ДОКОСВАНИЯ

Отделя се всичко с пределна черта,

която е допир до нещо друго.

Затворен е стволът в кора -

чрез нея усеща вятър и дъжд.

Бронирана в люспи е рибата -

чрез тях осезава звука на вълните.

Морето е стегнато в брегове -

чрез тях се докосва до жадната суша.

Пригвоздена в женска кожа съм аз -

чрез нея познавам ласка и рана.

Ние владеем контакт със света

чрез своите граници само.

И ставайки по-безгранични,

ще ставаме все по-самотни.

Блага Димитрова 1977

СИЛНИТЕ

Силните плачат сами.

Не ръкомахат. Не викат.

В гръб не забиват ками.

И не се кланят на никого.

Те овладяват света,

без да си губят душата.

Ала вървят и вървят

само напред и нататък!

Въпреки вечния страх.

Въпреки всяка измама.

Никой не може без тях.

Рамо за силните няма.

Те знаят как да простят,

как на доброто да служат.

Те не поглеждат назад.

И не говорят ненужно.

Те са внезапни искри

от небесата дарени.

Тяхната воля твори

нови, незнайни вселени.

Въпреки цялата мъст

и доживотната завист,

още влекат своя кръст

и до безкрай се раздават.

Мъката не ги ломи,

прави ги по-всемогъщи.

Силните плачат сами.

Но времената обръщат.

Веселина Атанасова

Редактирано 12 декември 200817 г. от Maat (преглед на промените)

Сърцето ми до болка се напълни със багри,със вълни и небеса. Не знаех,че вселената е пълна със тъй обикновени чудеса, които обезсмислят всички думи и ги превръщат във всемирен прах. Сега стоя почти като безумен с една утеха - че съм част от тях. И ако някога очи затворя, аз като вятър ще се връщам тук, като вълна за миг ще се повторя. И пак като човек. Макар и друг! Д.Дамянов

Все по на север води този път -

до шия в преспи, дрешките му – летни...

Отгоре - синева, отдолу – пръст.

а помежду им - вълчето ми време.

И Нещото, наречено Живот,

готово е през хълма да прекрачи

и аз го храня - с плът, душа и сол,

а челото ми светнало е в рани.

Лицето му изчиствам със език.

Така си знам – за сватба и за гроба.

Светът е вавилонска страст - кипи.

Тепърва да се променя не мога.

И уча се на чиста светлина.

С бръсначи реже. Мит е, че е нежна.

Във нея даром птиците гнездят

и даром само птиците проглеждат.

Търкалям на възбог и грях, и свяст,

и бутам нанагорно хрип камбанен,

о, нека някой ден да ми простят

и пръснат пепелта ми в Океана.

А чайките гребат небе с крило.

Еднички те са нужни в акварела.

До тях присядам в старото палто

и си делим трохите за вечеря.

09.12.2008

Лили Качова

МАЙКА ТЕРЕЗА:

Най-хубавият ден - днешния.

Най-голямата спънка - страхът.

Най-лесното нещо - да се заблудиш.

Най-голямата заблуда - че друг е виновен за неуспеха ти.

Най-трудното - да постигнеш мечтите си.

Най-непостижимото - да угодиш на всички.

Най-глупавото нещо - оправданието.

Най-голямата грешка - да паднеш духом.

Най-голямото поражение - да се предадеш без бой.

Коренът на всички злини - егоизмът.

Най-хубавото развлечение - работата.

Най-полезното нещо - опитът.

Най-безполезното нещо - мързелът.

Най-лошото поражение - отчаянието.

Най-необходимото - домашното огнище.

Най-верните приятели - родителите.

Най-големите дарители - учителите.

Най-добрите учители – децата.

Най-големият ти враг - ти самият.

Най-опасният човек - лицемерът.

Най-лошият съветник - гневът.

Най-коварните чувства - омразата и завистта.

Най-голямото щастие – да си полезен на другите.

Най-големият успех - да изкорениш недостатъците си.

Най-неприятния недостатък – лошото настроение.

От какво не можеш да избягаш - от проблемите.

Най-първата необходимост - общуването.

Най-краткият път - правилният.

Най-дългият път - да се водиш по чужд акъл.

Най-красивият подарък – прошката .

Най-добрата защита – усмивката.

Най-приятното усещане - вътрешният мир.

Най-голямото удоволствие - изпълненият дълг.

Най-голямото разочарование - предателството.

