Клетва

Когато нищо друго няма

във този свят, разполовен

на истина и на измама,

невярваща, ти вярвай в мен.

Дори когато те излъжа

невъзмутим или смутен,

заклевам те! и ти си длъжна,

презирай ме, но вярвай в мен.

Когато вече ни разделя

безсънна нощ и нервен ден,

във понеделник и неделя

ти непременно вярвай в мен.

Не в здравите ни златни обръчи,

в хербария ни изсушен

с реликвите на прашна обич,

не в спомена, а вярвай в мен.

Защото в битката неравна,

която водим сякаш век,

със теб сме станали отдавна

един живот, един човек.

Недялко Йорданов

Автор vanilla_g

Чуждо (... без душа, без съдба...)

... Чужди стъпки гоних

и прощавах чужди грехове,

чужди прошки молих

и живях във чужди светове.

За чужди истини се борих

и треперех в чужди студове,

в сънищата чужди бродих

и бягах пак от чужди страхове.

По чужди правила живях

и мечтаех в чуждите мечти,

в чужди болки изгорях

и се оглеждах в чуждите очи.

Чуждите лица крадях

и плаках с чуждите сълзи,

в чужди страсти се топях

и дните, чужди бяха ми.

Крещях във чужда тишина

и в чуждите молитви, свещи палих,

сама бях в чужда самота

и с чужди цветове, живота шарих...

...и бягах, и спирах,

и вървях, и не спях,

раждах се и умирах

и мъртва не бях...

...без деня, без нощта,

без искра, без следа,

без душа, без съдба,

без любов, без вина..

Автор pin4e (Павлина ЙОСЕВА)

Не са ти верни иконите...

Господи, давам ти краен срок

да пренапишеш живота ми.

Писна ми дяволи да ме кудошат,

че си ми влязъл под ноктите;

че си отмъкнал цял век преднина

и като сън ще те гоня;

че смелостта си лекувам с инат...

Не са ти верни иконите!

Стига, дон Господ! Не съм Росинант.

И да забравя - ще помня.

Подът отдавна е станал таван.

Под всяка звезда съм се молила.

***

Слънцето ме поиска…

Тази нощ заминавам. И прощавам на релсите.

Отминават дърветата. Силозите и къщите.

Миналото е плява. От брашно те замесвах.

Пръстите ми омекнаха. Затова не си същия.

Исках да се разплача, а се давя от кикот.

Пищна и дългобедра е душата ми. Циганка!

Не повярвах в палачи. Слънцето ме поиска.

Най-жестоката щедрост е това, че ме имаш.

Потанцува сърцето ти. Алчно и пъстрооко.

Нестинарски щастлива не умирах от нищото.

Истинска съм, когато любовта е прахосница.

Тази вечер заспивай. Утре ще ме измисляш.

***

След рекламация от ада

Луната. Старата ми шапка

стърчи нагоре. И накриво.

Откакто никого не чакам

небето има вкус на никой.

По улиците булевардно

се разминавам с привидения.

След рекламация от ада

как искам дявол да ме вземе.

И слънцето умря. От залез.

Когато го събарят с лакти -

по лампите се разпознава,

че тъмнината е обратно.

***

Гара “Търпение”

Построил си я сам. Твоя гара: "ТЪРПЕНИЕ".

Ти си свикнал на нея все НЕЯ да чакаш.

Всички влакове идват, но все - закъснения,

точно толкова дълги - за два-три коняка.

На перона, премръзнал, потропваше вятърът.

Тъмнината подръпваше ципа на сака си.

По клошарски промъркваше стара китара,

на картонче приседнала някого чакаше.

Две изпъдени кучета дебнеха кокали.

Смачкан вестник четеше на ум тишината.

Изпочупени плочки редяха "Монополи".

Капка дъжд оглупя. И капчулна сълзата ти.

