И ето, тръгвам си...Нощта е прекалено тиха.

Светът отдавна уморено спи.

Така наужким плахо се усмихнах.

Така наужким ми прошепна "Остани"...

Да беше искрен...Щях ли да остана?

Да бях ти казала...Дали ще разбереш?

Дали светът е свят за двама,

щом вторият не можеш да го спреш?

И ето тръгвам си...Една красива вечер

заспива тъжно в моите ръце.

Дарих ти искрено една красива вечност,

а после ти ми я отне.

А после...Толкова наужким

прегърнахме се за последен път.

До следващата среща, друже...

На някой следващ кръстопът.

Мира Дойчинова

Есть в осени первоначальной...

Есть в осени первоначальной

Короткая, но дивная пора —

Весь день стоит как бы хрустальный,

И лучезарны вечера...

Пустеет воздух, птиц не слышно боле,

Но далеко еще до первых зимних бурь

И льется чистая и теплая лазурь

На отдыхающее поле...

Федор Тютчев

Because She Would Ask Me Why I Loved Her

If questioning would make us wise

No eyes would ever gaze in eyes;

If all our tale were told in speech

No mouths would wander each to each.

Were spirits free from mortal mesh

And love not bound in hearts of flesh

No aching breasts would yearn to meet

And find their ecstasy complete.

For who is there that lives and knows

The secret powers by which he grows?

Were knowledge all, what were our need

To thrill and faint and sweetly bleed?.

Then seek not, sweet, the "If" and "Why"

I love you now until I die.

For I must love because I live

And life in me is what you give.

Christopher Brennan

Защото тя би ме попитала защо я обичам

Ако въпросите можеха да ни направят по-мъдри,

нито едни очи нямаше да се взират в други очи;

Ако всички наши истории бяха разказани,

нито едни устни нямаше да се скитат едни по други

Където духовете са свободни от смъртни уловки

и любовта е извън границите на плътските сърца,

никои гърчещи се гърди не биха копнели да се срещнат

и да намерят своя екстаз изпълнен.

Заради кого е там, където живее и знае,

чрез какви тайни сили израства?

Къде, какво беше нашата нужда-

да трепирим, да слабеем и сладко да кървим?

Тогава не търси повече, мила, това "ако" и "защо".

Ще те обичам докато умра.

Защото трябва да обичам, за да живея

и животът в мен е това, което ми даваш

Това е опитът ми да преведа това стихче, което много ми харесва, но на български не звучи така добре...

Венец

Паул Целан

От ръката ми хрупа есента своя лист: ние сме приятели.

Измъкваме времето от орехите и го учим да ходи:

времето пак се завръща в черупката.

В огледалото е неделя,

в съня си спим,

устата говори истина.

Окото ми плъзва надолу към пола на любимата:

ние се гледаме,

мълвим си тъмно,

обичаме се като мак и памет,

спим като вино в раковини,

като морето в струята кръв на луната.

Стоим прегърнати на прозореца, от улицата ни гледат:

време е да узнаят!

Време е камъкът да поиска да разцъфти,

в безпокойството да затупти сърце.

Време е да стане време.

Време е.

_____________________________________________________

Синдромът „Лошо момче”

В живота ни поне веднъж

се срещаме с фатален мъж.

Летиме в друго измерение,

а после идват, без съмнение,

бездънна дупка и тъга.

Кълнем проклетата съдба:

Защо ли с него ни събрала,

Защо така ни изиграла?

Опитваме се да забравим

и с липсата му да се справим.

Но все не ни се получава –

в сърцето ни печат остава

От него – лошото момче –

кръстоска на мръсник с дете.

„Защо – се питаме тогава –

Единствен той не се забравя?”

Защото горната порода

отключва женската природа.

И чувстваме се заслепени,

опитомени, укротени.

Открили сме, че едновременно

/за жалост обаче е временно!/

сме цялостни, завършени

/макар и понявга прекършени!/...

Защото лошото момче-

универсалното ключе-

отключва всички лица на жената-

детето, майката, сестрата,

любовницата дива.

Открива я цялостна, жива !

По нея тъга ни залива.

Защото, тръгвайки си, я убива !

Мадлен Алгафари

Редактирано 8 октомври 200817 г. от diadia (преглед на промените)

Светът ще стане цветна въртележка,

в която ще се срещнем аз и ти

и всяка недоказана от тебе грешка

на мен най-много ще тежи...

