Пърси Шели ЛЕКА НОЩ Ти "лека нощ" ми каза, мила, но лека ли ще е нощта? Щом двама ни е разделила, тогава ще е тежка тя! Макар душата ти любяща да чака края на нощта, ти с "лека нощ" не ме изпращай, защото ще е тежка тя! Блазе на тез, които знаят, че двама ще са през нощта! Те "лека нощ" не си желаят, но винаги е лека тя!

ЛЕБЕД

Тихо ветрец разлюлява

синия кристален вир,

красен лебед гърдо плава

тамо надлъж и нашир.

Гърдо вдига гърди бели,

шия хубава криви;

а върбите са навели,

шушнат с водните треви.

Иван Вазов, 1883-1894

Запомням те...! Започвам от очите ти, а после устните, косите и ръцете ти! По-близка и по-хубава от всякога! Аз толкова се радвам на очите ти, докосвам тихо устните, косите ти, усещам как горещи са ръцете ти... Но теб те няма! Ти си тук - във мен! Оставаш в мен далечна, но...завинаги! Рисувам те навсякъде - във въздуха, по пясъка... очите ти...а после устните, косите и ръцете ти! Защо те нарисувах в празното!? От страх ?! За да останеш само моя може би?! На мен ! На мойте мисли и пространството! Най-хубава... Рисувам пак очите ти... А после устните, косите и ръцете ти... Запомням те...! Започвам от очите ти...

ОБИЧАМ ТЕ!

Обичам те, както се обича живота –

съзнателно и подсъзнателно –

от цялата си душа.

И повече.

Обичам те, каквато си,

и каквато не искам да бъдеш.

Когато нощем телата ни

крещят за близост – обичам те!

Когато неочаквано се съмва

и ти ще си тръгнеш с утрото –

обичам те!

Обичам те, заради фактът,

че до мен те има,

когато е далече утрото.

Обсебваш ме, но в мен

дори не тлее съпротива.

Пленник съм на чара ти,

но не искам да се боря

за свободата си –

не ми е нужна тя,

ако те няма.

Обичам те

и затова те ревнувам понякога.

Признавам си, че искам да крещя,

когато съм такъв:

“Не смей да си отидеш

завинаги,

защото съм обречен

до своя край да те обичам!”

Румен Ченков

Сълза Нарисувай ми, художнико сълза. Четките вземи, не ми отказвай! Лека - като светлата роса. Тежка - като черната омраза. Волна - като безпричинен смях. Кротка - като ласката безшумна. Гузна - като премълчаван грях. Горда - като обич неразумна. Ясна - като тихи небеса. Мрачна - като вихър разбушуван. Нарисувай ми, художнико, сълза! Истинска сълза ми нарисувай! Захвърли палитрата встрани. От душата ми вземи боите. Надълбоко с четката бръкни не оставяй скрито и покрито! И изтръгне ли сълзата - зов даже от душите вледенени стон от болка или от любов, Знай, че ти си нарисувал мене. Надежда Захариева

а имате ли някое стихотворение за планините

РОДНА СТРЯХА - Ран Босилек Бяла, спретната къщурка, две липи отпред. Тука майчина милувка сетих най-напред. Тука, под липите стари не веднъж играх; тука с весели другари скачах и се смях... Къщичке на дните злати, кът свиден и мил! И за царските палати не бих те сменил!

Недопустимост Да те жадувам аз, да те жадувам! А ти все повече да се отдалечаваш. И аз все повече да съм виновен... Това е толкова недопустимо! Защото все пак ти ще ме помилваш. Главата ми ще падне на гърдите ти - отсечена от меча на въздишките. Ще се стопят китарите, додето остане само оня звук, наподобяващ звънтежа на пружинено легло... Това е толкова недопустимо! Защото аз не съм готов да те загубя като ключе от пощенска кутия и като календарче с телефони. Не съм готов! Не съм готов! Затуй минавам всяка вечер под фосфорната тайна на прозореца, и под влудяващия стон на гълъби ревниви. Минавам аз. Минавам сам. Недопустим като тъга. Любомир Левчев

КАТО ТЕБЕ НЯМА ДРУГА Аз не зная друга,мила, по- красива и добра и едва ли друга има по сияйна на света. Тъй сияйна е луната в пролетната тиха нощ разпиляла по земята сребърни лъчи в разкош. С тънка снага трепетлика тъй се кърши и играй- нежно- златен стрък иглика в слънчеви лъчи сияй. В твоя поглед изумруден слънце трепетно блести- порив нежен-теменужен вечно в погледа трепти. Като в утрото росата с златно- пурпурни лъчи, озарена по тревата, милва ,трепка и гори... По-прекрасна аз не зная друга,скъпа, на света. Тъй сияйна във безкрая грее сребърна звезда... 22.04. 2008 год - Hrodopski

КАТО ТЕБЕ НЯМА ДРУГА

Аз не зная друга,мила,

по- красива и добра

и едва ли друга има

по сияйна на света.

