Дамян Дамянов

НЕИЗПРАТЕНО ПИСМО

Приятелко, приятелко добра,

привет от моята самотна вечер …

В писмо дали ще мога да събера

копнежа си, все още неизречен?

В ръцете ми листът се спепели

от огъня, със който съм го писал.

Слухът от тишината ме боли

и аз не чувам даже свойта мисъл.

...Сега съм сам. Приличам на мъртвец

под тази избеляла нощна кръшка.

Една звезда, завързана с конец,

от вятъра в стъклото ми се люшка.

Защо ли духат тези ветрове

и мракът като зла завеса пада?

Ще грабне бурята нашите гласове

и ще ги пръсне вън със листопада.

Но все едно! …

Заспи, не гледай вън!

Аз ще възседна вятъра и в мрака

ще долетя във кроткия ти сън …

Но само в сън…Заспи! Недей ме чака!

Или очите щом се уморят,

ще ги притворя аз и ще отида

на някой тих, сънуван кръстопът -

мини оттам и може да те видя …

Посредствено... като за теб

Кремена Стоева

Приличаш на голямо изключение.

Причината да нямаш е, че имаш

безбройности от мъжки оправдания

прецизно на петите си да плюеш.

Аз тихичко по вените ти стичах се

и тайно, много тайно те обичах.

Говорех си със теб, дори надвиквах се,

а ти бе свикнал вечно да отричаш

че тази свобода открадна двама ни,

а ти на пресекулки ме живееше.

Със мисли бавно сплиташе косите ми,

копнеейки със мен да остарееш.

А аз, трептейки в друго измерение,

с прикрито удивление пропуснах

навреме да ти кажа, че завръщам се

при теб, любими... за да те напусна.

Източник

Редактирано 15 октомври 201015 г. от diadia (преглед на промените)

Михаил Белчев

От много, много отдалеч

От много, много отдалеч

ще идвам винаги, докато мога,

но някой ден краката ми щом не издържат,

ще допълзя на лакти и колене,

за да ти кажа, че на този свят

обичам само, само теб.

От много, много отдалеч

ще пея винаги, докато мога,

но някой ден щом моя глас не издържи,

аз ще изпратя славей вместо мене,

за да ти каже, че на този свят

обичам само, само теб.

От далеч, много отдалеч

ще бъда винаги, докато мога,

но някой ден сърцето ми щом се взриви,

ще ви прегърна с другия до тебе,

за да ви кажа, че на този свят

съм имал много малко време.

На югоизток от рая

"You can!"
Дж.Стайнбек

Обичам го тоя живот, тоя зъл конекрадец,
обичам го с цялата пошлост и смрад...
Дори съм му сложил портрета в лакирана рамка
и мятам стрелички от стария дартс.

Обичам го тоя абсурден живот и това си е!
Обичам тълпата и градския смог,
и пейката в парка, осеян с въздишки и фасове.
Обичам липата пред нашия блок.

Да кажем, че Бог стане
мой изключителен спонсор
и втори живот ми предложи сега...
Ще махна с ръка, ще му кажа "Приятелю, сори,
аз тоя живот си харесвам, ей на!"

А другия - знам ли го що за живот ще е, старче.
Не съм получавал от там SMS...
И въпреки всичко обичам живота, макар че
най-хубаво там е, където не сме!

Обичам го тоя живот до побъркване, мамка му!
Обичам го с цялата лудост и страст...
Калинка подпира вселената с мъничка сламка.
Тя може! Защо да не мога и аз?

Животът е банков трезор за наивни мечтатели.
Четете, завиждайте, аз съм богат!
И с радост раздавам на всеки
от свойто богатство.
Обичам го тоя живот. На инат!

Ивайло Диманов

Жените не плачат

Не поглеждай с насмешка жените.

Те не плачат , това запомни !

И да видиш ти болка в очите,

те не плачат- вън просто ръми .

И да видиш- не бъркай сълзите,

пролени по властни мъже.

Погледни ги дълбоко в очите

и ще видиш-не плачат те, не !

Тъгувах аз много за тебе,

боли ме признавам, боли.

Мечтаех си вечно да бъдеш до мене,

но няма те тебе и вънка ръми.

Не поглеждай с насмешка жените.

Те не плачат, дори да боли.

