http://www.youtube.com/watch?v=XiU2qH-Tw6U&feature=player_embedded

„Всяка дума има и еснафски смисъл”

„Трябва да пише само онзи, за когото реалността не е нещо, което се разбира от само себе си.”

„Някои смятат, че талантът е нещо като самовар. Той не е нещо като самовар.”

„Восъчната пита е най-блестящият модел за поезия. Направена от 39,7 грама восък, тя побира 1492 грама мед.”

Иван Динков, „Почит към литературата”

Сега сме други сякаш... Диагноза.

И в този ред ми казваш две-натри:

Поезия ли? Не. С години проза.

Аларма сутрин. Нес кафе. И грим.

И мъж до теб. Досущ като тапета –

безцветен, хрисим, незабележим.

Любов ли? Не. Огризки и диети.

Неделни гости. Облаци от дим.

А беше време – с мед да го намажеш.

Растяха птици. Пееха треви.

И с поглед, от мъглица дваж по-влажен,

не помниш ли, че ме разполови?!

Не помниш ли? Там някъде те чакат.

Отпускаме ръце и зейва път.

А неспокойни сенките ни в мрака

ще се прегърнат и ще се стопят...

Автор Ивайло Терзийски

Вълшебното камъче Детето си донесе бяло камъче - обикновено, улично, най- дребно. Търкаляно, окаляно, но само че, не знам защо, наречено "вълшебно". Заспивайки ,го мушна под главата си. А майка му го дръпна:"Пфу,че мръсно!" -Но е вълшебно!- ревна и замята се "вълшебничето" татково невръстно. -То прави чудеса,цери сакатите, умрели съживява,гладни храни... Претъпкано с лъжите, най- крилатите- от приказки, от книжки и екрани, глупачето заспа в ръцете с камъка. Със оня камък ръбест,кален,мръсен, след който даже ний търчим с измамата да го намерим пряко възрастта си. И спейки и честито, и измамено хлапето рече с полушепот весел: -Светът е пълен със вълшебни камъни, но вие не ги знаете къде са... Дамян Дамянов

НЕ ЗНАМ ЗАЩО ГО НАПИСАХ

обичаш ли я както мен обичаше

наричаш ли я моето момиче

събуждаш ли я посред нощ

да не пропуснеш никой порив

преструваш ли се, че си лош

да можете да се сдобрявате

заспиваш ли на рамото й в кръчма

спокоен, че не ще те изостави

с ръка стъкло разбивал ли си

да се изфукаш и да те ожали

стои ли тя до теб в нещастие

със нея ли си в тъмнината

открадвал ли си цвете зарад нея

дали си се нацепвал в мантинела

защото е до теб в колата

приятели ли ви обграждат

или се примиряваш със нищожества

будувате ли заедно над болното дете

споделяте ли си тревогата

ще бъде ли до теб, ако се строполиш

ще те обича ли какъвто и да си

ако едно дори не е така

какъв е смисълът

Бинка Пеева

Виждам, че стиховете на Caribiana са ти любими. Много поздрави й прати от Събирачът на камъчета.

-----------

Повярвали в лудия смях на петлите,

в звъна на камбана с нестройно сърце,

взривяваме зимната броня на дните

с момичешки устни, с момчешки ръце.

Мокрее стопеният сняг по косите.

Красиви сме в джинсите от кадифе.

И чувствам как огън на кръгове скрит е

в очите ни с тежкия цвят на кафе.

Мостове, задрямали сфинксове, дюни...

Със наш седемнайсетгодишен размах

възсядаме, будим... Но кой ли целуна

косите ми светли от слънце и прах?

Дали ме докосват по светлото чело

смутените устни на дръзко момче?

А може би просто задъхана радост

в косите ми блика, в кръвта ми тече...

