Рисувам ти любов Не говори! Рисувам ти любов, онази, след която си готов към всичките препятствия да хукнеш. Не са ми нужни цветове за нея, за нашите очи е светлина, на тъмно ние с тебе я живеем, на тъмно се живее любовта! Рисувам ти любов, не говори! Рисувам я на капки по телата ни, от твоите проблясващи очи трепери ненаситна тишината. За тази нарисувана любов не са ми нужни клетви, обещания, душите ни са нейното платно - телата ни са само очертания... Яна Вълчева

Спри! От изненада свят ми се завива!

Спри! От изненада свят ми се завива !

Тръгвам без да питам, без да знам къде.

Разума не слушам. Приказно-щастлива,

аз ли те повиках или сам дойде ?

Хайде разкажи ми десет стари притчи

или ми цитирай Стендал наизуст.

Любовта какво е – секс или обичане ?

Пробвала съм вече тайния й вкус.

Още ли си мислиш, че не те разбирам !

Под листата често скрит е вкусен плод.

От любов, е знайно, никой не умира.

Впрочем, а без нея – има ли живот ?

Маргарита Петкова

... и твоето лице ще изчезне заоблените краища на гумата поглъщат всички видения изтривах те и събирах трохите в шепа молех се да не се събудиш рисувах те без цвят от ревност само сляп и гол рисувах те лошо никой да не те познае освен мен ... но и аз ще изчезна Даниела Михалева

Знаех си аз че рисуването е заразнооо. Ефи, ( ;

аз пък, се замислих за гумичката, която винаги е в ръката ти

Площад номер три на галактиката

В мигове когато съм притихнал

за много неща не мога просто така да говоря

устата е голяма кутия със звуци

леко да я разклатя и ще натроша покоя

когато няма как да съм притихнал

главата е огромен склад за експлозиви

сетивата са издирили адреса

и вдъхновението неизбежно бомбардира

отвратителното в глъчката на битието

в мигове между покой и безпокойство

душата ми увисва в пространството

тялото е лек облак

дори слаб полъх на влюбен вятър

може да ме отвее като прашинка от света

и от името на земното кълбо да си уговоря

среща със слънцето

на площад номер три на галактиката

Йен Ли

Добрите хора лесно се обичат

Добрите хора лесно се обичат.

Магията е да обичаш лошите.

С един от тях- най-лошия от всички,

да споделиш пробитите си грошове.

Да ти почерни погледа и празника.

Да ти преседнат глътката и залъкът.

А в нощите,в които му е празно,

да те вини,че си му дала ябълка.

Да те обича, ала само тялото.

Да го откъсва хищно от душата ти.

И да те иска -прокълнато ялова-

да не родиш на някой друг децата му.

А ти сама да се затвориш в клетката.

Да му подхвърлиш ключа на победата.

И нежно да го милваш през решетките,

когато е дошъл да те погледа.

И да мълчиш.Дори да се запали,

дори да се взриви над тебе здрачът.

Додето не реши да те погали,

най-лошият човек…и не заплаче.

Веднъж сълза проронил, е обречен

добър и свят, пред теб да коленичи.

Тогава можеш да си тръгваш вече.

Добрите хора лесно се обичат.

Камелия Кондова

Животът на душата...

Животът на душата е един,

а на плътта е друг,

и пак разнопосочно

вървят като съпруга и съпруг,

съединени вече непорочно.

Забравила за всичко друго тя,

бере на хълма диви карамфили,

а той не се вълнува от цветя

и не пилее земните си сили.

Вървят така душата и плътта

и рядко се докосват и обичат.

Венчани са взаимно до смъртта

и до тогава могат да са ничии.

Диана Павлова – Философия на градините

Писмо Дамян Дамянов Бих ти пратил писмо без адрес. И аз знам, ще получиш писмото. То ще стигне при тебе нощес или днес, но ще стигне, защото този вятър, ту тих, ту свиреп, тези птици с лъчи по крилата са приятели с мен и с теб, и по тях, и по тях ще го пратя. Ако вятърът се умори, ако птиците хвърлят писмото, от ръцете на хора добри то ще стигне до теб, не защото сме единствени хора в света, не защото светът ни познава, а защото, приел любовта, от сърце на сърце я предава!

