Георги Константинов

ПИСМО

От чувства мигновени

разплакана си пак...

Не бързай ти към мене

със самолет, със влак-

където и да бъдеш,

в мига на луд копнеж

решиш ли да се върнеш-

тръгни към мене пеш.

Върви по пътя бавно

и бавно успокой

желанието странно

отново да съм твой.

Върви по пътя дълго,

през дълъг трезвен ден.

Случайно кацнал гълъб

помилвай вместо мен,

целувай дъхъв люляк,

изгрял пред теб в зори.

Сравнявай ме със други-

от мене

по-добри.

И ако побеждава

мечтата твойта плът;

и ако не забравяш

целта на своя път -

ще спреш пред мене мълком

в миг необикновен...

И търсила ме дълго,

ти дълго ще си с мен.

ЩЕ ТЕ ЧАКАМ

Ще те чакам хиляда години.

Ти нали затова ме избра?

Ще намеря хиляда причини

да живея и да не умра!

Ще настъпват големи промени,

ще се сменят слънца и луни,

ще пресъхват морета,но в мене

нищо няма да се промени.

Ще си взема за четене книга,

ще отглеждам в саксия звезда,

ще живея сама-ще ми стига

малко въздух и малко вода.

Трубадури, поети, пройдохи

ще се спират под моя балкон.

И мъже от различни епохи

ще ми правят любовен поклон.

Но ще бъда сурова и хладна.

Ти нали затова ме избра?

Ще остана докрай безпощадна,

само с тебе ще бъда добра.

Всяка лоша мълва ще отмине,

ще ни срещне добрата съдба.

Ще те чакам хиляда години

ако ти пожелаеш това ......

