На брат ми, който ми липсва Уж пораснах и вече не съм на тринайсет, и умея да слушам, разбирам и споря, даже знам как да кажа "Здравей" на китайски, но и днес не умея със теб да говоря. Може би съм пораснал различно от тебе, някак малко напук или много потайно. И не зная дали с теб си бяхме потребни, и дори не си спомням живяхме ли заедно. Ти бе тук, ала аз все замръквах отсреща и заспивах с идеята сам да се боря. И макар че преди да заспя те усещах, не поисках да мога със теб да говоря. После... после животът съвсем се озъби и останаха само суровите нерви, а те, брат, не говорят, защото са кървави, само вият и лаят с езици от червеи. Изръмжах. Прокълнах. И затръшнах вратата. И си мислех, че теб съм оставил отвънка, ала после видях, че пак аз съм оттатък, вън от теб, вън от мен, и се лутам безсънно. Как ми липсваш! Безумно, бездънно ми липсваш. Но не мога дори и това да ти кажа. Мога само последния ред да допиша и със Ковърдейл да се стопя сред миража. Смиф (Валентин) Тук не е София Аз и жена ми сме в кухнята двамата. Тя прави торта. Ще трябват и орехи. Вземам чукалото. Доста корави са. После ги чистим. Усещам си ноктите. Слушам през рамо. Вратата – отворена. Вънка на двора ни зреят доматите. Чувам и сливите. Сладко говорене. Мисля, че те си приказват за лятото. Жива чешма се прозява пред къщата. Тя тази сутрин пропя във очите ми. Уж е вода, но съвсем не е същата. Слънчево-хладно ветрее в гърдите ми. Тук не е София. Кротка махленщина. А пък прането се слива с природата. Аз и жена ми обичаме сенчица. "Влюбено женени" ни е породата. Топло небе. И букети от облаци. Тайно си шушнат с цветята в градината. Птички бърборят щастливо по морза си. Август е. Осмият месец в годината. Смиф (Валентин)

Редактирано 18 септември 201115 г. от WhiteHart (преглед на промените)

ТЕЖЪК ХАРАКТЕР

Като камък на шия,

като белег от нож,

като черна шамия,

като стар меден грош

все те нося по мене,

нищо, че ми тежиш,

от глава до колене

нищо, че ме болиш!

Като знак за магия,

като биле за жар,

като люта ракия,

като бял хвърлен зар -

цял живот - студ и огън,

клетва и благослов,

добро утро и сбогом,

моя трудна любов.

Миряна Башева

Редактирано 21 септември 201114 г. от dindi (преглед на промените)

Цената на доверието

Станка Пенчева

Така съм създадена,

Че предпочитам

Да се усмихна, вместо да се намръщя,

Да погаля — вместо да ударя,

Да повярвам — щом ме погледнат в очите.

Много пъти са ме лъгали.

Дори най-скъпите, най-близките.

Обичта ми са тъпкали

С думи са ме оплитали —

И пак ме гледаха в очите.

Може още сто пъти да ме излъжат.

Нека.

Едно не искам: заради стоте измами

Веднъж да не повярвам само

На очите, които наистина

Са били искрени.

Усмивката Не знае никой преди колко века разбудила е тя човешкото в човека, но струва ми се, в нощ студена от майчина целувка е родена. Усмивката – тя води двама млади към върхове и звездопади. Усмивката – със свойта нишка лека човека тя привързва, човека тя привързва към човека. И днес на твойте устни тя цъфти, усмихнеш ли се – хубава си ти. Не бива без усмивка дом да има, без нея по света ще бъде вечна зима. Усмивката – тя води двама млади към върхове и звездопади. Усмивката – със свойта нишка лека човека тя привързва, човека тя привързва към човека. Усмивката… Усмивката – със свойта нишка лека човека тя привързва, човека тя привързва към човека. Усмивката… Лъчезар Станчев

Не е ...просто така

Ти си мислиш, но не.Не е просто така.

Когато реших да си тръгна. Пътища нямаше.

Имаше студ.Имаше страх. После стана врата.

И без да усетя. От там съм избягала.

И ето че пак. Пътища няма.Няма посоки.

Няма какво да ме върне.В твоита тиха прегръдка.

Няма влак.Кола.Самолет. Или лодка.

