Спомен за една свята нощ

Валери Станков

Разстели ми предишни животи, полюлей ме из дрипави небеса,

през които с теб никога няма да минем – сега ни е истински.

Насочи ми дланта – нека благо да милна прекрасната твоя коса,

да я сейна на пазвица – треволяци, акации, меко разлистени.

Разкажи ми за всичко – от моминския дъх на лале и зюмбюл

до проклетия изстрел, свалил те в нозете ми в полет – кошута.

Ще захапя коприната, ще горчи от прахта твоят път към Мосул,

само тъй ти се струва, че това съм го чул, моя мъко нечута.

Ще те питам за юнския дъжд, за мъжа, който вчера ти подари

разлюляно сукманче, коланче, чорапки, синци и блузка ликра,

но така не се пъхна с детето ти ни веднъж в Ягодинските пещери,

просто мина през теб – степен вой на чакал, вълк през тиха гора.

За снега, за Гренландиите, за айсбергите, по които премина сама –

трепетликово треволяче, вкопчило корен и нокти в паст на ледник.

Ех, погледай ме, моя надвесена есенна песен, вита ресница в асма,

нека в мен се топят вкоравени на полкове и на армии редници.

Изплачи – не говееш до гроб пред свекърва и свекър – невяста.

Пустини вървях, вих молебен по требника не за дъжд – за порой.

Аз съм светлият мъж, ще те пия до бели зори, говори ми, несвястна,

ще се моля на Бога – ако съмна до теб,

да съм твой.

Девойките, с които бях момче, навярно се смириха. Побеляха. А как им чуруликах аз… Врабче! И как им обещавах топла стряха… Къде се запиляха през света с косици като есенни тревици? И все така ли светят във нощта бездънните им котешки зеници? Една едничка ли не пожела във хищните си лапи да ме сграбчи? Да ме превърне в старче с очила, което пие хапче подир хапче. Да ме завива с три одеяла. А нощем да ми мърка като котка. О, как сънувам техните тела и тяхната убийствена походка! Девойките, с които бях момче, на върволици хлътнаха във мрака. А споменът за тях като врабче издъхва в лапите на котарака.

Здравей, татко!

Откраднах си мъничко време,

за да ти пиша, че аз съм добре.

Задъхана следвам мечтите големи

и нищо не може по път да ме спре.

Не съм ви забравила. Мисля ви много!

И знам, че ви липсвам - това ми тежи,

но трябва да стискаме зъби, за Бога!

Човек, в слабостта си, най-често греши...

Така - ти ме учеше някога, татко,

когато се плашех от черния мрак,

когато ядях до преяждане сладко

или се препъвах във къщния праг.

Тогава ми казваше - "Горе главата!

Стъпчи изкушение, болка и страх!"

Ти стискаше ласкаво-силно ръката ми

и аз се преборвах набързо със тях.

Пораснах щастлива при теб и при мама.

Разбрах що е вярност, любов и уют...

Готова съм вече! И никога няма

да ме изплаши човешкият студ!

Така е при мене... Пиши, как сте вие?

Намери ли евтини, сухи дърва?

Мама - лекарства редовно ли пие?

Пушиш ли още следобед лула?

Изпращам ви малко пари. Да си имате.

Не ми се сърди и не питай защо!

Студено е вече навън. Иде зимата...

Купи си обувки, на мама - палто!

Целувам те силно и моля те, татко,

не се притеснявай! Аз съм добре!

Ще дойда по Коледа, макар и за кратко...

Обичам те:

Твое голямо дете

Автор Румяна Симова

Ти просто си длъжен... В сезонните болки, в случайните свади, в съдбовния възел на тъмни причини безмълвно си казвам: Не се изоставяй! Не давай моторчето в теб да изстине! От себе си махай ръждата набола. Духа си напрягай до сетната става... Не се изоставяй на чуждата воля! На свойта неволя не се изоставяй! Не се изоставяй в прегръдка щастлива. Не падай безкрайно в скръбта си дълбока... Издишвай мъглата! В снега не заспивай! Не спирай в средата на свойта посока! Днес всяка секунда за тебе е скъпа. Години изгуби в безпътна омая... Ти толкова трудно излезе на пътя, че просто си длъжен да стигнеш до края! Георги Константинов

НЕ ВИ ПРОЩАВАМ

(НА ВСИЧКИ, КОИТО ОГРАБИХА И

СЪСИПАХА БЪЛГАРИЯ И НАРОДА НИ)

Не ви прощавам за нищо господа,

за хубавата просешка тояга,

за дрипавата скъсана торба,

която елитът сръчно ни надяна!