Тъй сияйна е луната

в пролетната тиха нощ

разпиляла по земята

сребърни лъчи в разкош.

С тънка снага трепетлика

тъй се кърши и играй-

нежно- златен стрък иглика

в слънчеви лъчи сияй.

В твоя поглед изумруден

слънце трепетно блести-

порив нежен-теменужен

вечно в погледа трепти.

Като в утрото росата

с златно- пурпурни лъчи,

озарена по тревата,

милва ,трепка и гори...

По-прекрасна аз не зная

друга,скъпа, на света.

Тъй сияйна във безкрая

грее сребърна звезда...

22.04. 2008 год - Hrodopski

Не можах да се въздържа. Много ми хареса този стих, наистина

КАТО ТЕБЕ НЯМА ДРУГА

Аз не зная друга,мила,

по- красива и добра

и едва ли друга има

по сияйна на света.

Тъй сияйна е луната

в пролетната тиха нощ

разпиляла по земята

сребърни лъчи в разкош.

С тънка снага трепетлика

тъй се кърши и играй-

нежно- златен стрък иглика

в слънчеви лъчи сияй.

В твоя поглед изумруден

слънце трепетно блести-

порив нежен-теменужен

вечно в погледа трепти.

Като в утрото росата

с златно- пурпурни лъчи,

озарена по тревата,

милва ,трепка и гори...

По-прекрасна аз не зная

друга,скъпа, на света.

Тъй сияйна във безкрая

грее сребърна звезда...

22.04. 2008 год - Hrodopski

ЕЕЕЕЕ,невроятно е , браво,много хубаво и нежно

НЕТРАЙНОСТТА Не сме ли облак ний, среднощ закрил луната? Блести и тръпне той във своя късен бяг! Но не минава миг и кратката позлата изчезва и нощта обвива го във мрак! Не сме ли арфа ний, забравена в полета, та вятърът по нас напеви да реди, и всеки дъх, едва достигнал до сърцето, оттам да къса звук, различен от преди? Заспим ли, сън един почивката ни трови; отворим ли очи - и сграбчва ни тъга; ний бягаме, пълзим, за плач и смях готови, ту скръбни, ту скръбта сразили на шега! Но все едно - тъжиш, ликуваш и обичаш, а чезнат и плача, и радостта, и обичта! И утре никой път на днес не ще приличаш, че нищо тук не трай освен Нетрайността!... Пърси Шели

ЛЮБОВ - МАГИЧЕСКА РЕАЛНОСТ

Любов - магическа реалност,

неоскърбени светове,

в които жадно и нормално

сърцето-чудо ни зове.

То търси истина и милост,

и в синкавия полуздрач

се смесват най-необяснимо

очакван смях с нечакан плач.

И веят в тръпните дървета

нехайни, неми ветрове.

А в странен климат по полето

цъфтят заветни цветове.

Най-често във предсънно време

дъжд люляков ще зароси.

Там чуваш честни обяснения

и още вярваш на сълзи.

И накипяла правда има

във жеста, в трепета, в гласа:

или отчаян ще заминеш,

или ще вършиш чудеса.

Павел Матев

Рай Сред черната пустош на изпепелената гора щастлив съм, че те имам, че съдбата ни събра. От твоя смях щастлив съм, от твоя слънчев подлед, от сладките целувки, ухаещи на пролет, от думите ти нежни, изречени с любов - вечно да ги чувам, на всичко съм готов. Ако сме двама в ада дали ще разберем или че рай това е със теб ще се кълнем. Раят е където се намираш ти. Защо ми е небето? Защо са ми мечти? Ти си ми реалност. Ти си ми една. Ти си нежна ласка, ти си топлина. Обичам те такава, каквато си сега. Недей да се променяш, ти слънчева жена. Обичай ме, мисли ме, изгаряй като мен в любовен пламък двама да бъдем всеки ден. И никой да не може интрига да посее в добрия огън злото зад нас да си изтлее.