Нямам даже крака. Които да сторят и стъпка...

Ти си мислиш, но не. Не е просто така.

Аз се ровя в земята. Аз си свалям небето.

Търся смисъл.Причина.Любов. Самота.

За да сгуша и аз. Теб до сърцето си.

BLUE_ROSE

Портрет по памет

Камелия Кондова

Той има най красивите ръце.

И сам не може да ги нарисува.

Рисувам аз с последното сърце.

А той с последни устни ме целува.

Той има най- небесните очи

/това са моите, но са красиви,

единствено когато ги боли,

че още не дошъл – и си отива.../

Той има възхитителна тъга,

аз мога до припадък да я слушам.

Когато няма четка и боя,

тъгата си разказва на ботуша.

Когато ме обича – светва нощ.

Когато ме забравя – ден помръква.

Навярно в друг живот е дишал лош,

но с мен не диша, сякаш, че съм църква...

И аз от него си издигам храм

до храма на децата си и мама.

Това е всичкото, което знам.

За другото – попитайте жена му.

САМ

Времето - замряло в своя ход.

Не чувствам импулсивния му ритъм.

Слънцето студено, в светъл свод,

часовника не искам да попитам.

Секундите са тъжни часове.

Минутите - в години променени.

А часовете - дълги векове,

когато няма никого до мене.

Безжизнено протягам пак ръка,

в мислите си аз да те прегърна,

невиждащ в ледената самота

към спомените бавно да се върна.

Не искам да оставам вечно там -

на миналото в златните покои,

отдето винаги се връщам сам

в житейските незгоди и усои.

Но нещо ме влече към тези дни,

не бягам от неволи многолики.

Там имаше и огън, и искри,

любов там имаше - велика.

Найден Найденов

За розата няма Защо, тя цъфти, защото цъфти, нехае за почит, не пита дали някой вижда как с хубост блести. Ангелус Силезиус

Ангелус Силезиус

Невероятни бисерчета ни е подарил,благодаря че припомни, dindi!

***

Блажен е, който не очаква,

защото всичко ще се сбъдне...

Върви по пътя си нататък -

от изгрева и чак до тъмно...

Мълчи и никъде не стига,

защото всъщност си е там.

Не бърза да догони другите,

и винаги се случва сам.

Изпраща погледа си в тебе,

но погледът не става мост.

Ръцете му не търсят близост,

очите му не са въпрос.

И той не е разочарован,

не е дори разколебан.

Не вдига чаши със отрова,

от себе си не е пиян.

Търпи, чете различни знаци

и в празнодумие не пада...

Блажен е, който не очаква,

защото той ще се зарадва.

----------

Дъждът

Дъждът се връща,

тихо като мъж,

почуква по стъклото неочакван.

Било е много хубаво веднъж,

а повечето пъти е прекрасно.

Далече ми е следващият гръм,

светкавиците също са далече -

но ромоли единствен дъжд навън

и прави вечерта не само вечер.

Събуждам се от шепот непознат -

листата си говорят със небето.

И става нещо важно в тоя свят,

но този път и аз съм му свидетел.

А може би дори заради мен

се връща този дъжд като надежда,

че всичкото останало небе

е истинско и няма да изчезне.

Виолета Христова

Много ми липсва...

отиде си с лятото...

НА МАЙКА МИ

Христо Фотев

Мамо.

И аз ще се завърна, както винаги.

И както винаги, най-неочаквано

прозореца ти ще изпълня в тъмното.

Не ставай изненадано от стола си,

не падай във ръцете ми -

погледай ме

и позволи ми да сваля палтото си.

Да насека дърва и във нозете ти

да коленича — да запаля печката.

Над куфара ми се склони усмихнато.

Над дрехите ми, книгите ми - мислите.

И докосни ги - моля те - накарай ме

отново да обикна тежината им.

Не се страхувай — пристъпи в душата ми,

прозорците й избърши, пред някого

гостоприемно разтвори вратата й -

върни на огледалото й блясъка.

И изпълни и счупените съдове

със сребърната влага на очите си,

за да живея - за да нося винаги

във мислите си твоето присъствие.

Мамо,

не остарявай, моля те - и никога

не вярвай през деня на огледалото.

В очите ми се гледай непрекъснато.

Съпротивявай се срещу тъгата си.