Най-обезличаващото - подражанието.

Никой не може да ти отнеме: образованието, опита и спомените.

Най-важното нещо, което носиш със себе си - умът.

Най-доброто лекарство – оптимизмът.

Най-мощната сила на света – вярата.

Най-стимулуращият дар – надеждата.

Единствената реалност – любовта.

ВЕЛИКО!

Едно от любимите ми стихотворения е "Живей" на Матей Шопкин

Живей, когато имаш всичко,

или от всичко си лишен

и късаш думите на срички,

за да не паднеш в техен плен.

Живей, когато ти се плаче

или от плач си отвратен

от бели вълци и гризачи,

които ровят в твоя ден.

Живей с умората на всеки,

сънувай неговия сън,

и ако всичко си отрекъл-

повикай Слънцето отвън.

Живей, когато те разлюбят

светкавици и ветрове

и нежността започне грубо

с метални устни да зове.

Живей, дори да си измамен

от собствената си съдба

и вместо да усетиш рамо -

усещаш нечий нож в гърба.

Живей за всичко! А когато

в живота всичко изгори

вдигни се пак и без остатък

останките му събери.

Живей и всяка адска жега

с капчукова вода полей!

Дори да ти ковът ковчега -

живей, приятелю, живей!!

Снежанка и Спящият Красавец

Сама ще ида в Тъмната гора.

Защото Любовта ми ми е мащеха.

Във огледалото е най-красива на света,

но във действителност е просто страшна.

Избира си поредния ловец

и иска да и занесе сърцето ми.

Защо и е? Сърце като сърце,

в което всички приказки са вплетени.

Сама ще среша черните коси

със омагьосаното гребенче.Пред нея!

Какво си мисли? Че не ме боли?

Или без обич мога да живея...

Сама ще избера червената половина

на ябълката, дето ми подава.

Отровата, когато в мен премине,

ще ме спаси. Навярно. Се надявам...

Сама ще ида в Черната гора.

И само краят няма да е същия.

Понеже Принцът вече е заспал.

Един от тези, стогодишни сънища...

Тя

Бито куче ми слиза в гръкляна

и по глътките въздух куцука.

Аз замръзвам – по кой път да хвана.

Чиба, куче, махни се от тука!

А пък то състрадателно гледа

и пред мрака опашка подвивива –

с тиха сянка, с двунога победа

в мен човекът от страх си отива.

Ето – на, оближи ми ръката,

довери ми ти своята рана

и да теглим по пътя, приятел,

още малко до къщи остана.

Илиана Илиева

Бавно умирам

Сърцето е свито,

душата умира,

сълзите се стичат,

по мойто лице,

как да забравя,

за мъката която таи се

в това свито малко сърце?!

когато обичам те

толкова много,

когато ми липсваш,

когато те няма до мен ,

когато си там ...,

когато далеч си,

сълзите се стичат

сърцето ми плаче

душата умира

бавно ... всичко загива в мен !

Галя Банкова

---

ПЪТЯТ КЪМ ГОЛГОТА

Гилотината на времето неумолима,

щом краят неизбежен дойде,

на две дели живота твой.

Не знае тя пощада - няма милост.

Отвежда те в незримото Нищо.

Ше се завърнеш пак - в повой.

И пак отново ще започнеш

да сричаш азбуката на живота -

радости, страдания, борба

Ще падаш отново в калта,

с мъка и страдания ще се пречистваш

и все така - до края на Света.

Безмилостна е съдбата за теб, за мен.

Ще заекваш - сричка подир сричка -

дорде изучиш истината за живота.

Ще се надбягваш със секундата -

сломен, а после пак велик - убеден

ще стигнеш ти накрая до Голгота.

КОНТРАСТИ

Блясък и лукс -

Суета.

Одежди разкошни -

душевна нищета.

Лицемерни усмивки,

с пресилен смях -

душевен крах.

Бащи и майки скръбни -

горест и печал.

Деца гладни

за къшей хляб.

Къде са

усмивките искрящи,

в грейнали очи,

музика в душата,

живота в мечти?

Черното - бяло,

бялото - черно,

богатството - бедност,

бедността - благодат.

Житейски обрат!

