Стихове Тони Теллалов * Понякога ще имам дом всичко в него ще е криво спретнато от кръшен сипей край изворите вдлъбнати копита изтечени изтропани изпени по праговете на едвам светица във пазвите на триста хуни от пот по три излети птици току захвърлили перата и ето вече са чергари с които да зарежа всичко. Може да са думи на пожар Искам да се любя с къща стара влажна незаета с паяжини под очите да прокапва с керемиди - тихо покривно разпадане да рисувам по стените ласкавите си стенания - тъжни дяволски опашки и да си повтарям: Няма да умра! после тя да ме затисне и така да си останем - с вкус на гръд и млечице от плесен докато ни раздели прахта. * Довечера ще бъда граф любезен принц на всички сови и храм ще вдигна на кръстовище да плаче в него всеки недоплакал бордюрите ще взема за икони на всяка ще виси паничка - ръчичка малка на чудовище - изящно ложе за сълзите накрая всичко ще изпия ще сложа графството си в плик на пощенските сови ще го дам с адрес: „До следващата Нощ“.

Още едно на фамозната Камелия Кодова.

Повод за живот

Е, хайде, зло! Звънецът е отдясно.

Отдавна чакам да ме сполетиш.

Премного ми е слънчево и ясно.

И много лесно пиша всеки стих.

И плача лесно. И се смея лесно.

И лесно се спасявам от дъжда.

Животът се нарежда като песен

и губи вече своята цена.

Приятелите трудно преброявам.

И всички верни./ Нямам врагове!/

И всяко нещо в мене оживява.

А всъщност нещо трябва да умре.

Да се откъсне. И да ме разкъса.

Да разбера какво е да боли.

И паметта ми- за удобство къса-

да помни невидяното дори.

Ако след теб, след болката, се вдигна.

Ако след тебе пак износя плод.

Това е вече нещо. И ми стига.

Това е вече повод за живот.

Редактирано 3 октомври 200916 г. от Evva (преглед на промените)

Едно много нежно,малко носталгично стихотворение на Пърси Шели.

Насладете му се!

Ляга мъртъв лъчът,

ако лампата падне разбита.

И зениците мрат,

ако облакът вече отлита.

Секва нежният тон,

ако струните скъсани трепнат.

Стават думите стон,

ако устните вече не шепнат.

Като лютня без глас,

като лампа от пламък лишена-

и душата без страст

е напусната,глуха вселена.

Тя ридае,звъни

като вятър над черни руини-

като плач на вълни

по моряците в бездните сини.

Виха двама гнездо,

но по-слабия там се засели-

в този призрачен дом

на мечти и надежди изтлели.

О,любов!Този бяг,

тази преходност ти си разбрала!

Но по-слабия пак

ти за люлка и гроб си избрала.

Ще те люшка срамът,

както гарвани бурята люшка;

ще те шиба умът-

присмех леден на зимна вихрушка.

И гнездото ти в прах

ще се срине,ще пада, ще пада...

И ще зъзнеш сред смях-

гола,страшно сама-в листопада.

И едно много кратко ,но много съдържателно стихче на Клеман Маро.

НЕ СЪМ ТОВА,

КОЕТО БЯХ;

СЪДБАТА Е НЕУМОЛИМА.

БЕ ПРОЛЕТ,ЛЯТО,

НО СЛЕД ТЯХ В ПРОЗОРЕЦА НАДНИЧА ЗИМА

ЛЮБОВ

СЪС СТРАСТ НЕУКРОТИМА

БОГОТВОРЯХ ТЕ ВСЕКИ ЧАС!

ЕХ,ДВА ЖИВОТА АКО ИМА,

ПО-ВЯРНО БИХ ТИ СЛУЖИЛ АЗ.!.!.!

Редактирано 5 октомври 200916 г. от Evva (преглед на промените)

Човекът, който запали листата

Човекът,

който запали листата

не е големец,

не е някой, за когото сме чували -

художник не е, нито важен си някой

творец -

не го снимат със камери и не пишат за него.