И да видиш тъга във очите-

те не плачат, това запомни !

Много се потрудих да намеря автора, но явно е поредния анонимник,

раздаващ от чувствата си в нета.

Влюбен в есента

Обичам я,

понеже е блондинка,

гръдта й гроздове е пищни,

а погледът й хладно – синьо,

сиво, често

плаче и ридае,

след малко смее се фриволно,

със циганското лято кратко,

понеже се съблича

от листата,

до корени разголва се и тръпне,

понеже леко е пияна,

дори без вино, ала то се лее,

от устните, гръдта й,

по бедрата

подобно на дете е закачлива,

ту с пръски ще рисува по стъклата,

ту с вятър ще ги блъска

и коси полепя,

дома е сякаш нейна пазва,

пулсираща и топла обичлива,

гръбнака си извива като котка,

във нотите на буря страстна,

косите вее си

подобна

на рок-звезда,

когато забродира соло,

тъй режещо като гласа й сутрин,

почти във писък преминава,

с китара,

ала и още девет гайди

и хор от триста побеснели нимфи,

и тристата блондинки като нея,

едни проплакват, други се кикотят,

понеже рано вечерта настъпва

и има много време за милувки

/понеже пак не стига, тя така го прави/,

понеже е печална често,

изглежда всичко изтощила във играта дива,

тя никак, никак не е пестелива,

изглежда тъжна, много тъжна,

глава подпряла мълчаливо,

за нещо мисли,

само с израза говори,

почти не я разбираш,

ала себе си разбрал си,

че всичко тъй е кратко…

и си заслужава…

Затуй до дъно се отдава…

Обичам я, понеже е блондинка!

cefulesteven

http://cefulesteven.blog.bg/

Редактирано 18 октомври 201015 г. от Niкiта (преглед на промените)

Шандор Петьофи

* * *

По смешно от човека няма

така надменността му е голяма

той хули с уста света жестоко,

а нос е вирнал толкова високо,

че да оре небето май жадува.

Човеко горд, с какво се ти надуваш?

Дори от мигването на окото

по кратък ти е,

драги мой, живота.

На люлката си пелените хванал

с едната си ръка, а с другата савана,

като насъне дните си минуваш!

Човеко горд, с какво се ти надуваш?

През този миг какво ти можеш стори?

Да покоряваш с меч земи и хора?

Страхливецът се само покорява.

Мигар над страхливците е слава!

От нея трябва ти да се срамуваш.

Човеко горд, с какво се ти надуваш?

И ако да речем, спечелиш име

то ще изчезне с теб неудържимо

и с близки и познати подобно вярно

псе ще те изпрати

и там ще пукне като погладува.

Човеко горд, с какво се ти надуваш?

Кому да завещаеш свойта слава?

Народът ти – той вечен не остава.

Страната му тя също ще умре

море била, ще стане пак море.

Дори земята да векува.

Човеко горд, с какво се ти надуваш?

Александър Геров

Глухарче

Не разпростирай мисълта си

във време и пространство.

Там няма смисъл, няма щастие,

там няма нищо ясно.

Във разцъфтялото глухарче

се Космоса побира.

Бъди доволен от това, че

душата му разбираш.

ЯСЕН ВЕДРИН

СТИХ ЗА ПРЕДАТЕЛЯ

Когато твой приятел се прегръща

с отколешния ти омразен враг,

тогава всички клетви се обръщат

на хляб от кал и чаша с амоняк.

А той в гърба ти остър нож забива

и дръжката му почва да върти.

Кръвта ти изненадана изстива.

Сърцето в угнетение тупти.

Не вярваш, че при теб пристига адът.

Светът се рони като хоросан.

Мечтите ти човешки се разпадат

и ти оставаш невъзможно сам.

Защо, защо? Отчаяни въпроси.

Фалшивото е било отпреди.

Приятел ли? Приятелят не проси

на твоя враг пред гордите гърди.

Приятел ли? Приятелят умира,

но клетвата си пази като кръст.

Дори самият ад да го презира

и дяволът да го заплашва с пръст.

Когато твой приятел те напусне

и плюе във лицето ти без жал.

Ти плюнката му събери със устни

да я преглътнеш с дух осиротял.

И погледни напред с надежда нова,

а черното му дело не помни.