Петя Дубарова

Идвам всичко да взема – и не нося везни. Просто гребвам със шепи, без да питам дори. Просто спирам до тебе и във мойте очи слиза цяло небето - със слънца и звезди. Ти си моето Лято. Огнен дъх. И порой. Аз съм тази, която те покръства в любов. Елица Ангелова

Вторник, 13

Беше вторник, 13. И прехвърчаше сняг.

Беше сиво. Студено. И ужасно унило.

На стената отсреща някой кръгъл глупак

бе написал с червило: "Обичам те, мила!"

Беше вторник, 13. Всичко беше напук.

Като скърцаща панта и ръка срещу косъма.

Като празна касета и образ без звук.

Като отговор, който е забравил въпроса си.

Прогорих си с цигара оренбургския шал.

Изкипя ми кафето. После гръмна бушонът.

Пропищя от линейки моят краен квартал.

И се скъса по грешка да звъни телефонът.

Беше вторник, 13. Зла поличба. Лош знак.

Всичко беше напразно. Нищо нямаше смисъл.

На стената отсреща кой ли кръгъл глупак

с кой акъл тия думички беше написал?

Беше вторник, 13. Казах - нямаше ток.

Затова по вратата удряше с всичка сила

един кръгъл глупак - синеок и висок,

и със пръсти, изцапани с мойто ново червило.

Маргарита Петкова

В късен час в полето бяхме с нея.

С трепет устните й аз допрях ...

"Искам от любов да полудея,

груб бъди, та чак да ме е страх !"

После уморена, кротко рече :

"Ах, приспи ме, миг покой ми дай,

бурно ти не ме целувай вече,

до гърдите си ме приласкай."

Грееха разискрени звездите,

лъхаше уханната роса.

Ласкаво целувах аз очите,

бузите и меката коса.

Тя заспа като дете, притихна.

И въздъхнах в полусън блажен.

В миг погледна,

леко се усмихна

и отново се притисна в мен.

Дълго мрак лежеше над полето,

над съня й бдях в нощта ...

А след туй на златен трон в небето

откъм изток бавно заблестя

утрото - и хлад повя в полята ...

Тихо я разбудих с шепнещ глас

и в степта червена, сред росата,

до дома й я изпратих аз.

Иван Бунин

И без вълшебното Сезам

в сърцето ти проникнах някак,

но как да те възпра - не знам...

Светулка в пазвите на мрака.

Не бих могъл. И ето ти,

току дошла, ще ме напуснеш.

А аз пък твоите черти

с очи и с благодарни устни...

... до призрачния залив жълт

на сънищата ще прикоткам

и ревностно ще удължа

надхитрянето със живота.

И там среднощ ще засадя

усмивка, две, въздишка топла,

видял наблизко как звезда

припряно разсъблича облак...

Автор Ивайло Терзийски

Зад завесата

Какво ли се крие

зад завесата на разума?

Докога ще играят чувствата?

Добри в лоши роли

и лоши в добри...

Дали ще остане до края

публиката на спомените,

или ще й стане скучно?

И режисьорът-съдба

дали ще даде на страха главна роля,

или на вярата?

Какво ли се крие

зад завесата на страстта?

И в антракта между

радостта и тъгата

дали ще заспи мечтата?

Как ли ще свърши

театърът-живот,

който не искам

да свършва никога?

Веселка Христова

Луничките ти - светли звездопади.

Очите ти - дълбоки езера.

Не ме засипвай с купища награди.

Характер си! И на това държа.

Когато кажеш нещо, то се случва.

Не хвърляш думи просто хей така..

Вселена си! Не мога да проуча

дълбоките ти тайни. Чуй сега:

Едно е плюс и минус на магнита,

а друго пък човешките души.

Днес мисълта ти цяла е обвита

в красиви опаковки от лъжи.

Да бъде светлина в деня ти, моля!

Игрите ти без друго нямат край...

В различни хора вплиташе се. Роля.

Аз казвам, че това е глупост, май...

Автор Ани Виденова

***

Преди да те познавам, те видях.

