Премини към съдържанието
  • Добре дошли!

    Добре дошли в нашите форуми, пълни с полезна информация. Имате проблем с компютъра или телефона си? Публикувайте нова тема и ще намерите решение на всичките си проблеми. Общувайте свободно и открийте безброй нови приятели.

    Моля, регистрирайте се за да публикувате тема и да получите пълен достъп до всички функции.

     

Препоръчан отговор


Под ударите на вдъхновението

Поетът пише

Но има хора на които ударът не причинява нищо.

Борис Виан

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
  • Отговори 4,2k
  • Създадено
  • Последен отговор

Потребители с най-много отговори

Потребители с най-много отговори

Популярни публикации

Непокорна съм, знаеш ли? автор : Гергана Шутева Такава съм... да знаеш - трудна за обичане... с тежък характер - много тежко разпятие! Като прошката - тиха, боля... при изричане! Мога твоя д

ЗАКЛИНАНИЕ Николай Христозов Не отминавай никое "обичам те", прошепнато от глас, с очи, с мълчание. То идва от пустинни разстояния и от ранена светлина изтича. Не отминавай никое "обичам те

Добрите хора лесно се обичат Добрите хора лесно се обичат. Магията е да обичаш лошите. С един от тях- най-лошия от всички, да споделиш пробитите си грошове. Да ти почерни погледа и празника

Публикувани изображения

Споделяне на метафизичен опит

Бойко Ламбовски

Човеците отглеждат плодове,

стада и челяд в земните градини.

На много и различни богове

се молят за реколтата си, сине.

Аз тези богове по имена

познавам, но не съм им бил на гости.

Уцелвал ме е с кратка светлина

единствен Пеперудения Господ.

Той всеки ден, докато си дете,

кръжи над теб с прозирното си тяло,

и бликове танцуващи плете

като видяло слънце огледало.

Но ти не го и забелязваш - не.

Тогава още сам си пеперуда,

размахала криле и колене

в поток от непресъхваща почуда.

А после Той е друг. Дали цвета

мени или се вдига в своя космос:

все по-широка сянка над света

намята Пеперудения Господ.

И става синкав и недоловим.

За миг Го мернеш - кацнал върху храма,

но ето - пеят, служат Му, а дим

е вече Той, и никакъв Го няма.

Или - подобно бомбардировач,

през пясъците тъмен кръст развява,

а след секунда - нищо. Тънък плач

на мястото му се доизпарява.

Светулчесто разсее твоя мрак;

ти почнеш да ликуваш - Той въздиша.

Отец намериш ти, а Той - сирак.

Ти тържествуваш, Той си е отишъл.

Внимавай, сине - Той изглежда плах

и лековат, и присмехулник просто.

Не е така - и в тихия Си смях

е страшен Пеперудения Господ!

Мнозина се догаждат за това

и правят всичко, за да оглушеят...

Но оня смях расте като трева,

а после ни затиска като нея.

Дано усетиш яркия Му зов

през някоя Марина, Нина, Ина...

Човеците го смятат за любов -

възторг и Божа мъка то е, сине.

Дано, когато напълзи все пак

и теб смехът, всесилен като троскот,

не се страхуваш вече - то е знак

за близост с Пеперудения Господ.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

ПОСВЕЩЕНИЕ!!! Сред черните сенки,с които скръбта прибулва навред моя път безначален- о.път мой печален,де с поглед прощален не лъхат,не вдъхват надежда цветя!- за тебе отново душата мечтай и в сън за тебе можа да узнай тя отдих желан като в рай. И днес твоят спомен за мен е тих остров посред океан, де бурията стене с вълни разярени и гневно реве ураган, но островът в дрямка мълчи, че пращат му ласки с лъчи две вечни небесни очи. Едгар Алан По.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
  • 2 седмици по-късно...

Приятелско

Приятел си. Ще поиграем карти.

Ще пием за мира и за жените.

(Завиждам на родените във Спарта-

как трудно било да сдържиш сълзите.)

Приятел си. Така ми е спокойно.

Е, разкажи за твоето момиче.

Отдавна сме погребали виновните.

Мъжът ми е добър. И го обичам.