Не ви прощавам за нощите без сън,

нали очите гладни не заспиват.

Не ви прощавам хаоса навън,

където ни насилват и убиват!

Не ви прощавам за лудите сред нас,

които са щастливи без причина,

усмихват се, говорят си на глас.

Не ви прощавам затова, че са мнозина!

Не ви прощавам за тия дето с вик

политат от високите етажи,

от бедността спасили се за миг,

размазвайки се долу на паважа!

Не ви прощавам за скъпите коли

и за откраднатите милиони,

за пищните ви мраморни дворци,

дори за наглостта да сте спокойни!

От името на нашия народ,

одрипавял и гладен, не ви прощавам!

А дали ще ви прости Бог?

Съмнявам се, дълбоко се съмнявам!

Никола Статков

Приятелите

Бианка Габровска

Приятелите се броят на пръсти.

Броиш до пет и казваш си: "Дотук!"

Но всеки пръст си има своя същност.

И всеки пръст е брънка от юмрук.

Останаха най-верните приятели,

повярвали във мене фанатично.

И тях не ги уплаши клеветата,

защото ме познават. И обичат...

И Те ме спряха на ръба на бездната.

Със тях спокойно ще вървя напред.

А другите, по-многото, изчезнаха...

Не са ми нужни!... Щом броя до пет.

Из "В меката есен"

Валери Петров

... Така веднъж във снежната алея

видях следи: "той" беше минал с "нея".

Аз тръгнах по следите и узнах

какво се бе развило между тях:

как тук над нея той бе тръснал клона,

как там си бе изула тя шушона,

за да изтърси влезлия й сняг,

и как я бе придържал той, и как,

използвайки таз полуизмама,

стояли бяха дълго време двама,

трептящи от любов, един до друг,

в гората без движение и звук

освен почукването на кълвача.

И продължавайки след тях да крача,

представях си аз нежната игра

на двамата във снежната гора

и виждах как на дългата й клепка

звездата на една снежинка трепка

и как разтапя топлия й дъх

скрежеца върху мекичкия мъх

на шала му. А той не е кротувал,

а той разбира се, я е целувал,

мошеника с мошеник, виж го ти!

Вървях и се ядосвах аз почти

и още с тази ревност във гърдите

в миг гледам: отделиха се следите

и без да спрат, на първия завой

тя тръгна вляво, а пък в дясно - той.

Какво бе станало? Нима раздяла?

Озадачен, сред тишината бяла

с ръце в джобовете си аз стоях.

И изведнъж засмях се с тъжен смях:

наистина те бяха тук вървели

на таз алея в белите тунели,

но не в прегръдка, както мислех аз,

а поотделно, с разлика от час,

и не любовна двойка бяха, значи,

а двойка най-случайни минувачи,

един за друг незнаещи дори.

Как тъжни са тез борови гори!

И аз стоях, обзет от болка тиха

по всички тез неща, които биха

могли да бъдат, но - уви! - не са,

подобно тази среща във леса...

АЗ СЪМ БЪЛГАРЧЕ Аз съм българче и силна майка мене е родила; с хубости, блага обилна мойта родина е мила. Аз съм българче. Обичам наште планини зелени, българин да се наричам - първа радост е за мене. Аз съм българче свободно, в край свободен аз живея, всичко българско и родно любя, тача и милея. Аз съм българче и расна в дни велики, в славно време, син съм на земя прекрасна, син съм на юнашко племе. Иван Вазов

ТЪГА Къде да отидем, къде да се скрием в тоя град, в тая лятна чакалня. Птица във въздуха не смее да мине, с камък да драснеш - ще се запали. Бавно вървят часовете следобедни, сякаш някой се учи да свири и се разбиват във сините кораби на гърдите ни татуирани. Двама по двама под горещата шапка на слънцето цял ден се скитаме, с вечното наше тъжно очакване на провинциални мислители. Реката пресъхва, а ние на моста стърчим в тишината запалена. И спориме дълго, и философстваме за морската флора и фауна. Борис Христов

ЗАДКУЛИСНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Знам, че искаш, по хлапашки сресана,

не мъжът ми — Хамлет да откриеш.