Влюбените хора са красиви.

Рой звезди в очите им блестят.

Те не виждат в черно или сиво.

Те живеят в своя шарен свят.

Ходят, без да стъпват по земята.

Не се хранят, но не сещат глад.

Нищо не тежи им на душата,

те живеят в своя шарен свят.

Някога и аз живеех в него.

Е, поне за малко поживях.

Днес живея с грозното си его,

но от любовта не ме е страх.

Няма как на пътя да ме срещне,

няма как да разпознае свой.

Денем да ме търси и със свещи

и обяви да лепи безброй.

***

Няма да изтегля къса клечка

и да вярвам, че ще дойдеш ти.

Тъжно е след шарена пътечка,

някой в сиво да те оцвети...

Автор Елеонора Княжева

Хвърлен камък

Не хвърлям камъни,а ги събирам.

Все някога за нещо ще потрябват.

Животът не е болка за умиране.

Когато давам,не крещя:"Ограбват ме !"

Когато взимам-не го правя скришом

и всички виждат колко точно имам.

Под всяка своя дума се подписвам

и непременно с цялото си име.

Знам колко съм удобна за мишена-

глава не скланям-виря я високо.

И коленете ми са разранени

не от пълзене,а от стръмни скокове.

От полети.От бягане с препятствия.

От щурмове "на нож!",не на прибежки.

Що камъни по менe са запратени

от всевъзможни и безгрешни грешници !

Събирам ги.Със тях ще вдигна бойница.

И щом към звездна бездна се запътя,

тя със небесен гръм за упокоя ми

връз всеки,хвърлил камък,ще се срути.

Маргарита Петкова

НЕИЗПРАТЕНО ПИСМО

Приятелко, приятелко добра,
привет от моята самотна вечер …
В писмо дали ще мога да събера
копнежа си, все още неизречен?

В ръцете ми листът се спепели
от огъня, със който съм го писал.
Слухът от тишината ме боли
и аз не чувам даже свойта мисъл...

Сега съм сам. Приличам на мъртвец
под тази избеляла нощна кръшка.
Една звезда, завързана с конец,
от вятъра в стъклото ми се люшка.

Защо ли духат тези ветрове
и мракът като зла завеса пада?
Ще грабне бурята нашите гласове
и ще ги пръсне вън със листопада.

Но все едно! …Заспи, не гледай вън!
Аз ще възседна вятъра и в мрака
ще долетя във кроткия ти сън …
Но само в сън…Заспи! Недей ме чака!

Или очите щом се уморят,
ще ги притворя аз и ще отида
на някой тих, сънуван кръстопът -
мини оттам и може да те видя …

Лъжа ли беше първата ти ласка? …
Или за ласки само бях мечтал?
Затуй ли нощем все насън ме
стряска един копнеж - роден, но не живял?…

Със теб си имах някога огнище.
Там греех две премръзнали ръце.
Гордеех се пред всички с него:
"Вижте, от туй е топло моето сърце!"

Домът ми беше толкова уютен!
Бедняшки, ала спретнат беше той.
Едно дете люлеех там на скути
и този немирник беше мой и твой.

И мой бе оня щъркел, дето лятос
над нашия въртеше своя дом.
И моя беше ти, зарад която
света бих минал три пъти пешком!…

Но моя бе и мъката, а нея
не слагах под глава, когато спях …
И този дом измислен тя отвея,
и този дом измислен стана прах …

Затуй към всеки светъл чужд прозорец
издигам днеска погледа си ням
и радвам се, че вътре има хора -
дечица, смях, огнище има там!

Аз всяка чужда радост съм обсебил -
деца ли срещна - милвам с две ръце.
Светът е мой … Но ако имах теб,
как пълно би било това сърце.

Дамян Дамянов

МИЛО...

