Майчина отмяна Цъфна ден щастлив, прекрасен, над прозореца блестящ, звук се сипна, чист и ясен, дъхна люлякът цъфтящ. Бърза малката отмяна, движи пъргаво метла и подрежда тя засмяна, мие звънките стъкла. И саксиите полива, трепкат радостни цветя, песен палава и жива се разнася в утринта. В радост, щастие огряна, сред цветя е цветче, първа майчина отмяна - бодро, весело дете. 08.04. 1974 г. Петя Дубарова

Къщичката Къщичко красива, грейнала си в радост, ти си вечно жива, вечно тънеш в младост. Бисерни клепачи весело повдигаш, леко, закачливо със прозорче мигаш. Твоето коминче бодро ни намига, плюшена завеска сякаш бавно вдига. Къщичко красива, приказка омайна, сякаш си прикрила самодивска тайна. 1973 г. Петя Дубарова

Дамян Дамянов

Спи сърцето в каменна обвивка,

Буря тътне, стапя ме тъга.

Донеси ми твоята усмивка,

за да свърши бурята с дъга!

***

Аз исках да ти кажа две слова -

сърцето ми да разбереш от тях,

но не умея и нима е грях -

кога ли съм се учил на това?

Аз исках да ти дам от своята жар,

за да не мръзнеш в дългия си път,

но ти не взе искра от мойта гръд,

а кой живей без огън и другар?

По-нежно и от славей бих ти пял,

щях слънцето за теб да донеса,

но аз не знам на славея гласа

и дълги дни без слънце съм живял!

Аз исках да ти кажа две слова -

сърцето ми да разбереш от тях,

но думите преглътнах, не можах …

Кога ли съм се учил на това?

***

ПРИКАЗКА

Заспиваше ли? Май че те събудих?

Прости ми, че дойдох при теб сега!

Душата ми се стяга до полуда

в прегръдките на своята тъга! ….

Самичък съм, а тъй ми се говори …

Устата ми залепна да мълча.

Не ме пъди! Ще си отида скоро.

Дойдох аз тук на бурята с плача …

Ще седна до главата ти ей тука

и ще ти кажа приказка една,

в която е положил зла поука

един мъдрец от стари времена.

Един разбойник цял живот се скитал

и нивга се не връщал у дома.

Вместо сърце под ризата си скрито

той носел зла и кървава кама.

Предварвал той замръкнали кервани

и само денем криел своя нож.

Но ножът му от кръв ръжда не хванал!

Човекът като дяволът бил лош.

Ала и той един път от умора

под слънцето на кръстопът заспал.

Подритвали го бързащите хора

и никой до главата му не спрял.

И само малко дрипаво момиче

лицето му покрило със листо.

Заплакал той - за първи път обичан,

заплакал той, разбойникът! Защо?

Какво стоплило туй сърце кораво,

нестоплено в живота никой път?

Една ръка накарала тогава

сълзи от кървав поглед да текат!

Една ръка, по-топла от огнище,

на главореза дала онова,

което той не би откупил с нищо -

ни с обир скъп, ни с рязана глава …

Но ти заспа!…А тъй ми е студено!…

Туй приказно момиче - где е то?

То стоплило разбойника, а мене

ти никога не стопли тъй! Защо?

***

НЕИЗПРАТЕНО ПИСМО

Приятелко, приятелко добра,

привет от моята самотна вечер …

В писмо дали ще мога да събера

копнежа си, все още неизречен?

В ръцете ми листът се спепели

от огъня, със който съм го писал.

Слухът от тишината ме боли

и аз не чувам даже свойта мисъл.

...Сега съм сам. Приличам на мъртвец

под тази избеляла нощна кръшка.

Една звезда, завързана с конец,

от вятъра в стъклото ми се люшка.

Защо ли духат тези ветрове

и мракът като зла завеса пада?

Ще грабне бурята нашите гласове

и ще ги пръсне вън със листопада.

Но все едно! …

Заспи, не гледай вън!

Аз ще възседна вятъра и в мрака

ще долетя във кроткия ти сън …

Но само в сън…Заспи! Недей ме чака!

