* * *

На гроба на татко поникнаха ягоди.

Тъгата е килър с незрящи очи...

Как бавно, мъчително бавно и тягостно

убива в мен радост, любов и мечти.

Навярно е хубав животът на мъртвите.

На фона на този живот досега...

Но някоя вечер ще ида по мръкнало,

ще седнем на бира със моя баща.

Ще пием за мама, за първата двойка,

за моя досаден хроничен бронхит...

Къде ли се скита душата ти, Льонка,

и как да простя на шофьора-бандит?

От гроба откраднаха няколко рози.

Защо и сърцата ни, Боже, замеси от кал?

Та тук цензурират дори некролозите

и блудстват с Темида в мизерен локал.

На гроба на татко поникнаха ягоди.

Тъгата е килър с ръждив пистолет.

Лакеи на Юда – елате, приятели...

Продавам изгодно душа на поет!

Поканил съм Дявола, стария Дявол,

да пийнем абсент от трофейни рога.

На гроба на татко поникнаха ягоди...

Подай пистолета, госпожо Тъга!

Ивайло ДИМАНОВ

* Небесна обич Ти си слънцето, а аз-луната, нежно галиш ме със твоите лъчи. Без тебе аз съм мрачна и студена, и радост няма в моите очи! Усмивката ми грейва на лицето веднага щом усетя те до мен. При допира ти чувствам, че сърцето омагьосано е в твоя плен! Искам да си моята опора, а аз да бъда твоята мечта! Да бъдем заедно в кръгозора, никога да не залязва любовта! * Душата пуста е без твоите слова... Гласът ти стопля ме. Сърцето празно е без твоята любов... Тя вдъхва ми надежда. Тялото самотно е без твоите ръце... Те превземат го. Животът не е същият без теб... Ти осмисляш го !

Редактирано 13 юни 201115 г. от nassy_kiss (преглед на промените)

Всяка вишна всъщност е жена,

разцъфтяла с цветове напролет.

И тогава с жарка светлина

я поглъща всеки мъжки поглед.

Всяка вишна всъщност е жена,

сладко-кисел плод през ранно-лято.

Тя е хладна сянка и една

приказност докрай неопозната.

Всяка вишна всъщност е жена,

скрила есен в своите костилки.

И живота пази в семена,

оплодили земната настилка.

Всяка вишна всъщност е жена,

но ако не й даряват зиме

повече любов и топлина

от студа тя бързо ще загине. от Румяна Пелова

Настолна лампа, здрач, в камината — дърва, ти — кротко замечтан, с ръка подпрял глава, в любимите очи се взираш през минута; часът на чай горещ и книга върху скута; ти чувстваш как расте настъпващият мрак, в премала сладостна нощта очакваш пак — потайна мрачна нощ с божествени наслади… О, моята душа лети, руши прегради и бързам аз натам — към тоя чуден ден, все по-нетърпелив, от времето вбесен. Пол Верлен

МОНОЛОГ НА ПИЛЕТО

"Какво толкова му е великото на тоя шибан свят?"
Уилям Уортън

Защо? Защо ме карате насила
да придобия вашите черти?
Та аз не съм човек, а пиле,
което даже не умее да лети...

Говорите за демокрация. Не ме разсмивайте!
Един се ражда просяк, друг се ражда крал.
А аз живея като вечна съпротива
на вашия напудрен и фалшив морал!

В най-тъжния от всички празници,
във първия от дните на април,
ще ви поканя, християни мазни,
на свойта смърт със фрикасе и грил.

Ивайло Диманов

A DOMANI!*

Нощта лениво хвърли черна ръкавица
на своя светъл враг и победи!
Трамвай далечен за последен път извика.
В студа неонов зъзнеш само ти...

Какъв ти студ, сега ти всичко имаш.
Градът е твой и всичко е за теб сега:
сладкарници, кина и пъстри магазини,
театри, ЦУМ, онази лъскава кола.

Със поглед от витрината събличаш
костюм на Клайн с космическа цена.
И на случайно срещнато момиче
четеш Превер на лунна светлина...

В театъра на твоите мечти щe влезеш.
Ще бъдеш Хамлет, Браво, Ламартен.
Нощта подобно Атлантида ще изчезне
в прегръдката на идващия ден....