Да ти налея още ? Уморен си...

И аз съм уморена, но е празник.

Отдавна, както казваш " влязох в релси ".

Отдавна, както казваш " няма празно ".

Хлапашкият ми сал е здраво вързан.

Научих се да имам и да губя.

Сега си тръгвай. Бързо, много бързо !

Защото, всъщност искам да се любим...

Камелия Кондова

Монолог на чакащтата Пепеляшка

Пантофката ми стяга! Полудявам!

Ще тръгна боса в тиквената нива!

До полунощ въздъхване остава.

След полунощ ще бъда пак щастлива!

Ще се затворя в тясната си стая,

Във ъгъла ще легна за почивка -

Не ми е нужен принц! Не го желая.

Аз чакам само твоята усмивка.

От кръстници ми е дошло до гуша!

Свадливите сестри не ме тревожат.

За замъци съвсем не ми се слуша.

Не искам всеки ден цветя и рози!

Но ти ще спреш пред моята врата

И ще остана вечно Пепеляшка!

А после ще разказвам на света,

Че да си прашен никак не е страшно.

Сега отново ще настъпи ден,

След малко слънцето ще се покаже ...

Ще дойдеш скоро. Прашен. Като мен.

И приказката ще се доразкаже ...

Неизвестен Автор

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Тя ми маха маха отивайки си надвесена над хоризонтите И усмивката й е безплътна като полета на какавидите Няма думи по нейните устни само роса по гърдите й Тя знае щом жаждата цъфне ще тръгна към планините й Ще тръгна на поклонение към тайните й потоци По пътя, вървейки към себе си ще стигна до нейния образ L'amoureusе Тя стои на клепачите ми А косата й е в косата ми Има цвета на окото ми Има тялото на ръката ми В моята сянка тя е потънала Като камък в небето Тя никога няма да затвори очите си И не ме оставя да спя Сънищата й в яркия ден Изпаряват слънцата А мен карат да се смея да плача и да се смея Да говоря когато нямам нищо да кажа Пол Елюар Сътворение Тя създаде вселена с мечтите си aз я изпълних с духа си всяка нейна мисъл ме материализираше жаждата й ме превърна в ручей небето й доведе в полет птиците ми гората й – безумния ми вятър той проникна между листата й създаде музика на душата нощем, щом гледа нагоре от нея изгряват звездите ми любовта й летежно ме рони и населва Земята със хора Когато е щастлива – тича. Когато е красива се съблича. Когато е небе е мокра и обича. Наистина е хубава. Пленява всяка моя клетка и обрича сърцето ми на вяра и любов. А висшата любов е тя самата, безбрежна и безкрайна като птица. Невероятно ярка и лъчиста. Почти заслепяващо чиста. Обича. И аз обичам. Щом целуна праха по лицето й с безумието на очите си се отронват нишки ситна прежда за най-красивите й паяжини А вплете ли монотонността на дните в най-чувствената си мелодия аз слушам със пулсиращ блясък и светещо мълчание ...


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Ако можех...

Ако можех, щях да бъда тишина,

да нареждам въздуха в картини,

кротко легнал във леглото на съня,

да те завивам с топлите години.

Ако можех, щях да бъда любовта,

онази истинската, малко закъсняла,

в утробата заченала дете на есента,

с тежки стъпки през сърцето ми вървяла.

Ако можех, щях да бъда пелерина

от лунен прах и неугасващи звезди,

като красива, непозната балерина,

ще потанцувам в теб, макар за миг.

Автор: Елица Стоянова

*******************************

През сърцето ти преплувах, за да дойда

и да донеса при теб деня.

През своето сърце преплувах после,

за да кажа „твоя съм”

и да заключа в мен нощта.

Дъга си нарисувах, за да мога

във шепи да ти нося цветове,

когато в сивото потъва твоя полет

и слънцето отнасят ветрове.

Измислих си лицето на богиня,

за да ти дам властта на богове,

забравих се без дом, съдба и име

и се оставих в твоите ръце...

...... ......

Дали е грешка в картата на мрака

или е заслепена светлината,

щом толкова души се чакат някъде,

а все не се откриват във мъглата...

