре дошла,

че аз отколе гибел им вещая:

сразих Приам, изчезна сред мъгла

навеки Троя - с участ като тая

и Анибал успях да увенчая,

а Картаген превърнах във мъртвило;

и Сципион опита мойто жило;

предадох Цезар със един замах,

а във Египет пък Помпей заклах;

в море от кръв удавих аз Язон;

запалих Рим, жестоко там вилнях...

Така че се вземи в ръце, Вийон!

И Александър колко кръв проля,

загледан към зваздата си в безкрая,

а как умря! Сред бойните поля

и Арфаксад реших да закопая...

Такъв ми е на мене обичая -

така да бъде, знай, се е решило

и нищичко не се е променило.

В нещастието Холоферн презрях

и ножа на Юдита не, не спрях,

докато спеше. А Авесалом?

Какви коси! Обесих го на тях.

Така че се вземи в ръце, Вийон!

И чуй ме, Франсоа, какво разбрах:

сама да можех днес да внасям страх,

а не съгласно божия закон,

би ви очаквал всички пълен крах...

Така че се вземи в ръце, Вийон!

---

Писана е вероятно през ноември 1462 г. след излизането на Вийон от затвора Шатле;

Анибал (247-183 г. пр. н.е.) - прочут картагенски пълководец, победен от Сципион Африкански;

Арфаксад - цар на Медея, победен от Навуходоносор.

Превод от френски Васил Сотиров, 2000

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Философия на любовта Потоците се вливат във реката, реките пък моретата намират, а ветровете горе в небесата във сладостно вълнение се сбират. И всички те се търсят и обичат, от обич няма кой да ги лиши. Душите на нещата се привличат - защо не нашите души? Виж как върхът целува синевата, вълна вълната гони и прегръща; прокълнато е цветето, когато на любовта на брат си не отвръща. И милва слънцето земята росна, до океана месецът трепти. Но всички тия ласки за какво са, ако не ме целуваш ти? Шели

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Знам че това не е стихотворение, а песен но всяка песен преди да стане песен е била стихотворение . Не успях да прочета 42-те страници и се извинявам ако някой я е написал преди мен и аз повтарям сега.

Атлас - Капка от любов

Не казвай никога ако загубиш бързо любовта,

че тя била е само захар във вода, затова била виновна тя.

Не казвай никога ако загубиш пак сълза, че паднала е от лицето тя

и във очите ти стояла там сама...

Защото знай че дъго чакала е зов,

за да достигне до сърцето като капка от любов.

И когато само останеш питай тази капка от любов,

защо далече бяга пак от тебе капката любов,

дали е просто сън или реална капката любов,

или безбройни грешки скриващи се в капката любов.

Но видиш ли веднъж във огледалото проливен дъжд

И всичко пак потъва в кал, пак грешно си живял

Обичаш силно неразбрал, че самотата си избираш сам

И търсиш топлина назад в студения си свят.

Пороят те прегръща с ледено сърце,

а капките горещи събираш със ръце.

И когато само останеш питай тази капка от любов,

защо далече бяга пак от тебе капката любов,

дали е просто сън или реална капката любов,

или безбройни грешки скриващи се в капката любов.

Редактирано от CBuPen`3aeK (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

"Не искам да знаеш"

Не искам да знаеш, че вече 2 месеца съм сама у дома

Не искам да знаеш колко лошо се чувствам с черните кръгове под очите си

Не искам да знаеш, че ми е все едно дали живея или не

Не искам да знаеш колко те обичам

Не искам да знаеш как прекарвам часовете си, чакайки да ми се обадиш

Не искам да знаеш, че обличам дрехите ти, за да те усещам непрекъснато притиснат до мене

Не искам да знаеш, че нямам апетит и се стопих наполовина

Не искам да знаеш, че мисля за тебе ден и нощ

Не искам да знаеш, че за тебе съм прах и земя

Не искам да знаеш, че за тебе пия и съм вече пияна

Не искам да знаев, че заради тебе изпаднах в кома

Като стара картина, чийто цветове избеляват лека полека

Не искам да знаеш, че за тебе съм прах и земя

Не искам да знаеш, че за тебе все още ме има

Не искам да знаеш, че всичко което ти казват, че съм уж добре са само лъжи

Не искам да знаеш, че по цял ден съм в една стая и живея със сенки и призраци

Не искам да знаеш, че съня ме отнася всяка сутрин от хапчета

Не искам да знаеш, че ти си всичко за мене

Не искам да знаеш, че всичко , което се случва на света ме оставя безразлична

Не искам да знаеш, че нищо не ме интересува, чувствам се толкова неутрална

Не искам да знаеш, че съм сам и не искам да виждам никой

Не искам да знаеш колко много те обичам.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Последняя любовь

О, как на склоне наших лет

Нежней мы любим и суеверней...

