КЪМ ТЕБ Не ме обичай малко, а докрай! На пепел да се срине същността ми! Вулкани да изригват! Ад , не рай- да изгоря и аз, и гордостта ми! Изстива в мен по малко ревността- харесвам да ме гледаш мълчаливо, за миг умирам: грабва ме страстта да бъда с теб.Премного е красиво да ме докосваш лунно сутринта, усмивката ти да ме разпилява, да ме обсебваш властно през нощта и болката ми в теб да се стопява! Заспива в мен самотното ми аз, заспива и отново съм щастлива и зная, че е само в моя власт да те загубя или да те има! Автор Соня Цветанова

Редактирано 13 октомври 201114 г. от kolev_74 (преглед на промените)

Кой казва, че бил БОГ неумолим?

Той е добър, а ние май грешим.

Ти в кръчмата умри сега от вино -

ще те приеме той невъзмутим.

.......

Не знаем ний до днес защита от смъртта

към беден и богат е безразлична тя.

Да имаш радост ти, пий радостта в живота,

останалото, брат, е просто суета.

..........

Ти пиещите не кори - такъв е пая

от Господ предрешен за нас в кервансарая.

Злорадо хич не се хвали "не пия капка" -

къде по-глупави неща за тебе зная.

.............

Омар Хаям

Редактирано 13 октомври 201114 г. от Efe (преглед на промените)

По стъпките на лятото се спускам, света обръщам, за да го открия, в трапчинката на топлите му устни като сълза дъждовна да се свия. Да му разказвам приказки вълшебни, та чак до есента да отмалее, а щом се унесе, зърната хлебни до пръсване с надежда да налея. Полето да се жлътне като злато задъхано за сърпове и стомни. Да бъде най- божественото лято очаквано откакто свят се помни. И вятърът щом вдене тънка струна към теб като сълза да ме запрати - преди да се стопя, да те целуна. А ти да ме жадуваш като лято... Ники Комедвенска

Живей във своя замък от мечти!

И радвай се на слънчевия блясък!...

А аз... ще си отида, може би...

Сърцето ми от сълзи ще ръждяса...

И като нежен спомен от сълза

ще се стопя и ще пресъхна в тебе...

А ти ще чакаш лунната душа

все тъй любовно нощем да ти шепне...

И в друг ще търсиш моите очи...

А аз ще гледам със усмивка лунна

как те целува той... А може би -

и ти ще си отидеш... нецелуната...

Автор Марин Тачков

Твоята есен

Есента се е влюбила в тебе

И по стъпките твои върви

Ала ти друга есен обичаш

За това непрестанно вали

Есента пожълтяла от мъка.

Търси твоите бледи следи.

Ала ти друга есен обичаш.

с по-златни, с по-руси коси.

Есента се е влюбила в тебе.

И застава тя пак между нас.

Тя знае, че друга есен обичаш..

Твоята есен съм може би аз.

Елица Златанова

Варосаната кухня

Варосаната кухничка и двора...

Разхвърляни обувки пред вратата.

Градинка зеленчуци... Пет-шест корена

пипер, домати и цветята.

Петелът - герест, ококорен,

кокошките - кокетки и половина.

И дядо - запотен и морен,

пренася джибрите за вино.

А баба мие на чешмата

чиниите от обед и полива.

из двора. И тече водата...

И споменът ми се размива

и вече съм забравила лицата им,

само долавям нощем гласовете,

така далечни и така познати...

Варосаната кухня свети

от чистота и мама готви нещо,

и тихичко припява "Панаири",

навън е лято - синьо и горещо,

лозата, натежала... Нежно свири

един щурец във старото огнище,

Градината - пет корена домати

и още толкова пипер. И вишни.

Обувки, куп обувки на вратата...

И зная, зная... времето ще мине.

Ще шетам из варосаната кухня.

и палавница с мойто име

ще трупа пред вратата куп обувки.