И мене ще изгаря тя, когато

животът ме превърне в шепа прах.

Обикнах толкова невидими приятели,

а ти не беше никога сред тях...

В очите ми не виждаше дъгата,

в ръцете ти не виждах радостта

Щом с теб сме просто двама непознати,

то нека бъдем винаги така-

неистински, измислени, красиви,

живеещи по свои правила.

Щом всяка обич прaви ни щастливи,

какво като боли ни след това....

Мира Дойчинова

Правя любов с твоята сянка

и нито за миг не искам да спираме.

Телата, душите, сърцата си сливаме

и път до звездите заедно откриваме.

Твоята кожа до мойта трепери –

сладостен допир в бледа мъгла.

Моите коси буйно разпилени

долавят всяка твоя тиха мечта.

Двама стоим един в друг загледани,

нежно вплели в прегръдка тела.

Тайно надничам дълбоко в сърцето ти,

но сънят ме оставя да търся сама.

Не знам кой го е написал, прочетох го във форума на СУ

БЛАГОДАРЯ ТИ, ЧЕ ТЕ НЯМАМ!

Не идвай никога по- близо,

ако си искаш ореола.

За да те искам, обещай ми

да не събличаш любовта си гола.

Стой там – далеч в мечтите,

и гледай ме любовно,

щом поискам да те пипна,

едва ме докосни греховно.

А после изчезни – единствен

сред всички, искащи ме хищно –

и с огън ще горя неистов,

а да ти казвам е излишно

защо ще бъдеш най-желания,

от мен обичан доживотно.

Защото само недостъпните

привличат се страхотно!

Мадлен Алгафари

Дъжд и светулки

Жарава беше...

Ти недей!

Не пипай...

Че огън от душата

Тъй гори

И рани не зарастват

Ех, не хлипай

Мъжът не плаче,

Зъбите стисни

Не поругавай

С думи любовта ми,

За да опазиш някак

Своята душа

Когато за сърцето ми

Се хвана,

То стана люлка

И те залюля

Не беше полет,

Но пък страст си беше -

Пропадане

Със шемет ,

С див копнеж

И грешна бях

Не знаеш как болеше,

Но болката

Не буди в мене страх,

Защото ме побърква

Тишината,

В която дишаш тихо,

Като смърт

Косиш дъха ми

Нежност нелюбима

В мен рови гневно,

Сляпа като кърт

...

Жарава беше...

Дъжд във мен вали

Превърнах тялото си

В плачеща цигулка

И нека всеки спомен догори,

Превръщайки се

В гаснеща светулка

Gentiana

Сбогуване

Аз вече ще си тръгвам...от живота ти.

Тук вече няма да съм нужна.

Добрите феи са самотници.

И съм щастлива, и съм тъжна.

Спасих те!(Или бях спасена?).

На този бряг ще те оставя,

тук старата любов поема те,

а аз се връщам...да се давя.

Поуки ли? Да вярваш, че ме има.

А аз да любя, без да съм любима.

Не, не, не си сънувал! Тука бях!

Аз с теб умирах, с теб летях!

Обърнах като сън живота ти,

за да повярваш и в доброто ти.

Добрите феи правят чудеса.

За тях са хапче против самота.

Така, че...тръгвам. Връщам се в мечтите ти.

Дали завинаги? Не знам.

При нужда затвори очите си

и аз ще бъда вечно там!

Мадлен Алгафари

Помниш ли?

Помниш ли?

Запомни ли моментът на живота,

когато слънцето залезе...

в коприната на твоите очи?

Когато в шпагата на хугенота

загинаха елфически мечти....

И аз видях ги...но след бурята на красотата...

...Остана само ти...

Помниш ли?

Запомни ли, когато като бодър символист

наметнах те с словесно наметало?

А в твоите очи и моят тънък лист

и моето перо се бе предало....

Помниш ли?

Запомни ли моментът на живота,

когато слънцето изгря с въздишка

в лагуна от елфически мечти....

Когато във сърцето на порока

изригнаха вулкани от души...

И аз видях ги...но след ураганът на съдбата…

...Остана само ти...

----------------------------

Човекът, смехът и смъртта

Душата му е ябълка, от тъмен лъч разполовена…

Не беше сън!

То беше мисъл болна, кърваво пропита....

Една коварна болест в бледата рубинена вселена....

Така ранена!