Ралица Георгиева

ПОЕМА ЗА ЩАСТИЕТО Човешко наше Щастие, какво си? Един копнеж? Мираж? Въздишка? Стих? Очи, които в себе си те носят и затова не виждат где си ти? Къде си ти? Наистина къде си? По дирите ти цял живот вървим, пресрещаме се в книги и пиеси - настигнем се и пак се раделим... Пиесата за Щастието свърши. Оркестърът се стресна, онемя. Ти ставаш и сълзите скришом бършеш. И ний сме пак на Долната земя. Ний пак сме ний. Героите в театъра умират и възкръсват. Ние - с тях. Изчезнала е само че ръката ти, която мълком в тъмното държах. И Щастието някъде изчезна - то излетя из твоята ръка, завесата го скри във свойта бездна, удави го човешката река. А празните ни длани ръкопляскат и може би затуй не се държат. Защо завърши нашата пиеса и лампите прекъснаха сънят? Защо умрелият актьор разбра, че те нажали и в миг възкръсна пак? Ти беше тъй прекрасна като плачеш до рамото ми в онзи полумрак!! Ти беше като сянка мимолетна, в която аз преставах да съм аз. Сега, когато лампионът светна, пак двама души станаха от нас. И, раздвоени, двамата човека понесоха пак своите съдби. Добре, че бе дебелата пътека - безшумно там бастунът се заби. Добре, че ти вървешв рвдом с мене и без да виждаш, че вървя трикрак, разбра, че много погледи студени понявга ни спестява този мрак. Защото в него всичко зло и грубо изчезва от човешките лица. Затуй на тъмно хората се любят - тъй се превръщат само на сърца. Но щом във фоайето с теб излязох, надсмяха ми се сто огледала. И аз почувствах как с един сарказъм повтаряха те нашите тела. Повтаряха ги злобно, демонично: ти - прелестна, аз - грозен и смутен. Уплаших се от висшата си личност, която тръгна право срещу мен. Една красива грациозна дама я водеше грижливо под ръка. Каква жестока зрителна измама! Наистина ли всичко бе така? Наистина ли хората с бастуни са смешни кавалери както аз? Ний всички сме родени от маймуни и си личи маймунското у нас... ...Огледалата! Клоуни грамадни, направени от блясък и от смях. В тях твойта красота бе безпощадна, а мойта грозота бе страшна в тях. И осъзнавах цялата нелепост на уравнението - аз и ти... Гордеех се, че влязох в твойта крепост, но тя бе със отворени врати. Страхувах се, че гледаха към нея очите на безброй мъже сега. Ще я превземат! Гледай как се смеят! И ти им се усмихна...и така, че сякаш им намигваш зад гърба ми и ги повика в крепостта сама. очите ми попари облак тъмен, под мен се люшна цялата земя. Огледалата в миг се завъртяха и тръгнала след чужди мъжки смях, ти хукна с тях, за сбогом ми помаха. Ела, ела! Не тръгвай подир тях! Загубвам те! Върни се!... Падна Троя! О, Щастие, не ме оставяй сам! Аз искам да си само мое, мое! На другите не искам да те дам! О, Щастие! О, светъл... егоизъм! Гордеех се с красивата жена, но щом очите чужди я пронизаха, издигнах страшна крепостна стена. Такива сме... Наместо да се радваме, че крачим с красотата през света, ний все я пазим, да не я откраднат, да си остане само наша тя! И трупаме я, трупаме с камари, заключваме я в прашния си скрин. Изгубваме представа, радост, мяра и трупайки я, ний не я ценим... А само с красотата ли? Със всичко! Напишем стих, измислиме куплет, а после му се радваме самички - поетът не споделя със поет. - Идеята е моя! - онзи казва. - От мен , взе! - настръхва мигом тоз. И тъй се ражда нашата омраза, и тъй се ражда вечният въпрос: "Окраден кой е! И крадецът кой е?" А истината проста е една: че няма нищо мое, нищо твое под слънцето и вечната луна. И ти, ако за първи ги виждаш, не значи, че и друг не знай за тях. Да, щастие е туй, да не завиждаш, да вземаш и да даваш, но без страх. За другите на пепел да изгаряш и те за тебе да горят без дим. Така ти цял живот ще се повтаряш и ще оставаш все неповторим... И ако в твойта най-интимна мнисъл светът открие своите мечти, и ако всеки друг се би подписал под туй, което си написал ти, то значи, че във всяка твоя песен е сбрана на човеците кръвта... Ти остани, безимен, неизвестен, но по-човечен направи света! Жестока е съдбата на поета! Голготата на радостта е тя. И той към нея бяга, пада, крета, понесъл кръста тежък на света. Тежи ли му? - Единствен той знай само. Света повдигнал с цял човешки ръст, върви той воин, с изкривено рамо, и носи към зората своя кръст. Щастлив ли е? Нали уж всичко има - в ръцете му е този свят голям с богатствата си зрими и незрими... Какво ги прави щом остане сам? Тогаз е страшно! В стаята му влизат богати, бедни... Всеки търси стол. А той като Христос с едничка риза облича, храни всеки бос и гол. А богаташът, щом при него влезе, го пита първо: "Имаш ли пари?" Гладникът търси златната трапеза. А той им казва: "Всички сте добри! И само аз съм лош... Ала кажете какво да сторя само с две ръце?" Но хората отвръшат: "Ах, поете, ти имаш най-широкото сърце! Открий го нам!..." ... Поетът го отваря и всички те с обуща влизат там. Той бърше с длан чернилката им стара и милвайки ги, почернява сам. И някой после дръзко му се смее, че ходи с криво рамо, че е чер, а той си носи кръста и живее, и свети с диогеновси фенер. Но не за златен паметник, за слава! Напразно му приписваме това! Във мрамора човек се вкаменява, а той не иска каменна глава. И ако във живота си безсънен с кръвта си напои живота пуст, щастливо ще умре с венеца трънен, но не като Исус, а като Хус. - Защо мълчиш? - ме стресна в миг ръката ти. - Занесох се... Но ти не си сама! - И тръгнахме ний пак по стъпалата от Горната на Долната земя. Сами вървяхме. Аз забравих, ето, огледалата, случая