Ето чуй! Даже виж... Изгърмяват по релсите

нападателно-хищни връхлитат вагоните.

Посрещачи. Посрещнати. Всичко размесвайки.

Куфар. Сак. Три сълзи. Не забравяй кашоните!

Тихо стана, до звук. Някой тресна врата.

Може би аз съм слязла от влака бездомен.

Може би си изпил свойта чаша коняк.

А сега преглътни нетърпимия спомен.

Андон Добрев (русенски поет)

РАЗДЯЛА

Всяка раздяла е малко тъжна.

Бяхме заедно — няма да бъдем.

Някой някому остана длъжен,

една добрина като присъда.

Зад нас остават песни непяти,

несподелени мисли, тревоги. . .

Зад нас остават дните, когато

добри сме били, били сме строги.

Ще мине време. Ще остареем.

Слана ще слани коси и листи

и побелели, ще проумеем

много тревоги, много истини.

И в часовете, кога сме тъжни,

ще си припомним, вече по-мъдри,

че останахме някому длъжни

една добрина — като присъда.

БЕЗ ЛЮБОВ Без любов от днес нататък ще живея. Независима от телефон и случай. Няма да боли. И няма да копнея. Ставам вързан вятър и замръзнал ручей. Няма да съм бледна подир нощ безсънна - но и няма да ми запламти лицето. Няма вдън земя от мъка да потъна - но и няма да политна към небето. Няма да съм лоша - но и няма вече жест като безкраен хоризонт да сторя. Няма да ми притъмнява - но далече няма да ми се отваря цял простора. Няма вечерта да чакам изморена - но и утрото за мен не ще изгрява. Няма от слова да зъзна вкочанена - но и няма да изгарям над жарава. Няма да заплача на жестоко рамо - но и няма от сърце да се засмея. Няма да умирам аз от поглед само - но и всъщност няма вече да живея. Блага Димитрова СИНЕОКАТА Ей, ти, орис, мен орисана! Майко моя, жалбо моя люта! Как да кажа, как да бъза чута - тъй било от бога писано. Нямам ли сукна отрезани и не съм ли млада, белолика? Нямам ли снага на трепетлика, тънки ризи, тежки везани? Не мета ли ширни дворове рано сутрин с китка на косите? Песни ли не пея кръшно вити по седенки и сборове? Що ми са очи черничеви, тъмносвилени косите? - Той ги, майко, даже не поглежда. Днеска го видях край чичови - караше на паша стоката. Беше му лицето восък бледно. Ни ми проговори, ни погледна. И разбрах тогава, аз, горкана: той обеча синеоката, дато снощи другиму пристана. Елисавета Багряна

Колкото до теб

Можех да я убия.

Закъснялата твоя

любов.

Исках.

Но не посягам на чувство.

Дарих ти я.

С нероденото утре за нас.

Ти живееш във него.

От Нея искам прошка.

Много болка с мен изживя.

Колкото до теб...

Длъжница бях,

защото те обичах.

Единствено забрава ти дължа.

Every Me

Нона Йотова

Невъзможната любов е по-красива

тя е нежно, неразперено крило.

Тя е нощ лилава и щастлива,

нещо - дето никога не е било.

В невъзможната любов измами няма.

Ти обичаш него - той обича теб.

Невъзможната любов е винаги голяма

и обвита в нежнорозов креп.

В нея няма сутрини горчиво-черни,

в нея няма вечери със вкус на гняв.

Има истини, а всичките лъжи са верни,

невъзможният човек е златна сплав.

Слава Богу, че е невъзможна -

невъзможната любов,

за да бъде мъничко възможна

и онази с божи благослов.

Нещо ей така....

BLUE_ROSE

Добре дошъл в живота ми (на нищо не приличащ)

събуй се, влизай - чувствай се поканен...

Да знаеш - за последен път се влюбвам и обичам

до лудост, необятност и безкрайност...