Или очите щом се уморят,

ще ги притворя аз и ще отида

на някой тих, сънуван кръстопът -

мини оттам и може да те видя …

***

Лъжа ли беше първата ти ласка? …

Или за ласки само бях мечтал?

Затуй ли нощем все насън ме

стряска един копнеж - роден, но не живял?…

Със теб си имах някога огнище.

Там греех две премръзнали ръце.

Гордеех се пред всички с него:

"Вижте, от туй е топло моето сърце!"

Домът ми беше толкова уютен!

Бедняшки, ала спретнат беше той.

Едно дете люлеех там на скути

и този немирник беше мой и твой.

И мой бе оня щъркел, дето лятос

над нашия въртеше своя дом.

И моя беше ти, зарад която

света бих минал три пъти пешком!…

Но моя бе и мъката, а нея

не слагах под глава, когато спях …

И този дом измислен тя отвея,

и този дом измислен стана прах …

Затуй към всеки светъл чужд

прозорец издигам днеска погледа си ням

и радвам се, че вътре има хора -

дечица, смях, огнище има там!

Аз всяка чужда радост съм обсебил -

деца ли срещна - милвам с две ръце.

Светът е мой … Но ако имах теб,

как пълно би било това сърце.

Обичам те!

Обичам те!

Харесваш да го чуваш.

"Обичам те!" докосва твоето сърце.

"Обичам те!" разнежва и вълнува,

когато срещне биещо сърце.

Обичам те!

Ти ме погледна,

в очи прочете любовта

и в мисъл някаква безредна

усети гъдел - суета.

Обичам те!

- Е, няма лошо...

И аз те любя както ти -

тъй рече ми и каза още:

- От днес сме сбъднати мечти.

Обичам те!

Аз бях понесен

от собствената си мечта

по път мечтан, но път нелесен -

да преоткривам любовта.

Обичам те!

Какво ли стана?

Къде загуби се, Любов?

По път ли нейде изостана

или стопи се в миг суров?

Обичам те!

Сърцето спира.

Сърцето търси Любовта.

Сърцето без любов умира.

Какво е без любов света?

Отиваш си

Отиваш си. А още ни е рано.

Защо пое тогава в тоя път.

Да, зная - търсеше приятелското рамо,

сега оставяш ме на кръстопът.

Ти мислиш, че не те обичам вече,

че каменно е моето сърце,

че любовта ми спомен е далечен,

оставил те с протегнати ръце.

Не мога болката си аз да крия.

Уж празнота е в моята душа,

ала сърцето ми е рана жива

от много срещи и от самота.

Защо ли толкоз късно идва всичко?

Не ми е нужно нищо отсега

Не чувам вече песента на птички

дори когато плувам през ята.

Защо ли толкоз късно аз те срещам?

Какво ще мога вече да ти дам

oсвен "Здравей, Любов! Прощавай! Бързам!

Аз... този път си го минавам сам."

Дали ще можеш с мене да живееш?

Дали не ти е всичко на игра?

Дали не искаш просто да ми вземеш

за теб една, за мен - последната искра.

Обичам те!

Обичам те, любима!

Но моля те!

Но моля те, недей!

Когато във едно сърце е зима,

не вземай и последното, що тлей.

Завет

Завият ли очите ми с дантела,

посипят ли ковчега ми със пръст,

загледай се в крилете на орела,

разперени като надгробен кръст,

и запомни, че мъж не се жалее

с пресипнал глас и сълзи във очи.

Мъжът обича вино да се лее.

Мъжът обича песен да звучи.

Мъжът обича с вятър да се бори.

Мъжът обича мирис на тютюн.

Той никога на колене не моли.

Заклева се във хляб и във куршум.

На колене мъжът е като знаме,

пречупено сред бойното поле.

Мъжът е мъж, когато се изправи

и тръгне пред препускащи коне.

И ако ти в орела ме познаеш,

снагата си - топола - изправи,

запей ми песента, която знаеш,

единственно от нея не боли.

Разлей ми вино, за да се опия.

Цигара запали - да ми дими.

Повикаш ли ме - няма да се скрия.

Поискаш ли ме - хляба целуни.