Само не надничай зад кулисите.

Ще се счупи цялата магия.

Хамлет има десет лева в джоба си.

И се пита — хляб или цигари.

С два пакета изкопава гроба си.

С фасовете веждите си пари.

Хамлет има две деца — подробности.

Вярно, че не влизат по пиеса.

И една Офелия — виновница,

че не става вече за принцеса.

В къщата им зимно слънце влиза.

Плаши ги дъхът на светлината.

Хамлет или гледа телевизия —

или гледа празното в душата си.

Затова, заклевам те, момиченце —

точно там, на сцената, с декорите:

струва си, но само там — обичай го!

Другото е моя територия.

Камелия Кондова

Ясен Ведрин

Изпий ме като глътка старо вино.

Задръж вкуса ми. Той ще те дари

с усещането, че си още силна.

Със смисълът, че любовта искри.

Изпий ме като глътка старо вино,

събрало дъжд и слънчеви лъчи.

За тебе отлежавах непосилно.

Мечтах те, а вкусът ми се вгорчи.

Изпий ме като глътка старо вино,

налято в нежна чаша от кристал.

И устните си - дъхави малини -

дари ги с цвят, отдавна в мен узрял.

Изпий ме като глътка старо вино.

И в сладка ненаситност ме задръж.

Ще стане чудо на небето синьо

и вино ще се лее, вместо дъжд...

Обичам те от облаци, княгиньо!

Вдигни очи и чаша протегни!

Ще бъда като глътка старо вино!

Живот и слънце в земните ти дни!

ПРИЯТЕЛСКО

Приятел си. Ще поиграем карти.

Ще пием за мира и за жените.

(Завиждам на родените във Спарта —

как трудно било да сдържиш сълзите.)

Приятел си. Така ми е спокойно.

Е, разкажи за твоето момиче.

Отдавна сме погребали виновните.

Мъжът ми е добър. И го обичам.

Да ти налея още? Уморен си...

И аз съм уморена, но е празник.

Отдавна, както казваш "влязох в релси".

Отдавна, както казваш, "Няма празно".

Хлапашкият ми сал е здраво вързан.

Научих се да имам и да губя.

Сега си тръгвай. Бързо, много бързо!

Защото, всъщност искам да се любим...

Камелия Кондова

Не виждаш ли другия, винаги гръб ти обръща,

когато очите извърнеш, него го няма,

поемаш напред, ала той на обратно се връща,

бил образът твой, но реално е само измама.

И той като тебе, с торбички от хиляди грижи,

от нощи безсънни и болките тъпи във кръста.

Къде ли отива, когато от тук си изниже,

а ти със задачите в битка поредна, насъщна.

Дали във обратното има от твоите срещи?

Дали го обичат и мразят, подобно на тебе?

Дали във забвение чака, пали ли свещи?

Пътища има ли, има ли своето време?

Дали е способен да мисли, кротко ли чака,

отново към него, с неверни очи да погледнеш.

Как трудно го виждаш, когато се криеш във мрака

и нагло се смее, когато пред него поседнеш.

В очите му гледаш и той ококорен е в тебе.

И същите думи изрича, по устните знаеш.

Ти тръгваш, зарязваш го в другото време,

по-силен от теб е, навярно затуй си и траеш.

С юмрук не замахвай към него, той маже би иска

оттатък да влезеш, изучил е твоето его.

Безплътен, безмерен, а всъщност душата ти чиста,

очаква на края на дните… да тръгне след него.