Сияй, сияй, прощальный свет

Любви последней, зари вечерней!

Полнеба охватила тень,

Лишь там, на западе, бродит сиянье,

Помедли, помедли, вечерний день,

Продлись, продлись, очарованье.

Пускай скудеет в жилах кровь,

Но в сердце не скудеет нежность..

О ты, последняя любовь!

Ты и блаженство, и безнадеждность.

****************************************

Твой милый взор, невинной страсти полный,

Златой рассвет небесных чувств твоих

Не мог, увы! умилостивить их-

Он служит им укорою безмолвной.

Сии сердца, в которых правды нет,

Они, о друг, бегут, как приговора,

Твоей любви младенческого взора,

Он страшен им, как память детских лет.

Но для меня сей взор благодеянье;

Как жизни ключ, в душевной глубине

Твой взор живит и будет жить во мне:

Он нужен ей, как небо и дыханье.

Таков горе духов блаженных свет,

Лишь в небесах сияет он, небесный;

В ночи греха, на дне ужасной бездны,

Сей чистый огнь, как пламень адский, жжет.

Автор: Ф. И. Тютчев

Редактирано от MELL (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

I Arise from Dreams of Thee

I ARISE from dreams of thee

In the first sweet sleep of night,

When the winds are breathing low,

And the stars are shining bright

I arise from dreams of thee,

And a spirit in my feet

Has led me -- who knows how? --

To thy chamber-window, sweet!

The wandering airs they faint

On the dark, the silent stream, --

The champak odors fall

Like sweet thoughts in a dream,

The nightingale's complaint,

It dies upon her heart,

As I must die on thine,

O, beloved as thou art!

O, lift me from the grass!

I die, I faint, I fall!

Let thy love in kisses rain

On my lips and eyelids pale,

My cheek is cold and white, alas!

My Heart beats loud and fast

Oh! press it close to thine again,

Where it will break at last!

Percy Bysshe Shelley

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Ще те потърся

Ще те потърся в есенния бряг,

в молитвата на брястовете, свели

глави от тъмнина и в сънен бяг,

по светла диря огнена поели.

Ще те потърся в румения пух,

на маковете в тънката коприна,

на лястовиците във летежа глух

и в акварела на небето синьо.

На мидата в сърцето – таен миг,

неразгадан като зачеване и смърт,

на раждането като в първи вик,

на граница между душа и плът.

Ще те потърся като капчица сълза,

като светулка в тъмнина без образ,

като на Бога свят у мен гласа,

избликнал в нежна светлина и рози.

Ще те потърся като мирис на море,

като привличане така неустоимо,

като сърце, което без да спре,

ще грее вечно в идните години.

****************************

Вълшебник

Изви се като пролетен дъждец,

цветята зажаднели го попиха,

политна като есенен ветрец

и замълча като усмивка тиха.

Закрачи в избуялата трева,

настръхна във лъчи като снежинка,

и като глас на явор призова

изгубена сред листите калинка.

Размеси цъфналия розов цвят,

от розите прашеца заваля

и аз съзрях го в видимия свят

как тъмната земя с любов поля.

Автор: Нина Миндова

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Я умираю без тебя Нарисуй мне словами красивое, Как улыбка вечерней зари. Чтоб прогнать настроенье унылое Свой рисунок с утра подари. Нарисуй мне словами весёлое, Из улыбок безоблачный край. Чтоб забылось мне горе тяжелое - Ты меня уведи в этот рай. Нарисуй мне словами как красками. Чтобы яркой картина была. И волшебными, добрыми сказками Ты тоску мою выжги дотла... Нарисуй мне цветное и яркое, Чтоб в душе захотелось вдруг петь. И чтоб солнце горячее, жаркое... И чтоб небо звало полететь... Нарисуй мне словами, как можешь ты. Чтоб иссякли заботы, ушла печаль. Чтоб вокруг распускались весны цветы, Чтоб ушедшего было совсем не жаль... Гаррет Эль - Нарисуй мне...

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Вървя почти уверено към края, защото знам какво ще бъде там: приятелите ще ме чакат в рая, във ада пак ще трябва да съм сам Васил Сотиров

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Змей

От Imperator

"- Своето име

кажи ми

- хвърли ме

във огнени бездни със своите крила.

