Иван Динков

ДЕМОКРАЦИЯ

Дяволи,

ангели -

хора са хората.

Мярка са -

мерят им на глава.

Толкова тъкани -

кървави,

морави.

Толкова канава.

Толкова мебели. Въглища - толкова.

Толкова печки "Балкан";

пармени ябълки, парени моркови,

конски консерви,

хрян.

Мярка са.

Мерят им!

Гледам ги - весели.

Спират пред всеки рафт.

Искат си своето -

меляно,

месено.

Няма ли - хапят от гняв:

мръщят се,

зъбят се,

тропат пред празното,

сякаш трамбоват шосе.

После си тръгват - чакат ги празници

с дъх на изпрано жарсе.

Вечер е.

Цялата свети от себе си.

Тихо.

Без ехо.

Без ек.

Тъжните облаци мислят над ребуси

от деветнайстия век.

Хората нищо не виждат:

чантести,

мрежести - мъст в мас;

без да са Дантевци, нито Дантесовци,

имат обществен анфас.

Как да изхъркам:

"Хей, ангели-дяволи,

дайте живота си -

да реша

идва ли времето за изчисляване

не на глава -

на душа!"

„Лична карта” 1960г.

Невъзможното танго Иля Велчев Червените цветя на твойта огнена любов угасват в хладния кристал. И спуска се нощта, като танго, което си танцуваш сам. Покрива се със прах в албума стар, ликът, от смачканата от милувки снимка. И люшва ме тъга, като танго, което си танцуваш сам. Танго, танго, ах, невъзможното танго, души те в голата прегръдка. А невъзможното танго крещи, че с тебе вече никога не ще танцувам - танго, танго, щастливото танго на любовта. Студените сърца не раждат капка чувство, доволни, че са тъй студени. И плъзга се нощта, като танго, което си танцуваш сам. И като зъл смешник живота ми намига, сълзите ми прибира в своя джоб. И сграбчва те пиян, като танго, което си танцуваш сам. Танго, танго...

ЧУЖДА ЖЕНА

Обичал ли си някога жена,

която не е твоя, а е чужда?

Изпитвал ли си някога вина,

че другият - не тебе тя събужда?

Живял ли си със спомен за това

как искал си със поглед да я пиеш?

В зелената несмачкана трева

от всички искал ли си да я скриеш?

Целувал ли си устни във нощта

безвкусни и безстрастни - само влажни?

Усещал ли си тази мокрота

страстта как мие, а душата празни?

Посрещал ли си изгрев в утринта

със чиста съвест и със бистри мисли?

Живял ли си сред хора в самота -

безрадостен, безчувствен? Обезсмислен?!

В очи на други гледал си, нали?!

И НЕЯ търсил ли си в тях напразно?

Усещал ли си после как боли?

Прие ли друга във сърцето празно?

Разбирал ли си своята вина

и искал ли си времето да върне

една-единствена за теб жена,

успяла в жив човек да те превърне?

Не се забравя чуждата жена,

щом можел си да я направиш своя.

Оставаш с непростената вина.

Жената чужда трудно става твоя.

2007, Дарина Дечева

Грешница

Ето - аз съм грешница.

Казвам това, което мисля,

целувам устни, които искам,

и очи с цвят на езеро,

и очи с цвят на лешници

аз до дъно разплисквам.

Ето, аз съм грешница.

Има закони измислени,

които трябва да ме унищожат.

В хиляди листове изписани

мойте присъди тежат.

Алчни ръце се протягат

към душата ми с грешни пръсти.

Безпътни нозе се надбягват

да ме разпънат на кръста.

Хиляда слънца фалшиви

изгарят, за да ме ослепят.

Заливат ме потоци диви

с лава, за да ме претопят.

Но аз си оставам грешница

и след всички враждебни викове

и след всяка грешка

пиша стихове.

Ваня Петкова

Жена

Какво всъщност е жената ?!

Частица взета от ребрата

на пръстената мъжка плът,

която в утринна позлата

веднага беше разпозната

щом още зърна я мъжът…

Това всъщност е жената –

родена не в чреслата на земята,

а до сърце туптящо в топла гръд.

Какво всъщност е жената ?!

Дарена щедро от ръката,

творяща на Създателя Небесен

да бъде образ жив на красотата

и на утробата в недрата

живот да ражда… Дар чудесен!

Това всъщност е жената –

даряваща с живот земята

и нежност, свежа като песен.

Какво всъщност е жената ?!

Макар измами я змията

и грях направи тя тогава,

заради туй до днес в отплата

суров живота я подмята,

но с трудностите във борбата

с гърди юнашки тя застава…

Това всъщност е жената –

със свойта крехкост е позната,

а в бурите житейски устоява.

