Мевляна Джелаледин Руми Танцувай, когато се разтваряш с гръм и трясък. Танцувай, когато своята превръзка си разкъсал. Танцувай насред апогея на борбата. Танцувай така, че кръвта ти да се превърне в танц. Танцувай и когато си истински свободен. Не навеждай главата си до земята – вдигни я във екстаз. Като праскова стани, събудена от пролетта – целият усмивка, целият екстаз. Смея се с цялото си тяло, като роза, а не само с устните си. Захвърлил съм себе си през глава, за да застана гол с Краля на Пролетта. Този, който не е луд, за Теб е богохулник. Този, който не е разбит от Теб – той няма душа. Не бих нарекъл всемирния Разум “разумен”, докато не го видя луд и обезчестен от страст. Бъди жив, бъди жив в Любовта! Мъртвите не могат да направят нищо. Кой е жив във този свят на призраци? Този, чиято любов не спира да се ражда.

Песен за Дурин

Светът бе млад, върхът зелен

и Месецът неопетнен,

без име - камък, вир, треви

Дурин когато се яви.

Той имена им отреди,

пи млади изворни води;

той в Огледалното се взря

и сякъш перлен низ съдря

корона бледа от звезди

над образа му да трепти.

Светът бе чист, висок върхът

и още тачеше светът

крале могъщи в Гондолин

и Нарготронд; но пътят син

на Запад бе им отреден.

Светът бе чист в Дуринов ден.

Той беше крал със трон висок

в подземен каменен чертог

с таван от злато, сребрен под

и с руни над вълшебен вход.

Звезди, и слънце, и луна

дариха ясна светлина

в кристални лампи да блести

навън щом мракът се сгъсти.

Там чук напевно зазвъня,

длето дълбаеше стена;

ковяха там и меч, и щит;

миньор пробиваше гранит.

Берил, и перли, и опал,

и ризници от здрав метал,

топори броня, меч и шлем

там трупаха се ден след ден.

Народът му неуморим

със песен славеше Дурин,

разляха арфи нежен звън

и пееха тръби навън.

Светът е сив, върхът е стар,

в ковачницата няма жар;

не ще запее арфа пак-

Дурин лежи в гробовен мрак

далеч от светлина и шум

във Мория, във Хазад-дум.

Но и до днес блестят звезди

под Огледалните води-

короната сред мрака син

очаква и до днес Дурин.

Джон Роналд Руел Толкин

Отпечатък Ана Дьо Ноай Ще се притисна аз с най-крепката си сила към своя обожаем и многолик живот. Преди смъртта за миг да ме е съкрушила, животът ми ще лумне под слънчевия свод. Широкото море, разстлало лека пяна, в безбрежните и сини води ще съхрани вкуса на мойта скръб – солена и смълчана, която ще тъмнее сред белите вълни. Аз ще оставя край далечните баири жарта на своя поглед, видял ги да цъфтят, а малкият щурец от трънката ще свири, желание събудил да тръгна пак на път. Искрящата трева на всяка нова пролет и гъстите пшеници в зелените поля ще видят как трептят, подели волен полет, ръцете ми, които приличат на крила. Дали природата сред радости и грешки ще помни нежността ми и тъжното лице? Но върху слабостта на мъките човешки ще има отпечатък от моето сърце.

Могилите на Мундбург

Дочухме в хълмовете рог да пее

и мечове блестяха в кралство южно.

Към Каменният град жребци летяха

сред утро вихрено. Войната пламна.

Там падна Теоден, синът Тенгелов,

и в златен дом и степ не се завърна

далеч на север в родните Предели

Водачът наш. И там Гутлаф и Хардинг,

Гримболд могъщ, Дунхере, Деорвине,

Херфара, Херубранд и Хорн, и Фастред

загинаха във бран сред край далечен-

в Могилите Мундбургски пръст ги крие

край техните съюзници гондорски.