Това ще бъде противоотрова

за твоя дух през всичките ти дни.

Среднощна молитва Събличай се, полека се събличай със грацията дивна на русалка! От себе си едно след друго свличай прикритията нежни, ала малки на свойта плът свенлива, но греховна. Нима е грях тъй да те гледам, мила? Нали от този вечен грях любовен ний всички на света сме се родили? Нали от този "грях", така наречен, започва всъщност нашето начало? Ако е грях, то този грях е вечен, безсмъртен като смъртното ти тяло. И като моето, което те обича, което тръпне, чака и което... Събличай се! Полека се събличай, греха да видя и да го усетя, в копнежа му да изгоря докрая... На този свят горчив и толкоз мрачен по-сладко чудо от това не зная: жена, която се съблича в здрача... Събличай се и ми свети със вечност. Дамян Дамянов

Сълзи за ябълката

Нахапаната ябълка в боклука -

една недогоряла свещ,

докосната от пламъка

на устните, но не

достатъчно да изгори докрай.

Останала сама, усукана

около свойта дръжка,

оголила несбъднатите семки

мълчи в

разкъсаната люспа, припомня си

онези малки

бледи бенки

върху изчезналата своя част, притиска

тялото си в другите боклуци

и сълзи, че дала е едно отхапване

да я превърне от дете

в огризка

за някой, който даже не поиска

да я изяде...

Светци и предатели

Редактирано 20 октомври 201015 г. от Нел (преглед на промените)

Аз забравих да пиша

и забравих да плача.

Пия, храня се, дишам...

Общо взето - се влача.

Няма тръпка. Типично

е за моята възраст...

Трупам тежест излишна

на гърба си. Осъждам

някак много пристрастно

гръмогласната Младост...

Не завиждам, ужасно

ме влудява! Направо

ми се ще да е тихо

и да мога да мисля,

да мъдрувам сърдито...

Пожълтелите листи

лепнат просто досадно

по обувките кални.

Влажна есен... И хладна.

Всички дни са банални.

Но не ща да е лято.

Есента ми отива.

Всяка локва - позната,

всяка клонка е крива.

И до бялата зима

ще дочакам навярно.

Без копнежи и рима.

И без парно...

Без парно... ))

РУМЯНА ЙОРДАНОВА

Редактирано 20 октомври 201015 г. от kolev_74 (преглед на промените)

ЯСЕН ВЕДРИН

ЕДИНСТВЕНОСТ

Не си потребност от утеха.

Не си забравена врата.

Не си износената дреха

от уморена суета.

Не се уподобяваш лесно.

Не си в стандарта на света.

Не си прикрита всеизвестност.

Не си и полъх от пръстта.

Но си единствена потребност

от Бог създадена за мен.

От хляба - топлещата хлебност.

От виното - цветът червен.

ГИБЕЛ ГИБЕЛ дебне България днес, но нехаят управници хищни – и не чуват народен протест. Всеки ден, всеки час ни раз-нищ-ват. Грабят, ГРАБЯТ управници с БЯС и прегръщат се с фирми-пирати Вместо дълг да изпълни таз власт в ПУСТОШ дива превръща страната. Идва робството за трети път сред РАЗВРАТ и МИЗЕРИЯ дива, сред ГРАБЕЖИ, убийства и смърт. – И България тихо ЗАГИВА. А народа мълчи ли, мълчи. Протестира понякога Някъде. Мъка-гняв в двете малки очи. И спасител отвънка очаква. Без пътеката нравствена - смърт, че човека убива мизерията. Ще ли да ни помогне духът на прабългари ПЪТ да намерим? Йоло Денев

Залюлей ме на люлка от сняг,

даже само на сън да си моя.

Аз съм онзи, далечен чудак,

който зимъс напомня за зноя.

Самотата въжета плете.

Куп снежинки изкусно навързва.

А пък чувството, още дете,

незатоплено - вече измръзва.

Тази радост последна му дай.

Нека вихърът бял го люлее.

Като в цветния пролетен май,

януари с възторг да се смее.

Всяко бяло - до синьо почти

моят трепетен зов да рисува.

Ще останат мечтите - мечти,

а студът - вледенен ще вихрува.

Но това не е твоя вина.

Не е даже приумица снежна.

За безценното - няма цена,

нито минало - в болката прежна.