Дали по пътя си самотно устремени

към щастието в златното ковчеже

те, тичайки към светлината, заслепени са

и бягат всъщност от самите себе си...

Дали във опита да си докажат,

че постоянството е тяхната стихия,

не се обричат и не се наказват

чрез отказа си да обичат...

Дали във хаоса, промъкнал се в душите,

останало е място за пречистване,

където да принадлежат и да са ничии

и да се учат на себе-обичане...

Дали за всеки любовта е позволена

или е само за избраници, които

нямайки какво да губят, стават себе си

и виждат ясно любовта в мъглите...

...... ......

Преплувах през тъгата, за да дойда

и да открия в тебе радостта.

През болката промъкнах се да мога

да споделя със тебе сладостта.

Преминах през измами и разбрах,

че истината се усеща със сърцето.

В мъглата те видях и те познах

и пак довяха слънце ветровете.

Автор: Инна

*******************************

Ако знаех, че с усмивката си можеш

да преобърнеш света ми ей така.

Ако знаех, че страстта ти извира

от всяко кътче от твоята душа.

Ако знаех, че от една твоя дума

ще бъда щастлива жена.

Ако знаех, че ако си отидеш,

ще ме оставиш безумно сама.

Ако знаех, че винаги ще ме целуваш,

сякаш съм единствена на света.

Ако знаех, че ще ме изгаряш,

повтаряйки ми, че съм една.

Ако знаех, че лесно ще можеш

да имаш безгранична власт над мен.

Ако знаех, че само да искаш,

като вълшебство ще стоплиш моя ден.

Ако знаех, че трябва да бягам,

като дявол от тамян.

Ако знаех, че няма да е лесно,

да те нараня и да те оставя сам.

Ако знаех, че ще съм подвластна,

до болка на друг човек.

Ако знаех всичко, преди да те познавам,

животът ми би бил по-лек.

Ако знаех, че тялото ти ще ме дарява

с толкова много топлота.

Ако знаех, че ще бъда обичана,

както никой друг човек или жена.

Ако знаех, че мога да ти вярвам,

че няма да изричаш лъжи.

Ако знаех, че животът с теб ще е изпълнен,

както с радост, така и със сълзи.

Ако знаех... щях отдавна

да те търся неуморно всеки ден.

Ако знаех... но аз вече зная

и те намерих. Ето, ти си до мен.

Автор: Ванина

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Споделено от жена

Искам цяла нощ да си говорим,

весело във тъмното да спорим.

Караш ме от радост да се смея,

жадно за гласа ти да копнея.

Нека да съм струна на цигулка,

с трепет да ме галиш, като булка,

песен за любов да ти изпея,

нежна като бриз ще те повея.

После да съм мирис на кандило,

дъхав аромат по теб попило.

Стомна да съм с вино ще полея,

огън във плътта ти да разлея.

Да съм във краката ти трапеза,

с птица занемяла от кафеза,

сам ли си по мене да гладуваш,

легнал, насред сън да ме бълнуваш.

Тръпнеща, накрая да съм дива,

волна във страстта си самодива,

някъде потайно ще те скривам,

лудо и безкрайно да те имам.

Светлан (Светлан Савов)

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

"Fantasie"

Има мелодия, за която давам

и Росини, и Моцарт и Вебер.

Много стар припев, омагьосващ и мрачен,

който само за мен пази таен чар.

Всеки път, когато го чуя,

душата ми се подмладява с двеста години...

От Лудвиг Тринайсти е. И вярвам, че съзирам

зелен хълм, жълтеещ от залеза.

Виждам тухлен замък с каменни ъгли,

стъклата му - с червеникав отблясък.

Прегърнат от паркове, а река

мие подножието му и тече между цветя.

Виждам дама на високия прозорец -

в древни дрехи, руса с черни очи.

Която може би в друго съществуване

срещнах ...и за която си спомням!

Превод: Георги Василев

Редактирано от infinity1305 (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Песен на песента ми

Най-сетне ти се връщаш, блуднице несретна,

с наведена глава -

при мене, тук, в самотност неприветна.

Надире не поглеждай с тъмните слова

на уплах и тревога -

аз всичко знам...