Какво всъщност е жената ?!

Най-нежното начало на земята,

поела в себе си небесното Дихание,

разцъфнала с цвета на красотата

и майчината обич към децата,

събрала нежна сила, чар, ухание…

Това всъщност е жената –

уж на мъжа поставена е под крилата,

но пак остава най-волното създание.

Това всъщност е жената –

една душа, събрала мироздание!

Божидара Ангелова

Въпреки

Ако има поне едно въгленче,

огънят още е жив.

Ако има отблясък лудост, в очите ти-

нравът ти още е див

Ако след всички житейски рани

вярваш в чудеса...

Ако няма места по ушите ти,

от поредната „обица” ...

Ако „по принцип” съгласен си,

но пък малко „по така”.

Ако е бяло, все така бялото

в сивотата на деня.

Ако още търсиш смисъл

в живота, оплетен студен...

Ако още търсиш мисъл,

в очите на хората с теб.

Ако винаги си „въпреки”,

колкото и да те убеждават.

Ако даваш на хората,

това което заслужават.

Ако си приятелят, с който

нямат нужда от врагове

Ако късоглед си и пееш в хора,

а от вътре душата реве...

Ако колкото и да обичаш,

имаш сили да сиктирдосваш......

Значи си жив- запали си цигара,

поръчай си "още едно" от бара:

„За живота, какъвто е.

За всеки камък, за всяко паве.

За всяка ласка.

За всяка добра дума.

За всеки миг, на крещящо безумие.

За всяка среща.

За всичко сбъднато.

За всяка надежда

„...че утре ще бъде...”

Андрей Михайлов - Сечко

Потресаващо стихотворение!

Животът край контейнер за боклука...

(без автор и заглавие)

Контейнерите за боклук до блока.

Тук всяка сутрин идваше жена,

във вехти дрехи, слаба, невисока,

с количка, а през зимата с шейна.

Преглеждаше в сместа добре нещата,

отделяше полезните на вид.

Изглеждаше ми странно тя позната,

в походка, маниер, гърбът превит.

Бях все зает, началник в общината,

до службата ме караха с кола.

И само сутрин, точно на вратата

я виждах - беше с очила.

Веднъж обаче тя ме заговори.

Попита ме с усмивка за часа.

Невероятно близка ми се стори.

И я познах - познах я по гласа.

Бе моята учителка любима

в последния гимназиален клас.

Заместваше почти една година.

Бях влюбен в нея. Слушах я в захлас.

Цял ден на работа за нея мислих -

УЧИТЕЛКАТА, станала клошар.

В бюрото нещо търсех, нещо чистех -

бях станал ученикът - Божидар.

Не бе познала в мене ученика.

Самият аз бях доста променен -

солиден, тежък, лика и прилика

с мастит, авторитетен бизнесмен.

На заранта я чаках много рано.

Прекрасно утро. Неработен ден.

В боклука ми на дъното прибрано

лежи кашонче, дар голям от мен.

Усетих зад гърба си, че пристига.

Изсипах кофата с боклук завчас.

И без дори главата да повдигна,

прибрах се бързо на бегом у нас.

В кашончето бях сложил 300 евро,

кафе, парфюм, кутия с шоколад.

Вълнувах се и бе ми малко нервно,

но в себе си се чувствах много млад.

Закусих и полегнах на дивана.

На входната врата се позвъни.

Излязох да отворя - никой няма.

Пред прага - плик, кашончето - встрани.

"Не те ли учих драги Божидаре,

че всяка работа краси Човек.

Дори и бедността от Бога дар е,

дори и в двадесет и първи век.

Нима в очите ти съм просякиня?

Срамуваш се да поговориш с мен.

Обратно връщам твойта милостиня

и знай - ще легна гладна този ден.

Не прося милост, бедността не крия.

Клошар съм, няма как, не върша грях."

Това прочетох, щях да се убия.

Учителката вече не видях.

За голямо съжаление, това е дереджето в съвременна България!

***

Вървя по острието на живота,

изтръпнали са мойте ходила.

Ранявана, оплювана, виновна,

прощавана, обичана, добра.

На раните не отговорих с рани.

Обидите не върнах, а простих.

С проблемите кръстосвах шпаги,

със вятърните мелници се бих.

Познах и болката, и самотата,

и радостта от малките неща.

Разбрах - по-ценна е от злато

протегната приятелска ръка.

Допуснах много, много грешки

за някои дори и аз не си простих.

Усещах често завистта човешка

във уж приятелски очи…

Нерядко лутах се във лабиринти…

Изгубвах се, но пак напред вървях.