В трамвая. Или на "Неофит Рилски".

Докато гледах в киното "Нос Страх".

В пиано-бар. И в подлеза на "Плиска".

Във Хасково. На някакъв перон.

В метрото със последната мотриса.

До спирката на булевард "Бъкстон".

И пред едно посолство - май английското.

Навсякъде. Във осем сутринта.

И в десет вечерта. Ама наистина!

През пролетта. И пак - през есента.

И във Созопол - на самия пристан.

При първата ни среща - грях, не грях -

щом те видях, веднага те познах.

Маргарита Петкова

Стани стопанино, полазник ти пристига!

От двора ти събрал съм сухи съчки.

Жарта ще ровя в топлата камина -

да дойде берекетът в твойта къща!

Да пази Бог от лошото, да дава вяра!

И нека здравето да е навеки с Вази!

Да вкарва стоката сама в кошара!

Да дойдат за момите годежари!

Сполай ти за трапезата, доброто вино!

Да се свети Игнат и името Господне!

От днес започва Новата година.

Да си честит! Душата ти свободна!

Автор Петко Илиев - divak

Повика ме ... и аз дойдох при теб .

Повярвах в обещанията ...и тръгнах

Далечен беше твоя свят студен ...

сърцето ми за малко не измръзна .

Донесох шепа светлина и нежност ,

събрах букет от звездна красота ,

скътах и топлина за дните снежни ...

потърсих място в твоята душа .

Погалих те със слънчева усмивка ,

ръцете ти докосвах с лунен лъч -

дали тогава чувствах се щастливка ...

в очите ти потъвах неведнъж .

Усети ли тъгата в тези дни ,

почувства ли край мене самотата

Прошепваше ми тихо - Вярвай ми ...

и всичко ще си дойде по местата .

Други оказва се са тука правилата ...

и стойностите други са , нали ...

По-бавни и спокойни са нещата .

Не виждаш просто как снежец вали .

Не съм за тук , не съм за този свят.

И да остана повече не мога .

Как да живея без Любов и страст ,

без пламъка на греещия огън ...

Сега прости , но време е да тръгвам,

да се намеря и започна отначало ...

Ако се случи ... и ти стане тъжно

за мен , момичето незнайно , бяло --

не ме търси във спомени неясни ,

забравил допира на моите ръце ...

не тръгвай по пътеките опасни -

оставих себе си във твоето сърце .

Автор stela50

КОЛЕДНО

С мама, тати, баба, дядо,

днес ще бъдем коледари.

Ще наричаме късмети

в къщата и за полето.

Да сме здрави, работливи,

силни, щедри и щастливи,

обич да цари в дома ни,

да сме весели, засмяни.

И от малък чак до стар,

всеки да получи дар,

Искам братче и сестричка,

конче, дървена шейничка.

Баба вече е оплела

шапка, шарена фанела,

шал за себе си и мама,

в къщи болести да няма.

А за дядо и за тати,

топли вълнени чорапи.

Сурва, весела година!

Сняг да има цяла зима,

да завива семенцата,

да покълнат във земята.

А напролет топло слънце

да помилва всяко зрънце,

да порасне, да узрее,

клас голям да се налее.

И щом дойде знойно лято,

жътвата да е богата.

В златна есен плодовете

да напълнят домовете.

И през цялата година

весел детски смях да има.

Сурва, весела година,

догодина, до амина!

elias

Писмо до Дядо Коледа

Не съм ти писала така отдавна...

Пораснах май. (Така ли ми се струва?)

И ти навярно си ме позабравил.

(Понякога все още те сънувам...)

Не съм дете от цяла вечност сякаш,

но помня като да било е вчера –

в подаръците скрити под елхата

мечтите си все бързах да намеря...

И топлите копнежи на камината...

И сладките с ванилия на мама...

И как се изтъркаляха годините...