нелеп. Ала къде изчезнаха мъжете, които хищно гледаха към теб. - Какви мъже? - се сепна в тишината. - Какви мъже? - и аз изтръпнах цял. Ний бяхме сам сами. В огледалата аз себе си навярно съм видял. От себе си навярно съм те бранил! Махнете се, о, зли огледала! Вий цял живот отравяте кръвта ни! ... А мраморните бели стъпала пред нас стояха дълги, безконечни и плашеха със свойта стръмнота. изкачвахме се, слизахме... О, вечност, която проверява любовта! Но ний вървяхме. Сенките ни тъмни все бягаха пред нас или след нас. Животът има много стълби стръмни, ще ме крепиш ли ти по тях, жена? Ще ме крепиш ли? С рицарска осанка, ти ми повтаряш рицарски слова: "Аз искам да съм вечна твоя сянка и като твоя сянка да вървя!" Недей ми декламира празни речи! Не сянка, а човек до мен бъди! Виж сянката ми колко е далече! Тя като вярна стража ме следи, но винаги избързва, щом се качвам, а слизам ли, тя хуква преди мен... Не искам да си сянката невзрачна по стълбата на моя стръмен ден! О, край на стъпалата! Лъхна вятър. Над нас увисна хубав звезден кош. И ни погълна живия театър на тази майска многолюдна нощ, която без завеси и декори на Щастието пътя продължи. И ний несетно станахме актьори и зрители на своите лъжи, на свойте вечни истини, в които едва ли сме прозрели вечността, защото те са дребни като жито и необхватни колкото света. - Харесва ли ти нашата пиеса? - Хареса ми, но краят бе нелеп. - О, тази вечер всичко ти харесва! - Харесва ми защото съм със теб... Ти тъй си мил. Ти всичко тъй тълкуваш... Какво съм аз пред теб? Една жена, която ходи, в мензата столува, отбива се и в крайните кина... А ти си друг... Ти виждаш и душата. Ти Щастието носиш в своя глас!... А аз мълчах. Дали огледалата вув този миг не крачеха зад нас? Дали не ни подслушваха как лъжеш и как приемам твоите лъжи? О, кой кому от нас остана длъжен и кой е тук щастливецът, кажи? Щастливецът съм аз, че във момента вървя със най-красивата жена; щастливката си ти, че с комплименти един поет ти дава имена, различни имена от вековете: Лаура, Беатриче, Гретхен и... Красавице, не вярвай на поети тъй както аз не вярвам на жени! Поетите са лъгали жените, защото лъгани били от тях. И тъй са се прераждали лъжите, родени от един вековен страх, от страх да не изглеждаме такива, каквито сме си всъшност на света... О, този страх да минем за красиви е нашта най-голяма грозота. Със този страх и аз се бях маскирал и търсех теб - същинската любов. Вървях по твоите неверни дири, пресрувах се на властелин суров. Поисках да съм цар, за да ме любиш. И като цар се преобличах аз. Воювайки за тебе, те загубих, че любовта не значи само власт. Загубих те. И търсейки те, плачех. И припознал се чужди глас и смях, аз спирах все случайни минувачи. Взаимно ний се лъжехме със тях. И ето тази нощ случаен вятър ме срещна с тебе - търсена, добра. Под покрива на стария театър театърът на чувствата ни сбра. Дали си ти мечтаната любима? Дали съм търсил твойта доброта? Ела и със целувка причести ме! Махни от мен нощта! Махни калта! За мен ела, а не за мойта слава! Аз нямам трон, бях лъжецар велик! Аз станах цар, защото ме остави! Сега си с мен, сега съм пак войник! И направи така, че да забравя, че между нас е имало стена! Тогаз за теб ще стана аз красавец. А ти за мен - най-умната жена. Тогаз светът ще стане малък остров, където ще се любим цял живот. Но измисли онази дума проста, която пуска във гърдите плод, която пуска щастие в гърдите... Или не казвай нищо, а едва ми целуни устата и очите и аз ще знам, че обич е това. Но островът го няма. В миг изчезна. На мястото му шумен булевард. И ний вървим. Косите ни са звездни. Светът край нас е блеснал звезден парк. И всяко цвете става наша радост, и всеки камък става хубав цвят. Защо ни е вълшебен чуден остров! И на земята стават чудеса! Великото е винаги най-просто! Една луна, две капчици роса, една случайна мъничка разходка и топлината на една ръка... - Да бяхме се повозили на лодка... - Прекрасно, ала нямаме река. - Река ли? Ще измислим и реката. Любов! Тя може всичко да реши. тя може сто пъти да сътвори земята и сто пъти за миг да я руши. Тя може да измисли лято, зима. Тя може да превърне в ден нощта! О, колко е велико, че я има! Без нея как ли би живял света? ... Умувахме и крачехме нататък. И аз, да се представя за галант, реших, че краят на един театър завършва само с бляскав ресторант. Защо пък в ресторанта? Там са чужди! А бе незабравима вечерта И аз, не знам защо, почувствах нужда със щедрост и пари да я платя. Ах, боже мой, каква суетност страшна! Разходки, думи, обич, нежност, свян... То трябва ли да свърши с "Моля, плаша!" и келнерски бакшиш във ресторант? Нима товя е скъпата отплата? Пак в огледало себе си видях! Ограждаха ни все огледалата и станахме чупливи като тях! Не, не във ресторант! Ще ни погълне въртящата се мелница врата! Недей, и там с огледала е пълно!... Виж колко е красива вечерта! Виж Щастието! Гледай го... - Къде е? Не виждаш ли звездата, ето там! Тя тихичко ни маха и се смее: "О, Щастие ли? Ето, ше ви дам! Елате!" - Чувай, вика ни звездата! Поискай ми я, бих ти я свалил! - Не я закачаи! Мигар на земята единствените влюбени сме ний? Че ако всички почнат да раздават един на друг звездите на нощта, онез, които подир тях остават, с кого ще си споделят любовта? - Вървим. Вървим. Светът е много хубав! О, иде ми да викна с пълен глас: "Погледайте ни, хора! Ний се любим! Порадвайте се заедно със нас! Че любовта е нещо много важно за всички ви!" ... Но