Ни Хирлуин Прекрасни към крайморски дюни,

ни стар Форлонг към китните долини

сред родния Арнах ще се завърне

с победа; ни стрелците му високи

Делфин и Дуилин към планините,

Где на Мортонд тъмнеят езерата.

Прекрасна смърт сред утро и сред залез

ги покоси. И нека да почиват

в тревата на Гондор покрай Реката.

Като сълза е днес, и среброструйна,

а бе тогава в кървави талази;

сред залеза пламтяха планините;

червена бе в Рамас Ехор росата.

Джон Роналд Руел Толкин

Аз не ценя насладата безумна А. С. Пушкин О,не, аз не ценя насладата безумна, екстаза на страстта възторжена и шумна, когато с вик и стон в среднощната тъма вакханка гърчи се под мен като змия и впила с жар уста, тъй сладостно отровни ме тласка към мига на тръпките върховни! О, как, смиренице, по - мила си за мен! И как мъчително се чувствам с теб блажен, когато след молби горещи, упорити отдаваш ми се ти, ала без страст в очите, свенливо сдържата приемеш ти едва възторга ми, мълчиш, извърнала глава, след туй все повече до мене се притискаш - и буйнатами страст споделяш, без да искаш! 1834

Дните са матови от облизване. Нощите – сити. *** ОПИТОМЯВАНЕ Душът раира собствен дъжд. Едно куче го подушва и се превръща в лебед. *** Рибата крие веществени доказателства във всичките мишници под своите люспи, че някога хората са били пристанища. Пясъкът цяло лято събира отпечатъци и все попада на грешни следи. Мария Радулова

Песента на Леголас за Морето

Към Морето! Към Морето! Чайки бели пак крещят,

вятър вее над вълните, пръски пяна там блестят.

Все на запад, все над запад бавно слънцето лети.

Корабите сиви, сиви, чуваш ли зова им ти,

гласовете на ония, тръгнали пред мен на път?

Ще напусна, ще напусна родния си горски кът.

Свършват дните ни честити, чезнат светли времена,

ще отплавам през простора под самотните платна.

Дълги носят се вълните към Последни брегове

и Изгубеният остров с нежни гласове зове,

в Елфодом, във Ересея, недостъна за човек,

где листата не жълтеят - свят елфически навек!

Джон Роналд Руел Толкин

Прощаваш ли ревнивите мечти А. С. Пушкин Прощаваш ли ревнивите мечти и любовта, и бурното вълнение? Знам, вярна си - защо тогава ти тревожиш моето въображение? Когато сред поклонници блестиш, защо желаеш, уж със вид небрежен, с надежди празни да ги утешиш и с чуден поглед, ту унил, ту нежен? С помътен ум стоя пред тебе ням, ти знаеш моята любов нещастна, но не поглеждаш как в тълпата страстна, чужд на беседи, мълчалив и сам, се губя в скръб и самота дълбока, а ти страниш... Приятелко жестока! Ако си тръгна, не изпитваш страх, не ме следиш с молба и с трепет плах. А щом девойка някаква красива в двусмислен разговор ми прави знак, ти си спокойна, твоят упрек благ, неизразяващ обич, ме убива. Щом моят стар съперник приближи и мине покрай двама ни, кажи, защо те поздравяватъй лукаво? Какво е той за теб? С какво пък право бледнее и ревнува, и слухти? А привечер, в нескромен час, самичка, без майка, полугола, по привичка защо си длъжна да го срещаш ти? Все пак ме любиш... Насаме със мене си тъй гальовна! Жадните уста - тъй пламенни! А думите в нощта с такава искреност са напоени! Тревогата ми - смешна ти е тя. Все пак ме любиш, аз го проумявам. Любима, тия мъки ми спести! Не знаеш колко си ми скъпа ти, не знаеш само как се изтезавам... 1823