Е, вече съм достатъчно голяма –

подаръци не искам. Не това

съм седнала в писмото да ти пиша.

И сигурно учуден си сега,

че как така не пожелавам нищо?

Ти много от живота ми пропусна,

а може би неволно те надраснах,

но тук, сега, аз няма да те пусна

със цялото ти белоснежно щастие –

усмивките ще бъдат от сърце,

и още много купища надежда,

и ето, че и моето дете

във твоите вълшебства се оглежда...

Не искам друго. И ми стига даже

следите ти да виждам всяка зима.

А всъщност исках само да ти кажа:

Щастлива съм! И нека да те има...

Мира Дойчинова

Ти знаеш ли?

Отдавна е било...

В началото на дните,

когато нямало е зло.

Светът бил приказен,

наричали го Рай.

Там време нямало

а само светъл

тих безкрай.

В това безвремие

летели същества...

Ти знаеш ли?

За името им

пред света...

Да, Ангели.

Позна!

Те странни птици

са били.

Едничко тяло

а във него две души!

И нямали емоции,

нито страх.

Вселената изследвали

сред звезден прах.

Веднъж обаче,

летейки си така

един от тях

почуствал самота.

Обърнал се

към другата душа,

която верен

спътник му била:

"Хей спътниче -

пребродихме света

Сега към теб

откривам любовта..."

Ти знаеш ли?

Те Его го наричат

във наши времена...

Объркал се Твореца

"Как така?

Любов към себе си,

това е грехота!"

Тогава той решил.

на две тела

душите разделил...

Подрязал техните крила

отпратил ги

да скитат в нищета

Ти знаеш ли?

Сега, във наши дни

Защо понякога

сърцето те боли?

Защото в древни времена,

едно сърце

за две души туптя!

kambera

Ако бях се родила

Ако бях се родила небе,

бих поливала с нежност... земята

с дъжд от звездното топло сърце.

Бих рисувала с обич дъгата –

...с цветовете на жива любов,

всепрощаваща, истинска, тиха

и родена от земен живот –

от греха и мечтата поникнал.

Ако бях се родила река,

бих наситила с вяра тревите

и на пясъка бял по брега

бих рисувала детски усмивки.

Бих пренасяла в мен светове

от надежда и вяра родени,

бих се вляла в безкрайно море

от съдби и мечти разпилени.

Ако бях се родила очи,

приютила бих тихо небето –

със дъгата, с море от звезди,

с песента на дъжда над полето.

Бих погледнала в тиха река,

отразила бих в мен световете

със Надеждата, с Вяра добра -

подарила ги бих на Сърцето.

Ако бях се родила ... Ако ...

Но родена съм тук, на земята,

а небето ... Високо е то

и дълбока, студена реката.

А в очите се сбират мечти

и потичат в сълзите горещи ...

Само нощем, в море от звезди,

в съня си се чувстваме Вечни.

Пенка Николова

Молитва

Мъглата като балтон е провесила празни ръкави -

обличам балтона, направен по моята мярка.

И моля се - никого в тая нощ не забравяй,

Господи, слязъл на пътя с колесницата бяла.

Дай на бедняка спокойствие - до обяд да подреме,

пари на глупака - да се ядосва, когато ги харчи,

помогни на джуджето от бъчвата мед да си вземе

и да намери в театър своето място играчът.

Покани на вечеря поета - напълни му писалката

и овес дай на коня му, вместо да слуша стихове,

поседни до самотника в дългото негово чакане

и кихни зарад болния с най-сладкото кихане.

Избери за палача някое друго призвание,

смачкай кърлежа, който кара жената да бяга,

затегни в самолета на децата коланите

и отведи до леглото стареца, който си ляга.

Дай на мъртвия нощна шапка и хубава книга,

рай направи за дървото, което на ъгъла чака...

А на мен помогни в тая нощ у дома да пристигна

и да измия, Господи, нозете на моята майка.

Борис Христов

ЧУЙ МЕ!