в същия момент извика някой: "Утре е тиражът! Подслон за любовта - апартамент!" По дяволите твоите билети! Обърнахме се - беден продавач. Две патерици носеха късмети. Стоеше куцият като палач и молеше и викаше, разтворил като ветрило своята съдба: "Аз днес съм вашто Щастие, о, хора!" Но ние си обърнахме гърба. Обърнахме му гръб и то отмина. То, Щастието, ни избяга пак. И продължи да носи лимузини и пеш да ходи с дървения крак! А може би сами не го познахме? А може би, подложени на риск, ний своето спокойствие избрахме пред тежкия му и въртящ се диск? Да бяхме му извикали: "Почакай!" Да бяхме му поискали билет! Ако така го отминава всякой, нима животът би вървял напред? Живей светът и вечно търси нещо, все Щастието търси... Докога? А щом случайно някога го срещне, го пъди лековерно със ръка. А то е нещо малко и голямо; а то е вред и винаги край нас: една алея, лунна нощ и драма, усмивка, тъжен инвалидски глас, крила, които все напред ни носят. Да, Щастието е летеж, стремеж! Ти като свойта сянка го докосваш, но сянката си можеш ли да спреш? Тя, сянката ти, все пред тебе бяга. А щом догониш сянката си, знай, ти трябва да и кажеш: "Сбогом, сянка! Аз нямам след какво да бягам! Край!" А станеш ли пълзяща пепелянка, мъртвец приживе, празен жив ковчег, загубен си!... Бъди човек със сянка, а не безплътна сянка със човек! О, моя първа нощ незабравима! Нима съм мислил някога и аз, че ще седя с една жена любима и вечността ще пада върху нас. и ще замръквам с притчата прастара за Ева и Адам!... Сърцето бий и аз, изгубил в боговете вяра, повярвах: богове сме само ний. Ний, хората, които тук се любим, те, хората, които долу спят. Погледай как там, в ниското изгубен, с безброй очи ни гледа пак градът. Дали ни вижда? Той сега зает е със простите си хиляди неща! Един прозорец гасне, други светва, на трети като сянка във нощта стои жена... Тя Щастието дири. Видя ли всичко? Всичко ли видях? Скъперникът сънува свойте лири, срахливецът сънува своя страх. А ето там и мойта стая свети... Да влезем ли при нейния живот със мъката, със прашните поети, със сенките, със свирещия под, под който пианистката красива ме правеше ор Бах и Григ пиян. Обичах тази кукла горделива, но моят под бе нейният таван... И търсех аз във страниците прашни за камъка студен човешка реч... Прозорецът ми свети - как е страшно живота си да видиш отдалеч! Прозорецът ми! Колко мисли в мрака... Стоях с години и те чаках там. Сега навярно мама там ме чака, тревожи се, че закъснявам сам. Ах, тези майки! Всичко, всичко знаят, но пак ни чакат късно до среднощ. те цял живот на кукли с нас играят и още пазят бебешкия кош, над който са ни пели детски песни и с тях са ни приспивали преди. А вече кошът ни е станал тесен и ний отдавна пуснахме бради. Порастнахме. И свобода ни трябва, а те се сърдят, че не ги ценим, и все навикват, че им тровим хляба, но вечер ни завиват щом заспим. Прозорците! Дори и да не светят, през тях аз виждам в този късен мрак. Напразно се затварят те - поетът и през пердетата им вижда пак. Той знай: светът за Щастието мисли и Щастието търси в своя път. На Щастието в строя многочислен днес живите и земните вървят. А под звездите в братските могили разстреляните пак крещят: "Вода!" Надигат се оттам с последни сили, да видят нашта нова свобода, да видят в мрака как ти ме целуваш и да извикат покрай мен и теб: "Целувките пестете! Скъпо струват! По-скъпи от куршумите са те! Пестете ги! Те вечно ще ви трябват! Стоплете с тях машините и хляба! На Марс ги занесете в звезден прах! Развейте ги по всичките планети! Със знамената, с вечната любов! С целувките на любовта въртете по-силно днеска земното кълбо! Че в любовта се ражда свободата - голямата човешка свобода! Да, Щастието е едно - борбата! Оттам извира живата вода, покрай която всеки ден минаваш. То, Щастието, е безкраен път, по който ти на всички се раздаваш и всички пък на тебе ше дадат! И трябва всяка радост да изстрадваш, да си създаваш прости чудеса, на капката да можеш да се радваш и в нея да откриваш небеса!" Послушай, Обич! Мъртвите говорят! Говорят ли те, живите мълчат! Че думите на тез безсмъртни хора за живите са като страшен съд. Да, мъртвите превърнати са в сенки. Но Щастието е във мен и теб, във младата разцъфнала фиданка, която върху гроба им расте. Те спят, но като в странно огледало, знам, виждат пак звезди, поле и мак. До тях ти слизаш с роклята си бяла, до тях аз слизам с куция си крак. Танцуваме. Танцува с нас земята... Луната грей над гроба като нож... И пада лист, повехнал пръв през лятото... О, наши мъртви братя, лека нощ! Ний тръгваме по росната полянка обратно пак по меките треви. А Щастието като двойна сянка на десет стъпки пак пред нас върви... Полето се стопява тихо в здрача. Павета. Тротоари. Сънен град. И само нощният пазач - миячът, с маркуча пръска струи златен хлад. Изкалян, мръсен, капнал от умора, събрал нощта във двете си очи, той мий света от вчерашните хора, за утрешните хора да е чист. ЕПИЛОГ Последен стих! Но Щастието где е? В поемата си аз не го открих. Можах ли да го събера във нея? Не е ли нужен още някой стих? О, не! Ако изпиша всичко, дето тежи, гори и страда в мен, дали ще ми остане кръв в сърцето? С какво ще срещна утрешния ден? С какво ще пея, плача и въздишам, ако докрай тук всичко събера? Най-хубава поема ще напиша във онзи миг, когато ще умра! Догде съм жив, през сипеи и пъкъл ще търся Щастието! То боли! На Щастието името е Мъка! Без мъка нама Щастие, нали? Дамян Дамянов

