НЕ Е ПОДАРЪК...

Павлина Йосева

Добре дошла! Събувай се и влез.

Е-е-е, не че ми е много нов килима...

Какъв ти климатик в едно антре?!

Направо в ляво. Сядай до камината.

Стопли се, че навън гъмжи от сняг.

По Коледа приличаше на пролет.

Но ти така прекрасно закъсня,

че вече се надявах да не дойдеш.

Кажи сега! Какво те води тук?

Отдавна съм престанала да питам.

Ще пусна телевизора. Без звук,

защото тишината с теб е истина.

Заспиваш ли? Да сипя малко скоч?

Но ако искаш, подремни оттатък.

Ще те събуди президента. Точно!

Когато в полунощ гърмят. И мразят.

Сама ли? Не-ее. Така ми е добре.

Защо не мина първо през комшията?!

Щастливец е горкият! И бохем.

Умира от любов. И за ракия.

Не ти отвори? Как не го е срам?!

Звънеца му счупи! Ритни бравàта!

От мравка денем не е по-голям,

а нощем се смалява до приятел...

Веднъж вратата с брадва ми разби.

Е, не че му се сърдя, но ми мина.

Мълчиш ли? И на мен ми се мълчи,

но все пак не пред Новата година.

Очаквам нещо даже и от теб,

макар че бях обикнала и старата.

Загледах се към празното в ръцете ти

и се надявам да не е подарък.

Ти, моя милост и другите в мен

Ти познаваш всичките ми аз.

Нежната, гальовна като коте,

другата - препила с тишина,

измълчала чак до край живота.

Лошата - ядосана и гневна.

Лиглата, която те разсмива.

Сръдлата, която те изнервя.

Влюбената - истински щастлива.

Тъжната...а тя те натъжава...

И онази, дето се страхува.

Спящата Красавица. И жабата.

(И при двете става със целуване.)

Доверчивата, наивна чак до глупост.

Умната (понякога се случва).

Половинката ти абсолютна лудост.

И онази, дето е заключила

кулата си с десет катинара,

тъй като светът навън я плаши.

Ти познаваш цялата ми шареност.

Всичките жени във мен познаваш.

И те всички искат да останеш.

Искат да ги искаш всички, всички!

Да ти кажа ли една мъничка тайна?

Всички ние много те обичаме.

Caribiana

Мира нямам, че те обичам!

Мадлен Алгафари

Време ли нямах - да те забравя?

Повод ли нямах - да те заместя?

Огън ли нямах - Да се запаля?

Или очи нямах насреща?

Сълзи ли нямах - да не изстина?

Рани ли нямах - да те не мразя?

Гордост ли нямах - да те не диря?

Или честта си да пазех?

Мисли ли нямах - да те не мисля?

Сърце ли нямах - пак да обича?

Спомен ли нямах - да ме пронизва?

Разум ли - да те отрича?

Други ли няма - по тях да тичам?

Воля ли нямам - гръб да обърна?

Нужда имам да те обичам..

Сили нямам да се не върна!

Обичай ме... не гледай календара...

Недей спестява думи занапред...

Дали е март... или е февруари

е все едно. ..Когато имам теб...

Обичай ме... напук на всяка дата...

когато е студено и вали...

Обичай ме ...докрай и без остатък...

Дори да ти горчи като пелин...

Обичай ме...

Автор Цветелина Добрева

Все по устните твои чета,

от върха на сърцето си пиша:

бих признал, бих ти казал неща,

според някой – напълно излишни.

Не постигнах кой знае какво,

относително всичко е значи:

бях ти в зной – сенчица на дърво,

в късни есени – слънчево зайче.

И под облак от грижи, помни,

щом тъга твойто чело докосне,

всички леко препечени дни,

вместо дългите делници постни.

Всеки някому нещо дължи:

я усмивка, я думичка само,

но за радост торбата с лъжи

не премятах задълго през рамо.

Казват, всяка раздяла е смърт,

аз умирал съм хиляди пъти,

но сега вече дваж по-добър,

щом съм имал на длан любовта ти...

Автор Ивайло Терзийски

Ако…

Марин Ташков

Ако Малкия принц
бе пораснал,
навярно
би станал
генерал,
прокурор
и търговец на рози,
но поет не би бил,
не би имал звезда
и лисица – мъдрец,
нито гладна змия…
Той остана си
малък
и на нощния свод
на Вселената
в мрака
сътвори си дворец –
похлупак от стъкло,
през което да гледа
как светът се руши,
как убиват звезди,
как цветя се израждат
във отровен капан
и във своя чертог
като в топла утроба
ще заспи уморен,
а насън ще теши
неродената роза,
неродения грях
много влюбен,
но сам…

Нарече го любов, но май не беше.