Валентин Иванов

Албена Петрова

Искам да си с мен...

Искам да си с мен

всеки слънчев ден,

всяка мрачна нощ,

в хубав миг и в лош.

Всеки бурен ден,

всяка звездна нощ,

всеки земен час

твоя ще съм аз.

Сън

Не съм пораснала.

Не съм и помъдряла.

Пак гоня детските мечти –

да съм красива,

да съм в бяло,

до мен застанал да си ти.

Илюзиите остаряха.

Но си сънувам все едно –

как като лястовичките

под стряха

пак търся да си свия аз гнездо,

как го изпълвам

с нежна обич,

как няма минало-било

и как се сгушвам

пак след полет

без страх под твоето крило.

До края на света

До края на света ще те обичам.

ще идвам нощем в тихия ти дом,

в съня ти нежни думи ще изричам,

ще ти говоря дълго мълчешком.

Ще идвам в мислите ти, без да питам,

ще бъда с теб и с тебе ще живея,

ще знаеш ти, че още те обичам,

ще плача с теб и с тебе ще се смея.

И в спомени, нахлули неочаквано,

с най-нежни имена ще те наричам.

В мечтите ти, отлитащи нанякъде -

до края на света - ще те обичам.

Ревност

Измъчваш се, в огън изгаряш,

душата ти в мъка топи се.

и в своята горест дори не съзнаваш -

за мене единствена ти си.

Душата ми плаче! Таз болест прокъсва

последната нишка между ни.

В мъчителна болка сърце се разкъсва

от тежки, безмилостни думи.

И тръгваш по пътя без да желаеш.

Пътека оставяш открита.

И искаш да мисля, че просто нехаеш,

погребваш любов недопита

Албена Петрова

Когато падне звезда

Когато падне звезда,

изгрява мечта,

полита безгрижно,

сияеща в мрака.

Когато обичаш,

познаваш скръбта.

Стоиш неподвижно,

застинал в очакване –

да падне звезда,

да се роди нова мечта.

Вяра

Вярата си – само нея имам.

Като пътеводна светлина

ще ме преведе тя през пустини

от безвремие и самота.

Ще покълват плахите надежди.

Вярата над тях в нощта ще бди.

Ще сънувам звездопад и нежност

и ще чакам да се върнеш ти.

Вярата – това е мойта сила,

моето безвремие във мрака,

любовта навеки съхранила,

за да мога тебе да дочакам.

Душата ми е струна

Душата ми е струна, на която

отдавна вече свири самотата.

Безвъзвратно отминава

всеки хубав миг.

Разделяна от болка

и чувства непознати,

не чувам даже

собствения си отчаян вик.

Мечтая си да тръгна боса

по примамливия млечен път

и раните си вече да не нося,

и теб да срещна пак за първи път.

Да гледм отвисоко всичко земно,

да зная всичко,

нищо да не зная.

Изгаряща във любовта последна,

на прах да се превърна

във безкрая.

Мълчание

Бутилка неотворена,

тишина в сумрака,

истина изровена

чсовникът тиктака.

Всичко вече каза

старият клюкар.

Зная ти не вярваш

в този номер стар.

Истините криеш

и добре се справяш -

тук-таме изтриеш,

тук-таме добавяш.

...

Бутилката отворена,

на масата стои,

и любов заровена -

край нея аз и ти.

Попита ме Днес ти ме попита дали те обичам, дали ще те искам, дали ти се вричам. Запитай звездите и те ще потрепнат. Запитай листата и те ще прошепнат, че аз те мечтая, във нощ те сънувам, в реалност желая, и в сън теб бълнувам.

Рай

Сред черната пустош

на изпепелената гора

щастлив съм, че те имам,

че съдбата ни събра.

От твоя смях щастлив съм,

от твоя слънчев подлед,

от сладките целувки,

ухаещи на пролет,

от думите ти нежни,

изречени с любов -

вечно да ги чувам,

на всичко съм готов.

Ако сме двама в ада

дали ще разберем

или че рай това е

със теб ще се кълнем.

Раят е където

се намираш ти.

Защо ми е небето?

Защо са ми мечти?

