Някога, някога

Някога, някога

толкова някога

колкото девет лета

на някаква уличка

с няколко думички

спря ме веднъж любовта.

Беше наистина

толкова истинска

колкото може да е

слънцето весело,

старата есен,

старото тъжно небе.

Весели есенни кестени блеснали

ръсеха светли следи.

Златни, квадратни, невероятни -

изгряваха вредом звезди.

Странно тържествена, жертвена, женствена

беше земята под нас.

Бяхме ний истински, искрени, искащи,

мислещи само на глас.

Може би времето,

може би временно,

може би от възрастта -

няма ни улички,

няма ни думички,

няма я в нас любовта.

Може би някъде, някога, в някого

пак ще се влюбим, нали?

Нещо ще искаме, нещо ще чакаме,

нещо пак ще боли.

Колко естествено, просто наследствено

дойде при нас трезвостта.

Весели есенни кестени, де сте вий,

де е сега любовта?

Някога, някога,

толкова някога

колкото девет лета

на някаква уличка

с няколко думички

спря ме веднъж любовта...

Недялко Йорданов

Някога, някога

Недялко Йорданов

Недялко Йорданов е един от любимите ми поети ,а това стихотворение е едно от най -хубавите му.

Не мога да се въздържа и да не постна още едно негово стихотворение ,което много ме кефи.

Дано някой не ме е изпреварил,но дори да е така ,стихотворението е толкова истинско и въздействащо,че това ще е един добър повод да му се насладим отново.

Ще те накарам да се влюбиш...

Ще те накарам да се влюбиш

и не във мен, и не във него

във вятъра и във звездите

ще те накарам да се влюбиш.

Ще ме накараш да се влюбя

във ритъма на дъждовете,

във погледа на всяка пролет

и в пролетта на всеки поглед.

Ще те накарам да се влюбиш

и не във мен, и не във него,

и не във себе си, а просто

ще те накарам да се влюбиш.

Ще ме накараш да се влюбя,

когато в любовта не вярвам,

не вярвам в теб, не вярвам в нея,

когато в себе си не вярвам,

когато просто и банално

говоря най-банални думи

и зная всичко и на всичко

вкуса съм вкусил тъй отдавна.

Ще ме накараш да се влюбя,

и не във теб, и не във нея,

и не във себе си, а просто

ще ме накараш да се влюбя.

Ще те накарам да се влюбиш

и със любов ще те накажа,

защото в мен, защото в него,

защото в себе си не вярваш.

И после в някаква аптека

ще те изпратя със рецепта,

но е направо безнадеждно

лекарство от любов да търсиш.

Ще те накарам да се влюбиш.

Ще ме накараш да се влюбя.

Ще те накарам да се влюбиш

и със любов ще те накажа.

Редактирано 26 юни 200916 г. от Evva (преглед на промените)

Май, ще се раздвижи отново тази хубава тема.... ОТ ТАМ... Ужас! Моята стая съвсем не е същата… Ураган е преминал и след туй се е скрил. Със краката нагоре обърнаха къщата мойта внучка Тамара, моят внук Самуил. Ей, вземи се в ръце, мое старо момиче. Подмладяваме бавно… Вдетинени почти. Ти не вярваш, но аз все така те обичам. А дали ме обичаш още все така ти? Кукла Барби и памперс върху лаптопа. Върху принтера – гащички… На леглото – сандал. Сякаш спряло е времето… И стоим с теб на STOP –а. И последна отсрочка Бог ни е дал. Ето вече заспаха… Невинни… Прекрасни… Тишина… Угаси тази лампа… Ела… Да събудим отново заспалите страсти в тези наши до болка познати тела. А когато изчезнем… Когато ни няма… Боже мой, те дали ще ни помнят… Не знам. Плаха, плаха надеждица… Самоизмама… И все тъй ще треперим за тях… Но от Там. ОЧАКВАН СЪН Ела при мен очакван сън… Не стой премръзнал пак навън. От плът и дух - абсурдна смес. Във стаята ми тихо влез… през заледеното стъкло и спри до моето легло. Не бързай… докосни с ръце набръчканото ми лице. Над устните се надвеси погъделичкай ги с коси… Не бягай отегчен, ако е будно лявото око… Не, няма да те видя аз… Потънал в унес и екстаз… От теб понесен във една незнайна до сега страна. За първи път… за първи път… Освободен от свойта плът… Невидим… Вечен…Чист… И нов. Без злоба… но и без любов… Щастлив ще бъда ли? Или… Щом нищичко не ме боли… Без устни… рамена… ръце… Ах, виртуалното сърце! Недей… не искам… Стой навън. Очакван сън… Очакван сън… Смили се… не бъди жесток. Не е изтекъл моя срок. Недялко Йорданов

Обичам поезията на Георги Константинов,а това е едно от най-хубавите му стихотворения.