Славей и роза А. С. Пушкин Среднощ през пролетта в градинския покой долита славей и запява той над розата, а тя не слуша, не разбира любовния му химн, за сън листа прибира. Не пееш ли и ти за хладна красота, поете,за какво бушува в теб страстта? Виж, нито слуша тя, ни чувства словата: погледнеш я - цъфти; зовеш - мълчи душата. 1826

Доброта Понякога съм толкова добра, че цялата изтръпвам и боли ме. И вените ми, сплетени в гора, ми търсят ново, благородно име. Понякога съм толкова добра!... И скрива ме във коша си чемшира на двора. Неизмислена игра ме търси и ръцете ми намира! Понякога съм светла като мед. Тогава светли устни ме обичат. Понякога съм златен слънчоглед, красив като главата на момиче. Понякога съм бяла и добра. Как рядко ми се случва да съм бяла! Тогава искам сън да подаря на всекиго. И свойта обич цяла да счупя на парченца от стъкло, да пръсна и добри ръце да сгрея. И дала сок на нечие стъбло, да пазя свойта тайна, че живея! Петя Дубарова

Сергей Есенин Ти не ме обичаш, не ме жалиш, може би съм малко некрасив? И от страст примряла, ти ме галиш, свела погледа си мълчалив. Аз към теб не съм ни груб, ни нежен, скъпа моя, с чувствено сърце. Разкажи ми за мъжете прежни. Коклко устни помниш? И ръце? Знам, това са сенки, отлетели, без да те възпламенят поне. Много колене са те люлели, а сега – и моите колене. Нека някой друг да търсят вечно тез очи, замрежени от страст, а потънал в скъпата далечност, всъщност малко те обичам аз. Тая връзка, лека и нетрайна, не зови съдба за теб и мен. Както срещата ни бе случайна, тъй ще си отида някой ден. И по своя път нелек и мрачен Ще поемеш пак, но запомни – нецелуваните не закачай, необичаните не мами. И когато в уличката нощна за любов друг някой ти шепти, може там и аз да се разхождам и тогава ще ме видиш ти. Скрила се под неговото рамо, с лек поклон във тоя късен час ”Добър вечер!” – ще ми кажеш само, “Добър вечер, мис” – ще кажа аз. И не ще ме нищо в теб привлича, и не ще се натъжа дори. Който е обичал – не обича, Който е угаснал- не гори.

Последният кораб

Посред нощ в три часа Фириел примигна -

вън бледнееше зора.

Подранил петел запя, олелия вдигна

с остър глас в нощта.

Сред дървета в мрачен плащ и небе сребристо

птички чуруликаха,

тих ветрец - студен и свеж - в клоните им плисна

и листата скриха се.

През прозореца видя как нощта бледнее -

светлината затрептя

връз земя и клони; по тревата розовее

утринна роса.

Малки белички крачка прекосиха пода,

стълби изкачиха,

на поляна затанцуваха, дето е пред входа,

в утро се измиха.

С перли цялата обшита дрехата ѝ свети.

Тя се спусна към брега;

стара клонеста върба там пък за късмет я

спря над бързата вода.

Рибка синя кат искрица пъргаво подскочи,

свежи пръски вдигна;

палави тръстики покрай нея сочат,

лилия ѝ смигна.

Тиха музика дочу нежно да се носи

над искрящата вода;

тя стоеше там с коса палава и росна,

грейнала в зора.

Флейти крехки с нежен глас, арфи най-омайни

кротко ѝ запяха -

сякаш утринен ветрец от страна незнайна

с звън камбанен сля се.

Кораб златен с златен нос и гребла блестящи

по водата плава;

бели лебеди красиви, леки и изящни

в такт го направляват.

Зад тях идат сребросиви всички дребни твари

от Елфическа земя.

Три принцеси с царствен вид тихо си шептят

с вятър във коса.

После грабват златни арфи и запяват медно

в такт с ленивите гребла:

"Как омайно пеят птички, как е ненагледна

разцъфтялата земя.

Още много дни напред, озарен във злато,

ще изгрява този свят,

още множество цветя връз земното плато

ще завържат цвят.