Ти си ми реалност.

Ти си ми една.

Ти си нежна ласка,

ти си топлина.

Обичам те такава,

каквато си сега.

Недей да се променяш,

ти слънчева жена.

Обичай ме, мисли ме,

изгаряй като мен

в любовен пламък двама

да бъдем всеки ден.

И никой да не може

интрига да посее

в добрия огън злото

зад нас да си изтлее.

Животът не се мери с броя вдишвания, а с моментите, които спират дъха ни.

Джордж Гарлин

НЕ ОБИЧАМ ФАЛШИВИТЕ ДУМИ

Не очаквай от мен да ти свалям звезди.

Силно мразя фалшивите думи.

Ако има Любов, ако тя победи,

няма нужда от тях помежду ни.

Мълчаливо очите ще търсят очи

и ръцете с ръце ще се слеят.

Разговаряйки с тебе така, ще мълчим,

а сърцата ни в ритъм ще пеят.

Устни с устни ще палят пожар -

дълго чакани, страстни минути.

Колко думи, изговорени с жар,

са потъвали в мрака нечути?

Няма думи - повярвай - за всичко това.

Любовта е безкрайна вселена.

Ще ни грабне несетно, дори без слова.

Ще е брод между тебе и мене.

ОБИЧАЙ МЕ!

Обичай ме горещо, всеотдайно!

Ако трева си - аз ще бъда дъжд.

Ако си песен - лира съм омайна.

Потрепвай в мойте струни неведнъж.

Обичай ме, обичай ме безкрайно!

Животът само нека има край,

но в него любовта да бъде трайна

и да е нещо повече от рай.

САМ

Как скучно е и тази вечер...

Беседката от вчера е сама.

До мен не сяда никой вече...

Днес имам среща с нощната тъма.

Край мене вятърът лудува -

разнася с писък жълтите листа.

Как искам вместо писъка да чувам,

макар и грубости от твоята уста...

БЕЗ ТЕБ

Избелява нощта - дълъг миг самота.

Ти не стопли леглото ми хладно.

Ще посрещна деня, недочакал съня.

Любовта ми за ласки е жадна.

Като огън гори тя край мен и дори

във огромен пожар се превръща,

но защо в зимен студ чезне всеки уют

и дълбока печал ме обгръща?

Отминава деня, а кого да виня,

че не чух твойте стъпки на прага?

Може би оня час, в който срещнах те аз,

или този, след който избяга?

Бих крещял като луд, но това е абсурд.

Не така в своя дом ще те върна.

Аз разбирам това и обронил глава,

своя спомен за теб ще прегърна.

СЪНОВИДЕНИЕ

Магьосница ръката ми взема,

погледна ме и каза: - Ще обичаш!

Ти ще обходиш цялата земя,

след хиляди момичета ще тичаш.

Накрая ще откриеш любовта,

и тя като небето ще е чиста.

Огромна ще е колкото света

и нежна, катодевствено момиче.

- Магьоснице, познаваш ли ме ти,

та с благи думи ровиш ми в душата?

Нима прозират моите мечти

и огледало чисто е ръката?

Голямата любов е скъден блян

и аз я търся упорито.

Ако я виждаш ти на тази длан,

кажи ми, моля те, къде е скрита!

Събуди ме настъпващия ден.

Била е сън магьосницата само.

Голямата любов не спи до мен.

Самотно е студеното ми рамо.

ПОСВЕЩЕНИЕ

Искаш за теб да напиша куплети.

Казваш: "Нали затова си лоет.

Толкова много жени са възпети -

ти не написа за мен нито ред."

Може би права си. Толкова време

моите мъжки капризи търпиш.

Животът ти с мен е и радост, и бреме,

и отговорност - както твърдиш.

Аз съм с изменчив и труден характер.

Зная това и ти сторвам поклон.

Ти ме възпираш, щом хукна по вятъра

и ме обичаш, макар ветрогон.

Някога груб съм - ти ми прощаваш.

Сприхав съм - ти отговаряш ми с такт.

Лошите мигове бързо забравяш,

а любовта ми признаваш за факт.

Всичко, което до днес съм написал,

аз от сърце подарявам на теб.