Насладете му се............

Лоша черта

Лоша черта от рождение.

Как да се боря със нея? -

Нямам за нищо търпение.

Искам в аванс да живея.

Пътя си губя от бързане.

Ябълки късам зелени.

Моите бъдещи възрасти

тичат след мен уморени.

Харча за утре. И книгите

бързо чета от средата.

Даже щастливите мигове

идват със минала дата.

В някаква синя виелица

чезнат и хора, и вещи...

Моят живот е поредица

от недочакани срещи.

Лоша черта. Това си е.

Ала тъй какво живея,

няма да срещна смъртта си.

Ще се размина

и с нея.

Дамян Дамянов Изтрих те с двойна гума от сърцето си като ненужна правописна грешка. Но скъса се хартията там, гдето ти оставила бе нещо страшно тежко. През дупката днес духа само вятърът. Да, вятърът на зла обида духа. О колко ли е скъсана душата ти, изтрила толкоз образи! Тя, куха, навярно зее накъде дълбоко в теб ( ако изобщо още съществува )! Обидно е! И грозно и жестоко е с такива думи с теб да се сбогуваме. Със теб - мечтата, любовта, утехата, която сам създадох в свойте нощи. Но ти бе само на мечтата дрехата. А със самата нея - нищо общо... Изтрих те от душата си. Завинаги! Но само теб - пародия на обич. Оназ, Мечтата жива, неизстинала, остава да върви пред мен. До гроба. ------------------------- Отново черен мрак света затрупа. Изви вихрушка яростна и зла. Прозорецът ми с трясък се начупи и звъннаха в сърцето ми стъкла... И свети само моята цигара... Къде си в бурята? С кого?... Не знам! ...О, нека и с друг да те завари - в такава нощ е страшно да си сам ---------------------- Бих ти изпратил писмо без адрес. И аз знам, че ще получиш писмото. То ще стигне при тебе нощес или днес, но ще стигне, защото този вятър, ту тих ту свиреп, тези птици, с лъчи по крилата са приятели с мен и с теб, и по тях, и по тях ще го пратя. Ако вятърът се умори, ако птиците хвърлят писмото, от ръцете на хора добри то ще стигне до теб - не защото сме единствени хора в света, не защото света ни познава, а защото приел любовта от сърце на сърце я предава!

Дамян Дамянов

Изтрих те с двойна гума от сърцето си

...................................................

Бих ти изпратил писмо без адрес.

..............................................

Страхотни!

Още две негови,много чувствени и страстни.

Ела до мен с целувката безкрайна

на наште две обречени тела!

Ела! Като магия! Като тайна!

Ела, като безсмъртие ела!

Като звезда, умряла в изнемога

от сблъсъка на срещната звезда!

Ела! Изпепели ме в своя огън!

Сама стани на пепел! Но следа

подире ни в небето да остане!

И с нашта светлина тя да блести!

На нашто място да остане рана.

Но с друга светлина след нас огряна,

вселената ще ни обезсмърти.

Среднощна молитва

Събличай се, полека се събличай

със грацията дивна на русалка!

От себе си едно след друго свличай

прикритията нежни, ала малки

на свойта плът свенлива, но греховна.

Нима е грях тъй да те гледам, мила?

Нали от този вечен грях любовен

ний всички на света сме се родили?

Нали от този "грях", така наречен,

започва всъщност нашето начало?

Ако е грях, то този грях е вечен,

безсмъртен като смъртното ти тяло.

И като моето, което те обича,

което тръпне, чака и което...

Събличай се! Полека се събличай,

греха да видя и да го усетя,

в копнежа му да изгоря докрая...