А сутринта, под рубриката "Куриози"
централен вестник ще разпръсне смут:
"По тротоара някой е засаждал рози.
Внимание, в града ни нощем броди луд!”


Ивайло Диманов

* До утре! (итал.)

Автор Таня Илиева Дойде в съня ми с цялата си нежност,

зарови пръсти в моите коси...

Изплаших се... от своята копнежност,

избягах... и във себе си се скрих.

Изплаших се!...Отворена бях книга,

а ти четеше в моята душа...

Разбра за миг какво не ми достига,

прегърна ме и... съживи нощта!

Звездите заблестяха... Пеперуди,

покриха ни с воал от красота...

Сърцата ни забиха... сякаш луди

и Феникс се роди от пепелта.

Криле размаха с сила... устремено,

издигна се над свойте страхове...

Ти беше нещо... неопределено,

усещане от други светове...

Ти беше като гъдел във гърдите,

усмивка... лъчезарна и добра.

Дойде в съня ми, съживи мечтите,

животът ми изпълни с красота!

Посрещна ме зората със позлата,

очи отворих... но къде си ти?

Усмихнах се - открих те във душата,

в раздел" Най-съкровените мечти"

Песничка за приятелството от "Бяла приказка": "Казва се приятел пръв, Но защо е той такъв? Затова че пръв полита в огъня да те спaси, пръв, и без да се запита прав ли си или не си. Пръв за теб леда пролазва, пръв за теб пролива кръв ето – затова се казва, че приятелят е пръв! " Валери Петров

АВТОР ИВАЙЛО БАЛАБАНОВ

Момчета, знам, че вече ви дотегна

и хлябът сух, и голата ракия,

и тежкото небе на тази бедна

...страна, в която няма прокопсия....

Великите й царски идеали

днес вече са митичен архаизъм.

България търгува със парцали

от раклата на своя комунизъм.

България е гладна просякиня.

С душа поциганена, необута,

тя проси чуждоземна милостиня

по пътя между Лондон и Калкута.

Честта е болна, съвеста пияна,

а ореолите - алъш-вериши

и луд е, който плаче с Дебелянов

по някакави си белоцветни вишни.

Със страшна сила днес от небесата

виси един въпрос полуобесен:

Кажете ми къде е свободата

от синята ни ноемврийска есен?

Защо пирува с разни богаташи

и хитреци, дошли на власт и мода,

с дрогясали бандюги и апаши...

Защо е с тях? Защо не е с народа?

момчета, знам, че е на халос туй, че

скърбим за свобода и бели вишни.

В земята на Васил Иванов Кунчев

днес всички романтици са излишни.

Но да запеем, дявол да го вземе,

със мъжки глас във тази нощ безродна

и нека екне - като в турско време,

"Къде си, вярна ти, любов народна?"

В най-тихото ти Мълчи! Нощта е много тънка и спуска върху мен лилав воал. Ръцете и ме карат да настръхвам. ... А ти мълчи! Аз само ще шептя. Задъхана ли съм? Защото е студено... Но думите ми парят в теб. Нали? Не се протягай. Няма да ме вземеш. Не казвай нищо! Моля те. Мълчи. На фона на луната аз съм сянка. Във мислите ти врязан силует. Жена съм, мили. И съм обещание. Но ти не ме докосвай със ръце. Чертай ме само с дъх. Безкрайно бавно. Очите ми са черни езера. Когато в тях до дъно си пропаднал, едва тогава, мили ще се дам. Едва тогава, тиха и покорна, ще съблека лилавия воал. Във пълнолунието ще нагазя гола и повече от всякога ще съм жена. Сега не казвай нищо. Аз ще шепна. Рисувай своя сън със дъх по мен. Да ти призная ли? Умирам за ръцете ти! Но не сега, любими ... Още не... Caribiana

Тема : Докосване до сърцето ти

Всичко

Имаш младост и хубост,

цялата си една усмивка.

Даже дърветата те харесват

и те прегръщат със сенките си.

Рамото ти изгрява

като новолуние.

После – като пълнолуние.

И догде се озърнеш -

нямаш младост и хубост.

Какво ти остава?

Имаш любим и нежност -

цялата си една тръпка.