Затуй ако за кратко си дошъл - кажи ми просто

за да предвидя колко часа мога да ти се любувам,

да гледам във очите ти, да те целувам и докосвам...

Да правя с теб любов, преди да спра да съществувам....

Понесох много удари в живота си, но знай

най-страшно е да понесеш когато някой си отива...

Преди да си му казал ти Добре дошъл... и край...

Разпръсва се моментът в много мигове....

Затуй отново - чуй ме ще останеш ли и колко?!

Цяла нощ?! За две?! За три? До края?!

Аз вече нямам да изгубя, имам колкото

последната любов у теб да разпозная.

Автор: Пърси Биш Шели

ПЕСЕН

Любя туй, което любиш,

Дух на радостта!

Свежата земя на пролет,

месеца, нощта,

есенните дни, когато

къпят се горите в злато.

И рисункита на скрежа

в зимните стъкла,

и на бурите тътнежа,

морската мъгла.

Любя всичките създания,

неизпитали страдания.

Любя самотата тиха,

хората добри,

но не стигам там, където

твоят смях цари.

Лесно всичко грабваш ти.

Аз живея във ....мечти.

Редактирано 30 юни 201015 г. от Русенец (преглед на промените)

*** Колко си хубава! Господи, колко си хубава! Колко са хубави ръцете ти. И нозете ти колко са хубави. И очите ти колко са хубави. И косите ти колко са хубави. Не се измъчвай повече - обичай ме! Не се щади - обичай ме! Обичай ме със истинската сила на ръцете си, нозете си, очите си - със цялото изящество на техните движения. Повярвай ми завинаги - и никога ти няма да си глупава - обичай ме! И да си зла - обичай ме! Обичай ме! По улиците, след това по стълбите, особено по стълбите си хубава. Със дрехи и без дрехи, непрекъснато си хубава... Най-хубава си в стаята. Във тъмното, когато си със гребена. И гребенът потъва във косите ти. Косите ти са пълни с електричество - докосна ли ги, ще засветя в тъмното. Наистина си хубава - повярвай ми. И се старай докрая да си хубава. Не толкова за мене - а за себе си, дърветата, прозорците и хората. Не разрушавай бързо красотата си с ревниви подозрения - прощавай ми внезапните пропадания някъде, - не прекалявай, моля те, с цигарите. Не ме изгубвай никога - откривай ме, изпълвай ме с детинско изумление. Отново да се уверя в ръцете ти, в нозете ти, в очите ти... Обичай ме. Как искам да те задържа завинаги. Да те обичам винаги - завинаги. И колко ми е невъзможно... Колко си ти пясъчна... И моля те, не казвай ми, че искаш да ме задържиш завинаги, да ме обичаш винаги, завинаги. Колко си хубава! Господи, колко си хубава! Колко са хубави ръцете ти. И нозете ти колко са хубави. И очите ти колко са хубави. И косите ти колко са хубави. Колко си хубава! Господи, колко си истинска. Хр. Фотев * * * * * * * * * Среднощна молитва Събличай се, полека се събличай със грацията дивна на русалка! От себе си едно след друго свличай прикритията нежни, ала малки на свойта плът свенлива, но греховна. Нима е грях тъй да те гледам, мила? Нали от този вечен грях любовен ний всички на света сме се родили? Нали от този "грях", така наречен, започва всъщност нашето начало? Ако е грях, то този грях е вечен, безсмъртен като смъртното ти тяло. И като моето, което те обича, което тръпне, чака и което... Събличай се! Полека се събличай, греха да видя и да го усетя, в копнежа му да изгоря до края... На този свят горчив и толкоз мрачен по-сладко чудо от това не зная: жена, която се съблича в здрача... Събличай се и ми свети със вечност. Д. Дамянов

Редактирано 2 юли 201015 г. от Niкiта (преглед на промените)

Пробуждане

Изгребана от длани и очи,

от думи и от погледи ранена,

в света на полуделите щурци,

завръщам се сама и уморена.