Нито ред за този човек. Никъде.

Никога.

„Не за всеки трябва да бъде написано“, някой ми казва.

- Мислиш ли?

Есента -

жълта, опушена, спряла.

Котките в двора не мяучат и даже

гаргите не гаргорят,

и небето е свито...

над двора.

А в двора

старец с метла събира листа.

Той е с бяла коса и е рошаво смешен.

Прави купчина, пали клечка кибрит

и жълтият есенен огън

забравя листата.

Само дим.

Нито ред за листата. Никъде.

Никога.

Нито ред за човека...

Нито спомен, свещица!

Нищо!

Нищо не зная за него -

за човека,

запалил листата.

Ясен Крумов

Няколко стихчета от Станка Пенчева,една от любимите ми поетеси!

***

Жената, която обича и е обичана –

Тя носи край себе си меко сияние

Като ореол,

Тялото й излъчва тънкото ухание

На пролетен ствол;

Ръцете й пеят със всяко движение,

Милват целия свят;

Тя с пчели и пеперуди е обкръжена

Като меден цвят...

Жената, която обича и е обичана.

Тя може само да трепне с ресниците си –

И преспите се топят,

И покълва камъкът,

И изпуска ножа десницата...

И светва светът.

***

Ако знаеше как без дъх се ослушвам –

През целия град, заледен и пустинен,

През кости-антени и пранета опушени,

През хъркащи спални и екрани изстинали,

През човека до мене,

През нощната яма –

За да чуя – с кожата си – твоето сърцебиене,

За да усетя – сляпа – съня ти, в който ме няма...

Ако знаеше как душата ми тихичко вие

Сред безлунната пустош на стаята,

Ако знаеше...

Боя се, че знаеш

***

Ако думите падаха

и никнеха във пръстта –

щеше да има ливади

там, откъдето сме минали,

щяха цветя да растат

там, където сме спирали…

И само билка една,

горчива и бяла,

щеше да разцъфти

над раздялата.

Редактирано 8 октомври 200916 г. от Evva (преглед на промените)

ТЪГА Къде да отидем, къде да се скрием в тоя град, в тая лятна чакалня. Птица във въздуха не смее да мине, с камък да драснеш - ще се запали. Бавно вървят часовете следобедни, сякаш някой се учи да свири и се разбиват във сините кораби на гърдите ни татуирани. Двама по двама под горещата шапка на слънцето цял ден се скитаме, с вечното наше тъжно очакване на провинциални мислители. Реката пресъхва, а ние на моста стърчим в тишината запалена. И спориме дълго, и философстваме за морската флора и фауна. Борис Христов

ТЪГА

.......................

Борис Христов

Страхотно е! Благодаря ,че го сподели с нас!

Ще споделя с Вас ,няколко кратки много красиви влюбени стихчета на Е.Евтимов.

***

Аз всички радости на тебе дадох,

аз всички песни с тебе споделих,

аз всички пътища по теб изстрадах,

аз всички дни на тебе посветих.

Аз всички удари след теб събирах -

душата ми едва не изгоря ...

И ако трябва утре да избирам,

отново тебе аз ще избера.

***

Отново питаш колко те обичам,

отново аз объркано стоя.

Дори на смърт когато ме обричат,

аз стъпките последни не броя.

Дори когато стигам до победа,

печалбите си не броя. Вървя.

Душата ми сега те гледа, гледа,

поискала единствено това.

***

Все ли в тоя кръг света кръжи -

просто среща ли събира двама?

Повече от туй ми предложи -

нещо по-дълбоко и голямо.

Аз стоя до тебе мълчешком

и тревога скрита ме пробожда.

Ако любовта е само дом,

по-добре при мен да не дохожда.

Редактирано 12 октомври 200916 г. от Evva (преглед на промените)

Страхотно е! Благодаря ,че го сподели с нас!