......а раната със пръст покрита….

От тази пръст е той създаден, но с душа разполовена!

Един човек!

Една молитва, блясък, гаснеща искра,

И те изграждат жива болест във ранената вселена....

Като Морена -

......на зимата леталната сестра......

И човекът се изправи, стиснал болна орхидея

Каква съдба!

Той търсеше лечители, лекуващи цунами

Но Смъртта видя го вместо Панацея

”Прекрасна фея!”

......И човекът се измами.....

И проговори:

О, тъма огненокоса, на щастието ми херувим!

Смили се!

Усещам как смехът от болест в мен бледнее

И ще изчезне скоро в призрачна дъга и мръсен дим!

Така неусмирим!

.....Остави го да живее!.....

И смъртта повдига своя сив воал,

Разкрива череп стар с усмивка крива.....

Във ръката стиска смачкан, изтерзан морал,

А в “косата” бавно огънят изстива........

Camel

ОЧАРОВАНА

Дора Габе

Нощта е неспокойна, тъмна и безсънна,

нощта е топъл дъх от цъфнали липи,

тя бди над мен

и очарована не спи.

Заплетена останах в нейната прегръдка,

на нейните гърди...

Дали ме гали тя или си ти,

и твоя мисъл прилетя

и ме смути...

Косите ми засипват плещи отмалели...

И тебе ли нощта прегръща запленен,

или си ти горещ,

надвесен тук над мен!

Отпуснати ръце погали тръпка лека.

Докосна ли ги с устни ти

или беше сън...

Полъхна ароматен вятъра отвън.

Дали е сън,

дали е сън!

НЕТРАЙНОСТТА

Пърси Шели

Не сме ли облак ний, среднощ закрил луната?

Блести и тръпне той във своя късен бяг!

Но не минава миг и кратката позлата

изчезва и нощта обвива го във мрак!

Не сме ли арфа ний, забравена в полета,

та вятърът по нас напеви да реди,

и всеки дъх, едва достигнал до сърцето,

оттам да къса звук, различен от преди?

Заспим ли, сън един почивката ни трови;

отворим ли очи - и сграбчва ни тъга;

ний бягаме, пълзим, за плач и смях готови,

ту скръбни, ту скръбта сразили на шега!

Но все едно - тъжиш, ликуваш и обичаш,

а чезнат и плача, и радостта, и обичта!

И утре никой път на днес не ще приличаш,

че нищо тук не трай освен Нетрайността!...

-Санчо,донеси ми доспехите! И перото с мастилницата ми дай! Ще пиша стихове...

Бележка от редактора: В този форум използваме и малките букви от азбуката!!! Следваща публикация с ГЛАВНИ букви ще бъде премахната. Fingli

ЦВЕТНИ ВРЪЗКИ

СИЯЕ ГОРСКИЯ ЗЮМБЮЛ

ВОЛНО ВЕЕЙКИ ПИСКЮЛ

ХВАНАЛ НЕЖНО ЗА РЪКА

МАЛКА МОМИНА СЪЛЗА.

С ДЪХАВ И ОМАЕН ЧАР

Й ПОДНАСЯ СВОЯ ДАР

НАЙ-ИСКРЕНО И БЕЗРЕЗЕРВНО

ОТ УХАНИЕ НЕЗЕМНО.

И ТЪЙ СЪС БАГРИ БЕЗПОДОБНИ

НЕПОВТОРИМИ И НЕРЪКОТВОРНИ,

С ТРЕПЕТ ОЧАКВАШЕ МИЛУВКА,

НО НЕ И С ПОЗА ИЛИ ПРЕСТРУВКА,

А,С ЛЮБОВ С УХАНИЕ НА ТЕМЕНУЖКА

ОТ ЛЪЧЕЗАРНАТА СИ ДРУЖКА.

А,ТЯ С КАМБАНКИТЕ СИ БЕЛИ

ТЪЙ ЗВЪНЛИВО И ИГРИВО,

ПЛАХО,НО И ЗАКАЧЛИВО

ПОКАЗВАШЕ НА СВОЯ КАВАЛЕР

СВЕНЛИВО ОТРОНВАЙКИ СЪЛЗА -

НЕПОВТОРИМАТА СИ КРАСОТА.