Ева-Мария

Когато паметта ми призове на съд из мрака спомена неволен и губя пак щастливи часове, от старата си скръб отново болен, аз,който плач не знач,съм готов да плача с глас за мъртвите в земята и пак тъжа над минала любов и над лица,изтлели в тъмнината. И вътре в мен един сподавен глас изрежда мойте загуби смутен. И пак заплащам твърде скъпо аз това,което вече е платено. Но мисълта за тебе,друже мой, ми връща пак отнетия покой. Шекспир

Тишина

Чуваш ли как тишината говори -

понякога нежно, понякога с гняв?

Отваря вратите, отдавна затворени

от мисли и чувства, обвити със страх.

Усещаш ли как мисълта ми те търси -

понякога тихо, понякога с вик,

безумно пространство и време разкъсва

и става и образ, и песен, и стих...

Усещаш ли как сърцето ми бие -

понякога плахо, понякога с жар

и иска във твойто сърце да се скрие

от вечно горящия в него пожар.

Понякога с болка, понякога с радост,

понякога с обич пожара гори.

Но само сърцето тьй може да страда-

когато и Рая и Ада дели.

Чуваш ли как тишината говори?

Понякога нежно, понякога с гняв...

Затваря вратите - случайно отворени

от мисли и чувства, обвити във страх

Пепа Николова

Редактирано 21 декември 200817 г. от potrebitel (преглед на промените)

ВИНОВНИЯТ

Нямаше как. Беше истинска хала.

Лаеше страшно и прежалих го аз.

Взех го в колата и далеч от квартала

го пуснах навънка и дадох газ.

Беше ми тежко, но повтарям пак

лаеше страшно нямаше как!

И ето след седмица нещо драска вратата,

нещо чука с опашка, скимти и квичи,

нещо ми скача върху рамената,

нещо ме лиже със сълзи в очи!

Мръсен и кален,

отслабнал и жален, с една рана дълбока

отстрана на хълбока

търка се в мене и гледам го аз,

слушам, разбирам му кучия глас.

- Господарю - той каза - господарю любими,

от сърце ти се моля, вината прости ми!

Аз съм твоето куче!

Аз не знам как се случи!

Гледай, вярна муцуна

в краката ти слагам:

честна кучешка дума,

не съм искал да бягам!

Сигур там зад завоя

съм се някак отбил

и загубил съм твоя

автомобил!

Ау как беше ужасно!

Ау как беше опасно!

Стигнах няколко пъти

до един магазин,

но закрит бе дъха ти

от лъха на бензин.

Ти навярно си свирил

и ругал своя пес,

но и аз съм те дирил

седем дена до днес!

Опрости ми вината!

Отвори ми вратата!

Няма вече да шавам,

свойто място ще зная

и от днес обещавам

дваж по-силно да лая!

- Влизай ! - казвам му строго - Но сърдит съм ти много,

няма никога вече да те водя далече!

Валери Петров

Автореквием-откъси Стефан Цанев Господи, пропилях живота си,господи! Великите ми някогашни намерения са детски хвърчила над които-стъпил здраво на земята- мъдро се смея сега, без да бъда безумен Икар, но и без да бъда умен... Останах честен.Но дали това е достатъчно? Дървото,което разчита само на своя корен, не прави компромиси, не моли за дъжд, не изяжда ближните си, щедро се размножава, не лъже, не краде, не убива- дървото,значи,също е честно. За съдба на дърво ли мечтах? Твърде дълго живях-това ми е грешката. Защото разбрах,че ще живея дълго и отлагах всичко за утре,за утре,за утре... А утрето вече е вчера. Късно ли е да започна отново? След тридесетата година започват компромисите в името на всички полезни неща. За доброто се готвим постепенно и дълго, подлеци ставаме изведнъж. Вместо криле -размахваме лакти. Наляво,надясно,напред,назад- и объркваме: врагове ли,братя ли?... Все повече стават моите познати, все по-малко моите приятели.

Време

Текат минути, часове и дни

В безспирен бяг безследно отлетели.

Как страшно в тези четири стени

Ти блъскаш свойте мисли посивели.

И чакаш някого. Но идва ден,

Когато по пътеки осветени,

От блясъка на слънце озарен,

с изопнати от дъжд прохладни вени

Ще спреш за миг внезапно покосен

От мисъл: Младостта е изживяна

И как ли ще признаеш ужасен

Пред себе си, че тя е пропиляна.

И истински все още неживял,

Денят ти сив отмерва пулс последен.

И времето ще сграбчиш ти без жал

Със трескави ръце и ужас леден.

Към слънцето с пресъхнали очи,

Съсипан, прежаднял ще се катериш.