моля радвам се, че още някой го е харесал, освен мен

тук има доста стихове на Борис Христов, които също си залужава да се прочетат

Разбирай ме добре: сега не мога пред тебе на колени сам да падна, на тебе да предложа своя огън, а в моята душа да бъде хладно. Да те разплача - и да съм спокоен, да те въздигна - и да те погазя. Така жестоко искам да си моя. Дори от обич мога да те мразя. Евтим Евтимов

моля радвам се, че още някой го е харесал, освен мен

тук има доста стихове на Борис Христов, които също си залужава да се прочетат

Благодаря ти!Страахотни са прочетох ги на един дъх и после ги препрочитах пак и пак!

Всички са толкова хубави Конче мое,Тъга,Страх,Тяло,Молитва,Спомен за живота,Нощем...

Много ми хареса Кълвач ,някак си ме върна назад и си спомних моята първа любов ,спомних си мен тогава,вълненията ,чувствата,трепети ,страховете и любовта.....

Благодаря за емоцията ,която ми подари!

КЪЛВАЧ

Бяхме деца - подивели от смях и бръмчене,

с един кълвач в пазвата срещу залеза тичахме.

Летяха вихрушки от прах и пера подир мене

и ти, куцо пиле - мое малко момиченце.

Но защо ме помоли веднъж да поносиш кълвача?

Аз поисках - за него - да те целуна.

И забравили, че отдавна у дома ни очакват,

запламтяхме в копривата, както във фурна.

В храсталаците сенчести се притискахме лудо -

не усещах, че нося в петата си трънче.

Зарад теб аз настигнах тогава една пеперуда,

зарад мен ти се убоде на малкото пръстче.

Докато те науча да сричаш цялата азбука,

за ръкава ме дърпаше ти като дивата шипка...

А когато се пуснахме и надзърнахме в пазвата,

видях, че кълвачът е мъртъв - кълвачът не диша.

Видях и окото му - разтопено от слънцето захарче,

и заплаках, заровил глава във перата му тънички.

Беше се стъмнило - ти през копривата бягаше.

А една крава отнесе нанякъде твоята кърпичка.

А аз на свой ред ще Ви подаря едно много любовно-нежно признание на Михаил Белчев.

От много, много отдалеч

От много, много отдалеч

ще идвам винаги, докато мога,

но някой ден краката ми щом не издържат,

ще допълзя на лакти и колене,

за да ти кажа, че на този свят

обичам само, само теб.

От много, много отдалеч

ще пея винаги, докато мога,

но някой ден щом моя глас не издържи,

аз ще изпратя славей вместо мене,

за да ти каже, че на този свят

обичам само, само теб.

От далеч, много отдалеч

ще бъда винаги, докато мога,

но някой ден сърцето ми щом се взриви,

ще ви прегърна с другия до тебе,

за да ви кажа, че на този свят

съм имал много малко време.

Редактирано 15 октомври 200916 г. от Evva (преглед на промените)

Едно стихотворение на Сафо....далеч във времето написано докосващо нежните струни в душите ни.

(И ето – тя завинаги си тръгна.)

Не лъжа – бих желала да умра.

Тя плачеше, когато ме напусна.

Течаха топли нейните сълзи:

"Ах, колко съм отчаяна, Сафо.

Кълна ти се – не искам да си ида."

Отвърнах й:"Иди си с радост, мила,

и спомняй си за мене със добро,

защото съм привързана към тебе.

Аз искам пак сега да ти припомня

красивите и нежни часове,

които ние двете преживяхме....

От рози, виолетки, минзухар

венци плетеше многоцветни ти

до мене и се кичеше със тях.

С венци изплетени от цветове,

обвиваше ти нежната си шия...

Върху косите си благоухания

разливаше – от мента и босилек,

или на мекото легло до мене

отпусната почиваше блажено ..."

ех,блогодарч за стихотворението

Просяк

Пред портите на храма бял,

чиито двори зид огражда

стоеше просяк почернял

от глад, страдания и жажда.

Хляб просеше гласът му слаб

и скръб го мъчеше свирепа,

а някой камък вместо хляб

постави в празната му шепа.

Така те молех аз преди

за обич чиста и голяма.