В тревата, овлажнена от любов,

звезди свалени, бавно помътняват,

луната остри бледия си рог

и мъчи се в нощта да ме удави…

По дланите ми с тънки пипалца

калинки тайни пътища чертаят,

попива във очите ми съня

и спуска се по вените във тялото.

А вятърът ме буди сутринта

и ме напръсква със сълза на птица.

И ми прошепва, че накрай света

ме чака някой, който ме обича.

Нели Димитрова

РАНГЕЛ МРЯНОВ


Заровеното в спомен вече не личи.
Поглеждамe се – уж сме ние,
а времето с пръст ни трие,
докато съвсем ни заличи.

***

Оставяш ме настрана
и ме държиш за резерва.
И като истинска жена
затваряш любовта в консерва...
Но всичко има срок на годност.
Ще издържи ли, докога?!
Току я виж – капак издула
и изгърмяла любовта...

***

Денят се пръква рано понякога,
или късно – зависи.
Случва се бързо да свърши,
а може и с послеписи...
Работа в къщи ме завърти,
в службата се закучи...
А вечерта ме разхожда
скучаещото ми куче.
Понякога сивият ден е щастлив –
проглежда и се учи.
И сред толкова скука,
Току виж – нещо се случи!
Не, не чакам да слезе нощта,
за да взема фенера в ръката.
Аз съм щастлив Диоген -
мойте фенерчета са децата.

В герана на удавеното време

В очите ти оглежда се грехът

на спомен, да се сбъдне недочакал.

Приспани чувства в устните ти спят.

Усещам тайно цяла нощ си плакал.

Росата по цветята ми горчи

от сълзите солени, без утеха.

И ако знам, че пак ще те боли,

ще ги изхвърля. Нека да повехнат.

Не съм желязна. Знам, не ми личи,

но мога да съм много уязвима.

Душата си широко разтвори.

Вземи ме, ако искаш да ме имаш!

Ще цъфнат водни лилии в нощта,

в герана на удавеното време.

Воалите на призрачна мъгла

ще задушат житейските проблеми.

Ако ти стиска, просто пристъпи

в примката на моите обятия.

Ще бъда кротка само миг, помни...

Кълна се в божието разпятие!

И ако не почувстваш, че гориш,

че искаш всяка клетка с мен да слееш,

е по-добре от мен да си вървиш

и вече да се връщаш да не смееш.

Анатемосан твоят ден от днес

бездомен, болен по света ще скита,

без нежна ласка, прошка и адрес,

от всичко свято в този свят отритнат.

Gentiana

Черна луна

Черна луна...

По дърветата капе греховност.

Стенат сенки в нощта.

Късат дрехи и плачат...

Съдбовно.

Няма лунна пътека.

Само дива мъглата се стели.

Вдишвам нейния дъх.

Къс олово сърцето уцелил.

Полудявам от страст.

Днес Лилит дращи в моята кожа.

Как е влязла не знам.

Иска май с нелюбов

да ме накаже.

Кучка горда със нрав,

по-жесток от стомана

студена.

Нежно цвете. Жена.

Нещо диво.

Съдба.

Просто - цяла вселена.

Черна луна...

Зов, съсирващ се в моите вени.

На парцали валят

думи страстни,

погребват се в мене.

И не мога да спя.

Цяла нощ ще се раждам...

Умирам...

Първична душа -

непокорна и зла

самодива...

Ех, Адам бил е мъж...

Непокорни жени не понасят

древни, днешни мъже ...

Те за тях са загадка опасна.

Нека бъда Лилит!...

Ти Адам, стой далече от мене,

ако искаш над мен

да налагаш пак своето Его.

Аз съм Черна луна,

ти си моята сянка... Вградени

в две души,

две тела

без начало и край.

Споделени...

Като ябълков цвят

в двете шепи на Господ се роним.