Редактирано 26 май 201016 г. от proletsearch (преглед на промените)

ЩАСТИЕ

Толкова дълго те търсихме... И съдбоносно.

Щастие... щастийце... Криеш се, миличко, знам.

Тъкмо те видим... Тъкмо едва те докоснем...

Тъкмо те хванем... и няма те... няма те там...

Шапка невидимка... Как ли изглеждаш тогава?

Всъщност какво си?.. Не подозирам дори...

Дълъг живот?.. И любов?.. И успехи?.. И слава?..

Много приятели?.. Много и много пари?..

Колко години... И всяка с това ни сурвака.

Земни неща... Мили боже, това ли е то?

Ах, покажи се на светло... Съвсем преди мрака.

Щастийце... Миличко... Пак ли се криеш...Защо?

Може би ти си наоколо... Без да го знаем.

Живи сме още... Изнервени... Стари... И зли...

Дай ни се... Все пак... За малко... На края... На заем...

Утре, например... Когато снегът завали...

Ето те... Идваш... Аз чувам гласчето ти звънко...

Хитрият поглед... Малката умна глава...

Двете опашки на ластик...Вратленцето тънко...

Господи, колко сме глупави... Ти си това...

Недялко Йорданов

ЩАСТИЕ

Толкова дълго те търсихме... И съдбоносно.

Щастие... щастийце... Криеш се, миличко, знам.

Тъкмо те видим... Тъкмо едва те докоснем...

Тъкмо те хванем... и няма те... няма те там...

Шапка невидимка... Как ли изглеждаш тогава?

Всъщност какво си?.. Не подозирам дори...

Дълъг живот?.. И любов?.. И успехи?.. И слава?..

Много приятели?.. Много и много пари?..

Колко години... И всяка с това ни сурвака.

Земни неща... Мили боже, това ли е то?

Ах, покажи се на светло... Съвсем преди мрака.

Щастийце... Миличко... Пак ли се криеш...Защо?

Може би ти си наоколо... Без да го знаем.

Живи сме още... Изнервени... Стари... И зли...

Дай ни се... Все пак... За малко... На края... На заем...

Утре, например... Когато снегът завали...

Ето те... Идваш... Аз чувам гласчето ти звънко...

Хитрият поглед... Малката умна глава...

Двете опашки на ластик...Вратленцето тънко...

Господи, колко сме глупави... Ти си това...

Недялко Йорданов

Много хубаво стихотворение, на един от любимите ми поети!Благодаря!

Георги Константинов

Писмо до приятеля

Искрено съжалявам, приятелю,

че не вярвам в бога.

Ти, чудото на материята,

рядко ми протягаш ръка.

Трябвал ми е бог

в минути на страх и тревога -

да му прошепна възхвала,

със гняв да го отрека...

А така двама с тебе

в най-реалния свят сме попаднали.

Тичат потни мечтите ни,

в сълзите ни стронций снове.

Такива сме земните хора -

нито животни, нито ангели

както са писали теолозите

през средните векове).

Неведнъж съм повтарял:

Богът е мойто незнание.

Но кажи ми - колко неща

за тебе и себе си знам?

Свойте истински болки

лекуваме с общо мълчание.

Само в гората зелена

съм плакал и пял като в храм.

Знам, че слабите духом

още вярват в небесни легенди.

Аз вярвам само,

че пак ще се срещнем, макар и за час.

Да си стиснем ръцете,

в очите си да погледнем...

Ако има бог -

нека той да повярва в нас.

Предизвикателство Запомни ме такава - с разпилени коси. Цяла светя. Смеха ми носи див аромат... Може би съм лозина със зърна и реси. Може би съм упойка. Или сън хвърковат. Запомни ме такава - от каприз до каприз променлива. Лъжлива. С хитър поглед и глас. Запомни ме такава - от трендафилов лист как изпивам сълзата в бистър утринен час. Запомни ме такава - ветрове пеят в мен. Черен делник ме вика, търся празничен връх... Запомни ме такава - само в мъчния ден прикована към тебе. Но до сетния дъх. Надя Кехлибарова

Целият ми свят е свързан с тебе

и на тебе всичко аз съм дал.

Аз от твойте нощи съм обсебен

и от твойте сънища-изгрял.

Пътя ми със стъпките ти крачи,

песните ми с тебе са на път,

болките ми с болките ти плачат

и годините ми с теб растат.

Като бряг изпращаш ме,когато

тръгвам към далечни светове.

Като праг посрещаш ме,когато

ме завеят черни ветрове.

И протягам две ръце към тебе,

цял живот към твоя праг вървял.

Аз от твойте нощи съм обсебен

и от твойте сънища-изгрял.

Евтим Евтимов

http-~~-//www.vbox7.com/play:e8b5d724

Да съм слънчево момиче

В дланите ми каца слънцето червено -

добро и светло, като гълъб ален,

то сгушва се усмихнато във мене

и пулсът ми запява в миг запален.

Аз искам слънце цял живот да имам

и дланите ми винаги да парят;

да нося дъх на слънце негасимо

и буйно да горя, да не догарям.

И хората да гледат мен засмени,

да казват "Тя е слънчево момиче,

във вените й слънчево червени

дъхът на слънцето с кръвта й тича."

Аз искам, щом издъхна уморена,

то - слънцето - със мен да не изстине,

а светло като мойта кръв червена

да блесне над земи и над градини.

Да литне между хората щастливи,

за себе си и мен да им разказва

и аз ще бъда жива, вечно жива,

защото мойто слънце няма да залязва.

Петя Дубарова

Надя Кехлибарева

Откъс

Надя Кехлибарева

Да си оставаш скромен...е изкуство,

което ние трудно усвояваме.

А лесно крият орехите

зрелостта си вкусна

в черупката корава.

Да си оставаш чист

като дете, макар към старост

да крачи твоя път, за да заспи до корен.

Такава беше майка ми, отваряше

дома си и душата си

за болките на хората...

Думи по телефона

Надя Кехлибарева

...Вън събориха звездния кошер.

По стъклото слизат звезди.

Може би ти липсвам в объркани нощи.

Може би ме обичаш както преди.

Гордостта ми щом стане умора,

ще потегля към теб през света голям.