Аз те заклинам:

чуй ме,

вземи ме,

далеч отнеси ме

- където поискаш!

Ела!

През

бездни

- години -

през зими

и

дни

- (запалена, луда - кръвта ми шуми) -

изпий моят зов

- цяла вечност жадувах аз твоите обятия

- мечтаех,

копнеех

за твоята любов,

всяка нощ чаках,

заклинайки мрака

Да върне легендите, сърцето ми, теб.

Аз креех с години,

преглъщах проклятия,

но вярвах, че има

те, мечтаех за теб.

Теб чакам

- открий ме,

покрий ме

сред мрака

с горещи крила!

Аз твоя съм - ти си един,

ти бента на моята страст ще строшиш,

ела,

прегърни ме, ела,

да горим

навеки сред огън-желание - виж!

Виж моята жажда

как ражда

се пак сред нощта!

Мечтая отвеки, до смърт да крещя

в истъпление страстно

сред твоите ласки

- желана,

владяна

от своите мечти!

Аз толкова чаках те с жадни очи,

тъй сляпо безумно жадуван си ти,

но мракът край мене все сляп е. Мълчи."

Но ето

- небето -

на две се прекърши

(застинаха в ужас далечни звезди).

През луди

луни

и

води

(земята се гърчи, в пожари обляна):

свирепата рода на змея Огняна

връхлита, усетила празник и кръв!

И бялото

тяло

на хубава Рада

изчезва сред облаци дим и наслада,

пропада

сред

бездни

от демонска стръв,

потъва в мечтите си, в огън и страст,

сред ласки безумни на огнена паст,

гората поляга без буря, когато

в небето изгубва се огнено ято.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Стихове на

Павлина Йосева /Pin4e/

Мой си, дяволе...

Полудявай. Грабни ме. Целувай ме.

Разбесней ме. Пали ме пожарено.

Ти си дяволът. Хищник погубен.

Остри пръсти забивай, кошмарнико.

Късай дрехи. Изсмуквай. Опивай се.

Жива смърт и умиращо раждане.

Изтръпни ме. Люби ме мъчително.

Дълго сянката своя в мен вграждай.

Плъзгай бавно езиче непитащо.

Изтънявам и ставам невидима.

Като змии горещи се сплитаме.

Любовта е порочна зависимост.

Кръгъл кораб - земята разклатена.

Ти си бурята. Имай ме адово.

Заразяваш ме с алчност отдадена.

Попилях. Надкрещях водопадите.

Беззащитно-кошмарна. Опасна съм -

съвършена за теб като външност.

Мой си, дяволе! Мой... И безгласен.

Ти се любиш със своята същност.

По тежка от море...

Изгубен мрак. Брадясал капитан.

Една звезда. Вълни. Брегът го няма.

Лулата му е празна. И е сам.

А корабът - сънуване е само.

И за сирените не е добре.

Не смеят да го гледат. Не се смеят.

Една сълза - по-тежка от море.

Жена му беше скочила от кея.

Спри се, безбожнико...

Нежен грабител! В душата. И в тялото.

(до невъзможна възможност.)

Грубо просмукваш се в кожата алчна...

Лудост е. Спри се, безбожнико!

Белите стихове с устни ги пиша.

(Любиш ме остро със зъбите си.)

Всяка целувка е липса на дишане,

или каквото поискаш...

Аз съм ти дозата буря от вятъра.

(С други опитваш порока си.)

И ме обичаш с омраза, която

свършва във мен. И започва.

Ти си ме търсил. А аз те намерих

като в предречена приказка.

Чувствам те гол. И облечен трепериш,

ако крещя, че не искам...

До съвършенство съвпадат телата ни.

(Като пирани се дебнат.)

За да боли се усмихвам в сълзата ти.

Любя се с теб. За последно.

Редактирано от Иванова (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Добавете отговор

Можете да публикувате отговор сега и да се регистрирате по-късно. Ако имате регистрация, влезте в профила си за да публикувате от него.

Гост
Напишете отговор в тази тема...

×   Вмъкнахте текст, който съдържа форматиране.   Премахни форматирането на текста

  Разрешени са само 75 емотикони.

×   Съдържанието от линка беше вградено автоматично.   Премахни съдържанието и покажи само линк

×   Съдържанието, което сте написали преди беше възстановено..   Изтрий всичко

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Добави ново...

Информация

Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите Условия за ползване