Аз без теб?!

Ти - без мен?!

Няма начин...

Ти знаеш...

Чак до ада със теб ще се гоним .

Gentiana

Редактирано 3 юли 201015 г. от Fingli (преглед на промените)

Приспивна песничка

Недялко Йорданов

Там в тилилейската, там във злодейската
гъсто гъстейска гора
страннно чудовище има леговище
скрито в една пещера.

Стъпва със лапища... Спъва се в трапища.
В трънища и във бодли.
Скъса си вече всички чорапища.
Левият крак го боли.

То е страхотнище! Но е самотнище...
Тъй си живее без шум.
Хем е чудовище, хем е тъжовище,
дето си плаче на ум.

Туй Торбаланище спи под юрганище -
сто килограма листа.
Носи си гащерки. Храни се с мащерки...
С никакви други неща.

Нито е лошаво, нито е рошаво
Даже е с хлътнал корем.
Даже очищата, даже ушищата
са му човешки съвсем.

Само че, само че... Някакво камъче
счупи му предния зъб -
както си хрускаше, както закускаше -
и си умира от скръб.

То е суетище... И е поетище.
Дращи скалата със нож.
Киха и пише си стихчета- кихчета -
хремаво в дългата нощ.

Свърши си всичките хапчета- лапчета
Мъчи го грипът свиреп.
В девет куплетчета - сто епитетчета:
всичките те са за теб.

Ах, туй чудовище пази съкровище...
Някой ще каже: дрън-дрън.
Скривай сълзичките, стискай очичките,
за да го видиш на сън.

Жди меня, и я вернусь.

Только очень жди,

Жди, когда наводят грусть

Желтые дожди,

Жди, когда снега метут,

Жди, когда жара,

Жди, когда других не ждут,

Позабыв вчера.

Жди, когда из дальних мест

Писем не придет,

Жди, когда уж надоест

Всем, кто вместе ждет.

Жди меня, и я вернусь,

Не желай добра

Всем, кто знает наизусть,

Что забыть пора.

Пусть поверят сын и мать

В то, что нет меня,

Пусть друзья устанут ждать,

Сядут у огня,

Выпьют горькое вино

На помин души...

Жди. И с ними заодно

Выпить не спеши.

Жди меня, и я вернусь,

Всем смертям назло.

Кто не ждал меня, тот пусть

Скажет: - Повезло.

Не понять, не ждавшим им,

Как среди огня

Ожиданием своим

Ты спасла меня.

Как я выжил, будем знать

Только мы с тобой,-

Просто ты умела ждать,

Как никто другой.

Чакай,

ще се върна аз

Чакай, ще се върна аз,

само чакай ти,

чакай, дъжд ли в тъмен час

вънка заплющи,

чакай, студ ли свий свиреп,

чакай в летен ден,

чакай и когато с теб

друг не чака мен.

Чакай и когато спрат

моите писма,

всички да се уморят,

чакай ме сама.

Чакай, ще се върна аз,

да те не смути,

някой каже ли у нас:

"Забрави го ти!"

Мама мъртъв да ме знай,

брат ми поглед свел,

и другарите накрай,

всеки чаша взел,

край камината, що грей,

да ме поменат...

Чакай, ще се върна аз,

злата смърт надвил,

и ще чуеш ти тогаз:

"Той щастливец бил!"

Никой друг не издържа,

не повярва, виж -

с чакането си можа

ти да ме спасиш.

Как смъртта не ме смути,

знаем двама тук -

просто чакаше ме ти

както никой друг.

Константин СИМОНОВ

Превод: Атанас Смирнов

Крайна мярка

автор: rajsun

Да е чудо – нé е.
Случи ми се просто.
Нито бе неделя,
нито бяха пости.

Влизам си във църква
(нередовно ходя).
Нещо да не сбъркам,
кафето – на входа.