ОБНАДЕЖДЕН,СТОЯЩ НАБЛИЗО,

НАБЛЮДАВАЛ УЖ НЕВЪЗМУТИМО -

МАК - ЧЕРВЕН СЪС ТИТЛА БЛАГОРОДНА

И ОСАНКА ВЕЛИЧЕСТВЕНА,ГОРДА,

ЗАЕЛ ПРЕДСТАВИТЕЛНА ПОЗА,

ПРОИЗНАСЯ ПЛАМНАЛ РЕЧ ЛЮБОВНА

ВЪВ СТИХОВЕ И ПРОЗА

ПРЕД ЕДНА ОМАЙНА РОЗА

Редактирано 28 октомври 200817 г. от don kihot
Забележка (преглед на промените)

Тихо на уличката стара Вековечний дъб зелен Сред утринна омара Ствол изправя уморен До него пък липата млада Клонки клати и с листа шуми Пее песничка позната А дъбът облива се в сълзи Ех, какъв юначен беше Преди много векове Под кората му туптеше Младо, каменно сърце А днес с провисналите клони Не ще липата впечатли В гръдта след толкова години Сърце от корк едва тупти 12.06.2008г. 01.11 часа

О,огън ако бях,подпалил бих света; А вятър - щях на пух и прах да го направя. Защо не съм порой - за миг да го удавя? Или пък Бог - та да го блъсна в пропастта? О,папа ако бях,аз смукал бих кръвта На християните,тъй както подобава. Тиранин ако бях - знам как се управлява, Без жал бих колил аз и тъпкал бих сганта! А ако бях смърта - баща ми да го няма. Животът ако бях,бих го напуснал аз, Та да се отърва от ласките на мама. Но Чеко ако бях - какъвто съм,със страст С безброй красавици аз бих се любил само, А пък грозниците отстъпил бих на вас. Чеко Анджолиери 1260-1312

Я не люблю

Я не люблю фатальнаго изхода,

от жизни никогда не устаю.

Я не люблю любое время года,

когда веселых песен не пою.

Я не люблю холодного цинизма,

в восторженость не верю, и еще -

когда чужой мои читает письма,

заглядывает мне через плечо.

Я не люблю, когда наполовину

или когда прервали разговор.

Я не люблю, когда стреляют в спину,

я также против выстрелов в упор.

Я ненавижу сплетни в виде версий,

червей сомненья, почестей иглу,

или - когда все время против шерсти,

или - когда железом по стеклу.

Я не люблю уверенности сытой,

уж лучше пусть откажут тормоза.

Досадно мне, коль слово "честь" забыто

и коль в чести наветы за глаза.

Когда я вижу сломанные крыля,

нет жалости во мне, и непроста:

я не люблю насилья и безсилья,

вот только жаль разпятого Христа.

Я не люблю себя, когда я трушу,

и не терплю, когда невинных бьют.

Я не люблю, когда мне лезут в душу,

тем более - когда в нее плюют.

Я не люблю манежи и арены:

на них мильон меняют по рублю, -

пусть переди большие перемены,

я ето никогда не полюблю

Владимир Висоцки

-----------------------

АЗ НЕ ОБИЧАМ

Аз не обичам изхода фатален

и няма да ми писне да съм жив.

И мразя се, когато съм печален,

когато пея, а не съм щастлив.

Аз хладния цинизъм не обичам

/Не вярвам във възторга въобще!/,

през рамото ми някой да наднича,

писмата ми друг да ги чете.

Аз мразя разговори полусмели,

полунеща да шепнат с полуглас.

Аз ненавиждам в гръб когато стрелят,

когато в упор стрелят - мразя аз.

Аз не обичам с клюки да се калям,

а също и съмнението зло.

Аз не обичам змийски да ме галят,

с желязо да ми стържат по стъкло.

Аз мразя ситите душички, свити,

аз предпочитам истинския риск.

Да бъдеш честен вече е събитие

и чест е днес да бъдеш ти сплетник.

Аз мразя счупени крила да виждам,

изпитвам жал, но само към Христа.

Насилието както ненавиждам,

така и ненавиждам слабостта.

И мразя се, когато се страхувам.

Когато бият някой без вина.

Когато във душата ми нахлуват

и в нея храчат своята злина.

Аз мразя - и манежи, и арени -

там сменят милиона за петак.

Дори след най-големите промени

аз няма да ги заобичам пак.