Кажи ми как да се науча

да използвам копчето вълшебно

за контролиране на чувствата си

Толкова ми е потребно

Даже мога, ако искаш

да те оставя ти да го превключваш

За да не се чувстваш притиснат

когато ти стане твърде влюбено

Изключвай, включвай, поиграй си

Сърцето ми!- На твойте заповеди!

Щом с копче можеш да го управляваш

ще си спестиш сълзливите ми изповеди

Няма да очаквам твоето внимание

Няма да ти казвам, че ми липсваш

Няма да очаквам в любов обяснение

Хайде, поиграй си. Нали това искаш?

Лъжа! Сърцето няма копчета

И заповеди не понася ничии

Щом ти е по-спокойно можеш да отричаш

Но аз сама избирам чувствата си.

И те обичам!

Ще си отида, като хладен лунен Лъч

Докоснат от Зората на Деня

В безкрайното Небе, без злъч

Ще се разтворя, и ще се стопя

Ще ме попие тишината на Простора

И ще ме топлят ангелски Криле

Далече от шума на всички хора

В душата на едно Дете

Цветята с топли длани ще прегърна

И с вятъра ще потанцувам боса

В небесна Птица аз ще се превърна

Мечтата си докрай ще нося...

vesever

http://www.kaldata.com/forums/index.php?showuser=278597

Последен танц Петя Дубарова Листото като мъничка сълзица отрони се във утрото студено и сякаш е крило на златна птица, изпърха то и падна уморено. Лежи като самотна песъчинка в голямата студена пуста нива и вечер го поглежда месечинка, бездушна като горска самодива. И слуша в скръб листото натъжено как вятърът извива бавна песен, че то е писъмцето позлатено, последното писмо на тази есен.

Мерил, много е хубаво.

ще му оставя това

Ще го пазим да не го настъпим, Уиш... Красотата трябва да се пази... И за да не съм офтопик, още едно прекрасно... Посвещение Петя Дубарова В студените нощи, когато пиян сънят се търкаля на моя таван, когато луната тъмнее от грях, когато увисва над мен моя страх, обесен на острия ръб на нощта, подавам ти своята бледа ръка - на теб - непознатия - смугло красив, потаен и питомен, жаден и див, едва деветнайсет години живял, а всичко опитал и всичко видял, подвластен на никого, ничий, сам свой, но тръгнал към мене и истински мой и падал по пътя си, плакал, грешил, но нежност момчешка за мен съхранил. Ръката ми - властната - жадно поел, единствено с мен ще си толкова смел! Ела! Ще измием луната от грях! Ще хвърлим трупа на умрелия страх, ще пеем с тътнежния корабен глас на морската нощ във добрия Бургас. А после, когато тя тръгне назад и слънцето бликне над нас благодат, мечтата надрастнал, усмихнат, смутен, ще тръгнеш реален до мен в моя ден!

Четете, слушайте и се наслаждавайте от стиховете на Дамян Дамянов

Вяра

Ето - аз дишам,

работя,

живея

и стихове пиша

(тъй както умея).

С живота под вежди

се гледаме строго

и боря се с него,

доколкото мога.

С живота сме в разпра,

но ти не разбирай,

че мразя живота.

Напротив, напротив! -

Дори да умирам,

живота със грубите

лапи челични

аз пак ще обичам!

Аз пак ще обичам!

Да кажем, сега ми окачат

въжето

и питат:

"Как, искаш ли час да живееш?"

Веднага ще кресна:

"Свалете!

Свалете!

По-скоро свалете

въжето, злодеи!"

За него - Живота -

направил бих всичко. -

Летял бих

със пробна машина в небето,

бих влезнал във взривна

ракета, самичък,

бих търсил

в простора

далечна

планета.

Но все пак ще чувствам

приятния гъдел,

да гледам как

горе

небето синее.

Все пак ще чувствам

приятния гъдел,

че още живея,

че още ще бъда.

Но ето, да кажем,

вий вземете, колко? -

пшеничено зърно

от моята вера,

бих ревнал тогава,

бих ревнал от болка

като ранена

в сърцето пантера.