При мен не те доведе обичта.

Дойде, когато всичко ти горчеше

и огнен ад изглеждаше света.

Жадуваше покой и топла нежност,

разбиране, приятелска ръка,

за да изгрее в твойта безнадеждност

една отдавна паднала звезда.

Какво сега? Отчаяно въздишаш

и в мислите тежа като вина.

Пореден номер в дългия ми списък,

опитал да избяга от скръбта...

Защо ти беше себе си да лъжеш?

Аз мога да обичам и така -

без вяра, без надежда и присъда.

Нима търпи окови любовта?

Дано откриеш светещата нишка

към свойта обич. Аз ще бъда спомен.

Повярвай ми, простих ти. Без въздишка.

Приятен път. И знай - не си виновен.

Вики Горанова

ЦИГАНСКИ ОЧИ

Млада циганко, само танцувай!

Лудостта нека в теб да гори.

В тази нощ есента те целува,

в тази нощ тишината кърви.

А очите, по-остри от стърнища

и по-черни от черната нощ...

Дъжд карминен над гюла се плисва

и прегръща най-сочния грозд.

Млада циганка будна сънува...

Още тръпне по устните жар.

Конски тропот в нощта й нахлува,

огнен танц пали страстен пожар.

Пламък, рози и кипнало вино.

И любов, дето спира дъха...

Глътка спомен, обагрен във синьо,

шепа смях и дайрета в нощта.

И коне, в дива страст полудели.

Млада циганко, в танца гориш.

В жадна утрин керванът поема,

а в очите сълзи... и болиш.

Йорданка Господинова

* * * Животът ми е шепа нежен пясък, процеждащ се през топлите ми пръсти, от счупения пясъчен часовник… преминал през прорязаната плът. И пясъкът, примесен със кръвта ми, в роднинство ме обвързва със пръстта, /несигурна съм в тези връзки странни/ във кръвна или кървава сестра. Животът ми е шепа нежен пясък, преливащ се с кръвта ми във пръстта… Дошла съм шумна, плачеща, със крясък… а си отивам кротко, с обич, в тишина… Olhada

Мъже в командировка

Едно сбогуване набързо.

Паспорт, цигари, очила.

И мойте (не на място) сълзи.

Да не отива на война.

Ще имам времето за книги.

За утринното си кафе.

И малък празник ще ми стига,

когато не деля на две.

Онази улица за двама -

веднъж ще извървя сама.

Без рамото до мен. И няма

да свърши от това света.

И лятото ще продължава.

И изгревът ще бъде жив.

Съседът всеки ден ще става

все по-вежлив и по-вежлив.

Докато някой ден потропа

по уморената врата

на къщата на Пенелопа.

(А Пенелопа е жена...)

В друг век сме - и ще му отворя.

От скука, от каприз, от жал.

И сигурно ще си говорим

за филмовия сериал.

А там, на филма се целуват

и ги покрива грешен мрак.

Пък Одисей да си пътува,

когато е такъв глупак.

И другият глупак - Съседът,

след две ракии ще реши,

че някак много тъжно гледам

и трябва да ме утеши...

Ах, Одисей му е разказвал

едни такива нещица...

че справедливо го наказвам.

(Тук става дума за рога).

В друг век сме, но през вековете

се раждал по един такъв -

най-истинският от мъжете.

Обикновено не е пръв.

Обикновено е последен.

В живота ми се е прострял.

Пред него, (Боже мой), съседът

прилича на съдран чувал.

Без него даже въздух няма.

Не дишам и наум броя:

една командировка само.

Не става дума за война...

Камелия Кондова

П.П Някакси, така ведро ме разсмя))

Дневен сън Евстати Бурнарски Намерих те. Когато вече нямам право да търся перуников мрак и с късен въглен от жарава сърцето си да будя пак. Когато моята тревога дори на устните горчи и трябва да крещя “не мога”, а те милувам със очи. Намерих те. Когато вече тъй отегчено живея между “да” и “не”, а тиха болка тихо стене в присвитите ми рамене, Когато вече сам се губя във късния вечерен час. Мой дневен сън, така си хубав, но аз къде съм всъщност, аз.

Поглеждаш ме под свъсените вежди

и сочиш заканително със пръст.

Подготвила си новите премеждия

по пътя ми към дървения кръст?

Нима си се надявала да спирам

пред всеки изкопан от тебе ров?

Аз всяка нощ по мъничко умирам,

но утрото зарежда ме с живот.

Напразно си се взела насериозно

и нервничиш от щурия ми смях.