Но знай и ти: умряха там

и дявола, и бога.

Ела при мен. Ела у мен. Кажи ми:

къде не беше ти, къде не бях

подире ти и аз?

Зигзаги вред неуловими...

Къде от ревност не горях

и в летен зной, и в зимен мраз?

На труженик ли дрипав, гладно леден,

в прихлупената изба ти не бе -

и него ли, кажи, не лъга, беден,

за празник, въздух и небе?

В полето ли при селянина груби

не беше ти,

край него дни ли не изгуби,

сама осмяла своите мечти?

Из дебрите на тъмните балкани -

посестрима хайдушка - и над гроб

ти сълзи ли не рони, великани

оплакваща наравно с жалък роб?

И пред развратница ли с просешка боязън

за поглед и усмивка не рида,

и пред невинността ли дума на съблазън

безсрамно ти не шепна,

без срам остала навсегда!

И ето че се връщаш уморена,

изплашена, отвърната, сломена.

...Уста пиянски не едни

в устата ти рубинови се впиха.

Ръце нечисти през ония дни

разплитаха, заплитаха, мърсиха

коприната на твоята коса.

В кървавите на кръвник обятия

нима веднъж се ти превива?

Разврата ли не чух невинността ти да осмива,

и невинността да те обсипва

с хули на проклятия?

И ето че се връщаш уморена,

наплашена, отвърната, сломена.

Надире не поглеждай - няма жив

на мъртъвците сред тълпата:

едни остаха там

безплътни през тишината

на спомена мъглив.

Разбойник същ, подире ти вървях

и питах аз:

какво тя мрази и обича?

Безсилен в ревност, силен в злобата си бях

и мислех аз:

какво я лъсти и увлича?

Гласа ти вредом стъпките ми заглуши.

Претърсвах аз,

претърсвах ги тогаз -

на миг пленените души.

Напразно търсих истина у тях,

създадена в лъжа и грях.

Напразно дирих и лъжата -

бог на вселената, душа в душата.

Страдание! Едно страдание безлично,

жалко, безразлично,

там негде по средата

на истината и лъжата...

И ей ме днес: погледай връх е - самота.

И те се върна, моя красота!

Че няма зло, страдание, живот

вън от сърцето ми - кивот,

където пепелта лежи

на всички истини-лъжи.

Че няма дух и няма вещ

вън от гърдите мои - пещ

на живия вселенен плам,

на цялата вселена храм.

И ти се върна! - празник ден...

Ще дъхна аз и с кървав пламък

ще пламне тук дърво и камък.

Бъди при мен - бъди у мен...

сред кървав пламък и през дим,

сред задух нетърпим,

небето в твоя поглед

дивно ще се отражава.

Душа за него ще копней!

Ти него гледай и ми пей

за хладния покой, за вечната забрава.

Сред пламъци и адски дим

ний двама с тебе ще горим,

красиви в мрачна грозота

и грозни в сяйна красота -

сред задух нетърпим,

в копнение за мир небесен,

ний двама тук ще изгорим,

ний двама с тебе, моя песен!

П.К.Яворов

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Желана, прекрасна, красива и страстна, смущаващо искрена, омайваща, истинска, властно обсебваща- пагубно хубава, ухажвана с поглед, изпивана с дъх, трепет събуждаща- с магия рисувана, следвана в полет, над шеметен връх, от мрамор изваяна, от свила извезана, нежна, обичаща, с вятъра тичаща ...

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Надежда

Още два дни е лято, а после ще дойде смъртта.

Ще изсъска камъшът и небето над нас ще се струпа.

И ще скърца в душата ми спомен за прашна врата,

зад която ме чака жена ми с паничката супа.

Но какво от това? Да закърпим последни платна –

виж, вълната под нас от уплаха езика си глътна.

Утре може да станем на акулите бързи храна.

Още два дни е лято, надеждице моя безпътна!

Още два дни почакай със мен във соления кръг –

да спасим Светлината, последния неин проблясък.

И тръгни си тогава. Остави ме – безног и безрък

като смок да се гърча от студ по втвърдения пясък.