Превод от руски: Румен Леонидов

РОЗОВ ТРЪН В СЪРЦЕТО Тя - засмяна и игрива, Тя - вежлива и добра, От градинката си малка Бели рози ми набра. И кат палава принцеса В своя снежен маркизет Грациозно завърте се И поднесе ми букет. Но веднага пребледняла Сви рубинени уста: - Ах,убола съм Ви пръста - Тихичко продума тя. - Колко,колко съм неловка! Много те боли,нали? - Не,госпожице красива, Пръста никак не боли! -Да,но виждам кръв по него, Малко светло колелце. - Не,кръвта не е от пръста, А от моето сърце. Христо Смирненски

Монолог на Дон Кихот ...Но в името свещено на Испания и в името на мойта Дулцинея аз ще премина всички разстояния и ще живея - трябва да живея. Животът ми е моето призвание. (Ах, колко ми е трудно да живея.) Наистина след толкова страдания за да живея - трябва да се смея... И аз се смея - и живей Испания. Испания се смей - и аз живея. Понякога ме дебне отчаяние със образа, с гласа на Дулцинея... Но зряща е душата ми. Вълнение ръката ми внезапно осенява. Аз ще приема своето сражение - ще защитя аз странната си слава. Пространство. Математика. Движение. В най-точното е моята победа. И ще спася смеха си аз - ранения, - ще го приспя на шпагата си бледа. О, замъци. Принцесо на прозореца, ще стъпча аз магията голяма. Закриляй ме, пресвята Богородице. Кой казва, че оптическа измама са демоните, в блатото погребани? О, слепота на глупаво родени. Вий съществувате, зловещи демони, вий, вещици с усмивки разкривени. Навсякъде сте вий - небесни просяци. Вий зрими сте - от мене по-реални. Вий идвате - сияещи насекоми, влечуги седмоглави - и заспя ли, във кръгове оплитате лицето ми - заключвате ме в своите спирали. Вий, рицари със имена измислени. Със дами и със гербове фалшиви. Със погледи метално-отчетливи... В хиляди и едно превъплъщения - известни ми са всичките - аз зная четирите ви страшни измерения, на формите ви гъвкави безкрая. Аз зная ви и виждам с изумление, усещам ви с болезнена тревога. Кой казва - слепотата е спасение? Кой върши престъпление? Не мога! Не мога - и се готвя за сражение. Вий идвате със плащове червени. На дъното на всички престъпления са вашите усмивки разкривени. Напрегнати са страшните ви делници и средствата ви - много по-модерни. Как се въртяха вятърните мелници! Брутални. Анонимни. Достоверни вървете вий, изпълнени с решение. Земята се върти неповторима. Не подозира свойто разрушение... И свърши се турнирът в Хирошима. И всичко свърши. Аз съм отговорния: Аз осъзнах - изстрадах аз дълга си. Кръвта си разпилях из Арагония. Измерих Андалузия с гърба си... И падах аз, и ставах със стенание. Израствах изпод конските копита. На белезите страшното познание металната ми ризница изплита. Но е напразно. Зряща е душата ми. В душата ми отново разцъфтяха на смелостта танцуващите атоми. Срамувам се от своята уплаха... О, замъци. Принцесо на прозореца, ще стъпча аз магията охотно... Закриляй ме, пресвята Богородице. Кой вика там - човек или животно? От вълци ли? От шпага ли? От доноси? Кой въздуха със викове люлее? Аз ще разпоря хълбока на коня си, ще тръгна аз, защото аз живея. Животът ми е рицарско сражение. И шпагата ми - винаги готова да заискри за нечие спасение... Човечество, танцувай боса-нова. И радвай се на свойто пълнолуние, но отдели ми няколко минути... Гласът ми ще се скъса от безумие - най-страшната заплаха е върху ти. И не отбъсквай моето усърдие, защото ти - спомни си - ме повика. Понякога крещя от милосърдие и остря аз желязната си пика... И меча си... И тръгвам из Кастилия. С години аз на коня се люлея. Аз само зная със какви усилия живея - и се смея, смея, смея... Живея - и се смея, смея аз. - Защо плачеш, Санчо? - Как да не плача, господарю. Насреща ни е хиляда и първата вятърна мелница. Христо Фотев

Ако понякога явявам се в съня ти ************откъс************ Ако понякога явявам се в съня ти не ме отблъсквай,не ме пъди ще бъда там какъвто ти поискаш и моля те,не се буди! * * * * * * * * * * * * * * * * * * * ще идвам вечно тих и скромен ще нося живи,дъхави цветя да чакам дълго аз съм склонен да ме приемеш във съня но и дори да не сънуваш мен във мислите си пак ще дойда все тъй непримирен ще ти погаля косата златна, ще те целуна... и ще си отида просълзен

Редактирано 31 октомври 200817 г. от don kihot (преглед на промените)

ВЕСЕЛО ОБЯСНЕНИЕ В ЛЮБОВ

Аз те обичам, глупаче, обичам те.