Какво ще остане

от мене тогава? -

Миг след грабежа

ще бъда разнищен.

И още по-ясно,

и още по-право -

миг след грабежа

ще бъда аз нищо.

Може би искате

да я сразите

моята вяра

във дните честити,

моята вяра,

че утре ще бъде

живота по-хубав,

живота по-мъдър?

А как ще щурмувате, моля?

С куршуми?

Не! Неуместно!

Ресто! - Не струва! -

Тя е бронирана

здраво в гърдите

и бронебойни патрони

за нея

няма открити!

Няма открити!

Н. Вапцаров

Разбирам я...

Разделям се със теб за кой ли път.

И в сряда, и във петък, и в неделя...

Оставам по душа, затривам плът.

/Но и с душата после се разделям./

Расте вина със благороден ранг.

Не съм родена да разтурвам къщи.

Сърцето е повреден бумеранг –

запращам го по теб, а не се връща!

Не знам с коя от съвестите спя,

но все по-малко спя и по-проклето.

И във съня – деца, деца, деца.

И твоите. И мойте.И детето.

Детето, нероденото дете,

което някой ден ще ме накаже.

Разделям се и днес. И не съвсем.

Но на раздяла, трябва да ти кажа:

докато спеше - снощен, гол и бос,

с пулсиращи и уязвими вени,

така ми заприлича на Христос,

че проумях Мария Магдалена.

Камелия Кондова

Цветарка

Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –

като теменужен остров в лунносребърни води,

и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна,

се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.

И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва

хиляди души разбити – глъхне празничния град

и под лунно наметало с шепот странен той разказва

повестите безутешни на вседневен маскарад.

А из улицата шумна, под гирлянди електрични,

ето малката цветарка бърза от локал в локал,

де оркестрите разливат плавни звукове ритмични

и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

С погледа смутен и влажен на прокудена русалка

между масите пристъпя и предлага плахо тя:

златожълти хризантеми в кошничка кокетно малка

и усмивката смирена по рубинени уста.

Върху стройното й тяло, върху младостта й цветна,

като черни пипала се плъзгат погледи отвред

и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,

че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.

И оркестърът въздъхва, стихват плачущи акорди,

гаснат, млъкват, но отново гръмват те по даден знак,

понесат се нависоко волнокрили, смели, горди

и се спуснат бавно, плавно като мек приятен сняг.

Но от маса къмто маса свойта кошничка показва

светлокосата девойка с поглед смътен и нерад,

а грамаден и задъхан, скрил в студената си пазва

хиляди души разбити – дебне каменния град.

Хр. Смирненски

Безглаголно Евелина Пашова Празна стая. По средата - неоправено легло. Неотдавна във кревата - слети заедно в едно. Четири стени тютюнево – зелени, поредната надежда, ципът разкопчан. Роза черна, виното червено. Привличане душевно - вечно търсен блян.

Горделивите

Горделивите -

ние -

не питаме никога.

В резултат -

емболия

от сподавени викове.

Няма за нас лекарства!

Няма противоядия.

Мълчаливо, но царствено

умираме. Млади.

(Моя гордост и бич мой,

мразен, неминуем,

как да кажа "обичам"?

Може някой да чуе!)

Горделивите -

ние -

живеем от болката.

Ех, понякога пием

един за друг.

Толкова.

Миряна Башева

Песен за доброто

Когато си беден, когато си слаб,

когато трепериш за късчето хляб,

когато отвсякъде, кой както свари,

препъва те с крак и ти удря шамари -

недей се отчайва, недей се навежда,

не си позволявай да губиш надежда!

Защото макар да е жилаво злото,

в човека все пак побеждава доброто.

Какво е охолство, какво са пари

пред светлата участ да бъдем добри!

Когато в сърцето ти гняв се надига,

кажи си наум кротко думата "стига!"

и вярвай, че пак ще спечели двубоя

със лошите мисли усмивката твоя.

Защото макар да е жилаво злото,

в човека все пак побеждава доброто!

Недялко Йорданов