А когато застана край прашните градски стени

и стоваря чувалите пясък, примесен със злато,

ти за мене, надеждице, в зимните нощи помни

и не ме изоставяй, защото все още е лято!

Още ден. Още два дни… После нека да идва смъртта.

Да изсъска камъшът и небето над нас да се струпа…

И тогава да мина през онази пределна черта,

зад която животът се свежда до днешната супа.

Валери СТАНКОВ

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

КЪДЕ СИ

Изплъзващата се следа

отчаяна потъна в бяло...

Една невярна свобода,

наречена от нас раздяла,

изпълва всичко. Мрат звезди.

Изчезват есенните шарки.

Мълчат вечерните води

изпод оголените арки.

И бели мигове горят.

И лунен въздух се разлива

над изоставения път...

Къде си?

Беше ли щастлива?

Умопомръкващата степ

ме вика в тая вечер.

Не зная пак дали при теб

или от тебе по-далече.

Там, дето думите ни спят,

в неозвучените полета,

където птиците мълчат,

защото не мълчи сърцето...

И аз се движа - слаб и сам -

подир съдбата си човешка.

И вече чувствувам, вече знам

че тази свобода е тежка.

Павел Матев

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Врати

Този свят има много врати.

Скърцат те – заплашително зинали.

Аз те моля, момиче, прости,

но сега ще си тръгна завинаги.

Аз съм верен съпруг и баща

на дечица, по-кротки от котета.

Непознати за тебе неща.

Прибера ли се, почва животът ми.

Щом целуна жена си едва,

тя ме праща за хляб и за сирене.

Ти не знаеш какво е това

неотменно семейно умиране.

Там юрганът е пъхнат в плика.

Синовете без мен са вечеряли.

Твойта бяла моминска ръка

скоро брачна халка ще зачерни ли?

Ето – гларус прощален лети.

И окото му остро намига ни…

Боже мой, колко много врати

аз след себе си тръшнах завинаги!

Валери СТАНКОВ

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Врати

Този свят има много врати.

Скърцат те – заплашително зинали.

Аз те моля, момиче, прости,

но сега ще си тръгна завинаги.

Аз съм верен съпруг и баща

на дечица, по-кротки от котета.

Непознати за тебе неща.

Прибера ли се, почва животът ми.

Щом целуна жена си едва,

тя ме праща за хляб и за сирене.

Ти не знаеш какво е това

неотменно семейно умиране.

Там юрганът е пъхнат в плика.

Синовете без мен са вечеряли.

Твойта бяла моминска ръка

скоро брачна халка ще зачерни ли?

Ето – гларус прощален лети.

И окото му остро намига ни…

Боже мой, колко много врати

аз след себе си тръшнах завинаги!

Валери СТАНКОВ

ПРИЗНАНИЕ

Ти може би неизкаш да признаеш,

дори пред себе си,че ме обичаш,

можеш дори изобщо да не ме обичаш.

Но важното е,че у мен изгря,

това чуство.И защоІ

Защо ми е да крия,

докрая своето сланце,

в облака на таината.

Нека да живеят лачите му,

в моята усмивка,

нека топлят всяко цвете,

всяка мечта,надежда,нежност.

Аз си признавам обичамте.

Не мога да поттисна тези думи,

нискам да ги скрия,

заради своята гордост.

Не сам направила нищо погрешно.

Но неискам да се самоизмачвам,

да се залъгвам че нищо не саществува у мен.

Когато то найстина саществува,

радва всякя моя искрица щастие,

пробляснала в зениците ми,

като лъч,човешки лъч,

идващ от светове,

скрили свои невидими сланца,

от който се пречистваш и ставаш човек.

Хората могат да се преструват,

могат и да лъжат другите.

Но очите им са израза на истината.

Те са оная прозрачна вода,

през която се виждат чуствата,

и изплуват на повархноста мислите,

проблясва обич или умраза.

И този извор никой не може да скрие,

защото в него се оглежда душата,

тя се къпе в светлината на зениците,

вплита се в погледа на оите,

и нима цялата тази истина,

цялото това излъчване,

можеш да промениш ,

за да излъжеш ,отново , и отново.

Не.Аз не вярвам в това.