Така и ти възнагради

надеждата ми със измама.

Лермонтов

На настоящите лидери,сегашното младо поколение с много любов(и музикален съпровод,за да не загубят интерес),едно пожелание-

Носете си новите дрехи,момчета...

Отдавна искам да постна няколко стиха на Блага Димитрова,две меланхолично-тъжни и едно оптимистично,но и трите стихчета много влюбени(не е грешка държа точно на тази дума)

Без любов

Без любов от днес нататък ще живея

независима от телефон и случай.

Няма да боли и няма да копнея-

ставам вързан вятър и замръзнал ручей.

Няма да съм бледна подир нощ безсънна,

но и няма да ми запламти лицето.

Няма вдън земя от мъка да потъна,

но и няма да политна към небето.

Няма да съм лоша, но и няма вече

жест като безкраен хоризонт да сторя.

Няма да ми притъмнява, но дълече

няма да ми се отваря цял простора.

Няма вечерта да чакам изтомена,

но и утрото за мен не ще изгрява.

Няма от слова да зъзна вкочанена,

но и няма да изгарям от жарава.

Няма да заплача на жестоко рамо,

но и няма от сърце да се засмея.

Няма да умирам аз от поглед само,

но и всъщност няма вече да живея.

ВИК

Кога ще дойдеш ти?

Когато си отида

и сетните ми стъпки

отехтят далече?

Кога ще си със мен?

Когато те зазида

сред четири стени

самотната ти вечер?

Кога ще ме съзреш?

Когато в друго рамо

притисната отмина

с поглед във земята?

Кога ще ме зовеш?

Когато видиш само,

че губиш ме - далечна,

чужда, непозната?

Обичай ме сега,

когато те обичам!

Когато твоя съм,

жадувай ме, зови ме!

Сега простри ръце,

когато ще дотичам!

Че утре ще е късно

и непоправимо.

***

Изгубих си нехайната походка,

изгубих своя смях самонадеян

и във душата тишината кротка,

и ведрината в погледа разсеян,

и своя сън нощя.

Изгубих пътищата примамливи,

и непокорството, и свободата,

и случая, и песните звънливи -

изгубих всичко, а съм най-богата,

най-щедра на света.

:eek:

много готини стихове, благодаря на всички поети , че ви има

ЖЕНА През горещото пладне на твоите мисли минава жена - с гърди окръглени от вятъра и с коси като слънчева примка. Има нещо езическо в тази видяна за миг светлина, в тази дреха едва закрепена и като въздуха призрачна. С нозе бисерни през тревите, готови да ми сторят легло, с тяло в росата окъпано и като търсена истина бяло - през твоя пулс разнебитен от борбата на добро и на зло, преминава жена – всеотдайна, неуловима и цяла. И през къпини, високи до пояс, тичаш останал без дъх – първичен и сам, със сърце обгорено от вятър и вик на звезда. И сред въздух, пронизан от слънце и зов – на постеля от мъх ме настигаш.. И над нас в прозрачните клони птиците вият гнезда. 21.02.2006 г. Oт Чебурашка

Сафо … и вече от любов… Когато аз те гледам срещу мене, знам: „Хермиона никога не е била тъй хубава“ — и смело те сравнявам със златокосата Елена. Сравняват ли се смъртни със богини? Не знам това, но зная друго — че като гледам хубостта ти, сърцето ми олеква, всички грижи отлитат.