На този свят горчив и толкоз мрачен

по-сладко чудо от това не зная:

жена, която се съблича в здрача..

Събличай се и ми свети със вечност.

П.П.И това наште не е правописна грешка,решение на поета е.

Редактирано 28 юни 200916 г. от Evva (преглед на промените)

Арх. Серафим Алексиев Сънувах сън... Бях някъде във храм безлюден, тих, без никакъв народ. Сред здрача блед под храмовия свод видях един позорен стълб и там Христа с въжета свързан, прикован! Пред него бе изправен груб войник и шибаше телото Му с камшик. Във тишината някак страшно беше, кога камшикът яростно плющеше. Това бе бич, обкичен със ресни, нанизани със късчета олово, ръбати, остри, с грапави страни. При всяко ново шибане сурово те вбиваха се в страдащата плът на кроткия Христос... И всеки път когато пак камшикът заплющеше, потръпваше Христос, но все мълчеше... А по измъченото Му лице струеше кръв. И двете Му ръце пробити бяха. В кротките очи блестяха сълзи в кървави лъчи. Венец от тръни кичеше главата, петна от кръв личаха по ребрата. Навред - по гръб, по рамене, гърди се виждаха все кървави бразди. Безжалостният и суров войник издигна пак разветия камшик и взе да шиба... Силно възмутен, аз пламнах, обладан от гняв свещен, па спуснах се и викнах: "Зли човече! Що правиш? Спри! Хвърли камшика вече!"... В лицето исках тоя звяр да зърна. Войникът се във този миг обърна и ме погледна... Аз се ужасих... че в него... своето лице открих!...

Това го прочетох наскоро и ме грабна .Дано някой не ме е изпреварил.

ПОСЛЕДНА ДОЗА

Животът дари ме с красиви жени, -

неизмислени, цветни. Обаче,

все чакам онази, в последните дни,

която над мен ще заплаче.

Ще приема последната доза морфин,

да забравя за болното тяло,

и тогава, през залеза розово-син,

тя ще дойде, облечена в бяло.

Ще погледне дали е системата в ред,

ще разроши ми с пръсти косата,

и ще каже: „Аз знам, ти си онзи поет,

толкоз нежно възпял красотата.“

Ще повярвам на тази надвесена гръд,

и на пръстите, нежност събрали,

и ще знам, че готов съм да мина отвъд,

ако някой така ме пожали.

„Кажете, какво да напрая за Вас“ -

ще прошепне, преди да заплаче.

„Съблечи се, за миг да те видя в анфас!“ -

ще прошепна, изгубен във здрача.

И тъй - копче след копче, след копче в нощта

ще разкрива тя своето тяло.

И тъй - вкопчил се, вкопчил се в миг красота,

ще остана в живота изцяло!

И ще светят пак в синьо вън двете брези,

като в приказна нежна поема,

и преглътнал най-сладките женски сълзи,

ще изключа аз свойта система.

Владо Любенов

Ще идвам тихо нощем, във мрака нечакан,нежелан и безплътен. Ще погаля косите в които съм ровил лицето си Ще погледна в очите и ще търся искрица надежда във тях. Ще помилвам гърдите на които толкова често щастлив съм заспивал. Ще целуна любимите устни..... Не потръпвай от тези милувки Нечакан,нежелан и самотен ще си тръгна след миг... До сънуване!

Ще идвам тихо нощем,

във мрака

нечакан,нежелан и безплътен.

..........................................

Много е хубаво!Кой е автора?Твое ли е?

Ще сложа едно много хубаво стихотворение на една не толкова известна поетеса Руска Назърова-срахотна е ,невероятно ми действа.

Поезията и е силно въздействаща и възхитителна.Дано Ви хареса и на Вас и да Ви докосне.

Аз съм

Аз съм тихата болка. Нестихваща.

Дето вечно те пари. От ляво.

И мъгла непрогледна. И хищница.

Твоят край съм и твое начало.

Аз съм дивият огън във вените.

Най-порочната мисъл. Отрова.

Във главата ти всяко съмнение

съм прошепнала. И ще повторя.

Аз съм смисъла. Бяло страдание.

Като дъжд по стъклото се стичам.

И съм истина. Жестове. Блянове

по едно премълчано обичане.

Аз съм дулото. Аз съм куршума.

Тази гънка, която те дразни.