Да изстине, викам,
докато съм в храма.
Връщам се и – никой.
Чашката я няма.

И във коша празно.
Няма я. Знамение!
Много точно казано:
дявол да я вземе.

Дявол ами! Тук е,
със и без копита.
Нека да се пукне,
мене ако питат.

Кръст в носа му време
и с тамян го пъдим,
но последно време
много се навъди.

Мисълта е тая:
утре като дойда,
там ще му оставя
книжката си, мойта.

Стихчета предлагам,
като крайна мярка.
Зачете ли – час-два
няма да се мярка.

Георги Едрев

ИСКАМ ДА СИ ХОДЯ

Като змии извити, саксофоните

люлеят въздуха, звездите падат.

Казиното е цяла нощ отворено,

усърдно дансинга излъскват младите.

Аз сякаш съм капак на всяка тенджера -

вися пред чашата с вермут и сода

със спомени от онзи ден и вчера.

Вися... Но вече искам да си ходя.

Без име автор: templier Защо ли ти е да ми знаеш името? Нали ти сам поиска ме безименна, когато разцъфтях изневиделица на двайсет сантиметра от небето. Стараех се да бъда съвършената, но пасиансът ми така и не излизаше. Отдавна бе подготвена присъдата: не си подхождах с твойта вратовръзка. Сега ме питаш просто за статистика. За биографията няма да ти липсвам. Удобно бе да бъда отражение, а аз пък взех, че в пламъци изригнах. Прости ми, поопърлих ти ръкавите, ала сърцето ти във фризера е цялото. Защо ли ти е да се запознаваме? На гроб без име никой не ридае

Целува също като теб

Ели Георгиева

Той ме целува също като теб.

И също като теб ме изненадва.

Превзема ме натрапника проклет,

на пръсти в мислите ми се прокрадва.

Напразно пожелавам да мълчи,

щом шепотът му в мене се оттича.

А в погледът му сив...Какви очи!

Желая го- какво, че не обичам!

Дали не избледняваш тоя ден,

във който устните му пият риска

от моите, а с порив раздвоен,

цял океан във вените ми плиска.

Да. Той целува като теб, уви.

И също като тебе ме прегръща.

Но нека да го имам до зори!

А после искам...да не се завръща!

Кръчмарска поема за избягала любов

автор: templier

Защо ли, се питаш, не ставам от масата,

отмина отдавна дванайстият час.

Девета бутилка разливам във чашата.

В ръката догаря май стотният фас.

Мъртвец ли оплаквам? Със болест ли боря се?

Пари ли загубих на глупав облог?

Не, всъщност това е банална история,

по-стара дори от библейския Бог.

Спокойно и тихо живеех си някога,

течаха си дните във правилен ред...

И ето ти Нея - по-млада от всякога,

в ръцете със пролетен цветен букет.

"Сънувам ли всичко? - се питах учудено.

Нима ти се върна при мене, Любов?"

А тя се усмихна загадъчно мъдра

и нежно прошепна ми: "Ти си на ход."

И аз й повярвах... И чудото стана -

телата с душите се сляха в едно.

Морета с пустини, гори с океани,

танцуваше цялото земно кълбо.

Но плочата свърши. Приключи фиестата

и тръгна си с Краля без свян любовта.

Подхвърли ми смачкано стръкче надежда,

че двамата пак ще се срещнем така.

Дали е кодирано в древно пророчество,

а може би просто не си ми върви.

От днес ще й казвам аз "Ваше Височество",

а само до вчера си бяхме на "ти'.

Стоиш и ме гледаш с досада през масата

бутилките празни как с пълни смених.

Не бързай, ела! Донеси си и чашата.

Парите не стигнат ли, плащам във стих.

Днес, в резултат на най-различни преживявания, в главата ми изплува едно любимо стихотворение на един велик творец. Рядко ми се случва именно с това изкуство (смятам, че е добър знак). А и това стихотворение винаги провокира приятни емоции и представи, мисля, у повечето хора.