Стъпваш по звездният свод

с тънки звънливи токчета.

И под стъпките ти угасват

една по една звездите

като сгазени фасове.

Докато паднеш на земята.

Нямаш любим и нежност!

Какво ти остава?

Имаш талант и воля -

цялата си една факла.

нощем безсънно светиш

търсиш в тъмната пустош,

нещо такова, което,

никога, никъде, никой…

Тъкмо да го откриеш,

факлата гасне и пуши,

и се превръща в главня.

Нямаш талант и воля!

Какво ти остава?

Имаш дете и радост,

цялата си една грижа.

Водиш бъдещето за ръчичка,

учиш го да бъде послушно

и да не тича много напред,

за да бъде по-дълго твое.

Докато ти го грабне от ръката

болест или война,

или безкрайният път…

Нямаш дете и радост!

Какво ти остава?

Всичко да имаш,

нищо да нямаш,

цялата да си една шепа.

Всичко да даваш,

нищо да вземаш.

Да се загърнеш в самота

като в излинял шал,

майка си да повториш на прага,

всичко да посрещнеш,

всичко да изпратиш.

Всичко!

- Това ти остава!!!

Блага Димитрова

Редактирано 28 юни 201115 г. от agr (преглед на промените)

Отделяме се от живота, както пепелта от въглена, а после зъзнем емоционално; ако създаваме поезия - тя става стъклена, ако извайваме стъкло - то не звъни кристално. Добиваме усещане, че не живеем себе си, че ни живее някой друг, но лошо ни живее. Да се огледаме добре, защото във съседство гори живот, докато ние тлеем. Потта на селянина светва още в тъмно, магарето тържествено му пее ода; като пастир, излегнат върху стръмното, градът ни кашля с няколко завода... Добро със зло, красиво с грозно от векове се разминават, поздравявайки се дружески. Защо тогаз възпяваме отделно розата, отделно нейните бодли? Кое ни е по-нужно? Бих изкрещял: "Здравей, живот!", но е безсмислено - кой влюбен е крещял на другия в ухото. И вгледан в тия мъртви бели листи, аз се уча да разчитам черновите на живота. Добромир Тонев

Стихове , намерени от нета

На живота

Свалям шапка на този живот,

за всичко,което научих-

да вярвам на топли очи,

пък били те дори и на куче.

Да различавам добрата ръка

от тази,която ме цапа.

Да виждам и в грозното красота,

да мога да стискам и лапа.

Да се пазя от хитри очи

на хора и да вярвам в лисица.

Да осъзнавам преходността,

да съм сит и пред празна паница.

Да предпазя от суета

душата си с шепа искрици

и мъдростта да виждам света

с детските си зеници.

Рангел Мрянов

Такава съм

Понякога съм весела и стилна,

друг път съм тъжна и небрежна.

Когато трябва - мога да съм силна,

когато искам - мога да съм нежна.

Понякога покрай реката тичам,

но за приятел в блато ще нагазя.

Когато искам - мога да обичам,

когато трябва - мога и да мразя.

Понякога спокойствие разливам,

друг път във буря се превръщам.

Когато искам - бързо си отивам,

когато трябва - винаги се връщам.

Понякога съм страшно хаотична,

друг път съм подредена къща.

Когато искам - много съм различна,

когато трябва - съм една и съща.

от нета

ДиаЛогично

автор: hristam

Слушай, сестро, жени сме. Присъда е

след съдбата си женска да крачим.

А мъжът - той е вечния съдник

и причината скришом да плачем.

Знае как да прикрива зад шепот

мъжки страсти - почти необятни,

да събира сълзите ти в шепи...

и след миг да ги хвърли на вятъра.

Може в теб да се свре - като вопъл,

по-хроничен от стар зъбобол,

любовта ти да глозга до кокал.

След това да я стъпче на сол.

***

Слушай, сестро, жена съм. Присъщо е

да посрещам съдбата по мъжки.

Любовта ми - без ресто за връщане,

а ръцете - до край да прегръщат.

Аз не винаги светя светулково,

и не винаги галя по бузите.

Заболи ли ме - бясно се втурвам

и руша всички бивши илюзии.