Йероглиф съм. Объркана дума.

И комета. И мрачен сарказъм.

Аз съм ничия. Нечия. Твоя съм.

И ме има. И бързо изчезвам.

Аз съм обич. Обратният полюс,

който вечно към мен ще те тегли.

Редактирано 1 юли 200916 г. от Evva (преглед на промените)

Ела си Откакто си отиде, все ти пиша и все захвърлям в печката писмата. Не знам дали четеш човекостишия, но днешното реших да ти го пратя, че сигурно и ти се притесняваш, дали сме здрави, стига ли насъщният... Не ни мисли. По малко остаряваме, но иначе отвътре сме си същите. Понякога се караме и викаме, и думите тежат като планети. Крилата ни болят. И бавно никнат, и бързо вехнат в полза на ръцете. Понякога сме дребни и лицата ни приличат на стафиди от ненавист. А друг път сме огромни. Непонятни, божествени и истински, и прави. Но тъжно е, откакто си отиде. И днес ти пиша, за да те помоля... прости ни. Бяхме зли и те обидихме. Ела си, Боже, в къщите. При хората. Елица Мавродинова Добри познати Искаш със теб да останем добри познати - как да разбирам това? Длани, които до болка се стапяха сляти, да се здрависват едва. Погледи, дето до дъно се пиеха жадни, леко да се поздравят. Устни, които се пареха, безпощадни, дружески да си мълвят. Не, ние не можем да бъдем добри познати - няма среда в любовта. Бяхме най-близки, за туй от сега нататък ще сме най-чужди в света, Искаш със теб да останем добри познати - как да разбирам това? Бяхме най-близки, за туй от сега нататък ще сме най-чужди в света. ЮЛИ Ненадейно и остро свирепият вятър забрули от дърветата капят със стон плодове и листа. Но все още е юли, любима, все още е юли, има време до зимата, има време и до есента. Този вик на сърцето, този зов на душата не чу ли? Тази тайна аларма при докосване с твоята плът. Колко много години и ето отново е юли, без надежда за младост, но и още без намек за смърт. Твойта златна халка тази нощ по гърба ме ожули, сладка болка от стара, почти неочаквана страст. Не защото е юли, нали, а защото е юли и защото сме още на юли в могъщата власт. Ние дълго вървим, своите тежки обувки обули по горещия пясък на проклетия кратък живот. И отново е юли, любима, отново е юли, от сюжета на нашата повест един епизод. Знам, ще станем един ден на атоми и молекули, ще се пръснем в пространството в страшния бял кръстопът. Затова от сега да си кажем - отново до юли, ще се срещнем със теб непременно през юли отвъд. Михаил Белчев

EVVA,благодаря за добрите думи.Да,мое е

От ровенет в нет-а попаднах да това и много ми хареса: Не е вярно, че мъжете не плачат и си тръгват когато боли... Плачат тихо самотни във здрача, уморените мъжки очи. От обида до кръв наранени, плачат тихо, дори без сълзи. А сърцето във тях е сломено. И от болка се гърчи, кърви... Плачат тихо по своя си начин. Без истерии. Безгласно дори. А когато пред тебе заплачат, значи вярват във теб, разбери. Всяка мъжка сълза е безценна. Носи в себе си сила и жар. И когато е с теб споделена си получил най-ценния дар.

Много е хубаво това стихче !

АЗ ВЯРВАМ В МЪЛЧАЛИВАТА ЛЮБОВ - Давид Овадия Аз вярвам в мълчаливата любов… Без думи, без красиви обещания, Без упреци, без молещи уста. Аз вярвам само в нямото страдание, В сподавения порив на кръвта. Очи, в които погледът не гасне, докосването нежно на ръце – от клетви, от несдържан плач по–ясно говорят на човешкото сърце. Тя всичките прегради побеждава! Тя – вечен огън и нестихващ зов! Как нея ще отминеш, ще забравиш? Аз вярвам в мълчаливата любов.

Искам да постна няколко сонета на Шекспир .

Забелязах ,че няма нищо от него и ще запълня тоя пропуск.

Трудно реших ,кои да избера ,но те всичките са са толкова хубави затова се надявам ,че ще Ви харесат.