Добрите писма

Толкова радост извика

писмото с добри новини!

Гледам клеймото на плика

и пътя му смятам във дни.

Мисля си: значи, когато

бях вчера така натъжен,

листчето, с радост богато,

е вече летяло към мен.

Значи, така ни се струва

понякога черен светът.

Хора, недейте тъгува –

добрите писма са на път!

Валери Петров

Какво ти е нужно на този свят, задъхана душо, за да дойдеш на себе си и да бъдеш щастлива? Едно дърво пред прозореца със слънчеви пори на сянката, една разтворена книга, ромон на едно пиано и еднa съзерцателна вечер. Непостижимо. Блага Димитрова

ДЕНОНОЩИЕ

На разсъмване,щом разпозная

Потопения в изгрева хребет,

Още първата мисъл е тая,

Че не трябва да мисля за тебе!

И през целия ден,вероломна,

Тя, където да ида ме дебне

И каквото да правя,напомня,

Че не трябва да мисля за тебе!

А когато нощта е надвиснала,

Всяка болка в сън да обеси,

Аз не мога да спя и все мисля,

Че не трябва да мисля за тебе!

Блага Димитрова

*****************************

Изгубих те ! Стопи се като сняг,

надеждата да бъдеш само мой.

В очите ти едничка да остана,

без мен да нямаш ден и нощ покой !

Нямам си и на идея кой е автора и дали това е всичко от стиха.

Изрових го от един много стар тефтер и някога ми беше много любимо.

Автор:Пракаш(Индия)

Мислене

От лошо мислене, пазят те приятели.

От добро мислене, пазят те врогове.

Пази себе си от мъдро мислене.

Никой друг не може да те пази.

Не ставай нито лош ,нито добър.

По никакъв случай мъдър.

Ставай себе си, точно ти стани.

Някой може да ти пречи да ставаш лош.

Някой може да ти пречи да ставаш добър.

Някой може да ти пречи да ставаш мъдър.

Но никой не може да ти пречи да станеш - себе си.

Никой до сега не е пречил на никой да стане - себе си.

Виждаш ли пречки ? Означава твоят път не е прав.

Там има кривини.

Има разминаване на твойте мисли,състояния и мечти.

Ти искаш да станеш друг. Ти искаш да станеш актьор.

Като лош, като добър или като мъдър.

Ти не можеш, просто не можеш.

Не можеш да ставаш лош, добър или мъдър.

Станеш ли - ще изгубиш себе си.

За какво е това всичко ?

Лошо,добро или мъдро. Ти не си там.

Ти не си това. Ти си изгубил себе си.

Може ли да получиш всичко! С цената на изгубване на себе си!

Струва ли си !

Може да учиш да станеш лош от враговете .

Може да учиш да станеш добър от приятелите.

Може да учиш да станеш мъдър от учителите.

Но никой освен теб не може да те учи да станеш - себе си !

Ти в твоята естествена форма

Ти като себе си !

у дома Весела Филипова Мъничка планета, дето все се връщам. Носят ме нозете, повеждат ме към къщи. Ухание ме упоява, ухание на свое. Усещам,че дете оставам, когато въздухът е мой. Когато мой е и килимът, и моя-даже светлината. Тук вечно за дете ме взимат- едничко царство на Земята. 11.04.1994г. КОПНЕЖ Весела Филипова О,на ракетата смъртта- защо аз чувствувам за лична? Защо на чайките скръбта ми е болезнено позната? Защо когато се отдръпва вълната на морето аз пищя? Не бях ли аз ракетата, която с надежда към Всемира излетя? Не бях ли чайката,която издигна свойта гордост със крила? Не бях ли кротката вълна- която влюбена в едно море- се дръпваше от всеки бряг разумен. Това бях аз. Копнежът бе ми взел ума. 1991г.