Петко Илиев

Ще те погаля със очи. Ще те целуна с мисъл. Стих нежен в мен ще зазвучи – неказан и неписан. Към устните ми изкушен за показ ще напира. Но ще остане нероден – роденото умира. Надежда Захариева Среднощна молитва Събличай се, полека се събличай със грацията дивна на русалка! От себе си едно след друго свличай прикритията нежни, ала малки на свойта плът свенлива, но греховна. Нима е грях тъй да те гледам, мила? Нали от този вечен грях любовен ний всички на света сме се родили? Нали от този "грях", така наречен, започва всъщност нашето начало? Ако е грях, то този грях е вечен, безсмъртен като смъртното ти тяло. И като моето, което те обича, което тръпне, чака и което... Събличай се! Полека се събличай, греха да видя и да го усетя, в копнежа му да изгоря докрая... На този свят горчив и толкоз мрачен по-сладко чудо от това не зная: жена, която се съблича в здрача... Събличай се и ми свети със вечност. Д. Дамянов ДАЛИ ЧЕ С ТЕБ... Дали че с теб, разголвайки тела, забравяме душите да разголим, приличаме на две огледала, укрили свойте същности отдолу. А образът ни собствен отразен все ни изглежда чужд, по-грозен, в шупли.... Да дръзнехме със тебе някой ден проклетите огледала да счупим... И вместо ти във мен и в тебе аз да се оглеждаме - да се проникнем.... Навярно милиони като нас си мислят същото във този час. И огледалото не чупи никой. Н. Захариева

ОБИЧАМ ТЕ И ТЕ ЦЕЛУВАМ Целувам те, защото те обичам. Не ми е нужно твоето вчера, а утре е така далеч. Мълчанието е доверие - очите тихо красноречие. Мигът в прегръдка да заключим, да бъде наш, да бъде вечен и който първи проговори той първи не обича вече. Д.Дамянов

ИЛЮЗИЯ

Художнико, така и не успя

да нарисуваш светлото ми рамо.

Сега съм у дома. Спокойно спя.

А ти си бил със сянката ми само.

Със нея си говорил цяла нощ.

И с нея си се любил - не със мене.

Художнико, ти никак не си лош,

ала картината ти е студена.

А сянката навярно ще мълчи.

И сигурно ще й хареса много.

Ако това са моите очи -

забравил си да нарисуваш огън.

Забравил си да нарисуваш ден.

Да, аз разбирам - сянката не свети.

Ала защо я припознаваш в мен.

Приличаш ми на всичките поети,

които ме измислят в някой стих.

И запомни, преди да кажа сбогом -

на теб и на поетите простих.

На сянката, художнико, не мога!

Камелия Кондова

ИЛЮЗИЯ

Художнико, така и не успя

да нарисуваш светлото ми рамо.

Сега съм у дома. Спокойно спя.

А ти си бил със сянката ми само.

Със нея си говорил цяла нощ.

И с нея си се любил - не със мене.

Художнико, ти никак не си лош,

ала картината ти е студена.

А сянката навярно ще мълчи.

И сигурно ще й хареса много.

Ако това са моите очи -

забравил си да нарисуваш огън.

Забравил си да нарисуваш ден.

Да, аз разбирам - сянката не свети.

Ала защо я припознаваш в мен.

Приличаш ми на всичките поети,

които ме измислят в някой стих.

И запомни, преди да кажа сбогом -

на теб и на поетите простих.

На сянката, художнико, не мога!

Камелия Кондова

Камелия Кондова ми е фаворитка,а това ми е любимото нейно...Благодаря,че ни го припомни.

Ако ровнеш,ще видиш,че съм постнала повечето в темата тук.

Редактирано 8 април 201115 г. от Niкiта (преглед на промените)

ВИК

Във тази стая - тясна, тъмна, ниска

умирам от неизцерима рана,

че аз не съм възлюбена и близка,

ни чакана от някого, ни звана.

А искам само, само да обичам,

жадувам искроструйно, светло вино;

от всяка тъмна мисъл се отричам,

край своя враг беззлобно ще отмина.

И искам щедро, волно да отдавам

това, що в мен гори, трепти и пее,

и в пищни празненства да разлюлявам

над скъпи гости звънки полилеи.

Че мойта младост, огнено пламтяща,

и моята душа на чучулига,

и моето сърце животрептящо -

като вихрушка над света ме вдигат.

Елисавета Багряна

ЧУВАМ ТЕ ДА МЕ ЗОВЕШ Милка Стоянова Чувам те да ме зовеш без звук между трепкащи частици в съвършенството. Чувам те да ме зовеш без звук, забързан, преди да се родя - като главния да се всадиш в сърцето ми. Чувам те да ме зовеш без звук в съня, който съм пропуснала. Чувам те да ме зовеш без звук, да рецитираш стихове за мен и да скърцаш в стиховете ми. Чувам те да ме зовеш без звук все по-ясно, по-ясно от преди, преди много ери, преди ерите на нашето безумие - ерите на доживот, ерите на глад, и щастие в незнание, разхождайки изящното си тяло във очите ми.