Поствала съм стихове на мастити поети и по-малко известни.Сега ще поста няколко стихчета ,чиито автори не знам,попадали са ми случайно ,прочетени във някой форум.Техни автори може да са известни поети или хора случайно посегнали към перото ,но все едно много силни и истински са затова ще Ви ги подаря.На мен ми влязоха подкожно надявам се ,че и Вас няма да Ви оставят безразлични. *** Някой бе казал... "Всички красиви жени са заети". Явно, че бил е отчаян естет, който, след толкова опити клети, с нито една не е имал късмет. И във добавка на Мърфи изглежда таз аксиома извел е със цел да ни лиши от последна надежда. Ама че аутсайдер! Дявол го взел! Тайната, драги, в това...със жените е, че да можеш да се доредиш, трябва да си по-добър от добрите, инак с посредствени все ще лежиш *** Нарисувай ме, щом си художник. Нарисувай ме, с цветни бои. Нарисувай нозете ми, нарисувай ръцете ми, нарисувай ми дълги коси. Нарисувай ми тяло от восък изваяно. Направи ме красива, за теб. Нарисувай ме, щом си художник. Нарисувай ме, но без очи. Да не плачат когато на пътя си срещнат хорска злоба, сиротни деца да не виждат бездомни и просещи хора, да усещат добрите неща. Нарисувай ме, щом си художник. Нарисувай ме с цветни бои. Нарисувай ми свят, в който всички сме равни нарисувай ми слънце, вместо очи! Горещо дихание Не искаш да се срещаме. Разбрах. Присъствието ми те изкушава. Обрича то на неизбежен крах стремежа ти към скорошна забрава. Но често звънва моят телефон. В слушалката - дихание горещо. Не е ли този призоваващ стон по - силен от избягваната среща? Станахме ли чужди изведнъж? Зъзнем ли от скръб? Ти криеш! Питам - ако плисне силен дъжд няма ли поне с очи да ме завиеш? P.S.Ако някой знае авторите на тези прекрасни стихове нека ги сподели да им отдадем заслуженото.

Днес намерих в гората книга с поезия, написана на старобългарски и първото стихотворение е& КЪМ ХРАМА НА ПОЕЗИЯТА СВЯТА Иван Т. Карановски Към храма на поезията свята Тръгнах, но без потаен смут в душата. Ще мога ли до него да достигна! И жертвеник от мрамор да издигна! ,,Върви,,! - възторжен глас възкликна в мене - не стига в него, който от съмнение искрата Божа в себе си убива: пред тебе път сред рози се открива!,, Към храма на поезията свята вървя с тревога тъмна на душата. Но там, преди до него да достигна, бял жертвеник ми музата издигна З А Щ О! Защо душата ми до смърт е тъжна! Защо ме скръб сред радостта гори! Защо през дни на младоста възторжна печална безнадежност ме мори! Защо тревожност тъмна - гост неканен - над мене с черните крила лети! И сякаш шепне ми глас непрестанен, че суета са чудните мечти! Защо игра неспирна на съдбата аз вечно съм и неин скръбен роб! Веч уморен съм от бурите, борбата и чакам тихий мир на ранний гроб.

Трудно понасям много думи за просто състояние на духа,затова харесвам хайку:

" Дъжд есенен в мъгла, но не у мен, а у съседа чадърче прошумя."

"

Трудно понасям много думи за просто състояние на духа,затова харесвам хайку:

" Дъжд есенен в мъгла, но не у мен, а у съседа чадърче прошумя."

"

Винаги ме е учудвало колко различни сме хората,като вкус ,възприятие,светоусещане...

Аз обожавам поезията,възхищавам се на поетите ,за тоя божествен дар ,който имат да обличат с думи чувствата .Никое изкуство не може да ми въздейства по-силно от това и да ме трогне по-дълбоко.Не считам ,че тук става дума за разхищение или излишество на думи.В един красив стих всяка дума е на място си и носи дълбок смисъл ,пълна е с чувства и ни въздейства .Това не е ненужен словесен разкош ,а друг вид изкуство.Уважавам хайку и наистина прочетох някои страхотни попадения,не подценявам тази поетична форма,но е нещо много различно от класическата поезията ,нещата просто са несравними.

Ще поместя едно стихче на Давид Овадия и едно на Надежда Захариева отдавна нищо тяхно не сме помествали.

Аз не намирам ни една излишна дума в тия стихчета.А в тях се говори за най-просто,най-великото и най -естественото състояние на духа -любовта,но е казано по-толкова неповторим начин ,че мен ме докосва.