Хората имат невидими струи лъчи,

по лицата с,по който се придвижвам,

за да се доближа до този човек,

да осетя добротата му,

пастрината на неговия свят.

И нима цялото това усещане ,

ще промениш,за да излажеш,

отново и отново.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

ОТЧАЯНА ЛЮБОВ

Ръцете ми се изкривиха

от прегръщане,

реброто ми се пукна

от притискане,

едното ми око е насинено.

Разкървави носа ми

любовта,

но пак при тебе

се завръщам

да ме довършиш.

Павел Цветков

А тук можете да го чуете...Отчаяна любов

Редактирано от dindi (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Пръстен За твойто тихо идване,което все още в мен отеква като гръм, за даденото и назад не взето, за прошката,че с теб съм и не съм, за думите,понякога спестени, за ласките,които не спести, за силата,която вля у мене, когато беше най-безсилна ти, за туй,че бе на мое име кръстен и твоя лош,и твоя хубая час, на твоя малък пръст наместо пръстен горещите си устни слагам аз. Веселин Ханчев

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Обещание

В дълбокия мрак, чух гласа ти “Вярвам в теб”;

Само тази една фраза ехти в сърцето ми

Ти винаги ще си до мен, давайки ми смелост

Смелост и желание да защитавам

Бъдещето ни, определено от съдбата.

Обещавам ти, няма да се откажа

Бавно, малко по малко, вървя напред

Със сигурност, без капка колебание

С времето хората губят мечтите си,

Ерите на грешките и начини да нараняваш друг

Са направени да бъдат повторени

Защо се борят срещу вярата едни другиму?

Защо угасват светлината, известна като съдба?

Но няма да го позволя това да ни сполети.

Искам да пазя бъдещето ни с ръцете си до край

Защото ти ме научи да се боя с всичка сила,

Научи ме да не се предавам, когато

Пред мен не се вижда светлината на пътя.

И аз ти обещавам, че няма да спра.

Без значение колко пъти се препъвам

И чувствам, че не мога повече.

Обещавам, че никога няма да спра,

Защото вярвам на думите ти, така както

И ти продължаваш да вярваш в мен.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

много любими автори имам,но от всички най е Яворов Публикувано изображение ето любимото ми негово :angry:

Песен на песента ми

Най-сетне ти се връщаш, блуднице несретна,

с наведена глава -

при мене, тук, в самотност неприветна.

Надире не поглеждай с тъмните слова

на уплах и тревога -

аз всичко знам...

Но знай и ти: умряха там

и дявола, и бога.

Ела при мен. Ела у мен. Кажи ми:

къде не беше ти, къде не бях

подире ти и аз?

Зигзаги вред неуловими...

Къде от ревност не горях

и в летен зной, и в зимен мраз?

На труженик ли дрипав, гладно леден,

в прихлупената изба ти не бе -

и него ли, кажи, не лъга, беден,

за празник, въздух и небе?

В полето ли при селянина груби

не беше ти,

край него дни ли не изгуби,

сама осмяла своите мечти?

Из дебрите на тъмните балкани -

посестрима хайдушка - и над гроб

ти сълзи ли не рони, великани

оплакваща наравно с жалък роб?

И пред развратница ли с просешка боязън

за поглед и усмивка не рида,

и пред невинността ли дума на съблазън

безсрамно ти не шепна,

без срам остала навсегда!

И ето че се връщаш уморена,

изплашена, отвърната, сломена.

...Уста пиянски не едни

в устата ти рубинови се впиха.

Ръце нечисти през ония дни

разплитаха, заплитаха, мърсиха

коприната на твоята коса.

В кървавите на кръвник обятия

нима веднъж се ти превива?

Разврата ли не чух невинността ти да осмива,

и невинността да те обсипва

с хули на проклятия?

И ето че се връщаш уморена,

наплашена, отвърната, сломена.

Надире не поглеждай - няма жив

на мъртъвците сред тълпата:

едни остаха там

безплътни през тишината

на спомена мъглив.

Разбойник същ, подире ти вървях

и питах аз:

какво тя мрази и обича?

Безсилен в ревност, силен в злобата си бях

и мислех аз:

какво я лъсти и увлича?