Колко е хубаво, че не ми вярваш.

Колко е весело, че се съмняваш

в крехкия пясък на мойта устойчивост,

в синия лакмус на моята искреност.

Аз те обичам, глупаче, обичам те.

Ти не ми вярвай обаче.

Обичам те.

И не се сърдя, че често ме бъркаш

с някое хубаво, с някое шантаво

магнетофонно твое момче.

Ти се сьмнявай, глупаче, съмнявай се

в бавния стриптийз на мойто старание

под смешния ритъм на мойта обърканост.

Тъжно е, знаеш ли (не, не ми вярвай),

за панталоните тип "сорокпятови"

и за косата, висока и щръкнала,

и за далечната,

тъй далечната,

ах, тъй далечната

нерешителност.

Аз те обичам, глупаче, обичам те.

Ти не ми вярвай, защото го казвам

толкова често и тъй разточително.

Ти не ми вярвай.

И нищо.

Обичам те.

Смешно е може би. И старомодно е.

Необяснимо е.

Невероятно е.

В тази цигарена и алкохолна,

и неочаквана

тишина...

Недялко Йорданов

"Ах,мразя..." - каза таз уста, която купидон извая, но й попречи милостта да каже "мразя те" до края; видяло как бледнея аз, сърцето й възпря езика, във чийто говор до тогаз бях чувал музика да блика, и сякаш утро разцъфтя след нощ на ярост и омраза, щом изречението тя с усмивчица не доизказа и удара смекчи свиреп с две мили думички:"...не теб"! Шекспир

Очите и сърцето водят спор кой повече над тебе има право - очите те държат във своя взор, към себе си сърцето тегли здраво. То казва,че във моите гърди те пази,недостъпно за очите; противната страна със жар твърди, че в техния кристал ликът ти скрит е. Достига се до съд и той,в състав от мисли,все живеещи в сърцето, отсъжда кой е крив и кой е прав, издавайки решение,с което: очите взимат зримия покров, сърцето - съкровената любов. ШЕКСПИР превод - Валери Петров

Очите ти - като лазур безбрежен, сияйни като хиляди звезди. От мен не крийте блясъка си нежен, той ме плени и в мен любов роди. Сега самотни отминават дните, тъгата ме попари като скреж, непобедима болка ме връхлита, умира в мен и радост и копнеж... Остави ме без блясъка небесен, укри от мене ти и лунен зрак; един твой поглед - чувствам се възнесен, не ме поглеждаш - и потъвам в мрак. Душата ми без тебе е сломена, очите ти рисувам замечтан, любов и ден и нощ бушува в мене с непобедима мощ на океан! Не ме обичаш? - другиго обичай, светът е пълен с жажда за любов... На самота сама не се обричай, защото обичта е благослов! Ако не съм достоен аз за тебе, с ръката си отровата ми дай. Животът ми от тебе е обсебен - и в гроба аз ще те обичам знай! КАМАЛ АБДУЛЛА - АЗЕРБАЙДЖАН

Редактирано 5 ноември 200817 г. от don kihot (преглед на промените)

Блян

Разтърси ме

и преобърна

целият ми свят.

Да ме прегърнеш

в ръцете ти да бъда

вечно искам аз.

В очите ти

оглеждам се -

красива съм,

и непокорна,

усмихната и дива

виждам се във тях.

Усмихваш се,

когато ме съзреш

а виждаш ме навсякъде.

В есенните капки дъжд,

снежинките

и пролетните цветове,

в дъха на лятото

съм аз.

Така - усмихнат

и щастлив

вървиш към мен

с протегнати ръце.

Готов си да ме уловиш

бъди със мен

за миг поне.

Създай ме,

преоткривай ме,

а после ме пази.

Като малко и нежно

стъклено цвете.

Шедьовър изтъкан

от най-съкровените ти мечти

За теб и с теб ще бъда,

ако можеш да ме задържиш.

Не знам от кого е