автор: osi4kata

Ще ме обичаш ли?

Атанас Атанасов

Ако те мразя, ще ме обичаш ли?

Ако те обичам, ще ме искаш ли?

Ако заради теб изгубя всичко,

Ще ми дадеш ли надежда?

Ще ме стоплиш ли?

...Ще ме чакаш ли, дори да не идвам?

Ще ме помилваш ли, дори и да не те поглеждам?

Ще ме утешиш ли в скръб

Ще ме целунеш ли, дори да съм прокажен?

Ще ме приемеш ли, дори да съм отлъчен?

Ще ме прегърнеш ли?

Ще пророниш ли сълза, ако умра?

Ще ме обичаш ли, дори и след смъртта?

Ще ме обичаш ли?

Ще те обичам

/моят отговор на горното любимо стихотворение/

Ако ме мразиш, пак ще те обичам...

Обичаш ли – ще те поискам с любовта…

Ако заради мен изгубиш всичко,

ще дам надежда…

…дори без нея гола да умра.

И ще те стопля…

В очакване пред прага ще поседна…

Дори да ме забравиш – ще стоя…

И ще те милвам, без да ме поглеждаш...

В скръбта ти мълком ще те утеша.

Ще те целуна, дори да си прокажен…

Ще те прегърна – дори отхвърлен от света…

Но няма да заплача за смъртта ти,

без твоята любов аз тихо ще умра…

Обич

"Обич моя свидна ненагледна

обич моя дръзка вдъхновена

обич по красива и от грейналата пролет

с птиците красиви в слънчевия полет...

Обич непозната както никой друг път сега,

обич тъй прекрасна в цветната дъга,

дето съживява всяко нещо в мен,

прави по-щастлив моя хубав ден...

Дето идва тук при мен днес и сега,

сякаш слънчев лъч пронизва моята душа

и сърцето лудо затуптява там, когато

близо си и като ли че закратко

пламват искрите вечно живи в нас

и горят сърцата от любов сплотени

сякаш въгленчета са от огъня съживени...

И когато окрилен застана аз пред теб

гледайки лицето леко румено сега

няма нищо по прекрасно и на таз земя,

галейки косите с кичури красиви,

сякаш са коси на горски самодиви,

с поглед по-искряш от звездното небе,

аз обичам те тъй много красиво слънчице...

И сякаш времето препускащо не спира да се лута в мен,

когато тръгнеш си от мен в съдбовния момент

и тъгувам всеки ден така,

когато си толкова далеч от мене ти сега...

Редактирано 18 октомври 201114 г. от nordviking (преглед на промените)

Кому се усмихваш, любов...

*

Николай Лилиев

*

Кому се усмихваш, любов?

Сред тия замислени степи

мечтите ни вече са слепи,

словата ни гаснат без зов.

*

Зловещо поглеждат към нас

настръхнали вълци, мъглите,

нечути заглъхват молбите,

отронени в мрака без глас.

*

Под ниския бронзов покров

посрещат ни голите клони,

и злобна вихрушка ни гони.

Кому се отдаваш, любов ?

Редактирано 20 октомври 201114 г. от nassy_kiss (преглед на промените)

Огъване

Тревата се прави от дъжд.

Титаник се прави с потъване.

А водката – може от ръж.

Но лък... лък се прави с огъване.

Защо ли ти казвам това...

Разбираш ли, скъпа приятелко?

Лъкът е любов с тетивá.

Лъкът е копнеж по десятката.

Започва от някакъв клон,

израсъл във дивото някъде,

безименен, никакъв – но

орисан със ласка от вятъра.

И казваш: Това ще е лък!

Със него ще стигна мечтите си.

Със него ще стрелям в страха.

... И Робин Худ звънва в гърдите ти.

И почваш. Отсичаш. Огъваш.

Със въглени вяра във мишците –

огъваш. Боли, но напъваш

с ръце, зажаднели за истина.