Накъде сега и вие, смели ветроходци,

сте опънали платна?

Где ще дирите покой? Сред тъмата нощна

на дълбоката гора?

Къмто острови на север, брегове скалисти?

Нима ви прилича

да се носите сами по море вълнисто

гдето чайки сричат?

Не, отвръщат ветроходци, ние сме поели

на последен поход,

мрачното небе на запад зад нас се сивее,

сенките ни хокат.

Къмто Елфодом вървим, вкъщи ще си идем

при Дървото бяло

и при ярката Звезда, гдето ще се види

от брега прощален.

Ний напускаме сега хорските поляни

и Земята Средна!

В Елфодом за нас звънят радостни камбани

на кулата предна.

Тука няма я тревата, само голи листи,

гаснат Слънце и Луна,

ала чухме ние вик сред сенки чисти -

тръгнахме подир зова."

Спря се корабът тогаз и извърна се глава:

"Хубавице земна, ти

чу ли им зова? Хайде, Фириел, ела!

Този кораб ще поеме

в утробата своя с радост твойта красота.

Ела! Вече няма време!

Идвай, земна хубавице със елфическа коса,

и гласът ни чуй сега."

Фириел глава надигна от страната на брега

и краче повдигна;

после цялата затъна чак до глезени в калта,

взорът ѝ замря.

Плавно както бе дошъл, корабът отплава,

тя зашепна леко:

"С вас не мога аз да дойда, не се и надявам -

аз съм Земна дъщеря!"

Гасне бляскавата дреха, перли се топят

дорде пътя прекосява,

дорде къщата си стигне и мрачния праг,

и вратата здрава.

Ризата си тя навлича шаячнокафява,

плитката си сплита,

с работата къщна мигом се заема права.

Скоро слънцето отлита.

И година след година леко ги отнасят

Седемте реки.

Бели облаци минават, слънчице блести

сред тръстики и върби,

иде утро, пада вечер, ала нивга веч

кораб се не плъзна

в тези води; не чу се реч,

песента заглъхна.

Джон Роналд Руел Толкин

Харесвам те когато мълчиш Пабло Неруда Харесвам те когато мълчиш и си като отсъстваща и ме слушаш дълго и гласът ми не те докосва. Изглеждаш все едно очите ти са излетели И че целувка е затворила устата ти… За да са изпълнени с душата ми всички неща изплувай от тях, напълни ги с душата ми. Мечтана пеперудо, бъди като душата ми, Бъди като меланхолична дума. Харесвам те когато мълчиш и си като далечна. Изглеждаш все едно се оплакваш, пеперудо смутена. И ме слушаш дълго и дъхът ми не те достига. Остави ме да мълча с твоето мълчание Остави ме да говоря с твоето мълчание Ярко като лампа, обикновено като пръстен Като нощта си, мълчалива и звездна Мълчанието ти е звездно, така далечно и обикновено. Харесвам те когато мълчиш и си като отсъстваща. Далечна и болезнена, все едно си мъртва. Така че, една дума и една усмивка стигат. И съм щастлив, щастлив че не си.

Балада за Леитиан

(Силмарилион)

Запял тогава песен за магия,

издайничество, подлост, тирания,

разкриване, измяна и покорство.

Финрод се люшнал, но в единоборство

отвърнал с песента си за упорство,

за съпротива, битка със свирепост,

за скрити тайни и могъща крепост,

за вярна клетва, свобода, спасение;

за лик сменен с магическо умение,

за празни примки, счупени капани,

затвор разбит, окови разковани.

Напред, назад трептели двете песни.

Кънтели мощно като вихри бесни

словата им, а Фелагунд тогава

сбрал цялата магия величава

на елфите във своя глас чудесен

и чули в полумрака птича песен

над Нарготронд... и още по-далечно

въздишало с тъга Морето вечно,

отвъд света изпратило талази

към Елфодом по пясък от елмази.