Не прекрачил възможния праг -

нека края превърна в начало.

Залюлей ме на люлка от сняг -

да остане душата ми в бяло.

СТИХ НА ЛЪЧО КАЛЪЧЕВ

ЯСЕН ВЕДРИН ЗАЩО ТЕ ОБИЧАМ? Защото си и прилив, и стихия! Защото си и огън, и вода! Защото във безкрай ще те открия, дори да нямам никаква следа! Защото са ръцете ми въжета, с които връзвам стихове-платна! За да преплувам цялата планета в копнеж по твоя дъх и светлина. Защото са очите ми маяци, претърсващи за теб нашир и длъж. Защото ти ми даваш нежни знаци - във жарък пек или в проливен дъжд. Защото е сърцето ми дълбоко - и там се вливат в чист водовъртеж - въздишката от всяка твоя болка и трепетът от всеки твой копнеж. Защото си дарена с миг от вечност. Превърната във вечност на мига. Безкрайно близка в своята далечност. Тъга във радост. Радост във тъга.

ЛЮБОВ,ОСТАРЯ ЛИ?

Душата ти крещи за помощ.

Не я ли чуваш?Оглуша ли?

Устата ти мълчи греховно.

...Кого наказваш?Полудя ли?

Очите гледат ме любовно.

Не ги ли чувстваш?Ослепя ли?

Устата пак мълчи греховно.

Те мене гледат!Не разбра ли?

Ръцете ти летят към мене.

Не ги завързвай!Оглупя ли?

Страха обичам даже в тебе!

Разбра ли ме?Едва ли.

Мадлен Алгафари

Размесих палитрата с гъсти бои за рисуване.

Бъди неподвижна. Ликът ти дано уловя.

Дали те прогледнах? И колко ли взиране струва ми

онази магия - портрет да говори в слова?

Очите ти плуват през топлия порив на цветното.

Лъчите преплитат на сенките тайния щрих.

И онзи воал, с който ти си небрежно заметната,

сега е тефтерът ми, нужен за пъстрия стих.

Усмихвай се леко. И нека в косите ти маслени

два кичура нежност да падат неволно отпред.

А аз ще ги видя за пламъци, в мен неугаснали,

които разпалват мечти до последния ред.

Ръце отпусни. Да се плъзгат сами по извивките,

тъй както потоците следват по бързи русла.

За миг спри да дишаш. Да хвана на устните, пивките,

онези бразди от разгърнати сякаш весла.

Сега се огледай през светлия взор на зениците,

защото изпих те до сетната капчица блян.

А после дари си портрета - за радост на птиците,

с чиито пера те стихувах, от зов разпилян.

Стих на Лъчо Калъчев

АКО

Ако можеш да запазиш равновесието си,

когато всички губят своето

и тебе обвиняват за това;

ако продължиш да вярваш в себе си,

когато всички се съмняват в теб,

и все пак отчиташ тяхното съмнение;

ако можеш да чакаш и да не се умориш от чакане;

или ако те лъжат -

да не си служиш с лъжи;

или ако те мразят -

да не излъчваш омраза

и все пак да не бъдеш твърде добър,

нито да се правиш на съвършен мъдрец;

ако можеш да мечтаеш

и да не правиш мечтите си свой господар;

ако можеш да мислиш

и да не превръщаш мислите си в единствена цел;

ако можеш да посрещнеш триумфа и падението

като двама еднакви измамника;

ако можеш да понесеш да чуеш как истината,

изречена от теб,

се изопачава от подлеци

и се превръща в подпора на глупци;

или да видиш как се руши онуй,

което цял живот си творил,

но да не се прекършиш и пак да почнеш да твориш,

дори с похабени инструменти;

ако можеш да загубиш и да почнеш отначало

и никога да не продумаш за загубата си;

ако можеш да насилиш сърцето, нервите и мускулите си

да ти служат още дълго, макар съвсем и отмалели,

и тъй да издържиш, когато няма вече нищо в теб, освен

Волята, която ти шепти „дерзай!";

ако можеш да разговаряш с тълпите,

но да запазиш благородство;

или да се движиш с царе,

без да губиш допира с обикновеното;

ако нито враг, нито любящ приятел

могат да те наранят;

ако всички хора са ти драги,

но никой твърде мил;

ако можеш да запълниш бягащата минута

със шейсет достойни секунди...