Твоя е всяка задъхана мисъл!

Всеки изстрадан до болка куплет!

РАВНОСМЕТКА

Събудена от моя тих копнеж,

очи отваряш в мрака и ме търсиш,

но аз не съм все същия младеж -

сребро в косите времето поръси.

И изтъка по моето чело

килима на годините отминали.

Втъка това, което е било -

отне, което сме си имали.

Но ни остави същите сърца

и в тях стаена, любовта не гасне.

Повехнали са нашите лица,

а чувството все още е прекрасно.

РЪЦЕТЕ ТИ

Ръцете ти(малки и бели),

които ме галят тъй нежно,

са чайки до мен долетели,

от морски простори безбрежни.

Ръцете ти - даващи щедро

и ласка, и плам, и утеха,

и обич, таена до вчера,

сърцето ми в себе си взеха.

НАДЕЖДА

В огнен блясък вечерта пламти.

Щурците в хор разбъркан свирят.

Сред спомените ранни аз те диря -

замина си, но в тях остана ти.

Защо не ги взема със себе си?

Нима остави ги при мен в залог,

че някога, случайно и без срок,

за тях все пак ще ме потърсиш?

НЕКА САМО ТЕ ПОГЛЕДАМ

Толкова тихо е в твоята стая.

Ти спиш с усмихнато лице.

Но седна ли до тебе - зная -

ще те събуди моето сърце.

Не, няма да те будя, мила.

Навън е мрак и тишина.

Нощта у себе си е скрила

от твойта тиха топлина.

Но нека само те погледам,

тъй, както гледа те луната,

и ще си ида без да вземам

на твоя сън крилата.

ЛЮБОВТА

Пюбовта преминава през моите вени,

като през кабели многожични.

Събаря всички бентове

между тебе и мене,

разпалва инстинкти първични.

Любовта - тази стара вълшебница,

за която са вдигани тостове,

ни обвързва с нишки копринени.

Аз съм пленник и ти си пленница -

смирени, тръпни, обезсилени.

НАШИТЕ НОЩИ

Помниш ли нашите нощи на свещ?

Бяхме тогава най-искрени.

Пламващи устни в допир горещ...

тихо прошепнати истини...

Дълги минути - две слети сърца.

Само луната ни гледаше.

И отразена в две бледи лица,

своя път по небето поемаше.

Помниш ли? Бяхме далеч от света.

Бяхме сами във безкрая.

Нямаше улици, шум, суета -

аз и ти в полутъмната стая.

Как изричахме нежни слова

и се гледахме с погледи влюбени...

Малкият пламък трептеше едва -

всичко бе тъй непринудено...

Хиляди пъти се връщам към тях -

нашите нощи изгубени.

Толкова нощи без теб преживях,

но са - повярвай! - сапунени.

НЕ СИ ОТИВАЙ

Не казвай никога - дори да ти се иска,

не казвай " Сбогом". Малък е света.

С теб бяхме нещо повече от близки -

докосна ни с дъха си любовта.

Обърка ни. Признавам си - така е.

Не я допуснахме до нашите сърца,

но тя и днес във въздуха витае,

а ние се държим като деца.

Разделяйки се, себе си ще лъжем,

че всичко е било почти игра,

и ще се питаме дали не бяхме длъжни

да съхраним една запалена искра.

Но кой ще ни отвърне? Самотата?

Или пък вечер празното легло?

Въпросът ще увисне в тишината

и всяко мрачно съмване,

ще е добре дошло.

ДВУБОЙ

Струва ли си да те търся? Победен,

аз ще се скрия в своите миражи

и там ще чезна ден след ден,

като безплътна сянка...Много важно!

Ще има ли тогава топлина,

която да те сгрява, щом измръзнеш?

Ти слаба си. Ти просто си жена

и ти е нужен огън - да не зъзнеш.

Ще ме потърсиш в мразовита нощ.

И в нея ти ще бъдеш победена.

Ще бъда само пустота, мираж;

Надежда, от суетност изхабена.

ОЧИ, КОИТО ПЛАЧАТ

Очите ти, тъгата приютили,

ме трогват с две напиращи сълзи.