Ще ме срещат потоци от хора

по площади, където всеки е сам.

Ще ме стряскат очи, гласове, усмивки –

по-нетрайни от цвете. Жадни за власт.

Може би ще си мисля горчиво:

За човешката скръб

е виновен и някой от нас.

Ако стигна до теб

през света – разстревожен

от игри смъртоносни, от страсти сляп,

на трапезата твоя

под късна звезда ще сложа

аз душата си вместо хляб...

Чудотворство

Надя Кехлибарева

...А когато

вълните на болката изневиделица

ме заливат с мрак,

аз долавям, в шепи ръцете си взела,

че за мен

ти си здрава земя, ти си бряг.

И в страха си мисля: чакаш ли?

И се мъча

До теб да доплавам. Отвсякъде.

И към твоето рамо

се прилепям, почти изнемогнала.

И сънувам, сънувам ли само,

Че ми връщаш огъня...

Под тежкото небе

Надя Кехлибарева

Засмей се меко на болните, слънце.

Ранените погали.

Накарай пролетен глас да звънне

в сърцанта ни , станали зли.

Изчезнеш ли ти от човека, ще падне

във всички шепи смъртен хлад.

За слънчев поглед,

за нежност сме жадни

в жестокия свят.

Из: Кехлибарева Надя Един живот не стига / интимна лирика/ Изд. Български писател, С., 1988.

Помогни ми – Надя Кехлибарева

Когато съм черна от много умора

и с никого вече не искам за нищо да споря…

Когато си мисля, че някой до космоса праща сигнали,

а друг не смее съседско дете да погали…

Когато забравям, че мога и в град от бетон да усетя

на радостен дъжд косите, дъх на цвете…

Когато се сепва дори вечерния вятър -

с тревисти нозе пресякъл полята…

Когато морето на болките с вик човешки нощта ми оглася

и аз загубвам последните свои компаси…

Сърцето ми женско къде ще намери подкрепа и сили,

освен до сърцето ти, мили?

Балада за човека

Самичък в студената бяла гора

две нощи човекът се влече.

И каза гората:-Нима не разбра?

Ранен си. Отиваш си вече.

Умираш.Далече е отрядът сега.

Ни стряха, ни лек,ни пътека.

Но глух бе човека,съборен в снега.

Пълзеше,пълзеше човека.

И каза гората:-Смири се и спри!

Не ще се изтръгнеш от мене.

Виж-бързият гълъб е паднал дори

до тебе с крила укротени.

Къде ще отидеш с такива нозе,

крилете щом в мен са сковани?

И спря се човекът. И гълъбът взе,

и скри го до своите рани.

И гълъбът , сбрал топлина от кръвта,

под пазвата трепна полека,

удари с криле и натам полетя,

където не стигна човека.

ВЕСЕЛИН ХАНЧЕВ

Затова звездите имат смисъл...

Измислям си те. Просто си ми нужен.

Нарекла съм те Раздавачът на мечти.

Ти идваш в нощите, когато ми е тъжно

и после двамата не можем да заспим.

Броим звезди. И прекрояваме съзвездия.

(Направих ти съзвездие Любов.)

А ти превръщаш стаята ми във безбрежност

и лодка става старото легло.

Безмълвно с устни ме откриваш в полуздрача,

почти по детски, плахо и невинно.

Аз ставам сърцебиене. А под клепачите ми

безброй вселени търсят ново име.

Измислям ли те, Раздавачо на мечти?

Или и ти ме търсиш в своите безсъници?

Кажи ми ... Просто прошепни,

че само аз съм твоето разсъмване...

Garibiana

http-~~-//www.youtube.com/watch?v=BLeHjZOx26c

Caribiana

На път за никъде...

Момичето извади телефон

и много дълго си говори с някой.

Звучеше влюбено. И толкова самó...

И бавничко вървеше в тъмнината.

По стъпките ù светваха звезди,

а тя едва ли знаеше, че го умее.

Говореше със някой, без дори

да подозира как след нея

по хорските настръхнали лица

се връщат плахо няколко усмивки

и как Луната слиза над света,

защото иска да остане близко

до тихата ù, жълта топлина,

с която казва колко го обича,

до късчето изгряваща дъга,

която свети във това момиче.

А то вървеше толкова самó,

макар, че си говореше със някой.

И после никой не разбра защо

Луната се обърна и заплака.

***

Caribiana

Една история за двама

При тях се случва лесно любовта,

понеже те умеят да обичат.

Той - непораснал мъж. А тя - жена

и малко повече - момиче.

Той сутрин ú рисува сто слънца

по синята завивка на небето.

Тя слага мляко, обич и душа

и прави аромата на кафето му.

И после той ú композира дъжд

и ляга като вятър във косите ú.

А тя бродира макове и ръж

по дългия следобед на мечтите му.

Надвечер той утихва, уморен,

във ласкавата топлина на дланите ú.

А тя превръща залеза в море

и устните ú стапят тишината му.

Когато стане нощ, той я целува

и я отвежда някъде отвъд звездите.

А тя сияе, негова, във тъмното

и след това заспива до гърдите му...

Caribiana

Когато ти изпращам дъжд

Аз пиша стихове върху дъжда.

Във всяка капка запечатвам буква.