БЪЛГАРИЯ

Земя, като една човешка длан.

Но по-голяма ти не си ми нужна.

Щастлив съм аз, че твойта кръв е южна,

че е от кремък твоят стар Балкан.

Какво че виха вълци и чакали

из твоите полета и гори.

Със тез, които бяха с теб добри -

ти бе добра, но злите на пожали.

Търговци на тютюн и кръв човешка

срамяха се от малкия ти ръст,

но падаха пред теб с пречупен кръст,

че беше малка ти, но беше тежка.

Сега цъфтиш. Набъбва черноземът

под ласкавите български ръце,

дъхти на здравец твоето лице

и нова песен вятърът подема.

Г. Джагаров

Стихотворението не е цялото...,.... щото нататък не ми харесва...

Благодаря ти за това прекрасно напомняне.........

"Ще влезна тихо, кротко ще приседна.

Ще вперя поглед в мрака да те видя

И като се наситя да те гледам

Ще те целуна и ще си отида."

от Н. Вапцаров - "Прощално"

ПРИЗНАНИЕ

Тя се мярна някак изведнъж

и с очи лазурни ме погледна.

Може би от есенния дъжд

беше понаведена и бледна.

Може би. Но аз за миг разбрах,

че това е среща не случайна.

Хората закриват своя грях

и не изповядват всички тайни.

Не отминах. Спрях се и узнах

как блести и под дъжда лазура.

То бе малък и невинен грях.

Есен е. И не очаквай буря.

Павел Матев

"Ще влезна тихо, кротко ще приседна.

Ще вперя поглед в мрака да те видя

И като се наситя да те гледам

Ще те целуна и ще си отида."

от Н. Вапцаров - "Прощално"

Благодаря за това напомняне

Много хубава тема Не успях да прочета всичко до край, но се надявам тези, които ще ви постна сега да не се повтарят.

Ще напиша няколко на любимия ми поет Валери Петров. Започвам с най-любимото

Тинтявата

Бих го взел преди известно време

тоя стар турист с голо теме,

услужлив и мек съм общо взето

возил съм мнозина по шосето,

пък сега надолу слизах празен

и навярно по - разнообразен

моят път би бил и бих узнал

нещо извън своя си квартал –

но спирачките натиснал вече

порива ми изведнъж пресече

лоша мисъл: от таблото вчера

някой ми свали електромера,

завчера един ме нагруби -

откъде да зная, може би

да е именно от тях и тоя?...

И не спрях, и гледах до завоя

стария човек да се смалява.

А държеше китка от тинтява

и навярно беше не от тия,

дето ще ти сторят мръсотия.

И си казах, леко огорчен:

- Утре ще си спомни той за мен

как съм го отминал и на други

ще откаже своите услуги,

и така нататък до безкрая...

Дребен случай, но след него зная

как и ние, меките учтивите

ставаме от грубите и дивите,

ставаме железни, нелюбезни

със беззвездни във душата бездни.

Хора на доброто не умирайте!

Първите си пориви не спирайте!

Още сме едни във други сплетени,

Още е тинтявата в ръцете ни!

-----------------------------------------

МАЛКАТА КЪЩА

Къде изчезна, малка къщо,

със барелефа над вратата си?

Едно чудовище могъщо

разчиства твоите остатъци.

Балкончето в бръшлян го няма,

под него няма я и фурната,

на тяхно място в грозна яма

оградката стърчи, катурната.

За два-три дена те погълна,

не ти прости духът на времето,

а през годините бе пълна

и с радостта им, и със бремето.

Какво от тебе ще остане?

Фасадката ти само, ако е

успяла смътно да се хване

на снимка във албумче някое.

Сега един квадрат открит си

разделящ две кооперации,

във който пърхат леки птици

и тягостни асоциации,

като, например, тази първа,

че временни неща изграждаме

и че не много ни отърва

да мислим за какво се раждаме

----------------------------------

И все пак беше хубаво, че точно на тая

моя спирка се сбира сега младежта,

тъй че можех да слушам, уж чакам трамвая,

как дърдорят си весело разни празни неща,

как открито целуват се, как дрънчат на китари,

как се смеят на смешки, явно смешни за тях,

и как явно ни чувстват отчайващо стари,

допотопни животни, достойни за смях.

Но в тъмното снощи ми се стори гранитът

на Патриарха с куп венци ограден.

А то били те. Уморени да скитат,

седяха на цокъла, на пет крачки от мен.