За здравето си се бори отчаяно.

И защитавай, моля те, душата си

от бръчките, от пясъка на времето.

Не казвай, че е суета - понякога

си освежавай със червило устните...

И не умирай - заповядвам ти - до края.

До края съществувай във живота ми.

Явявай се в най-страшните ми сънища

със бялата си рокля - съзерцавай ме

от погледите на жените - тихите...

Да се обърна стреснато след някоя

и да те видя във дъжда -

в прозорците,

в балконите, в дърветата и в себе си.

Мамо.

Не ме изоставяй,

мамо.

Обесването на Васил Левски

О, майко моя, родино мила,

защо тъй жално, тъй милно плачеш?

Гарване, и ти, птицо проклета,

на чий гроб там тъй грозно грачеш ?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,

затуй, че ти си черна робиня,

затуй, че твоят свещен глас, майко,

е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,

и твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,

псета и вълци вият в полята,

старци се молят богу горещо,

жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,

вихрове гонят тръни в полето,

и студ, и мраз, и плач без надежда

навяват на теб скръб на сърцето.

Тихи слънца ти изпращам, дано да те сгреят.

Тежки сълзи пред олтара на твоето вчера.

“Утре” го няма, то е безмерна вселена.

Черен курбан те направиха. Мръсна завера.

Тихи слънца, във последната нощ, на Земята.

Дар за отвъдното нека да бъдат - за двама.

Господи, те ли ти трябваха, що за отплата?

Те не разбраха: животът, че тук е измама.

Тихи слънца, от студения восък на свещи.

Звуци в гърлата заседнали, страх неизказан.

Много въпроси без истини, клади зловещи.

Някой виновно се смее. Пак ненаказан.

Тихи слънца и молитва да търси покоя.

Бесните глухо прикрити. Било е съдбата.

Само сълзите напиращи с гняв. Само тоя

… ням рефрен … опокой за душата.

Автор Петко Илиев

Редактирано 26 септември 201114 г. от kolev_74 (преглед на промените)

Синята птица Чарлз Буковски една синя птица има в сърцето ми, която иска да излезе оттам но аз съм твърде силен за нея, хей, казвам й, стой си там вътре, няма да позволя никой друг да те види. една синя птица има в сърцето ми, която иска да излезе оттам но аз я поливам с уиски и вдишвам цигарен дим и к**ви и бармани и продавачи така и никога не узнават че тя е там вътре. една синя птица има в сърцето ми, която иска да излезе оттам но аз съм твърде силен за нея, хей, казвам й, стой долу, нима искаш да ме объркаш? искаш да провалиш всичко? да изгърмиш продажбите на книгите ми в Европа? една синя птица има в сърцето ми, която иска да излезе оттам но аз съм твърде умен, пускам я само понякога нощем когато всички останали спят. хей, казвам й, знам че си там, затова недей да си тъжна. после я вкарвам обратно, но тя пее по малко там вътре, не съм я оставил съвсем да умре и заспиваме заедно просто така с нашия таен пакт и това е достатъчно хубаво за да накара един мъж да заплаче, но аз не плача, а вие?

*

♥

*

Нощна магия

*

♥

*

Под небето сме.. сами.
Светят хиляди звезди.
Лирично тихо е.. ръми.
Романтика около нас кръжи.

*

♥

*

Дивната тъма покрила е града,
от деня прозрачен няма и следа.
Искам те за мен до края на нощта,
когато делникът възвърне си цвета!

*

♥

*

Здравей! Не съм те виждала отдавна...

(Абсурдно е със теб, че си говоря!

Картинката, навярно, е забавна!...

Защо тогава трябва ми опора?

И ноктите във дланите се впиват,

сърцето ми предателски прескача...)

Но - ето ме! Пред теб съм! И съм жива!

Забравих те! Прежалих те! Не значиш!

Животът ми развива се прекрасно!

(А тези думи аз ли ги изричам?!)

Добре се справям? Повече от ясно!

Очакваше до гроб да те обичам?!

Усмихвам се, а чувствам се разбита!...

(Излъгах те - без теб ми е ПУСТИНЯ!!!)

Не смея да те гледам във очите...

(Страхувам се - не съм добра лъжкиня...)

Мариела

Тя е...