Но паднал здрач; тъмата се разстлала

над Валинор, червена кръв обляла

брега, где зли Нолдори с меч избили

чедата морски, сетне похитили

от кея светъл ладиите бели.

И гарвани в небето полетели,

застенал вятър, вълците завили.

В Морето ледовете се строшили.

Ангбанд кънтял от робските окови.

Отекнал гръм, избухнали огньове...

и рухнал Фелагунд сразен пред трона.

Джон Роналд Руел Толкин

До утрото Петя Дубарова Един далечен фар, като око на гларус, напълнено със морска светлина, повика ме при себе си. Не зная - да ида или тука да стоя. Поглеждам към морето. То люлее и себе си, и хиляди звезди като златни отпечатъци от пръсти... То моли ме при него да стоя. Усещам как и мидите под мене черупки и треви са ми постлали. "Постой при нас! Със теб ни е добре! Ний всички морски тайни ще ти кажем." Къде да ида? Толкова неща ме викът или молят да остана. Дали при фара или тука да стоя и с мидите добри да разговарям? Дали със гларусите бели или с чайките да дишам на небето ветровете? Дали пък да отида там, при рибите, за да ми покажат своето плуване? О, тука ще остана чак до утрото и тихо ще изслушам този разказ на мидите, постлали гърбовете си. Не ще забравя да целуна фара по челото, препълнено от блясъци. Аз своето присъствие на птиците поне до утрото ще предоставя. Не ще обидя аз със отказ рибите и с тях до утрото ще поиграя.

Малка птица

Н. Фурнаджиев

Странен, мрачен блясък иде от фенерите,

ний вървим смълчани в хладната мъгла,

чуствам ти сърцето плахо, разтреперано,

като малка птица с трепетни крила.

Като малка птица сгушено във клоните,

сред зелени, пролетни листа

пърха то и чака, слуша плахо ромона

веселата песен слуша на дъжда.

Бурята ще дойде, ще проблесне мълния

и за миг ще грейне мрачното небе,

и за миг в очите, с светлина изпълнени,

пролетната млада сила ще расте.

Миг единствен, ведър, чезнат в теб годините,

в тебе пее млада, свежа вечността-

залюлей ни лудо, издигни ни в сините

небеса, високо, дето пей смъртта.

ЕЕЕЕЕ, много хубав стих, нали?

На сбогуване

Та значи тъй: реши и си отиваш!...

На добър час! Аз няма да те спра!

Ще потъжа. Ден-два ще ми е криво,

ала от скръб едва ли ще умра!

И мене, ако някога ме стопли

усмивката на някой друг човек,

той ще изпие старите ми вопли,

но пътят ми ще стане ли по-лек?

Ще охладнее ли горещата жарава,

която под клепачите гори?

О, знам: не ще съм същият тогава -

очите ми ще останат без искри;

сърцето ми докрай ще се разнищи,

във него ще пресъхне песента

и то ще заприлича на огнище,

в което ровят с пръчка пепелта;

и то ще заприлича на вратата,

която подир теб мълчи и зей

и през която само нощен вятър

ще носи прах от твоите нозе...

...Та значи тъй: реши и тръгваш вече!

Но първо поседни като пред път,

за да погледам в таз последна вечер

чертите ти и топлата ти гръд,

за да запомня в тебе всичко свято,

което си отива с вечерта,

и после в песента си недопята

отново да го върна на света!

Дамян Дамянов

Прощална песен

(Силмарилион)

Прощавай, светъл небосклон,

под теб живя във своя дом

и тичаше като сърна

под слънчев блясък и луна

тя, Лутиен Тинувиел,

най-нежна в земния предел.

Дори светът да е умрял

дори разбит да рухне цял

в първичния бездънен мрак

за туй го бих възвърнал пак -

земя, море, зора и ден

и че е зърнал Лутиен.