твоя ще е Земята

и всичко, което е в нея.

И което е по-важно -

ти ще бъдеш ЧОВЕК, сине мой!

Р.Киплинг

Ясен Ведрин

ОБИЧАШ МЕ

Обичаш ме.

Вълнуваш. И се сбъдвам!

На рамото – самотна бяла птица.

Сълзите си

от минало преглътвам,

щом имаш за сърцето ми искрица.

Обичаш ме!

Смиряваш. И политам

в очите на небета споделени.

В увличане

по бързия ти ритъм,

догонвам те през лумнали вселени.

Обичаш ме!

Пленяваш. И мечтая.

Душата ми копнее твоя огън.

Начало ли си -

аз ще бъда краят...

За теб - съдба и път! Докато мога...

Утро

Все по силно мразя вече,

след нощ със теб, да съмва рано,

да те отнася вятъра далече,

да не чувствам топлото ти рамо.

Все по силно залеза обичам,

зората все по силно мразя.

И всеки път спокойна се заричам,

че тази нощ ще те опазя.

Но утрото към мен е безпощадно,

очи затварям, вън обаче съмва,

ръка протягам, а до мен е хладно

и пак сама, без теб осъмвам.

Все по силно мразя вече,

да съмва рано, ти да си далече !

автор: shefkata

НАДЕЖДАТА Е НЕЩО СЪС КРИЛА

Емили Дикинсън

Надеждата е нещо със крила

Което каца във душата

И тихо там запява без слова

И никога не спира песента.

Но тя и през виелица се чува

И каква ли буря трябва да бучи

Тази малка птица да надвие

Която топли толкова души.

Слушала съм я в замръзнала земя

И в пущинаците, и на брега

И странно, в студ и пек, тя никога

От мен не е поискала троха.

Светът отдавна вече ми е друг

и в него аз съм пътник архаичен -

един, заровен в миналото плуг,

готов дори и в гроба да е ничий.

А тази пропаст шеметно расте

и думите се губят в некролози.

Съдбата - покер. Чувствата - тесте.

Душите - като сбъркани залози.

Да беше сън? Ще свърши, но не би...

Кошмарът е прелюдия към края.

Приплаква голотата ми, скърби,

облечена след портите на Рая.

Защото днес измама я влече

и празното със кухо се събира.

Светът поиска да ме съблече

и голата ми същност да презира.

Въздиша в мен библейският Адам

и търси непокварената Ева.

Идеите си няма да продам

за десет, сто или хиляда лева.

И в този вавилонски бит-пазар,

паноптикум за крясък и поквара,

на хвърления от лукавство зар,

калъч ще бъда, кашлица от вяра...

Не ще успее той да завърти

ни музата ми, нито дара свише -

че всичките му модни суети

отказва в мен перото да опише.

Старинен съм. И антика съвсем.

По своему - ковчег и огледало.

Един последен скитник от Едем,

за който няма край или начало.

СТИХ НА ЛЪЧО КАЛЪЧЕВ

Нептун

"Умираха делфините. Завинаги...
Във въздуха - между морето и небето"
Хр.Фотев

Вълните нашепват балада на Ийгълз.
Луната се къпе в кобалтова степ...
Ще скоча във тая безбрежна мастилница
да търся сред мидите бисер за теб.

А ти ще останеш на плажа среднощен.
Сърцето ти голо ще свети подобно маяк.
Когато престана миражи да гоня,
ще дойда при теб на соления бряг.

Прибоят ще шепне балада на Ийгълз.
След миг ще се срути небето над нас.
Ще слеем дъха си с дъха на вълните.
Нощта ще измие греховната страст.

И само Нептун, тоя странен отшелник,
ще палне лулата си с бледа искра.
А в твойте нозе, вместо бисер вълшебен,
ще падне една непотребна сълза.

Ивайло Диманов

Горделивите – ние – не питаме никога. В резултат – емболия от сподавени викове. Няма за нас лекарства! Няма противоядия. Мълчаливо, но царствено умираме. Млади. (Моя гордост и бич мой, мразен, неминуем, как да кажа „обичам"? Може някой да чуе!) Горделивите – ние – живеем от болката. Ех, понякога пием един за друг. Толкова. Миряна Башева