Тя е песен от лятото още звучаща в съня ми

или нежна прохлада навярно дошла с есента,

тя е топлия полъх разпръснал цветя над деня ми

или сянка от вятъра южен танцуващ в нощта.

Във душата и мойте любими мечти се оглеждат

и пречупват се сякаш в парченца от нежност и грях

и потъват дълбоко в съня и - потъват с надежда

да събудят отново в очите и - капчици смях.

Тя е топлата дреха потърсена в снежната зима

или облак дъждовен обличащ горещия ден,

тя е глътка вода във миража на суха пустиня

или миг тишина във живота забързан край мен.

Тя е бледа луна, осветяваща само нощта ми

или тъжните нотки в гласчето на плачещ щурец,

тя е морския грохот в сърцето на нежно цунами

или топла целувка от устни на скитащ ветрец.

Тя се крие в черупка от мисли и вечер във мрака

щом в очите мъниста от радост за миг заблести,

пак застава навън под воала на нощния вятър

и се моли отново на Бог - нежността да спаси.

С нея всичко край мен сякаш бавно и плахо притихва

и самотното време - прибира ранени крила,

чуло сякаш гласа и в словата на тиха молитва...

...всичко бяло събудено в мене... навярно е тя...

автор Чавдар Василев

Тих ромон от капки дъждовни, тих писък на блудна душа, откровение... забързани стъпки по сивата утрин, пак под дъжда. Усмивки, скрити под влажни ревери, ругатни под стъкла запотени, загрижени хора, мокър паваж, неизписани думи... по пустия плаж. А аз съм там, сред тази еуфория смълчано стоя си... закрита с чадър. Попитах морето: "Знаеш ли кой е?", а то... прегърна ме като приятел добър.

АСПИРИНОВ СНЯГ Единствена аптека сред градчето. Момински профил. А косата - бяла... Това ли е момичето, което за първи път целунах на раздяла? Защо не се обадих - сам не зная. А тя потъна в шала си. Отмина... След туй мълчах в хотелската си стая. И тъжен бе цветът на аспирина. Белееха дърветата отсрещни. И дансингът. И лятната къпалня. И тъжен аспиринов сняг валеше над моята любов провинциална. Но върнах се във спомен ненадеен. Видях се млад на избледняла снимка... Добре, все пак, че чувството живее по-дълго от една настинка. Г. Константинов

Неуловима

Хвани ме де, хвани ме... хе хе хе...

Преди да съм дошла, аз вече тръгвам,

преди да ме повикаш, ставам ек,

стохилядна от миг за мен е дълга.

Хвани ме, хайде, не губи кураж.

Ще мина между редките ти пръсти

и ще пропадна в гънка на мираж,

но ти недей, не спирай да ме търсиш.

Ще чакам в дирята на самолет

(стопявам ли се? – съжалявам, бързам...).

Ще бъда в онзи филм от шест до пет,

във който Хамлет ще е смел и дързък.

Бамбино, не унивай... аз съм лъч,

или такава бях, преди да мръкна.

Аз съм един гласец сред детски глъч,

хвани ме – нищо, че отдавна млъкнах.

Не, виж, сега съм в колба от сълза...

не! – ферментирам в ъгълче на устни...

ах, чакай... червейче се скри в бреза...

или... в монетен автомат ме пуснаха...

Не си играя с теб, не ме вини.

Сега ще ти подскажа: свий надясно,

но аз ще съм отляво... Остани! –

дори когато нищо не е ясно.

Дори и в най-щастливия си ден

ти няма да ме хванеш, да ме имаш.

Щракни със пръсти: чуй, това е дзен.

Това е красота. Неуловима.

Смиф (Валентин )

За мен си горестно позната...

Александър Блок

За мен си горестно позната,

като че дълго с теб съм бил.

На гости, в къщи, сред тълпата

ме следва твоят профил мил.

Ти крачиш в моите пътеки,

съзирам те във всеки кът.

Не твоите ли стъпки леки

след мене в нощите кънтят?

Не твойта сянка ли пред прага

се мярва, щом изляза вън,

и пак, полувъздушна, бяга —

като в сънуван, светъл сън?

И може би пак ти седеше

всред селско гробище, сама,

на нечий гроб безмълвно бдеше

със скромна кърпа от басма?