Гласа ти вредом стъпките ми заглуши.

Претърсвах аз,

претърсвах ги тогаз -

на миг пленените души.

Напразно търсих истина у тях,

създадена в лъжа и грях.

Напразно дирих и лъжата -

бог на вселената, душа в душата.

Страдание! Едно страдание безлично,

жалко, безразлично,

там негде по средата

на истината и лъжата...

И ей ме днес: погледай връх е - самота.

И те се върна, моя красота!

Че няма зло, страдание, живот

вън от сърцето ми - кивот,

където пепелта лежи

на всички истини-лъжи.

Че няма дух и няма вещ

вън от гърдите мои - пещ

на живия вселенен плам,

на цялата вселена храм.

И ти се върна! - празник ден...

Ще дъхна аз и с кървав пламък

ще пламне тук дърво и камък.

Бъди при мен - бъди у мен...

сред кървав пламък и през дим,

сред задух нетърпим,

небето в твоя поглед

дивно ще се отражава.

Душа за него ще копней!

Ти него гледай и ми пей

за хладния покой, за вечната забрава.

Сред пламъци и адски дим

ний двама с тебе ще горим,

красиви в мрачна грозота

и грозни в сяйна красота -

сред задух нетърпим,

в копнение за мир небесен,

ний двама тук ще изгорим,

ний двама с тебе, моя песен!

post-118398-1193052394_thumb.jpg

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Ангелче Ако загина или пътувам далеч от дома, ще напиша твоето име на всяка звезда- та всеки да може да види в нощта, че значиш всичко за мен на света. Когато луната погледнеш и сякаш, че вместо сърп образува сърце, знай, че винаги мисля за тебе, за твоите очи и нежно лице. Когато погледнеш нагоре в небето и видиш безброен звезден порой, искам да пазиш спомен в сърцето, че силно обичам те ангелче мое. По твоя вина Дириш мечтаеш и отново не виждаш за болката лек, и казваш си- няма магия, забравил да търсиш до теб. Тя те поглежда смирено и бавно подава ръка, която ти никога няма да вземеш- тъй зает да откриеш любовта. А винаги била е наблизо, със свойта усмивка и топли слова, помагаше без да търси отплата, но в себе си криеше безкрайна тъга. Разбираш и вече я искаш открил тъй внезапно това, което през цялото време си имал, ... а то си отиде по твоя вина.. Когато отново си сам Тъмна, неприветлива стая, от мъка безкраен океан - това е светът безпощаден, когато отново си сам. Сълзи и тъга не помагат но въпреки всичко отдаваш се ти и чакаш да бъдеш погълнат от ада, загубил надежда и нямащ мечти. Внезапно отваряш очи и разбираш, че нищо не свършва, че още си жив поглеждаш часовника - спрял е отдавна навън в тъмнината безспирно вали... Събуждаш се стреснат от нещо, което забравил си много отдавна, това е кънтящият звук на сърцето, разбито от болка, отворена рана. .. и всеки лъч светлина, пробиващ със власт тъмнината, ти дава надежда една, че жив си дори в самотата. Надежда Всяка нощ аз се взирам в звездите и с надежда си мисля за твоето лице, и тайничко вярвам в мечтите, закътани кротко във моето сърце. И мисля си - нима те обичам? Нима е реално всичко това? Нима на глупачка приличам, защото повярвах, че ти си съдба. Аз чакам те тихо, смирено, седейки безмълвна в нощта, и очите ми сякаш се молят и някак си искрено казват:"Ела..." Но ти не пристигаш и аз продължавам за теб да се моля на Бог, и аз продължавам да вярвам в мечтите, защото ти си моят живот. Усмивката Една усмивка- И цъфнаха бадемите веднага, Засмукаха пчелите розов цвят. Една усмивка само- И вече друг е тоя свят. Една усмивка- И до болка синьо е небето, Гушат се една в друга планините И въздухът е опиянен. Една усмивка И не ми трябва нищо друго; Една усмивка стигна. За да е цялата вселена в мен.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Усмивката Една усмивка- И цъфнаха бадемите веднага, Засмукаха пчелите розов цвят. Една усмивка само- И вече друг е тоя свят. Една усмивка- И до болка синьо е небето, Гушат се една в друга планините И въздухът е опиянен. Една усмивка И не ми трябва нищо друго; Една усмивка стигна. За да е цялата вселена в мен. Много е хубаво... и на мен ми е любимо вече. :headphones:

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Ще споделя творба на любимия ми поет Дамян Дамянов .................................................... Не си отивай!Чуваш ли,не тръгвай! Не ме оставяй сам с вечерта. Ни себе си,ни мене не залъгвай, че ще ни срещне някога света! Светът е свят!И колкото да любим, и колкото да плачем и скърбим, като деца в гора ще се изгубим, щом за ръце с теб не се държим. Ще викам аз и ти ще се обръщаш. Дали ще те настигне моят глас? Ще викаш ти -гласът ти ще се връща и може би не ще го чуя аз. И дните си така ще доживеем във викове,в зов:"Ела!Ела!" Ще оглушеем и ще онемеем, ще ни дели невидима скала. Ще се превърнем в статуи,които една към друга вечно се зоват, но няма вече глас,ни пулс в гърдите и нямат сили да се приближат. Че пътища,които се пресичат, когато някога се разделят като ранени змии криволичат, но никога от тях не става път... Не си отивай! Чуваш ли? Не тръгвай! Дамян Дамянов

post-120008-1193252284.jpg

Редактирано от smirena (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

ДОБРОТА

Понякога съм толкова добра,

че цялата изтръпвам и боли ме.

И вените ми, сплетени в гора,

ми търсят ново, благородно име.

Понякога съм толкова добра!...

И скрива ме във коша си чемшира

на двора. Неизмислена игра

ме търси и ръцете ми намира!

Понякога съм светла като мед.

Тогава светли устни ме обичат.

Понякога съм златен слънчоглед,

красив като главата на момиче.

Понякога съм бяла и добра.

Как рядко ми се случва да съм бяла!

Тогава искам сън да подаря

на всекиго. И свойта обич цяла

да счупя на парченца от стъкло,

да пръсна и добри ръце да сгрея.

И дала сок на нечие стъбло,

да пазя свойта тайна, че живея!

Петя Дубарова

Редактирано от Fingli
Автор (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Найден Найденов-Ти И днес пак животът тече като вчера. Радости, болка, далечни мечти... Всичко е пак така, само че вчера беше и ти! До мене те няма! Остана далече, в спомени свидни от минали дни. В страсти безумни, фатално обречени беше и ти! Щастие трудно, но пак ще намеря. В спомени стари животът ще спи. Утре денят ще е по-хубав, но вчера беше и ти!

Редактирано от poison_me (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Сърчицето ти, гълъбо, трепка ми в шепите,

и не смея да те погаля...

Чувам сънем как плаче сиротно небето ти,

със очите на облаче бяло.

Белоснежни криле ми възглавето, гълъбо,

а те искам в боаза да гукаш...

Остави ме!Отлитай!Не виждаш ли?Въглен съм,

и ми Черната в дверите чука.

Не пренасяй и клонка – не съм за гнездото ти,

дето виеш го с думи и мисли...

Аз съм, гълъбо, сянка на съчица борова,

и не вярвай да ти се разлистя.

Нямам нито сърце да те вейна в усоите,

нито мога в прегръдки те пази,

висинето ти да се препъва във корени,

на бръшлян да ти в пътя полазя...

А крилете ти, гълъбо, трепкат ми в дланите,

не ми дава сърце да те галя...

Да умирам от обич – с небето венчавам те -

просто...клетка от мене не става...

Радост Даскалова

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Добавете отговор

Можете да публикувате отговор сега и да се регистрирате по-късно. Ако имате регистрация, влезте в профила си за да публикувате от него.

Гост
Напишете отговор в тази тема...

×   Вмъкнахте текст, който съдържа форматиране.   Премахни форматирането на текста

  Разрешени са само 75 емотикони.

×   Съдържанието от линка беше вградено автоматично.   Премахни съдържанието и покажи само линк

×   Съдържанието, което сте написали преди беше възстановено..   Изтрий всичко

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Добави ново...

Информация

Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите Условия за ползване