Сонет 49

Във този ден, когато видиш ти

последния ми дребен недостатък,

когато любовта ти отлети

и бъдеш с мен безмилостен и кратък,

когато вместо с влюбени очи

ме срещнеш с ясен поглед, без боязън,

любов във тебе няма да личи,

а само хлад и скрита неприязън.

Но като знам във този черен ден,

че аз за теб не бях достоен, тая

ръка в закана към самия мен

ще вдигна, ала теб ще оправдая.

Ти имаш право с мен да си суров.

Не съм заслужил твоята любов.

Сонет 130

Устата й не са корали нежни;

очите й не са съвсем звезди;

тя няма "къдри-злато";

"преспи снежни"

не бих нарекъл нейните гърди.

Не й е "бяла лилия" ръката;

страни "същински рози" няма тя;

дъхът й не напомня аромата,

излъхван от априлските цветя.

Не пърха като нимфа тя, признавам;

гласът й като арфа не звънти;

но все таки, Бог вижда, не я давам

за никоя от "дивите жени",

залъгвани от другите поети

със хиляди сравнения превзети

Сонет 131

Ти притежаваш тиранична власт.

Красива си и затова надменна.

И знаеш, че за сляпата ми страст

ти грееш като перла драгоценна.

Лицето ти — твърди една мълва —

не можело да причини страдание.

Но аз не споря с нея, знам това

от спора с мойто собствено стенание.

И с цел да убедя това сърце

и да отхвърля тези празни басни,

твърдя до сълзи: смуглото лице,

чело, ръце и скули са прекрасни.

Не е бедата в смуглото чело.

Беда е, че сърцето ти е зло

Признание Да кажа ли чете обичам ? В косите ми снегът е навалял … По твоя път едно момче пред теб посипало е звезден прах и дълго, дълго е вървяло пред мечтите ти и ведрия ти смях … Било е толкова отдавна , че може би не се е случило … Не лудост е да те обичам! Признанието между нас остава .

Редактирано 2 юли 200916 г. от tonihowk (преглед на промените)

ТЕЖЪК ХАРАКТЕР

Миряна Башева

Като камък на шия,

като белег от нож,

като черна шамия,

като стар меден грош

все те нося по мене,

нищо, че ми тежиш,

от глава до колене

нищо, че ме болиш!

Като знак за магия,

като биле за жар,

като люта ракия,

като бял хвърлен зар -

цял живот - студ и огън,

клетва и благослов,

добро утро и сбогом,

моя трудна любов.

http://vbox7.com/play:ab08f907

КРЪСТ

Вървял ли си из улиците нощем,

по-стъпкан и от уличната прах,

по-мъртъв

от добре изтлели мощи?

А аз вървях.

Седял ли си над бялата хартия,

по-бяла от лицето на монах,

по-страшна

от потънала гемия?

А аз седях.

Разбирал ли си колко си излишен,

по-жалък от напразно сторен грях,

по-скучен

от това четиристишие?

А аз разбрах.

Живял ли си единствено с перото

любовник, брат, тиранин и аллах,

зачеркнало и хляба, и леглото?

Така живях.

Иска ми се да сложа две много хубави стихотворения на Евтим Евтимов.Не ги срещнах в другите постинги.Те са любовни ,но и тук може да им се намери местенце.

Победител

Моя силна,непокорна крепост,

колко бавно те превземах аз,

никога не те превърнах в пепел-

само себе си изгарях аз.

И със своя огън неспокоен ,

и със неговата силна мощ,

покорявах сънищата твои,

ставах твоята безсъна нощ.

Ставах твоята звезда незнайна,

твоят дъжд под клепките валял,

твоя малка,но човешка тайна,

твоят лъч на устните изгрял.

Твоя вятър,който отдалече,

предвещава вече хубав ден,

исках да очакваш вече,

исках да си мислиш и за мен.

Покорявах думите ти скрито,

без дори да ме усетиш ти,

и когато станах победител,

на очи ,на мисли,на черти...

На изплакан и изстрадан ден,

аз разбрах!

Без тебе повече не мога - победителят бе победен!

Хълмът на Венера

При Венериния хълм - узряло! -

твойто лозе хубаво видях

да изгаря цялото ти тяло

и до зърно после го обрах.

Не оставих даже за магия,

нито за лекарство, и макар

да съм бил до вчера ракиджия,

днеска аз съм прокълнат винар.