Джон Роналд Руел Толкин

Желание А. С. Пушкин Мъчително се влачат ден след ден и всеки миг печален умножава скръбта на тъжната любов у мен и лудостта мечтите ми смущава. Но аз мълча с безропотни уста, проливам сълзи - в тях утеха диря. Душата ми пленена от скръбта, горчива сладост в сълзите намира. О, мой живот! Литни, не те коря. Укрий се, призрак блед, недружелюбен! В любовната си мъка аз съм влюбен - и да умра, но влюбен да умра! 1816

Песента на Ериол

В забравено време дедите дошли

и потомците пуснали корен в полята

сред дълготревни уханни лъки,

овошки и тучни крайречни ливади.

Много лета грели жълти огньове

от ириси в строен тръстиков гъстак;

цветенцата влюбено свеждали поглед

в залян от златистото слънце листак.

Там нарциси горди сред прави дървета

дълго слушали смях през безгрижните дни;

край огъня вечер пяли мъжете,

отдъхвайки с пиво и радостен стих.

Спели спокойно под бръм на пчели,

жужащи в отрупани цветни градини;

огряни от слънчева хубост били

часовете блажени, богати, щастливи.

Но това отдавна е било.

Сега там няма песен, оран, жътва,

и аз пребродих много градове -

бездомен скитник, спрял се не за дълго

подир войните на великите крале.

Метален звън на мечове неизброими

и копия – досущ пшенични ниви,

обърнаха Широките Земи.

Гърмеше с бойни кораби морето,

пожарища облизваха небето,

горяха ниви, градове, дворци,

крале, народ, девици и жени.

Сега са тихи тез палати,

в руини – кулите, чиято древна форма чезне;

през дверите им не пристъпват непознати,

разграбени са трон, корона, жезъл.

Там падна баща ми на окървавена земя,

а майка ми в гладна обсада издъхна.

Аз – пленник, шума чух на далечни моря,

зов подир зов в тъмнината заглъхна.

Разкъсах робските окови, и бездомен,

поех към Запада от майчиния спомен,

през пустошта на мъртви долини, дордето

измих нозете си във бурните води

и проглуши ушите ми Морето

с бученето на тътнещи вълни.

Но това е минало, било.

Познавам днес мъгливите архипелази,

опасната солена пустош в здрачен час,

сумрачни носове и заливи, които пазят

тоз остров на вълшебства скрит от нас.

Джон Роналд Руел Толкин

Балада за прошка Монаси плувнали във лой и монахини на диета, кибици, фукльовци безброй, слугини, знаещи секрета за свалянето на корсета и куртизанки с галещ глас, и самовлюбени контета – за прошка моля всички аз. Жени / и то какви – от сой! със напращели деколтета, мъже налитащи на бой и акробати по гащета освирквани и от хлапета, че ни разсмиват час по час със глупости на търкалета – за прошка моля всички аз. Но не намерил миг покой сред развилнелите се псета, от глад претръпнал в студ и зной, какво му пука на поета! Бих пръднал / мамка им проклета ! / на техния фасон със бяс, но като дупката девета за прошка моля всички аз. Да бъдат бити тия псета с какво ли не и час по час, докато станат на парчета – за прошка моля всички аз.

Мевляна Джелаледин Руми

Танцувай, когато се разтваряш с гръм и трясък.

Танцувай, когато своята превръзка си разкъсал.

Танцувай насред апогея на борбата.

Танцувай така, че кръвта ти да се превърне в танц.

Танцувай и когато си истински свободен.

Не навеждай главата си до земята –

вдигни я във екстаз.

Като праскова стани,

събудена от пролетта –

целият усмивка, целият екстаз.

Смея се с цялото си тяло, като роза,

а не само с устните си.

Захвърлил съм себе си през глава,

за да застана гол с Краля на Пролетта.

Този, който не е луд, за Теб е богохулник.

Този, който не е разбит от Теб – той няма душа.

Не бих нарекъл всемирния Разум “разумен”,

докато не го видя луд и обезчестен от страст.