Осветил ги бе блясъкът от трамвайната жица

и при тяхната хубост нещо в мен затрептя:

А не са ли наистина тези ­ всъщност ­ дечица

Мил венец от страната ни, свеж букет от цветя?

Умни, будни, такива, със каквито едва ли

би могъл да се хвали друг някой народ,

а ний какъв избор срещу туй сме им дали?

Безработица вкъщи или чужд небосвод.

Не че няма сред тях доста с бръснато теме,

и че много от тях не се боцкат с игли,

но и много ги лъже това, нашето, време

и добре е, че само ни се смеят, нали,

като биха могли... А те, виж как, красиви,

под неона в целувка сливат млади лица,

виж как дръзко се мятат момчешките гриви

и как женствено в мрака блясва в миг обеца ­

очевидно нехаят, или просто не знаят,

че светът им могъл би да е друг, не такъв...

Сбогом, скъпи дечица! За нас иде трамваят.

Дано сте щастливи, наша плът, наша кръв!

---------------------------------------------

И още ще постна

Благодаря.... сега ще го пратя на сина си

НЕ УМИРАЙ, ЛЮБОВ Не умирай любов! Не умирай любов! Не умирай! Старомодно до край ще повтарям тези слова. Не затваряй вратата на своята бедна квартира - всеки ден ще ти нося през зимата хляб и дърва. Тази нощ с одеялото двамата ще се завием. Ще ти стопля нозете с нозе и ръцете с ръце. Затова не умирай любов...Единадесет бие. Предпоследния удар на твоето храбро сърце. Ще те любя, любов! Ще те любя, любов! Ще те любя! Цяла нощ...Ще ти вдъхна живот. Ще ми вдъхнеш живот. Ти си все така хубава! Виж! Аз съм все така хубав! Нека вие навън оня леден и бял съпровод. Реквием ли, любов? Сватбен марш ли?.. Последен молебен. Тъкмо време е вече...И аз съм отдавна готов. Не е честно да тръгваш сама...Аз ще тръгна със тебе. Затова не умирай любов, не умирай любов! Недялко Йорданов

ТИ СИ ЛЮБОВ Аз живея за тебе Любов, ако в твоята прегръдка е ада, аз за ада съм готов, а за рая глупака да страда. Прокълни, разпъни, запали, направи ми на пепел душата... Ти си силна, когато боли и навярно тогава си свята. За какво ми е твоята песен, ако аз за любов не горя? Ти си пролет и лято, и есен. Значи зимата ще е добра. Евтим Евтимов

Аз адски много харесвам стихотворенията на Христо СМирненски. Ето няколко от тях:

Уличната жена

Мизерията залюля те в свойта люлка

при първите лъчи

и на живота под фалшивата цигулка

танцуваш ти с разплакани очи.

Нощта е твойта мащеха неумолима –

безмилостна и зла,

последний нарцис на душата ти отнима

и свлича те по черни стъпала.

Под блясъка на електрическите ламби

празнуваш вечен грях

и смееш се така, че ти сама едвам би

разбрала болката на своя смях.

Закичила гърди с увехнали циклами,

сама посърнал цвят,

завръщаш се дома пияна от измами,

за да беседваш с гостенина Глад.

А там виси, уви, над масичката прашна

портретче на дете

и в ясний поглед на невинност някогашна

сегашният ти ужас се чете.

И все така... А в есента на твойта хладна

и блудна красота

ще спре Смъртта, настръхнала и безпощадна,

пред твоите отключени врата.

Но щом простре ръка душата ти да вземе,

тя в миг ще се смути:

Всевластникът Живот преварил я навреме –

и ти... отдавна без душа си ти!

----------------------------------

Зимни вечери

Като черна гробница и тая вечер

пуст и мрачен е градът;

тъпо стъпките отекват надалече

и в тъмата се топят.

Глъхнат оградите, зловещо гледа всяка

с жълти стъклени очи,

оскрежената топола — призрак сякаш —

в сивата мъгла стърчи.

Странни струни са изопнатите жици,

посребрени с тънък пух,

и снегът, поръсен с бисерни искрици,

хрупка с вопъл зъл и глух.

А в мъглата — през безплътните и мрежи

мълком гаснеща от скръб,

младата луна незнаен път бележи

с тънкия си огнен сърп.

*

Вървя край смълчаните хижи,

в море непрогледна мъгла,

и вечната бедност и грижа

ме гледат през мътни стъкла.