Разбираш ли, трудно е. Трудно.

Намерил си къс дървесина

и искаш едва ли не чудо –

дъга стрелометна да имаш.

Но, знаеш ли, струва си болката.

Бих дал цяла вечност спокойствие

от своя тъй кратък живот

за шеметен миг лъкотворчество.

Защото лъкът ще е Радост,

красива звънтяща енергия,

която не вехне нахалост,

а стреля по всички безверия.

Защото лъкът ще е сила.

Летеж към десятката. Сбъдване.

Любов с тетивá, моя мила.

Любов.

Тя е също

... огъване.

Смиф (Валентин )

In the Death Car

Колата на надеждата е катафалка.

Посоките не губи.

Пренася умъртвените мечти оттатък.

И връща се за други.

В колата на надеждата сме полуживи.

Излъгахме съдбата.

И вярваме в пророчествата си лъжливи.

Оттук до самотата.

Пламен Бочев

Хиляди дни, хиляди нощи

Атанас Атанасов

Хиляди дни
Хиляди нощи
Вече спрях да броя
... Вече не помня
Вече не искам
А просто разлиствам
Някакви спомени
Бяха ли хубави
Беше ли хубава
Устните
Спомням си
Те ме желаеха
После ме псуваха
Можех ли
Исках ли
Падах
И ставах
И пак се връщаха
Спомени
Колко ли
Лоши ли
Хубави
Мои ли
Болката
Чувствам я
Търся я
Гоня я
Мразя я
Празно е
Няма е
Искам я
Чакам я
Надали... хиляди дни хиляди нощи....

Невъзможна Виждаш ли ме колко съм проклета – (влизам във графата „Невъзможна”) – правя магарии до небето, после се измъквам, (по възможност). Зная, че това те подлудява – с мен не се живее никак леко! Нищо друго май не ти остава, само да ме следваш надалеко... Тичам боса чак до нетърпимост – (после ще превързваш ли нозете ми?), влизам смело и в графа „Любима”, точно там – отляво, до сърцето ти, трайно се намествам и оставам. Няма смисъл да ми негодуваш! Зная, че това те подлудява, само мене нощем ще сънуваш... Виждаш ли ме колко съм проклета! (Аз пък виждам, че не съжаляваш.) Правя магарии до небето, само, за да ги оправяш... Толкоз невъзможно те обичам! (Туй ли казах? Да се не надяваш...) Тайничко мечтая, не отричам, винаги все ти да ме спасяваш... irini

Не пий ти казвах,

от моите устни -

биле омайниче

там се таи.

Недей целува

змийчета вежди -

в сърцето хапят,

после боли.

Не ме поглеждай

дръзко в очите -

много дълбоко е,

давят се там.

Не се опитвай

да ме прекършиш -

от слабостта ми

ще паднеш сам.

Недей наднича поне в сърцето -

цяло е в огън - ще изгориш.

Спри се!

...Ех, казвах. Нали ти казвах -

ето без сили сега стоиш,

а аз не мога да отмагьосвам.

Сам си виновен, скитнико, сам.

Освен да търсиш друга вълшебница

да ти помогне.

- Не искам.

- Знам.

Иглика Пеева

Подгонени от делника суров,

дори не се поглеждаме през рамо

и всеки търси мъничко любов,

но там където никаква я няма.

А тя е в нас. Все още се държи

(случайно или всъщност неслучайно)

на мили и гримирани лъжи,

на гузни мисли и на явни тайни.

Крепи се, но трепери като лист

в усмивката изпросена и жеста

и чака да я викнеме на бис -

отхвърлена, забравена, злочеста.

И често се препъва мълчешком

в красиво-безполезните ни вещи,

че няма вече място в този дом

къде дори сълза да падне... грешна.