Не знаят те, че пак са победили,

и лошият, отстъпвайки - пълзи.

А ти ме гледаш прямо и открито,

с безмълвната молба - да ти простя.

Сълзите капят и във мен попиват,

но други две в очите ти блестят.

Прегръщам те и нежно те целувам.

"Прощавам ти, любима. Не плачи!"

За две сълзи, понякога си струва

обидата завинаги да замълчи.

НАРКОТИК

Неземна си, когато ме целуваш,

мой ангел от ниобуздана плът.

Душата ми в небитието плува,

без никаква посока, и без път.

Въздигаш ме към висини небесни,

отреждайки ми сатанински ад.

Аз чувам ангелските песни,

но знам, че съм на този свят.

Примамен в твоите обятия, покорен,

отдаден на един прекрасен миг,

очаквам грешен сладката умора,

след твоята целувка - наркотик.

Румен Ченков

Хубаво ми е

Хубаво ми е със теб!

С пламъчетата игриви

като на мъничко дете

са очите ти щастливи.

Хубаво ми е със теб!

Сутрин да ме будиш нежно,

а след трудния ни ден

пак да сме в любов безбрежна.

Хубаво ми е със теб!

Толкоз хубаво, че мога

и безкрайното море

да запаля в своя огън.

Сбъднато

Тялото ми помни

твойта топлина,

две очи и устни,

шепнещи в нощта.

Помни и ръцете

с нежна доброта.

Помни раменете,

трепващи в страстта,

и бедра, които

меко ме притискат,

тръпнещи от порив

своето да искат.

И дори небето

угасна - да не пречи

на това, което

случваше се вече.

Болката зад нас е.

Общи са ни дните.

Сбъднаха се вече

копнежите, мечтите.

Един за друг

Очите ти гледат ме с радост

и в моята обич една,

единствена болка от сладост,

за нея отдавна копнях.

За нея си струва звездите

да палиш, да срещаш луна,

да бродиш във утро измито

от горестна чиста сълза.

Избрани ний бяхме със тебе

в животa нелек и суров,

за тебе да бъда потребен,

за мен ти да бъдеш Любов.

Ревност

Измъчваш се, в огън изгаряш,

душата ти в мъка топи се.

и в своята горест дори не съзнаваш -

за мене единствена ти си.

Душата ми плаче! Таз болест прокъсва

последната нишка между ни.

В мъчителна болка сърце се разкъсва

от тежки, безмилостни думи.

И тръгваш по пътя без да желаеш.

Пътека оставяш открита.

И искаш да мисля, че просто нехаеш,

погребваш любов недопита.

Объркан

За мъката говорех.

Помниш ли?

За болката от самотата.

За изгаснали звезди,

за нощта и тишината.

А ти...

Обърка всичко...

Отгде се взе

тъй нежна и добричка

лястовице бяла,

в моето небе?

Сърцето ми превзе

о, сладкопойна птичка

нощта за тебе вика,

денят ми те зове.

Край брега

Подгонва вятърът вълните,

уплашени те хукват към брега,

зад облаци показват се звездите

и слушат на морето песента.

От песента излизаш ти

и тръгваш по брега,

Бягаща вълна бърза да отмие

твоята следа

От раковината ли ти роди се

или от миналите дни?

Взех пръчка, в пясъка написах

"О спомен мил, къде си ти?"

Защо остави образа си в мене

след стъпките последни по брега?

Ти трябваше и него да си вземеш!

Не искам спомени, тъга...