После може да яхам метлата

и да паля среднощни прокоби -

да ми светят, докато пропадам

от небето си стръмно...нагоре.

БАЛАДА ЗА РАЗВЕДЕНИЯ СКУЛПТОР Д. Тонев Сега си сам сред тази стая, която няма две врати. Свещта с длетото си извайва замислените ти черти. Напразно тя пред теб възкръсна - изкуството си отмъсти: създадоха я твойте пръсти, но нямаш власт над нея ти. И в тази нощ, по женски ничия ти проумяваш изведнъж: огънатата свещ прилича на плачещо ребро от мъж.

Приковано море

Примири се със своята същност -

на море, край брега приковано.

Все сънуваш, че пак се завръщаш

сред разискрена сребърна пяна.

Край черупките спираш за кратко -

песъчинките в тях да изчистиш

(следописи от минали страсти).

После хукваш към залез измислен.

А вълните след тебе се втурват

да те върнат за миг към брега.

Невъзможно! Ти вече не плуваш...

... А в началото

беше река...

Wendy

Антиприказно

Яна Кременска

Така е. Самодивите са длъжни

да са красиви, като не са умни.

Фолклорът все греши и често лъже.

Юнакът е юнак, но...малоумен.

Като не може с друго, хали си намира.

(Така разправя плъзналата клюка.)

Избира петък - ден за неумиране.

И праска през просото... към поуката.

С финес го прави. Тоест елегантно.

Нали пък на поанти е орисан.

Да сгазиш лука е така пикантно,

че зарзаватът зяпва полуслисан.

Ех, долната земя или небето

са подходящи? Идва трета сцена.

Добре е, както казват...общо взето.

Държа да подчертая, мизансценът

е сбъркан, но това не е причина

гърнето да не чака похлупака.

А всяка крива круша е невинна

за свраката, онази с двата крака...

Баирът е висок, но всяко лозе,

на дръжки не държи. Държи на котата.

А чучулигата с вибрато козе

почти дипломатично връчва нота.

На кой? Е, то една енигма,

че чак да се наложи дълга мисъл.

А в крайна сметка – жалка парадигма...

Язък за този, дето търсил смисъл.

Не те повиках с думи, нито с мисъл.

Не съм те чакал, даже заминавах.

Не беше сън, дори да бях поискал,

отдавна, със съня ми сме в раздяла.

Не беше и видение съдбовно,

те сенките при мен са в откровение,

сами пристигат, тръгват си бездомни,

не се задържат, търсят изкупление.

Не беше и проблясък в тъмнината,

в далечното, запалена цигара.

Дори и звук сподавен в тишината,

не беше ти… перон и празна гара.

Не те повиках, но не те и гоня.

Намерих те в повехналите листи,

замръзнали, очакват нова пролет,

но тя за тях ще бъде само нищо.

Не те повиках, ти не си надежда -

нахлул от миналото, черен спомен.

Отдавна във комбина сме изглежда,

въздишка само и… последно сбогом. Автор Петко Илиев

Редактирано 9 юли 201115 г. от kolev_74 (преглед на промените)

Звездоброец

Ради Стефанов

...

Понякога си толкова далече,

че късам всички струни на тъгата.

Понякога, а може би е вечно,

безлунно стихва Лунната соната.

Превръщам замъците в лудници

и трупам в тишината силуети.

Душата ми е тъжна блудница,

събираща огризки от банкета.

Но няма те. Сънувам те навярно

и искам при съня си да остана.

Но няма те; в просъница те мярнах –

отплуваща зад девет океана.

Измислих те и сигурно си струва,

но болката е все една и съща.

И много често кучешки тъгувам,

и много често тръгвам и се връщам.

Изгубих те и уча се да губя.

Дори съм жив и чудя се къде си.

Пегасът ми е перманентно влюбен

във някоя измислена принцеса.

Изгубих те и вече съм свободен.

Свободен от любов – свободно скитам –

и чуеш ли среднощ по покрива, че бродя,

да знаеш, че броя звездите.

Редактирано 12 юли 201115 г. от diadia (преглед на промените)

Понякога се връщам като спомен,

в сълза събрала закъснели чувства,

със мислите ти трескаво се гоня,

докосвам те със кадифени устни.