Редактирано 13 април 201115 г. от Sissona (преглед на промените)

Стига ми

karmelitass

Не съм дошла да се кръстя за прошка.

(Обичам до гроб самотата си...)

Сега съм зла, непорочна и боса.

Стъпвам право в трънището адово.

Не съм дошла да се моля за милост.

Ако можеш прережи тишината ми,

да избухне и с адска парливост,

да увие до белег душата ти.

Не съм дошла за любов да се моля.

Тук съм само за няколко мига,

за да видя в очите ти болката

и да знам, че се мразиш ми стига.

Нарисувай ми песен. Планина да обръща.

Тънка гайда да писне, дето къса душата.

Нарисувай ми ехо, песента да ми връща.

Но такава, каквато досега не е пята.

Нарисувай ми песен, от мъка зачената.

Дето нощем засуква от лунното виме.

И подкарва света, а е тясна вселената.

На вселената трудно се дава име.

Нарисувай ми песен, като дива кобилка.

Да си няма юздичка, да си търси стопанин.

Да я хване накрая и страха й да милва.

Нека няма камбани. Нарисувай ми чанове.

Нарисувай ми песен. И когато прогледне

този свят самовлюбен от цяла вечност,

ей така по приятелски кротко ще седнем...

Нарисувай ми песен за сълза и човечност.

ALISA

БЕЗ ЛЮБОВ


Без любов от днес нататък ще живея.
Независима от телефон и случай.
Няма да боли. И няма да копнея.
Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.
Няма да съм бледна подир нощ безсънна -
но и няма да ми запламти лицето.
Няма вдън-земя от мъка да потъна -
но и няма да политна към небето.
Няма да съм лоша - но и няма вече
жест като безкраен хоризонт да сторя.
Няма да ми притъмнява - но далече
няма да ми се отваря цял простора.
Няма вечерта да чакам изморена -
но и утрото за мен не ще изгрява.
Няма от слова да зъзна вкочанена -
но и няма да изгарям над жарава.
Няма да заплача на жестоко рамо -
но и няма от сърце да се засмея.
Няма да умирам аз от поглед само -
но и всъщност няма вече да живея.

Блага Димитрова

Писна ми!

Като ви липсва чуждият скандал,

а вкъщи рогоносец си отглеждате -

не ме учете, моля, на морал.

Защото леко ще си вдигна веждата!

Едната вежда само - ясен знак,

но за глупаци трябва да превеждам:

"Не преминавай, ако си глупак -

оръжие е синьото под веждата!"

Ще стрелям със висока тишина.

А пък когато денонощно плачете -

не ме учете, моля, на сълза.

Видях я във окото на палача си.

И я изпих. Една сълза - гигант.

Преди да вдигна другата си вежда.

Не ме учете, моля, на талант.

И не рога - таланта си отглеждайте.

Той е раним. И ражда мъртъв плод.

/От злобата таланта абортира./

Не ме учете, моля, на живот.

Понякога приживе се умира.

автор: kamik

Колко много съм имала да ти кажа - и защо не успях - не знам. Думи, които винаги бяха под стража - необясним като детска усмивка свян. Колко целувки не стигнаха твоите устни, колко прегръдки - и след полунощ не спят. А си мислех - като късните автобуси - празни и хладни следваме своя път. ЛИЛЯНА СТЕФАНОВА

Тя копнее за смях и съкровища,

и за път, и за смели мечти...

Но се плаши от неми чудовища,

преизпълващи празните дни!

Тя мечтае за страст и безумия,

и за ласки под звездно небе,

а се дави в безсилно безшумие

като тъжно, презряло дете...

Тя обича да гледа към вятъра,

да лети със прашинките цвят...

За морета жадува снагата й

и за скитане в утрешен свят!

Тя е млада и истински хубава,

но не смее да тръгне на път...

Е, кажи ми, дали си е струвала

тази вяра в безсилната плът?!

Драскам клечка, потъпквам следите ти,

чупя чаши, целувам те с жар!

Предизвиквам те... Плюя в очите ти!

Събуди се, животът е дар!

автор: Manuelitta_Calle