В стъклата с десница незрима,

под ледния дъх на нощта,

чертала е бялата зима

неземни сребристи цветя.

Но ето къщурка позната;

в прозореца детска глава;

и грубо гърмят в тишината

пияни хрипливи слова.

Завърнал се в къщи — безхлебен,

пиян пак — бащата ругай:

и своя живот непотребен,

и своята мъка без край.

Завесата мръсна, продрана,

и едър мъглив силует

размахва ръцете в закана,

от помисли странни обзет.

Децата пищят и се молят,

а вънка, привела глава,

сред своята скръб и неволя

жена проридава едва.

*

Сякаш плачът и дочули са,

сякаш са ехо в снега —

звъннаха в сънната улица

песни на скрита тъга.

Трепка цигулка разплакана,

сепна тя зимния сън,

мигом след нея, нечакано,

хукнаха звън подир звън.

Пак ли са старите цигани?

Пак ли по тъмно коват?

Чукове, сръчно издигнати —

сръчно въртят се, гърмят.

Трепна в бараката сгушена

пламък разкъсан и блед;

а от стрехата опушена

спускат се змийки от лед.

Пламва стомана елмазена,

вие се, съска, пълзи —

с тежките чукове смазани,

пръска тя златни сълзи.

Синкави, жълти и алени

снопчета пламък трептят,

в огнен отблясък запалени,

черни ковачи коват.

*

А навън мъглата гъста тегне,

влачи своя плащ злокобно сив,

и всуе се мъчи да пробегне

остър писък на локомотив.

Мяркат се незнайни силуети,

идат странни — странни гинат пак:

електричен наниз морно свети,

през завесите от черен мрак.

И в мъглата жълтопепелява,

в нейното зловещо празненство,

броди тежко, неспокойно плава

някакво задгробно същество.

Той е — слепия старик се връща,

с него натоварено дете,

потопени в хаоса намръщен,

бавно, бавно се разтапят те.

Братя мои, бедни мои братя —

пленници на орис вечна, зла —

ледно тегне и души мъглата, —

на живота сивата мъгла.

Тежък звън като в сън надалеч прозвъни.

Полунощ ли е пак?

В уморения мрак

като копия златни пламтят светлини

и се губят по белия сняг.

Струят се без ред бледожълти петна

от прозореца в скреж,

и — разкъсващ, зловещ —

през стъклата процежда се плач на жена,

и горят и трептят свещ до свещ.

*

Сред стаята ковчег положен,

в ковчега — моминско лице,

и жълти старчески ръце

у дъсченото черно ложе.

Проточено ридай старуха,

нарежда горестни слова,

в миг потреперва и едва

сподавя кашлицата суха.

Неясно по-стените голи —

пробягват сенките завчас;

пред мъничък иконостас

детенце дрипаво се моли.

В прозореца свещите бледни

целуват ледени цветя,

и, в свойта кратка красота,

цветята се топят безследно...

*

И пак край смълчаните хижи

вървя в бледосиня мъгла

и вечната бедност и грижа

ме гледат през мътни стъкла.

Като че злорадствени песни

напяват незнайни беди,

и трепнат, угаснат и блеснат

над затвора двете звезди.

А спрели за миг до фенеря,

чувалчета снели от гръб,

стоят две деца и треперят

и дреме в очите им скръб.

И сякаш потрошена слюда,

снежинки край тях се въртят;

и в някаква смътна почуда

децата с очи ги ловят.

А бликат снежинки сребристи,

прелитат, блестят кат кристал,

проронват се бели и чисти

и в локвите стават на кал.

-----------------------

Братчетата на Гаврош

Ти целия скован от злоба си,

о шумен и разблуден град,

и твойте електрични глобуси

всуе тъй празнично блестят!

Че всяка вечер теменужена

ти виждаш бедните деца

и обидата незаслужена

по изнурените лица.

Съдбата рано ги излъгала,

живота сграбчил ги отвред

и ето ги: стоят на ъгъла,

с прихлупен до очи каскет.

Какво им даваш от разкоша си

ти - толкоз щедър към едни,

а към бездомните Гаврошовци

жесток от ранни младини?

Пред твоите витрини блескави

накуп застават често те

и колко скръб в очите трескави,

и колко мъка се чете!

Но тръгват си те пак одрипани,

с въздишки плахи на уста,

а тез витрини са обсипани

с безброй жадувани неща...

Ти целия скован от злоба си,

о шумен и разблуден град,

и твойте електрични глобуси

всуе тъй празнично блестят!