Но слънцето жестоко ще мълчи

И нищо ново няма да намериш,

Защото си съвсем обикновен човек

На средна възраст. Много скоро

Е може би и онзи страшен ден,

Когато смърт очите ще затвори.

Ще върнеш ли, дали ще върнеш пак

Загубеното, вече пропиляно?!

На карта ще залагаш, светъл бряг

Ще търсиш, но във тебе като рана

Ще пари мисълта, че две неща

Не можеш никога да си възвърнеш:

Живота да избавиш от смъртта

И времето назад да върнеш!

Изтича песента като вода!

Но времето остава нейна стража.

Дотука спира моята следа,

А имах толкова много да ви кажа.

(Петя Дубарова - превод на Time/Pink Floyd)

Приказка Под дъжда, който чука невидим в листата, двама крачим без път и сами. Няма вик на дървар, ни пътека позната. Само тъмният вятър шуми. Вземам тихо ръката ти, хладна и бяла като гълъб, спасен от дъжда. Отстрани на косата ти свети изгряла една малка дъждовна звезда. Стой така, стой така. Нека тя да ни свети. Нека тя да ни води в леса. Може би ще намерим вълшебното цвете, дето прави добри чудеса. Ще му кажем тогава: "Недей ни разделя. Равнодушни недей ни прави. Ако искаш, вземи ни и хляб, и постеля, топлинка само в нас остави!"... Но в косата ти вече звездата не свети. Мълчаливи вървим из леса. Ах, къде да намерим вълшебното цвете, дето прави добри чудеса? Прекрасна е, а има и песен по този текст, само дето още не мога да издиря автора... Edit: Авторът е Веселин Ханчев

Редактирано 3 януари 200917 г. от Fingli
автор ;) (преглед на промените)

Добър вечер, госпожа Самотност!

Както виждаш, нямаш избор друг,

ти - вдовица на безброй работни,в труд улисани мъже в живота,

тази вечер аз съм ти съпруг.

Ти си ми съпруга. Пак сме двама.

Заповядай в замъка ми бял!

И бъди най-прелестна дама в този тъжно-смешен карнавал.

Запали си, ако пушиш. И ме разтуши със виц, със комплимент.

Дрънкай думи невъобразими.

Всичко друго, само не кани ме да танцувам - малко съм вдървен.

Малко нещо в танците ме няма. Други танци дълго аз играх.

Страшни танци. Луди. Не за двама.

В тях душата донавехнах само и в краката доосакатях.

Измисли си име: Мими, Нели. И поне така им отмъсти!

Бяха твои двойнички, приели твойте гласове, лица... умрели.

Да, умряха те. Остана ти.

Ти, голяма колкото живота. Колкото самия необят.

В стаята е тихо и страхотно.

Добър вечер, госпожа Самотност. С женско име, с мъжки образ - Свят.

Дамян Дамянов

Ще ти кажа думите любовни,

но сега, любими, съм заета:

имам си една строшена стомна.

И си правя църква от парчетата.

Трябва много спешно да се моля.

Ала първо трябва да повярвам.

В Коледа и в личната си воля,

че ме има, само ако радвам:

майка ми с последното й грозде.

майка ти с последната й пита.

Тук са и бащите – пият грозно,

но красиво спят и не разпитват.

Тук са и децата – гледат косо,

но при битка – за ръце се хващат.

Те са отговора на въпроса:

Моето и твойто бият нашто)

Чакаме си Доктора - пътува -

с мъката си да ни стори празник.

Ала пътьом – мъртъвци целува –

раждат се, умират - няма празно.

С теб не сме статистика. Все още.

Но се чувствам някак неудобно

да ти се раздам във тази нощ.

Искаш ли парче от тази стомна?!

Камелия Кондова/kamik

МОНОЛОГ

Добър и лош

и аз в света живея.

Променям се понякога така,

че сам не мога да се проумея

и вдигам върху себе си ръка.

Намразвам се

с най-лошата омраза -

готов да се осъдя и на смърт.

С еснафски щит не мога да се пазя.

И винаги не мога да съм твърд.

Но може би

това несъвършенство

засилва порива за тържество

над всякакво страхливо примиренство,

над всеки култ, над всяко божество.

Димитър Данаилов (Моряка)

На клади колко горях зарад тебе, Дяволе !

Душата си обещах – да те любя, Дяволе !

Юнаци колко затрих, че на теб се правеха.

Небесни кули руших, че в тях теб те нямаше.