Друго вино съм делил до вчера

с първите приятели до грам,

но това - от хълма на Венера -

аз започнах да го пия сам.

На самото лозе, без насита,

както казват - от зори до здрач...

Ако друг след мене го опита,

трябва да е по-добър пияч.

:lighter:

Не можах да бъда твоята пролет.

Не можах да бъда твоето лято.

Не можах да бъда твоето лято.

Нека‚ нека да бъда твоята есен.

Нека да бъда твоята есен –

ще тежа във ръцете ти златна и зряла.

Ще се стича в сърцето ти моята сладост

и кръвта ти ще стане вино‚ есенно младо.

Дрехата си ще ти постилам

като златна шума.

И укротена‚ и немилвана

аз до теб ще лежа безшумно.

Не можах да бъда твоята пролет –

друг окърши клоните нацъфтели.

Не можах да бъда твоето лято –

друг се къпа в реките горещи и бели.

Няма да минат пролетни мълнии‚

и юлски горещници няма да има‚

с кротка нежност ще те изпълня‚

с ябълков дъх и с нещо без име.

Не можах да бъда твоята пролет.

Не можах да бъда твоето лято.

Не можах да бъда твоето лято.

Нека‚ нека да бъда твоята есен.

Станка Пенчева

Жоашен дю БЕЛЕ

Нощта ми кратка е и няма край денят,

към себе си жесток, аз моля за пощада

и само в мъките намирам днес наслада.

Отрекъл любовта, към нея търся път.

Стремя се към добро, но злото ме напада,

в желания горя, но смръзва ме страхът,

реша да тръгна – и нозете се вдървят,

от рая мрак струи и светлина – от ада.

Навеки твой съм аз, но мой не съм, уви,

плътта на воля е, но моят дух кърви,

забравен все така сред мрака на зандана;

жестоко състарен, безропотен и слаб.

Ранен съм аз, ранен, с неизцелима рана

от вечното дете – стрелеца гол и сляп.

* * *

Щом нашият живот е само ден

от вечността, щом дните в кръговрата

на времето изчезват, мрат нещата

край нас и всеки е за смърт роден,

какво, мой дух, очакваш в своя плен?

С какво те мами мракът на теглата,

защо не полетиш към светлината,

щом знаем, че духът е окрилен?

Там чакат те покой и благодат,

там само радост вкусва тоя свят,

там любовта е и медът от нея.

Там в чиста висина ти би летял

и би открил изконната идея

за красотата – моят идеал.

За всички ,които обичат Созопол....

Созопол

Аз се уча как да живея,да мразя или обичам

от птицата бяла на кея,от камъка архаичен,

от блясъка на звездата,от въздуха-

слънце и мрак,-

от вечния бяг на водата ,течаща ,но

оставаща пак...........

Владимир Голев

НА ОТКРИТО

Блага Димитрова

"Студено ли ти е?" - попита

и във прегръдка ме зави.

До тебе доверчиво свита,

разцъфнах цяла... И какви

презморски птици в мен запяха!

Повяха южни ветрове.

И като вишна още плаха

раздадох свойте цветове.

Къде на воля днес се скиташ,

оставил ме сама в снега?

Нехаен, вече и не питаш:

"Студено ли ти е?"... Сега

край мен е зимата предишна

със студ и бяла пустота.

И аз, прибързалата вишна,

трептя с попарени листа.

Редактирано 8 юли 200916 г. от linaadelina (преглед на промените)

Поету Твърди, казваш, твърди са сърцата. Твойте песни отзив не намират, твойте сладки блянове в тълпата ек не срещат, тях не ги разбират. Те са твои - на света са чужди! Пей за мъка всечовешка, жива, пей за сълзи, за борби и нужди - скръб душа ти с общата да слива. Нека звучна лира да тълкува туй, сърца що чувсвуват ранени, плаче ли тя, громко ли ликува - всяк да чува себе в нейно пенье. Чучулигата за себе пей в ефира, никой друг ней се не отглася, а камбанний звън го всяк разбира с трепет: той към всички се отнася. Иван Вазов

ГОЛЯМАТА ТИШИНА

- Александър Геров

От дълбокия Космос,

гдето вей хладина,

като шепот си носи

голямата тишина.