Бъди жив, бъди жив в Любовта!

Мъртвите не могат да направят нищо.

Кой е жив във този свят на призраци?

Този, чиято любов не спира да се ражда.

Благодаря харества ми много....нещо за автора???

Пламък в твоето сърце В сърцето ти има пламък, Готов да бъде запален. В душата ти има празнина, Която да бъде запълнена. Усещаш го нали? Усещаш раздялата с Любимия. Покани Го да изпълни твоя дух, Приеми огъня. Напомни на тези, които ти казват противното, че Любовта идва по своя воля И копнежът по нея не може да се добие в никое училище.От „Замълчи, не казвай нищо на Бог: Пламенни поеми от Руми” Превод на Английски Шаран Шива Мислех си Размишлявах... Мислех си за разликата между водата и нейните вълни. Водата, която се издига пак остава вода, водата която пада пак си остава вода, тогава кажете ми как да ги нарека разделени? Защото някой е измислил думата „вълна” трябва ли да я разграничавам от водата? В нас има скрито единство; Планетите във всички галактики минават през ръцете му като зърна на броеница. Нека всеки погледне с блясък в очите към този наниз от мъниста. КабирПътят на бхакти Пътят на бхакти... Пътят на бхакти се извива по най-фин начин По този път няма питане и непитане. Егото просто изчезва в момента в, който се докоснеш до Него. Радостта от неговото търсене е толкова безмерна, че се потапяш в нея, И плаваш като риба във вода. Ако някой се нуждае от бряг Възлюбения скача, за да му предложи. КабирНе отивай в градината с цветя Не отивай в градината с цветя! Не отивай в градината с цветя! О приятелю! Не отивай там; В твоето тяло е градината с цветя. Заеми своето място в хилядолистния лотус И там наблюдавай Безкрайната красота. Кабир

Песен за Ариадор

В долините край брега

на забравена земя

плискат езерни води,

шумят тръстики и треви -

тайнствен шепот в здрача на Ариадор.

Слушай - чанове звънят

и стадата трополят

към далечна стара борова гора.

Чу ли жалния й стон

в гаснещия небосклон?

Сини сенки спуща Слънцето в леса.

Тя зад хълма скри се

и мъгла върха обви;

зашета призрачен народ из папратта.

И пак звънтят звънци,

по склона глас ехти,

докато звезди изгряват над света.

Заблестяват светлинки

край потоци и реки -

в низините пак живеят хора.

Но гордият планински лес

гледа запада и днес

с бриза за отколешни дела говори.

Непознат е бил дола,

край пенливата вода

треперливи сенки бягали в нощта.

Странствал слънчевия диск

над неизброден край горист

и в блуждаещи лъчи бил цял леса.

И огласял този хълм

с призрачен камбанен звън

народът на здрача на път към върха.

Танцували под бук и бор

и песни древни пели в хор

в планините край брега,

в забравената днес земя

на боговете стари на Ариадор.

Джон Роналд Руел Толкин

Жени и вино! Вино и жени Кирил Христов I Прости мъртвило, роден край, прости! Пред мене нов живот се днес открива, с нов трепет се сърцето ми опива, и моят дух неудържим лети към щастие - към бури и вълнения? Пиян съм аз от мойте младини! Тъй хубаво е всичко окол мене! Жени и вино! Вино и жени! II Колиба кривнала е ваший храм, кандило слънцето ви е... - Плъзнете по призраци, а мене оставете да поживея, както аз си знам: в безумства и във вихрени наслади! И погребалний ми ли чуйте звън, не ме окайвайте, че сили млади прахосал съм: то беше дивен сън! III О, нека отлети живот крилат - ала със пълна чаша във ръката, кога тъй сладостно шуми главата, когато цял е в рози Божий свят! И нека отлежала се отпусне на топло мраморните й гърди, несвестно нека шепнат бледни устни: - Ах, тихичко ми пей, не ме буди!...