Подметки колко изтрих да те диря, Дяволе !

Отрова колко изпих да те чакам, Дяволе !

Но с вятъра се сдружих – да те гоним двамата.

И вдън земя се скрих, и накрая хванах те !

Затвора ти съградих във сърце ми, Дяволе !

За тебе там нагласих трон Господен, Дяволе !

И дяволски се гордях, че затворих Дявола.

Но скоро се поболях – любовта ми няма я.

Та вържа ли те за мен, аз убивам бляна си.

Предаден и укротен, за какъв дявол си ми ?

По дяволи си върви, Дяволе ! Завинаги те заричам

Да не взимаш мен, Дяволе, че после кой ще обичам !

Мадлен Алгафари

Приятели

Не си признавам, че нагазвам в шума.

Все още няма видими причини,

за да не вярвам във добрата дума

и в тъмното, което ще отмине.

Навярно недостатъчно ме лъжат.

Или пък аз невинаги разбирам...

Осъмвала съм ничия и чужда.

И знам, че не е болка за умиране.

Не смея да ви преброя, защото -

разбирам, и на вас не ви е лесно.

И пак отложих с няколко живота

онази смърт - пред пилците наесен.

Камелия Кондова

Владиката Каравангелис

Каравангелис*, пастирът Христови,

яви се весел при пашата пак:

- Паша ефенди! Днес комити нови

открих: готви тъмници и окови.

Бог нек закриля царя наши драг!

- Владико, аферим на теб и слава.

Слуга си верен на султана, брава!

II

Каравангелис, верният слуга

на падишаха, пак е при пашата:

- Ефенди, радост пълни ми душата:

комити други аз открих сега.

Против исляма дигаха раята!

- Фала и чест на тебе, баш кишиш**.

Султана много ще задоволиш!

III

Каравангелис, честният владика,

яви се пак и с тържествующ глас:

- Паша ефенди, радостен извика,

готви бесилки: трийсет йощ клетнйка,

душмани царски, днес подуших аз!

- Брилянтен орден в знак на благодарност

султанът готви зарад твойта вярност.

IV

Каравангелис пак се появи:

- Паша ефенди, веч съмненье няма:

комити с пушки крият се във храма.

Нек паднат тозчас техните глави

под славний ятаган на Дин-Исляма!

Кога излезе черний грък, пашата, блед,

плюна по него и пошушна: пис миллет!***

София, 8 януари 1904 г. Иван Вазов

* Гръцки владика в Македония днес, прочут по мръсните си шпионства и предателства спрямо въстаниците.

** Главен духовник

*** Мръсеи народ

Въжеиграч

Цирков купол - светъл и голям.
Музика, прожектори, въжета...
Страшно е, навярно, да си сам -
сам между земята и небето.


Ала не под звездни небеса -
ти вървиш под светлини червени...
А земята всъщност е една
разлюляна циркова арена.


Аз познавам твоята съдба -
странната съдба - да бъдеш волен,
чувството, че двете ти ръце
са крила, разперени за полет.


Просто цял живот вървя така -
между истината и мечтите...
Пак така е страшна пропастта,
само че са истински звездите.



Весела Димова
Календар на птиците

Прекрасно е, Маат...

...

..В безмълвие попило кротостта,

молитвено приведено небето

шепот носи..

В тишина -

невидимо се спира до сърцето -

СИЛА..

...И няма думи за това..

автор: m_space

Песничка за приятеля Може да ме е предавал - за любима, за имот... за поделяне на слава. (Но във някой друг живот.) Може да съм го ранила - от каприз, от суета, от безсилие и сила. (Но преди да се родя.) Може да сме били хищни допотопни врагове. Може кармите предишни да са пропаст и небе. Може после да сме скрили всички кървави следи. Важно е, че сме простили на живелите преди. В тази песничка живея, за да не умра от студ. А когато я допея - нека да я почва Брут. Камелия Кондова

Поздравления за хубавата тема!

Същото нещо

А когато всичко свърши

и вече няма нищо друго,

знаеш, че не бива да го

правиш, но се впускаш,

като не забравяш да се

смееш, така, без да искаш,

да бъдеш нещо повече

от това, което беше вчера -

същият - без нито един

хляб в шкафа за хляб, без

нито едно яйце в сърцето,

без кръв и нито дори без

асфалт, по който някак

да караш... Ти няма къде

да стъпиш - наистина.

Започни отново да летиш.

Тома Марков