Пристъпих — ти бе с лик унесен,

поспрях — ти стана от пръстта

и към реката тръгна с песен…

След миг подеха песента

камбани — биха за вечерня…

И плахо чаках, плаках аз…

В мелодията им размерна

заглъхна милият ти глас…

И безответно бе полето,

ти бе отвъд, на оня бряг…

Но мисля си, с тъга в сърцето,

кога ли ще те срещна пак.

Ще бъдеш в бяло

Пейо Яворов

Ще бъдеш в бяло - с вейка от маслина

и като ангел в бяло облекло...

А мисля днес; света прогнил от зло

не е, щом той е твоята родина.

И ето усъмних се най-подир

в невярата тревожна - искам мир.

И с вяра ще разкрия аз прегръдки,

загледан в две залюбени очи,

и тих ще пия техните лъчи, -

ще пия светлина, лечебни глътки.

И пак ще се обърна просветлен

света да видя цял при ярък ден.

И нека съсипни се той окаже!

(Веднъж ли съм се спъвал в съсипни,

залутан из среднощни тъмнини?)

Аз бих намерил и тогава даже

обломки, от които да създам

нов свят за двама ни, и свят, и храм.

Дъждът Недялко Йорданов Дъждът вали от вечерта зелен и остър... Върху дървета и цветя на моя остров. Върху изсъхналия дом, с плесници мокри, гаси комина мълчешком на моя покрив. Вали - прекрасен и жесток, и наркотичен. Вали от чашата на Бог - и не изтича. Вали от ангелски сълзи. От рог на дявол. По керемидите пълзи... И по ръкава. Вали... Боли... От зли игли... Невероятен! От вечерта дъждът вали с ефект обратен. Дъждът вали от вечерта. И ето - вижте... Разпали пак във мен жарта. Като огнище. Избухват огнени стрели от всяка капка. Във теб вали, във мен вали надежда кратка. От ада на самия рай вали прилежен. До край вали. И този край е неизбежен. Последна струйчица... Амин! И нежни локви... И пушещият пак комин на моя покрив.

И път обратно няма...

не плачат.

Те просто се прощават с любовта

в една безумно дълга вечер

и тихичко си тръгват сутринта.

Не вярват на измислици и думи.

Не вярват в приказки. Не вярват в чудеса.

Не вярват в падащи звезди и пълнолуния.

Не вярват в нищо вече. И така...

Големите момичета си тръгват.

Завинаги си тръгват, щом решат.

Дори да им е до полуда трудно,

големите момичета намират път.

Не вземат нищо. Нищичко не вземат.

Освен един огромен куфар със сълзи

и много, много, много време,

в което болката да отболи.

Не казват сбогом. Не създават драми.

Щом любовта им нищичко не значи,

те тръгват, непоглеждайки през рамо.

Големите момичета не плачат.

caribiana

Автор: Павел и Надя

Не рози, карамфили ще ти пратя,

когато вече спре да ме боли,

напразно ще се мъча чрез цветята

да си внушавам, че това си ти.

Когато ги получиш, ще е вечер,

един умислен облак ще заспи,

денят ще се протегне разсъблечен

и ще се гърчи бавно до зори.

Навярно ще поискаш да ги хвърлиш,

с досада, със умора и със яд.

Допускам, че без срам ще се обърнеш,

захапана от грозен синкав мрак.

Когато карамфилите изхвърлиш,

уверен съм, светът ще изкрещи,

ще стане някак много-много тъжно,

а после... тишина ще завали.

Когато вечер слънцето залязва,

на къщите стъклата позлатява-

Земята го привлича в свойта пазва,

защото с плод обилен я дарява.

Притихват облаците зачервени,

с пожар без дим запалили небето.

Прибират се и хора уморени

от работата тежка на полето.

Не чуй се птича песен в дървесата

и вятърът в гората се укрива.

Със морав плащ покрива се земята,

голямо, мало в сладък сън заспива.

Звездичките се търсят в тъмнината,

по свода пръснати като парички.

Дочувам песничка една позната:

"Заспи, детенце, затвори очички!"

Изгрява месечинка пълнолика,

усмихнато ни гледа, закачливо

и в царството на приказки ни вика!

О, чудна нощ, вълшебна и красива!

Автор Анка Келешава

Редактирано 12 октомври 201114 г. от kolev_74 (преглед на промените)