И звучи този шепот

през нощта, през деня.

Ти се вслушваш нелепо

в голямата тишина.

Нашта земя - прашинка, -

жадна и в светлина,

все не иска да свиква

с голямата тишина.

Чуй, сърцето ти бие!

Усмихни се в съня!

Скоро ще те покрие

голямата тишина.

ПРИСТАНАЛА

- Христо Ботев

Кавал свири на поляна,

на поляна, край горица;

млада, хубава Стояна

търчи с менци за водица.

Из градина крещи, вика

омразната нейна стрика:

"Полудя ли, мар Стояно,

та отиваш толкос рано?

Стой, почакай д'идем двама",

па се спусна к нейна мама

да кувлади тя Стояна,

че отива на поляна.

Ей искочи стара майка

на висок и хубав чардак; -

ахна, търти са, заплака,

като видя кървав байряк.

Че се байряк там ветрее

сред юнаци, сред дружина,

и Стоянка са белее

в прегръдките на Дойчина.

Като зярна той, че иде

неговото мило либе,

из юнаци той искочи

и кам нея с пръст посочи:

"Ей, дружина, хай станете!

Ей я иде - погледнете:

туй е мойта горска птица,

туй е мойта годеница"!

Па си весел, засмян тръгна

да посрещне той Стояна;

наближи я - с пушка гръмна,

като видя, че й засмяна.

И дружина загърмяха

на засевки, та запяха;

а тя ръце си разгърна,

та Дойчин я млад прегърна.

А нейната клета мама,

като гледа таз измама,

сълзи лее и проклина

то щерка си, то Дойчина.

"Да не цъвнеш, да не пекнеш,

дъще клета, със Дойчина,

да окапиш, дето седнеш -

да не станеш по година!

Дано болест та налегне,

болест, дъще, живиница,

и Дойчин да не убегне

от верига, от темница!

Тоз хайдутин, що го либиш,

на кол утре да го видиш,

че от там са тебе хили

и на горски самодиви!

Че той батя ти измами,

та хайдутин върл направи;

а теб, дъще, клета, мами,

баща, майка та остави"!

От тез клетви са събуди

и Стоенкин баща стари;

той излезе и са чуди

и в главата са удари;

но кат видя той Дойчина,

дъщеря си и мил сина,

попоглади си брадата

и извика кам гората:

"Горо, горо, майко мила,

толкос годин си хранила

мене, горо, юнак стари,

с отбор момци и другари, -

храни, горо, таквиз чеда,

дорде слънце в светът гледа;

дорде птичка в тебе пее,

тоз байряк да са ветрее"!

Приказка

Дамян Дамянов

Заспиваш ли, аз май че те събудих,

прости ми, че дойдох при теб сега.

Душата ми се стяга до полуда

в прегръдките на свойта самота.

Самичък съм, а тъй ми се говори,

устата ми залепва да мълчи ...

Не ме пъди, ще си отида скоро,

аз дойдох тук на бурята с плача.

Ще седна до главата ти, ей тука

и ще ти разкажа приказка една,

в която е положил зла поука

един мъдрец от стари времена.

Един разбойник цял живот се скитал

и нивга не се връщал у дома,

вместо сърце, под ризата си скрита

той носел зла и кървава кама.

Преварвал той замръкнали кервани

и само денем криел своя нож,

а ножът му ръжда не хващал,

човекът като дявола бил лош.

Но кой знай, един път от умора

и той на кръстопът заспал.

Подритвали го бързащите хора

и никой до главата му не спрял,

а само малко дрипаво момиче

челото му покрило с листо.

Заплакал той за първи път обичан,

заплакал той, разбойникът, защо ?

Какво стоплило туй сърце кораво,

нестоплено в живота никой път !

Една ръка накарала тогава,

сълзи от поглед в кърви да текат.

Една ръка, по-топла от огнище,

на главореза дала онова,

което той не би откупил с нищо

ни с обир скъп, ни с рязана глава.

Но ти заспа, а тъй ми е студено,

туй приказно момиче, где е то ?

То стоплило разбойникът, а мене

ти никога не стопли тъй, защо?

http://vbox7.com/play:b2ac630c

http://vbox7.com/play:99461b97&al=1&vid=1072869