Автор Ивайло Терзийски

Редактирано 27 октомври 201114 г. от kolev_74 (преглед на промените)

И аз ще хлътна в сините треви. И мене Господ Бог ще приласкае. Свободен, моят дух ще полети, за да те търси някъде из Рая. Оставям своя дял на таз Земя – ветрец игрив, възторженост и болка. Сред обич ме намери песента, попя и потъгува с мен – и толкова. А аз, все още скътана на две, разплитам паяжини сред росите... В небето ли, в тревите ли – къде да те намеря и кого да питам? Мълчи за теб и нощното небе, и изгревът мълчи, и маранята, и юлски, натежали класове, незнаещо, главиците си клатят... Все някой ден и аз ще отлетя. И ако още ходя по Земята, то може би е само от това, че някак си усещам любовта ти... Автор Зинаида Чаушева

Вик

Бягай! Бягай от мене! Спаси се!

И от себе си мене спаси!

Угаси тази лумнала мисъл!

Мойта лудост по теб угаси!

Тя е страшна! Безумна! Нелепа!

И тъй както в най-сладката жар

днес ни топли, тя утре на пепел

ще ни стори във своя пожар.

Казвам "Бягай!", а всъщност протягам

две ръце: "Oстани в моя ден!" …

Как от себе си сам да избягам? –

Ти си цялата, цялата в мен!

Дамян Дамянов

ЖЕЛАНИЕ

(На слънцето сестра)

Петя Дубарова

Слънцето златно провира ръце

в косата ми черна и мека

и носят ме бурно две боси нозе

по бялата светла пътека.

Жълтото слънце - глухарче в поле -

облякло премяна красива,

помилва ме нежно и топло зове,

разцъфнало в синята нива.

На слънцето искам да бъда сестра,

с лъчите му аз да запявам,

със него да срещам добрата зора,

със него света да огрявам.

13.9.1974

ДРУГИЯТ

Мария Леринска

Защо замлъкнаха ония нежни струни?
Те трепнаха в душата ми, но аз
не те прегърнах и не те целунах
тъй както другия, със обич и екстаз.

Не ти извиках, че без теб не мога,
а влакът вече тръгваше на път,
не сепваше сърцето ми тревога,
че дните могат да ни разделят.

Не ти извиках, че за мен си всичко!...
че ще запомня образа ти свят,
със мили имена не те наричах,
не плаках, че оставаш в своя град.

И ти замлъкна тъжен зад стъклата,
тогаз видях, очите ти сълзят,
но грабнаха ме с песен колелата
и пак понесоха ме сам-сама, на път.

Мъртвият в мен

Разкажи ми нещо

отегчена е душата ми

разкажи ми...

минавам през себе си

тук си, мълчиш

мълчиш, не продумваш

чакаш, не виждаш

докоснеш ли - ще замръзна

в мен е смъртен страх

ах, усмихни се - ще заплача

ах, усмихни се - ще се намеря

в ума ми са земетръси

навън - сирени

около мен - замлъкнали хора

в мен - мъртвец

хайде

кажи ми нещо

изпълни детските ми очи

отвътре "върви си" ми шепнеш

чувам те, роза моя

ще си тръгна,

нека е за последно

в мен да вехнеш

имам две души

заливаш ме със страхове

и всеки миг е различен...

Ахмет Кая

превод: secret_rose

ЗА МАЛКО Наглеждай мечтите ми. Аз ще се върна. Отивам в реалния свят. Такива са кротки, че щом ги прегърнеш, веднага до теб ще заспят. Изляза ли аз, може би ще помръкнат, но туй е, да знаеш, добре. Не ги заговаряй и те ще замлъкнат, потънали в свое море. При всеки заспиват - това ме учудва... При мене играят, крещят, на кръст ме разпъват със свойте въпроси и вечно ме канят на път. Та ти ги наглеждай. Нали време имаш? И задължен ще ти съм. Недей ми отказва, за бога, любима, че просто умирам за сън! Милош Зяпков

Когато си отиде, беше мрачно,

светът, задрямал, хищно се озъби,

умора заваля и стресна здрача,

израснаха всред мен отровни гъби.