--------------------------

Ама точно най-любимото ми не се сещам как се казваше. Беше за един художник, който рисуваше едно момиченце с цветя по тротоара. Много хубаво беше ама ми излезе от главата.

Редактирано 18 юли 200817 г. от yosam (преглед на промените)

ВЯРА

Ето – аз дишам,

работя,

живея

и стихове пиша

(тъй както умея).

С живота под вежди

се гледаме строго

и боря се с него,

доколкото мога.

С живота сме в разпра,

но ти не разбирай,

че мразя живота.

Напротив, напротив! -

Дори да умирам,

живота със грубите

лапи челични

аз пак ще обичам!

Аз пак ще обичам!

Да кажем, сега ми окачат

въжето

и питат:

"Как, искаш ли час да живееш?"

Веднага ще кресна:

"Свалете!

Свалете!

По-скоро свалете

въжето, злодеи!"

За него - Живота -

направил бих всичко. -

Летял бих

със пробна машина в небето,

бих влезнал във взривна

ракета, самичък,

бих търсил

в простора

далечна

планета.

Но все пак ще чувствам

приятния гъдел,

да гледам как

горе

небето синее.

Все пак ще чувствам

приятния гъдел,

че още живея,

че още ще бъда.

Но ето, да кажем,

вий вземете, колко? -

пшеничено зърно

от моята вера,

бих ревнал тогава,

бих ревнал от болка

като ранена

в сърцето пантера.

Какво ще остане

от мене тогава? -

Миг след грабежа

ще бъда разнищен.

И още по-ясно,

и още по-право -

миг след грабежа

ще бъда аз нищо.

Може би искате

да я сразите

моята вяра

във дните честити,

моята вяра,

че утре ще бъде

живота по-хубав,

живота по-мъдър?

А как ще щурмувате, моля?

С куршуми?

Не! Неуместно!

Ресто! - Не струва! -

Тя е бронирана

здраво в гърдите

и бронебойни патрони

за нея

няма открити!

Няма открити!

Никола Вапцаров

Редактирано 20 юли 200817 г. от Fingli
Автора, автора! (преглед на промените)

Моето любимо стихотворение е Моето любимо стихотворение е ПРИКАЗКА на непрежалимия лечител на сърца ДАМЯН ДАМЯНОВ - има го и в песен, обичам да я пея от 40 години! П Р И К А З К А Заспиваш ли, но май че те събудих. Прости ми, че дойдох при теб сега. Душата ми се свива до полуда в прегръдките на страшната съдба. Самичък бях, а исках да говоря, устата ми залепна да мълча. Не ме пъди, ще си отида скоро, дойдох аз тук на бурята с плача. Ще седна до главата ти - ей тука, ще ти разкажа приказка една. Мъдрец е вложил в нея зла поука за цял живот, за вечни времена. ,,Един разбойник по цели дни се скитал, не се завръщал нивга у дома. Вместо сърце под ризата си скрито той носел зла и кървава кама. Пресрещал той забързани кервани и никога не криел своя нож. И ножът му от кръв ръжда не хванал - човекът бил от дявола по-лош. Ала веднъж било то от умора разбойникът на кръстопът заспал. Подритвали го бързащите хора и никой до главата му не спрял. И само малко, дрипаво момиче лицето му покрило със листо... Заплакал той - за първи път обичан! Заплакал той, разбойникът - защо? Кое стопило това сърце кораво не стопляно в живота никой път? Една ръка накарала тогава сълзи от кървав поглед да текат! Една ръка, по-топла от огнище на главореза дала онова, което той не би откупил с нищо ни с обир скъп, ни с рязана глава. Но ти заспа, а тъй ми е студено, туй приказно момиче где е то? То стоплило разбойникът, а мене ти никога не стопли тъй! Защо? ДАМЯН ДАМЯНОВ

Редактирано 24 юли 200817 г. от slindan (преглед на промените)

ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ

Две хубави очи. Душата на дете

в две хубави очи; - музика - лъчи.

Не искат и не обещават те. . .

Душата ми се моли,

дете,

душата ми се моли!

Страсти и неволи

ще хвърлят утре върху тях

булото на срам и грях.

Булото на срам и грях -

не ще го хвърлят върху тях

страсти и неволи.

Душата ми се моли,

дете,

душата ми се моли. . .

Не искат и не обещават те! -

Две хубави очи. Музика, лъчи

в две хубави очи. Душата на дете.

ЯВОРОВ...