Аз вярвам в мълчаливата любов

Без думи, без красиви обещания,

без упреци, без молещи уста,

аз вярвам само в нямото страдане,

в сподавения порив на кръвта.

Очи, в които погледа не гасне,

докосването нежно на ръце

от клетви, от несдържан плач по ясно

говорят на човешкото сърце.

Тя всичките прегради побеждава!

Тя - вечен огън и нестихващ зов!

Как нея ще отминеш, ще забравиш?

Аз вярвам в мълчаливата любов.

Давид Овадия

***

Любов е да помогнеш.

Любов е да дадеш:

на гладния - надежда,

на сития - копнеж,

на силния - неволя,

на слабия - кураж ,

на веселия - милост,

на тъжния - мираж,

на скромния - посока,

на алчния - сърце,

на имащия - радост,

на можещия - цел,

на гордия - утеха,

на плахия - мечта,

на властника - боязън,

на роба - доброта…

ЛЮБОВ е да раздаваш

душата си без жал

и мигом да забравяш

кому, какво си дал.

Надежда Захариева

Редактирано 2 ноември 200916 г. от Evva (преглед на промените)

НЕЩО НЕОЧАКВАНО В НИЩОТО Днес имах среща с един Нищоправец. Ей така си стояхме, насред Нещата на Нищото и пиехме бира. Бира след бира – до онова Нещо, дето му викат напиване. И тогава се случи друго Нещо. Той ми каза – щом като с теб можем да правим Нищо, значи цялата тази история с нас е – значително Нещо. Казах му – бъди по ясен! А той – погледна многозначително, потъна значително в пяната, сиреч в Нищото и промълви... Обичам те!!! kanela4 (Радосвета Миркова)

Ще поместя два много красиви стиха на Станка Пенчева.Мен ме трогват дано и Вас!

Обяснение в любов

Обичам те с тялото си -

ти му връщаш звънтежа

и безумството,

наречено иначе младост.

Обичам те със ума -

ти капваш отрова във мисълта ми,

будиш страстта да ти бъда равна,

мъката - себе си да надмина...

Обичам те с майчинското у мене -

очите ми са отворени

за твоята мила суетност,

за пристъпите на малодушие,

за умората,

за страха ти от болката

и от смъртта...

Тогава те прегръщам най-нежно.

Обичам те с въображението си -

ти си моят съучастник

в празничните ни игри,

в детинските панаири,

в поклоненията ни

сред води и дървета.

С тебе ставам магьосница,

звездобройка,

поет...

Обичам те с тъгата си.

С неуютния хлад на стареенето.

Със женския ужас от самотата.

С най-горчивото чувство -

за предела на дарбата.

Обичам те с дрехата си,

която те докосва

и с думите, които трудно намирам,

обичам те с целия свят -

защото си в него.

С малкото си пръстче те обичам,

обичам те по навик -

и като начеващо чудо,

обичам те унизително,

обичам те тържествуващо...

Как още да ти го обясня?

- Все едно, че пиша

върху водата...

НЕЖНОСТ

Додето сме млади, додето сме хубави,

Обичта покрай нас все кръжи и кръжи...

Очите ни срещат погледи влюбени,

Ушите ни слушат мили лъжи –

И ний разцъфтяваме като горди кринове,

Къпани от ласкави дъждове,

Галени от ветрове копринени,

Блеснали в лъч мигновен...

Но когато очите ми избелеят

И по ръцете избият кафяви петна,

Когато косата ми със снега се слее

И стана просто стара жена –

От всички, които са ме любили,

Край мен ще остане само един:

И за него аз ще съм винаги хубава,

Неотделима, както преди.

Той ще милва ръката ми стара и грозна,

Ще ме води полека с усмивка добра...

Затова сега мисля със нежност за този,

Със когото ще се състаря.

На живота смисъла

Ти спаси ме от тъмницата,

от безцелното ми лутане

и показа ми началото

на пътя водещ все напред.

На тебе аз дължа идеята,

на живота ми безцелен – смисъла.

И без да знаеш, че богиня си,

ти направи ме човек.

Иван Раднев