Хей, Обичаност!

Чуй ме!

Аз - ЛЮБОВТА, ти говоря!

Казваш, че търсиш ме в различни пространства,

преминал морета, планини, чужди царства.

Казваш НАВСЯКЪДЕ, а някак ме няма,

освен във съня ти спомен блед да навявам.

Чуй ме!

Аз не съм конкурсна награда –

„Тоз` заслужава ме, а този – да страда!”

Аз не съм разменна монета,

нито някакъв съдник, ни скъперница клета.

Аз не отмервам „колкото, толкова`”

и не събирам се в граници тесни,

не лаская се от няколко пОклона,

от дитирамби и покъртителни песни.

Неуморна съм като пролетен вятър,

нестинарски минавам през огньове себични.

Безпределна като песен на птица

и побираща се в очичките детски,

щастливо прегърнали своя замък от пясък.

Обичаност,

аз не умея да нося разлъка,

нито мрак или убийствена мъка.

Аз не съм жената, която обичаш,

и навеки на нея се вричаш.

А съм тихо потрепване в тебе,

Аз съм нежна искрица от огън,

Аз съм ласка изтрила умора,

Аз съм скритата радост в сърцето...

Ето, ТАМ намери ме...

Или вече ме имаш, щом раздаваш я щедро на другите

и светлик съм в денят ти мъглив???

/И не искай да ти отвръщат със същото,

обичай, заради мене самата и самото обичане/

Рая Петкова

Спасително...

Кое спасява, Боже, моя ден ?

Един роман... от някого измислен?

Превръзка лека с нов лечебен крем...

на раната... внимателно почистена?...

Една безлична мисъл: ще вали.

Или обратно: Ще се стича зноят?

Напразен опит за съня след три -

да си припомня с кой съм си говорила?

Понякога подканяш: Не мълчи...

Започвам... но не знам дали ме чуваш?

Не искам златна рибка и пари...

Кажи ми как... до тебе да доплувам?...

Людмила Билярска

Не ще попитам никога дали

все още хващаш рими и ги пускаш

в часовниците плавни на Дали,

защото ти си маг в това изкуство.

Не ще попитам даже и кога,

надникнал в моя стих и призрак срещнал,

ще ме дариш с парченце от дъга.

С дъга се гонят призраците лесно.

Не ще попитам. Има си защо

приятел пръст във рана да не сложи,

а да примъкне стих вместо листо,

когато вън забръска дъжд тревожен.

И ти, Поете, сетил как в платно

животът твоя лик скицира с въглен,

дали не чакаш моето "Дано!" ?

Дано си лъч в мълчанието кръгло

на делник, който не венци плете,

а тръни под петите боси сипе.

Приятелството всъщност е дете,

което гали в миг раним и хлипен.

Автор Галина Иванова

P.S.

Маргарита Петкова

Преброявам си дните и нощите - нищо не струват

пред един миг предишен, от лудост пиян.

А ти някъде съществуваш

и все още се казваш Иван.

Разпилявам си думите - да ги кажа не смея

и небето тежи, като нисък таван.

А ти някъде си живееш

и все още се казваш Иван.

И какво да направя - срещу ми студено

телевизорът блещи своя празен екран.

А ти някъде дишаш без мене

и все още се казваш Иван.

И какво ми остава - да повярвам до лудост,

че не свършва животът като глупав роман,

че от зимния сън с гръм и трясък ще ме събудиш,

щом все още се казваш Иван!

Веднъж живееш, истински живей -

безкрай, докрай, завинаги, за всичко.

Помни, животът не е чародей,

не е салон с гирлянди и свещички.

И някога като останеш сам,

когато си без никого до тебе,

безсилно не навеждай ти глава

и не проклинай своя труден жребий.

Нали животът не е чародей

и трябва да се бориш сам за всичко.

И затова наистина живей

свободен като птица. Без кавички.

Автор Даниела Павлова