Я, действай по-лежерно и фамозно,

пусни му края, даже да е грях.

Сега изчезвай, виждаш, че е утро,

какво от туй, денят че е студен?

Учудваш се, че аз създавам бури?

Очакваш да съм грохнал, уморен?

Погледай само как ще се издигна,

криле ще си пришия от инат.

В любов или във гибел да изригна,

решавам сам! Това е моят свят!

Автор Илко Карайчев

Докога

Мадлен Алгафари

Докога ще те целувам, без да те целувам?

Докога ще те прегръщам, без да те прегръщам?

Докога ще се сбогувам, без да се сбогувам?

Докога ще се завръщам, без да се завръщам?

Докогато ме желаеш, без да ме желаеш.

Докогато ме отричаш, без да ме отричаш.

Докогато ме мечтаеш, без да ме мечтаеш.

Докогато ме обичаш, без да ме обичаш.

ПРЕДСМЪРТНО

Като летен сън минават дните в самотна безутешност,

линее сетно слънце на смелите мечти

и траурна камбана в тревожна безнадеждност

не стихва сред душата, ридае и звъни.

Аз много те обичах, живях за тебе само,

изгарящата мъка за туй ме днес гнети,

че тъй далеч ще бъда, далеч от твойто рамо,

от скъпия ти образ със милите черти.

Но ти глава не скланяй, но ти носи завета

и спомен най-добър за мене запази.

Прости ми, че оставям песен недопета,

прости ми, че ще лееш горестни сълзи!

Върви напред в живота непоколебима,

пред нищо не отстъпвай в бъдещите дни!

Помни, че те обичам, божествена любима,

пази ми паметта от клюки и злини.

На сън ще те спохождам всяка нощ незримо,

косите ти ще галя с невидима ръка.

Безкрай ще те целувам със жад неутолима,

в очите ти ще гледам стопената тъга.

И сутрин щом проблеснат морните зорници,

с безшумната мъгла и аз ще отлетя.

Тогава отвори ти тъмните ресници

и тихичко продумай: - Със мен си във смъртта!

Пеньо Пенев

Интимно

Дамян Дамянов

Не ме допускай толкоз близо ти

до себе си, щом искаш да съм влюбен.

Ех, вярно е, далечното гнети,

но затова пък близкото погубва.

Щом искаш да съм твой, далеч ме дръж-

далечното е всъщност ореолът.

Една мечта се срива отведнъж

разбулиш ли я, видиш ли я гола.

Дори една „Мадона” от Рембранд

погледната от близичко е грозна.

И целият й гнетий и талант

е в нейната далечна грациозност.

Дори земята, таз околовръст,

която отдалеч е рай вълшебен,

отблизо ти се вижда буца пръст-

пръст, в която ний ще легнем с тебе ...

Редактирано 8 март 201214 г. от Merryl (преглед на промените)

За мен си полъх на прохлада

в пустинния ми огнен зной,

частици слънчева наслада,

сред зъл и тягостен порой,

едно напрегнато очакване

на нещо мило и добро,

развихрено и бяло щракване,

и брошка скъпа от сребро.

подало се на слънце цвете

сред оранжерии от мрак,

извикано със жар "простете"

очакван цяла вечност знак,

пречупена на две надежда,

която ти ми залепи,

незнайна приказна одежда,

обсипани с пчели липи.

и скачаща в захлас безбрежност,

обвита със безброй мечти,

с две думи - пълна неизбжност -

нали разбра - това си ти...

Автор poligor

Когато те целувам целувам не само устните ти не само пъпа ти не само скута ти целувам също твоите въпроси и твоите желания целувам твоите размишления твоите колебания и твоята смелост любовта ти към мен и свободата ти от мен твоите нозе които са дошли и пак ще си отидат целувам те каквато си и каквато ти ще бъдеш утре и след дни и когато времето ми свърши Ерих Фрид

УНЕС

Докато птиците се вслушваха в гласа на старата камбанария

и вечерта прииждаше, облечена в ръждива пелерина,

край гаснещия поглед на душата ми унесена премина

вихрушката на спомен бял – като спасителна магия.

Камбаните будуваха и тяхната симфония витална

ехтеше в огъня на залеза – сред бала на щурците.

От далнината вятърът донесе полъха на обич ненаситна,

каквато и до днес светът не е познал!...

Танцуваха самотни дървеса и ни прегръщаха,

и съзерцаваха въздишката на нашето завръщане

един към друг – след сривове и извисяване небесно.

Пейзажът стенеше и вдишваше омаята любовна,

звезди освобождаваха душите ни от здрачните окови

и ние трепетно прелитахме на нежността зад белите завеси…

Светозар Аврамов

Нося пролет

Евелина Пашова

Нося пролет в очите си.