Не каза нищо, просто отпътува

от стаята си с дъх на виолетки,

а с тебе и небето в миг отплува,

и всичко вече бе раздрана плетка.

Една безмерна мъка ме разнищи,

във делника неканена се смуши,

превърна ме в едно пребито нищо

и изгрева с рогата си промуши...

Опитал се напразно да избягам,

реших аз тая мъка да ти пратя -

когато, изоран от скръб, си лягам,

със мен неутешима е земята.

Не искам тя със мене да тъгува,

а да е силна, да ми е опора.

И тъй като скръбта ми все бушува,

а сам не мога аз да я затворя,

изпращам ти я по една въздишка -

кажи, нали ще ме спасиш от нея?

Защото знам, че ти си много близко

и тихо чакаш с тебе да се слея...

Автор Poligor

И ето, че нахълтах в твоя свят

сред багрите на тази есен късна:

тъй севернякът рони розов цвят

и облаците бухнали разкъсва.

Но не замръкнал в погледа ти син,

одраскал гръб из острите ти мигли,

сега съм по-смълчан от бедуин,

желания оазис недостигнал...

И дълги дни юзди отпускат пак –

керван камили, с гърбици подпрели

живота, който даже и петак

не струва без милувките ти бели.

А може би след месец или два

гласът ти нощен, приглушен и топъл,

ще трепне в мене като тетива

и болките ми с връх ще поразчопли...

... и, вместо кръв, ще рукне гъстък мед,

прелял лъчи из вените ми тънки...

А щом веднъж останем насаме,

ще слепнат мисли, устни, скришни гънки...

Автор Ивайло Терзийски

Понякога по-много се обичахме...

Христо Фотев

Понякога по-много се обичахме,

понякога по-малко, а понякога,

когато ти заплакваше в ръцете ми,

живота ми приличаше на щастие.

Луната мълчаливо ни преследваше.

Рисуваше телата ни по пясъка.

Ний правехме какво ли не - понякога

наистина приличахме на влюбени.

Но пясъка изтече от косите ни

и се завърна помежду ни въздуха.

Естествено е във такива случаи

усмивката ми малко да е стъклена.

Естествено е във такива случаи

усмивката ми малко да е стъклена.

Естествено е да потърся хората.

Да се разтворя в тяхното съчувствие.

Да им изплача болката си с някакво

забравено и скрито удоволствие...

(Аз мога да разплача и дърветата,

и птиците и бронзовите бюстове,

но докага ще ни сближава болката

и много ли е трудно да сме искрени?)

И затова ще се усмихна някак си.

Усмивката ми ще е малко стъклена.

Уплашено ще питам - и безмилостно

луната и дърветата, и себе си,

наистина ли ние бяхме влюбени?

Наистина ли ти си мойто щастие,

или в нощта приличаше на щастие?

Тогава ще напиша неочаквано

най-истинското си стихотворение,

най-хубавото... Като тебе

хубаво.

И толкова далечно - като теб.

И понеже богат ли си - чакай банкрут,

а замръкнеш ли просяк - сънувай разкош.

Всяка слава е каца със мед. И с барут.

Всеки ден недохранен, прилича на нощ.

За плода на успех, твърде бърз, не ламти -

все на сенчица зрял, а отвътре червив.

И не сбъдвай във времето всички мечти -

остави си една и ще бъдеш щастлив.

Не поглеждай ревниво из чужди блюда.

Наслади се на залък, изкаран със пот.

Наранено небе или къс свобода

не мени за отломки от вечен живот.

Не доспивай над евтини, цветни лъжи,

по-удобни от кралския плащ и конвой,

щом в сърцето ти, като във мида, лежи

зрънце обич, с което светът става твой...

Ив. Терзийски

Редактирано 4 ноември 201114 г. от Efe (преглед на промените)