Старо езеро. Жабешки скок - пльок! *** Гледайте дечица - град на парчета! Хайде навън! *** Върху клон, без нито лист по него, гарван - кацнал в тази есенна вечер. *** И по конете даже се зазяпваме, в това прекрасно снежно утро. *** Пъпешите - толкова хладни, с кални точици от утринната роса. *** Кости сред полето... и сърцето ми пронизва леденият вятър. *** Планината Фуджи чезне във воала на дъжда. И този ден си има прелест. *** На коня си сънувах тъжен сън. Събудих се - луна в далечината, над къщите се вие дим. *** Безлунна нощ. А бурята прегръща хилядолетното дърво. *** Изгрев! Скачат дребни рибки - бели искри над водата. *** И кучето бездомно ли е мокро от есенния дъжд? Скимти нощта. *** Пътник - това е моето име сега. Първи есенен дъжд... *** Под зимното слънце язди на коня мойта премъзнала сянка. *** Прохладата направих свой приют - отдъхнах си. *** Огненочервено слънце прави се, че не усеща полъха на есента. *** Снегът, на който радвахме се двама, и днес ли пак вали? *** Ветрилото, върху което пишех стихове, се прокъса в залеза на лятото. *** В мъглата на разсъмване отеква камбанен звън. *** На сух клон кацна гарван. Късна есен. Башо Мацуо

Морска вечер

Зад хоризонта слънцето се скрива,

изтича светлината във морето,

денят със неохота си отива,

за да отстъпи на нощта небето.

Запалват свещи боговете –

десетки хиляди на брой.

В отмора стихват ветровете,

дърветата изправят строй

От блатото изкваква нещо,

щурче засвирва песента,

забухва бухалът зловещо –

прекъснали са му съня.

Вълните своя танц играят,

задяват пясъчния бряг -

не искат, пък и как не знаят

да спират своя вечен бяг.

Русалка в тъмното изплува,

избягала от своя цар:

“Ела със мене да поплуваш!

За час бъди ми господар!”

Нептун не искам аз да сърдя,

че зная неговата мощ.

Обратно към света се върнах

от приказната лунна нощ.

Любимо стихотворение нямам, но много харесвам поезията на Смирненски и на Вапцаров. Листопадна вечер Христо Смирненски Не ми е, братко, твърде весело пред листопадния сезон, та на кого би се харесало да чака зима без балтон? Омръзна ми да лъжа себе си за евтин и добър живот - с лъжи не ща да вадя хлеба си, не съм редактор на "Народ". Предчувствам пак зъботракане, като блокар за тлъста власт, и ласките, уви нечакани, на зимния солиден мраз. Да бъдем зли живота учи ни, да бъдем твърде много зли - от всички обиди получени отровни да ковем стрели. Тъй зъл не съм, ала несретата разбрах защо на нас е гост - не съм министър на просветата, та толкоз много да съм прост! И в тези вечери предесенни на всеки уличен фенер с наслада бих видял обесени по някой и друг кожодер. И двамата са бунтари, и двамата са оптимисти, и както казва Вапцаров: "Животът ще дойде по - хубав от песен, по - хубав от пролетен ден..."

Догаряне

Една любов изгаря в своя пламък -

една любов, родена от мечти.

Та може ли между главня и камък

любов такава вечно да тупти?

Сърце ранено, ти недей проклина!

Любов било е, пък макар мечта.

След лятото резонно идва зима -

така било е винаги в света.

Не плача

Смяташ, че можеш да тръгнеш сега.

Хайде отивай! Няма да плача.

Няма да плувам в дълбока тъга,

няма да викам след тебе "Почакай!".

Животът върви си със теб и без теб

Сълзи и сополи няма да бърша

И туй че съм някакъв смотан поет

Не значи, че аз от любов ще се свърша.

Отивай! Не искам тая тъга

и тая измислена твоя вселена.

Знам вече, че всичко е само лъжа,

че ти си била само буца студена.

КАМЪК

Остаряват хора и дървета;

падат дни, нощи, листа и дъжд;

неизменен в есента и летото,

камък, ти стоиш все същ!

Нямаш нито жили, нито нерви,

нямаш нашата злочеста плът.

Съвестта и хилядите червеи

никога не те гризат.

Ти не си изпитвал още жаждата

от която почват вси беди:

не грешиш ти никога: не раждаш,

пък и сам си нероден.

Ти си свят. Не затова ли некога

в огнените стари векове

от гранит и мрамор е човекът

ваял свойте богове?

Алена искра, от теб изтръгната,

камък, истината в теб прозрях:

вечно и светт е само мъртвото,

живото живее в грях.

Атанас Далчев

Редактирано 18 януари 200818 г. от baby_muse (преглед на промените)