И думите ми, станали вода,

по заздрачените прозорци се промъкват.

Дали ще може някой да ги разчете...

Онези мои безконечни дъждостишия,

събрали всичките ми тайни светове.

Дъждът вали. А аз по него пиша...

И все си мисля - ако ти

си беше тук и виждаше дъжда ми,

дали ще можеше с невярващи очи

да разчетеш най-влюбените думи...

http-~~-//www.vbox7.com/play:35da15df

Caribiana

Да ти каже дъждът...

Отвъд стъклата - дъжд. Човеци със чадъри.

И мокри улици. И мъничко тъга.

Бих искала сега да ме прегърнеш

и дълго да се взираме в дъжда.

Да помълчим. Да слушаме водата.

Да гледаме как капките пълзят

и как рисуват бавно по стъклата

рекичките на краткия си път.

Бих искала сега да те целуна.

И после...все така да си мълчим.

А вместо мен дъждът да ти повтаря думите

обичан, и единствен, и любим.

http-~~-//www.vbox7.com/play:9306a531

Caribiana

Черно - бели илюстрации

Те си тръгват един по един...

всички принцове, дето измисляше.

И сърцето започва да спи

във една стогодишна безприказност.

На където погледнеш - живот.

Прозаичен и леко помръкнал.

И отдавна не питаш защо

любовта ти изчезва зад ъгъла.

Само нощем понякога, тайно,

се усещаш принцеса. Но истинска.

И в съня си завинаги бягаш

в една книга с разказани приказки.

И се криеш зад твърди корици,

зад гланцирани листи и букви,

да си спомниш езика на птиците.

И живееш съдбата на куклите.

После тръгваш. След тебе Пинокио

търси някакво златно ключе.

Ти се будиш обратно в Живота.

А Животът заспива във теб...

http-~~-//www.vbox7.com/play:d2ddc385

Еженощия...

Избеляват ми думите.

Изтъняват във мрака.

И просветва една тишина.

Аз стоя на ръба и.

И просто те чакам.

А навън се раздипля нощта.

Опустяват площадите.

И изгряват прозорците.

Отдалече напомнят съзвездия.

Имам нужда от теб...

Две секунди за обич

са достатъчни. Колкото вечност.

Искам още веднъж

да ти кажа "Обичам те..."

После пак, после пак, после пак.

Нямам сили да бъда

все далечна и ничия.

А навън се раздипля нощта...

Caribiana

***

Безследница съм

Забравяй ме. Не искам да ме помниш.

Изтрий ме от света си. Още днес.

С парченцата от счупените стомни

ще си направя броня за сърце.

Ще се затворя в кулата. На най-високото.

И с диви рози ще я оплета.

С трънливи рози. Да не може никой

да я докосне никога с ръка.

Така е най-добре. Не си ме спомняй.

Недей да търсиш пътища към мен.

Ще мина просто като летен повей

и ще отмина. Все едно къде...

Caribiana

***

Нещата, за които няма думи

Затварям думите си. Нека да мълчат.

Във тишината само ще се случвам.

Във тази тънка, хладна тишина,

която вятърът бродира върху къщите.

Сърцето ми говори друг език -

беззвучен, и безбуквен, и негласен.

Със слух единствено не можеш да го доловиш.

Нито с което да е от сетивата си.

Не можеш да го чуеш. Знаех си.

Това се чува само от сърцата.

Когато ти долипсвам, може би,

ще се научиш да разбираш тишината...

Caribiana

Монолог на киселото гроздe

Не съм узряло, а му се привижда,

че слънцето ме люби на баира.

Обхожда ме, това добре го виждам.

Лисугерът му подъл. Как примира...

Облизва се, че и потрива лапи.

Високо съм, бе пич, и киселея.

Какво ми стъпваш тихо по чорапи.

Зелено съм, не мисля да узрея.

Това го знам от всичките уроци

на старите лозари. Бях им вино.

Недей да ми се мяташ на подскоци.

Играло съм и аз веднъж невинност.

Ако ще ме крадеш, го дай по-мъжката.

Това със нежността – на Косе Босе.

Голямата любов ми е през дръжката.

Но виж на мъка, казват много нося.

Подскачай си. Прави се, че умираш.

Изобщо не ми пука на зрънцата.

То не е като гъби да събираш.

Освен, че киселея, съм устато.

Яна Кременска

Редактирано 13 юни 201015 г. от diadia (преглед на промените)

Награда или наказание си,мой живот? От болките на другите да вия, да утолявам жажди с кръв и пот а да не мога аз да се напия! Награда или наказание си,красота? Заради теб не мога да се скрия! И покорявам с теб света, но и редовно цапат ме с помия. Награда или наказание си ти мой ум? заради теб прозрях нетленно и небъдно. проклинах после,че си бърз като куршум, щом заради теб погребах сън несбъднат. Награда или наказание ,си свобода? Заради теб изтръгнах корени дълбоки. Високо стигнах – горда,сама, И нямах рамо в мигове жестоки. Награда или наказание си ти ,любов? Заради теб летях и покорих всемира. А после ме боля от студ така суров, че заради теб разбрах как се умира! Мадлен Алгафари

Редактирано 16 юни 201015 г. от shefkata (преглед на промените)