Понякога съм като извор бликащ,

искрящо слънце в закъсняло пладне

и огнена в мечтите ти се скитам,

а ти ме чакаш тръпнещо и жадно.

Друг път стоя притихнала в тревите,

прегърната от ласкавия вятър,

в небето бели гълъби прелитат

и в шепот се превръща тишината.

Понякога съм край в едно начало -

рубинен залез във сияен изгрев

и идвам само нощем да те галя,

а сутрин - със зората се изнизвам...

автор: kadife

Caribiana *** Безследница съм Забравяй ме. Не искам да ме помниш. Изтрий ме от света си. Още днес. С парченцата от счупените стомни ще си направя броня за сърце. Ще се затворя в кулата. На най-високото. И с диви рози ще я оплета. С трънливи рози. Да не може никой да я докосне никога с ръка. Така е най-добре. Не си ме спомняй. Недей да търсиш пътища към мен. Ще мина просто като летен повей и ще отмина. Все едно къде... МОЛИТВА Мъглата като балтон е провесила празни ръкави - обличам балтона, направен по моята мярка. И моля се - никого в тая нощ не забравяй, господи, слязъл на пътя с колесницата бяла. Дай на бедняка спокойствие - до обяд да подреме, пари на глупака - да се ядосва, когато ги харчи, помогни на джуджето от бъчвата мед да си вземе и да намери в театъра своето място играча; покани на вечеря поета - напълни му писалката и овес дай на коня му, вместо да слуша стихове, поседни до самотника в дългото негово чакане и кихни зарад болния с най-сладкото кихане; избери за палача някое друго призвание, смачкай кърлежа, който кара жената да бяга, затегни в самолета на децата коланите и отведи до леглото стареца, който си ляга; дай на мъртвия нощна шапка и хубава книга, рай направи за дървото, което на ъгъла чака... А на мен помогни в тая нощ у дома да пристигна и да измия, господи, нозете на моята майка. Борис Христов

Редактирано 14 юли 201115 г. от Niкiта (преглед на промените)

Мълчание

С овехтялата си любов

се опитахме да разбием

щита от помрачени облаци,

който все повече поглъщаше

в недрата си ефирни пламъци .

Но взривихме небето

и от окървавените му гърди

заваля тишина,

която наводни къщите ни

през процепите ,изваяни

от мъката на очи,

вдълбани в мълчанието на Кръста !

Те плачеха

за несътворения (вече две хилядолетия )

Вечен огън !

Надежда

Островът пак заплува с любовта на зефира ,

с арфата си ,с прекрасните си делфини ,

но този път без нас .

Опитахме се да го стигнем,

но крилете ни се превърнаха в пепел,

а и не знаехме къде е ...

Качихме се в лодката на тишината

с надеждата там отново

да ни дадат компаси .

Anonymous

Празнота

Хилядолетия минават,

стават по-дълги годините ,

мрачните сенки

увеличават своето могъщество ,

пред черния трон

лицата ни се променят .

По пътя се порязах

на лунния сърп

и с катранената празнота

от вените си

пълня всеки процеп на Космоса,

но не мога

да затворя раната си -

недостижим призрак

за нас е доброто !

Кръговрат

Бяхме малки капки

в образа на морето ,

но Слънцето ни грабна

и ни превърна в облаци .

Там небето с намръщените си ръце

ни изстиска

и ние полетяхме

като небесни сълзи

в пустинята на жадните .

Ето я другата зора

и ние отново сме

на път ...

Покой

Пиех от извора на любовта

с пълни шепи ,

къпех се в океани

от слънчеви лъчи ,

събирах мъдрост от музиката на цветята ,

редях на дланите си

нови съзвездия ...

А те изградиха нов храм

в древния храм

и зографисаха в него

части от моето съзнание,

които ще ми донесат покой

в жестоката безмилостност

на нощта !

Редактирано 22 юли 201115 г. от Гост (преглед на промените)

Здравейте и поздравления за чудесния сайт.

Ето едно мое любимо от мен и ако искате мога и да го преведа -

Trova il tempo...

Trova il tempo di pensare

È la fonte del potere.

Trova il tempo di pregare

È il più grande potere sulla Terra.

Trova il tempo di ridere

È la musica dell'anima.