Отвори ми, нека вляза при теб.

Да обагря в душата стените ти;

плодоносно, с добър берекет.

Нося пролет в ръцете си.

Късче малко – наглед е светулка.

Приюти го, вземи го във шепите;

кротко пей му, нежно във люлка.

Нося пролет за твоята зима.

Смело пристъпяй – вземи я!

От радост сияя, че тебе те има –

една още пролет със теб да разкрия.

Намàсте

Намàсте, (не)приятели, умници и кретени,

злосторници и шмекери, крадци и алтруисти...

Та, блàгата ми вест е, че от мен сте опростени.

Развързани са възлите ни, сметките ни – чисти.

Изказвам благодарности за всичките си рани,

нанасяни ми в циклите нарочно и насила.

От болките духът ми се пречисти и охрани.

Високо в небесата възвиси се лекокрило.

От райски газ са облаците тук, из висинето.

Дисперсии от щастие, блаженство и агàпе.

Небрежно съм поседнал върху Пòпокатепèтъл.

Дресирах го умело да не буйства и не хапе.

Оглеждайте се в себе си. За мене не мислете.

Не лъжат сетивата ми човешките ви страсти.

В душата ми разцъфнало е лотосово цвете.

Авàлокитешвàра, Амитàба и намàсте...

Otklonenia (Самир Алиев )

Приспа ли вече всичките въпроси и всичките съмнения край тях? Легни до мен. Сънят утеха носи. Не искам в тъмното да те е страх. И спри да мислиш. Спри да се тревожиш. Ръцете ми са твои през нощта. Разбирам страховете ти. Но можеш сама да превъзмогнеш ревността: достатъчно е леко да целуваш преди съня широката ми гръд, а после със усмивка да сънуваш – да бъдеш с мен спокойна и отвъд съмненията с всичките въпроси и тази тъй безсмислена тъга... Легни до мен. Сънят утеха носи. Обичам те отдавна. И сега. Добромир Банев

...

Бухлооо!!!

Като каза Бухла, та се сетих. Това е първото стихотворение изречено от моя милост много, ама много едно време...

Дядо Бухал

Дядо Бухал снощи жито грухал,

та се свили вратните му жили

и сегичка го боли главичка,

има хрема, свива го корема,

но най-страда, дето го пробада

два-три пръста отстрани на кръста.

Баба Бухла ще натопли тухла —

да му пари кокалите стари.

^{Асен Разцветников}

Автор benelina

Аз се спускам по тясната улица.

Забрави, че случайно съм минала!

Търся теб, а очите ми пълни са -

сякаш лупа в следи неизстинали...

Ти прости ли ми грубата грешка

да възпявам божествени призраци?

И защо от кръвта ти човешка

още топли вълни ме заливат?

Знам, навярно си вече далеко...

Пее пролет, взривява се тихото...

а нощта ми единствено лека е,

щом завия се с твоите стихове.

Кротките ми демони

Когато сенките заспят, завити с мрак

и звуците се приберат в гнездата си,

отвързвам демоните си -

един пияница, един слепец и луд

да скитат из душата ми.

Мойте демони са много кротки,

отдавна окуцяха бесовете им,

пияницата има вечен махмурлук,

лудият се хили до забрава на съдбата

а слепият уверено ни води в тъмнината.

И ме повеждат те из Витлеемските градини,

лудия се смее: виж веригата, завързана за мен и теб,

кой от нас е господар и кой я дърпа, знаеш ли?,

слепия ми шепне: Юда, ти отново ли в зори

ще продадеш за 30 сребърника себе си?,

пияницата ми налива щедро истина във чашата…

Кротките ми демони, дошли

да ме прегърнат в мрака.

Ивет Александрова

Редактирано 20 март 201214 г. от Уиш... (преглед на промените)

Нека

Запратих те вдън всичките сърца,

с които те обичах преди време.

Сега, от самотата по –сама,

не искам даже дявол да ме вземе.

Ще стане и от себе си по-лош,

щом капка от гнева си му прелея.

Не ми е ден. И нека ми е нощ.

И нека свикна да не те живея.

И нека се превърна в планина,

в която никой няма да припари.

И нека съм по-грозна от смъртта.

И нека съм от майка си по-стара.

И нека този дъжд се извали.

И нека Ной добре да е подготвен.

Последните светулки да спаси.

Насред потопа да не пуска котва.

Все още ми е нужна светлина -

преди във прошката да се удавя.

И нека най-красивата жена

от спомена за мен да те избави.

Камелия Кондова