ПРОЩЪПУЛНИК Идолите рухват отведнъж - сгромолясват се от небесата като кофа непотребен дъжд, в който Господ си е мил краката. Рият с пръсти слънчевата прах, беззащитни като пеленаче. Аз един от тях за миг видях - идолът се учеше да плаче. Беше сгърчен, сам, обикновен, търсеше човешките си думи, осъзнал, че идва онзи ден, в който ставаш все по-малко умен. Онзи ден с болезнени врабци, сгушени в болезнени дървета, сякаш просячета сред дворци, със душици, втренчени в небето. Идолът, загубил своя сан, тихо схваща, че е простосмъртен. И в пиедестала прикован своите пети железни кърти. И се люшва, и прохожда с вик, с кървави следи реди пътека - послесловът на един велик, аленият пролог на човека. Мая Дългъчева

ЛЮБОВ БЕЗ ПРИТЕЖАНИЕ Най-силно те обичам, когато нямам накити, със пръсти, вплетени в косите ми, облечена единствено във твойта голота, без други бижута, само с ръцете ти. Най-силно те обичам, без да се наричам любовница, приятелка или съпруга. Най-силно те обичам, без да обяснявам как те обичам и защо. Най-силно те обичам без да има утре, или вчера, които да се помнят, обвързана съм само от ръцете ти, не с обещания, във нощите, когато не ни трябва сън. Джорджия Скот

Признание пред теб

Росица Копукова

Една проклетница живее в мен,

с кураж и много сила надарена,

способна да пробие своя ден,

безвремието да взриви родена.

Проклетница със ангелско лице,

която те подхлъзва с мнима благост,

която пише с пламенни ръце

неща за буря и неща за радост.

Не се лъжи по галения вид,

и топлите слова, които казвам-

проклетницата дреме с поглед скрит

и всичко преобръща и прорязва.

Накратко-в мене има две жени

и действам с тази, с която мога;

не зная кой с това ме осени-

дали е дявола, дали е Бога?

Но както и да се превъплътя,

остава съвестта ми просветлена

и никому не мога да простя

пред мен извършените престъпления.

Ще ме откриеш някой ден във собствените си предчувствия и закъснялото учудване за нещо някога пропуснато. Ще ме откриеш някой ден. Възможно е да е в неделята, когато тайно ме разлистваше преди наум да съм зачената. Ще ме откриеш някой ден във непризнатите си истини и мълчаливите проклятия на детронирана орисница. Ще ме откриеш някой ден в безсмъртното ми погребение и невъзможното очакване за друго праведно спасение. Ще ме откриеш някой ден... автор: templier

Автор Wizard (Сибин Майналовски)

Няма

Нямам сън. Нямам студ. Нямам спомен.

В мен остана единствено страх.

Страх от обич, насила отровена

и погребана в мрак и във прах.

Нямам Бог. Нямам кръст. Нямам мисли.

Само болка, противна и зла,

с черна кръв по сърцето изписана,

подплатена с ненужни слова.

Нямам чест. Нямам власт. Нямам пламък.

Изгорих всички стари сълзи.

Нямам нищо. И тебе те няма.

Няма как - тази нощ ще боли.

Мечтай...

Мечтай за мен. Бори се. И ме чакай

и аз ще дойда някой тъжен ден.

Мисли си колко нощи съм проплакал...

Дочакай ни - и слънцето, и мен.

Докосването мое не прикривай,

не заглушавай онзи смахнат звън.

Търси ме сред разрошените гриви

на дивите коне от твоя сън.

Търси ме и ме чакай. Има време.

Мечтай за мен без време и без път.

И всяка нощ мисли за теб и мене,

мечтите ти тревожни щом заспят.

Крилете на съня ми не пречупвай

и ме пази. Да, мен - не някой друг!

Когато те налегне мъртва скука,

мечтай за мен... и аз ще бъда тук.

Ст.Цанев

* * *

Ако не бях се сблъскал

с подли хора,

добрите нямаше да оценя.

Ако не беше мракът,

нямаше да имаме

понятие за светлина.

От враговете си,

от подлеците,

от озверените глупци

аз взех най-мъдрите уроци.

Благодаря ви,

подлеци!

Редактирано 20 юни 201015 г. от Русенец (преглед на промените)

Paradise lost

Бавно ме губиш.

Губиш ме по площадите

с цъфнали хора,

впили в паважа корени.

Ставам на пух тополен,

на прах от младост,

ставам око на буря,

око-ко-корено...

Губиш ме бавно.

Бавно.

На песъчинки

сухо се роня

и отброявам времето...

Дърпам се,

късам се,

плъзват по мене бримки.

Аз ти се дадох. Аз ще ти се отнема.

Губиш ме глупаво

в твърде високи мисли.

А любовта е плод.

И расте на равно.

Да се сражавам с богините ти

не искам.

Ти им се кланяй.

Аз ще си тръгвам.

Бавно.

Бавно и тежко.

Като сърдечна клапа,

ще се изтласкам невидимо

от ръцете ти.

...

Не забелязваш, че днес те погледнах грапаво.

Чак като секна напълно, ще ме усетиш.

alisa_wonderland (Елица Мавродинова)

Друга

diva_voda

Друга сега

те прегръща и гали,

друга

във твоите ласки потъва.

С нея заспиваш

и с нея се будиш.

С нея -

ужасно е -

мене сънуваш.