Trova il tempo per giocare

È il segreto dell'eterna giovinezza.

Trova il tempo per amare

È la vera gioia di vivere.

Trova il tempo di dare

La giornata è troppo corta per essere egoisti.

Trova il tempo di leggere

E' la fonte della saggezza.

Trova il tempo di essere gentile

E' la strada della felicità.

Trova il tempo di lavorare

E' il prezzo del successo.

Trova il tempo di riflettere

E' la fonte della forza.

Trova il tempo per sognare

E' il sentiero che porta alle stelle.

Trova il tempo di fare la carità

E' la chiave del Paradiso.

(Iscrizione trovata sul muro

della Casa dei Bambini di Calcutta.)

Мисля,че е съвършенно..................

Редактирано 27 юли 201115 г. от Dimitrina Popova (преглед на промените)

Приятелство ли е...

Не разбирам такова приятелство -

да те бутнат във прашния ъгъл,

да не можеш да минеш оттатък...

Най-добре ще е сам да си тръгнеш.

Сред полята простор да потърсиш.

И врати със замах да отваряш,

за да станеш за някого първи.

Ала с детска наивност ти вярваш,

че приятелят вечно ще има

пет минути за твойте неволи.

Но обгръща те ледена зима...

И не можеш, не искаш да молиш.

Просто свикваш... И вече е ясно,

че не трябва да бъдеш досаден.

Е, боли те... Но мълком израстваш.

Помъдряваш.

И вдигаш прегради...

Не приемам такова приятелство!

(Но пък мене дали ме разбират?...)

Затова продължавам нататък -

откъдето реките извират.

Бианка Габровска

Единакът

Танцува във кръвта му свободата.

Изгризва стягащите го окови.

Понякога се сърди на съдбата,

че крак му е подложила отново.

Понякога замисля се над чашка,

че свободата значи самота...

Но силната привързаност го плаши.

Убива във зародиш любовта.

Вълкът е сам и затова е силен!

Издига пред сърцето си стени.

Превърнал е живота си в пустиня -

следи от изоставени жени.

Той скрива жаждата си за доверие

и ще загине, без да коленичи.

В бърлогата му кой ще го намери?...

... Такава е цената да си ничий.

Бианка Габровска

Тя и той ( или Ода за скайпа)

"Тъжна съм, Обич! Ти пак си отиваш...

Някак безплътно се губиш в мъглата...

Шмугваш се в първата уличка крива

и ме оставяш сама с тишината."

"Как не си спомняш, че ти ме намрази?!

И като дреха ме свлече на пода.

Исках след теб да се втурна... Напразно.

Ти се изсмя - безразлична и горда."

"Сбъркал си... ТИ ми пречупи крилата.

И ми подхвърли трохите последни.

Исках да спреш, да се върнеш обратно...

Ти ме отмина, от друга обсебен."

"Как да ти кажа, че в дните след тебе

всяка жена бе пристанище кратко,

всяка любов бе подобие бледо,

полъх безжизнен след лудия вятър?!"

"Късно е, Обич... Вече години

с тебе се лутаме в орбити чужди.

И в пустотата на ледени зими

всеки ден късче от себе си губим..."

--------------------------------------------

Нещо премигна. И скайпът изчезна.

Някаква подла прищявка на тока...

Толкова. Свърши...

След близост последна

двамата тръгват в различни посоки...

Бианка Габровска

Дамян Дамянов

Не се привързвай...


Не се привързвай никога към нищо!
Привързването е окова скъпа!
Тя дава дом, жена, деца, огнище,
ала в замяна - тежка пранга - дърпа!

Тя дава много, но отнема всичко.
Покой ти дава. И блага големи.
С уют те топли. Гали те с ръчички,
които за свободен нямат време.

Със благини най-едри и най-дребни
отрупва те цял, ала във замяна
духа ти и плътта така обсебва,
че по-добре изобщо да ги нямаш!

Не се привързвай никога към нищо!
Привързването мислиш за удобство,
а то е грижа, дето те разнищва,
а то не е живот, а живо робство!

Шегувам се, разбира се, да, вятър!
Човек вкован се ражда и умира!
Най-тежката окова - свободата -
най-зле го оковава - за всемира!