И вярвам, гледайки луната и звездите

ще се преселя някой ден при тях.

И болка преживях, и радост…

Открих и преоткривам любовта.

Не крия, че уплаших се, когато

лице в лице застанах със смъртта.

Понякога съм като в път без изход

обръщам се, но няма път назад…

Несигурно пристъпвам, но не спирам,

макар най-лесно е да се предам.

Вървя по острието на живота,

със уморени и ранени сетива.

И ценен ми е всеки миг, защото

неповторим е и единствен на света…

Силвия Илиева

ПОРЪЧЕНИЕ

Когато вече някой ден

решиш към нов бряг да отплуваш;

недей си взема сбогом с мен —

отплувай, без да се сбогуваш.

Върви, обичана жена,

понесена вовек в сърцето-

Луната ще е пак луна

и пак небе ще е небето.

В любов недей ми се кълна!

Защо е нужно да се лъжем?

Ти нямаш никаква вина

в това, че ще остана тъжен.

Еднъж ли горест съм познал?

Еднъж ли съм се огорчавал?

При мене който не е спрял,

не ме е само той ранявал.

Ти моята любов прости!

Сърцето ти не ми е длъжно. . .

Какво е скръб не знаеш ти,

не знаеш ти какво е тъжно. . .

За сбогом няколко слова

да каже всяка друга може.

Но ти не би могла това,

ти кръст не можеш лесно сложи.

Ах, ти си толкова добра!. . .

И в свойта нова безнадеждност

без думи аз ще разбера

за отзвучалата ти нежност. . .

Затуй когато някой ден

си тръгнеш и не затъгуваш,

недей си взема сбогом с мен,

иди си, без да се сбогуваш.

Пеньо Пенев

"Ода за женските сълзи" - Мадлен Алгафари

Тя плачеше, когато я дърпаха за плитките.

Когато момчетиите замеряха с прашка птичките.

Когато до полуда в едно момче се влюби.

Когато жива се оплака, защото го изгуби.

Тя плачеше, когато остава сама.

За старите си кукли, за мама, за дома.

Когато се омъжи, очите си изплака.

Когато го изпращаше и срещаше на влака.

Тя плачеше, когато раждаше в щастлива болка.

Не мислеше защо, ни питаше и още колко.

И продължаваше да плаче над болните деца.

За хората без покрив и тези без сърца.

Тя плачеше, когато децата отлетяха

и къщата и дворът смъртоносно опустяха.

Когато се завръщаха, пак плачеше - щастлива.

И тайно, тихо плачеше, когато си отиват.

А после плака гордо, когато стана баба.

От болка - че ставаше по-немощна и слаба.

Тя плачеше, когато оплакваше мъжа си.

Преди да го последва, през сълзи каза на сина си:

- Е, сине, поплачи си, но знай: Аз съм много щастлива жена,

защото съм имала шанса да плача за всичко това!

От много, много отдалеч

От много, много отдалеч

ще идвам винаги докато мога,

Но някой ден, краката ми, щом не издържат.

Ще допълзя на лакти и колене,

за да ти кажа, че на този свят

обичам само, само теб.

От много, много отдалеч

ще пея винаги докато мога,

но някой ден, щом моят глас не издържи

аз ще изпратя славей вместо мене,

за да ти каже, че на този свят

обичам само, само теб.

От много, много отдалеч

ще бъда винаги докато мога,

но някой ден...

Сърцето ми щом се взриви

ще ви прегърна с другия до тебе,

за да ви кажа, че на този свят

съм имал много малко време.

От много, много отдалеч

ще пея винаги докато мога,

но някой ден, щом моят глас не издържи

аз ще изпратя славей вместо мене,

за да ти каже, че на този свят

обичам само, само теб.

Михаил Белчев

КЪМ СЕБЕ СИ Когато си на дъното на пъкъла, когато си най-тъжен, най-злочест, от парещите въглени на мъката си направи сам стълба и излез Когато от безпътица премазан си и си зазидан в четири стени, от всички свои пътища прерязани нов път си направи и пак тръгни. Светът когато мръкне пред очите ти и притъмнява в тези две очи сам слънце си създай и от лъчите му с последния до него се качи. Трънлив и сляп е на живота ребусът, на кръст разпъва нашите души. Загубил всичко, не загубвай себе си - единствено така ще го решиш! Дамян Дамянов

На един човек, който не искаше да рисува

Здравей, човеко. Сигурно си прашен

и гладен, и мълчал със векове.

Седни до мене. Нищо, че съм страшна.

И нищо, че съм възрастно дете.

Да, знам, че ти се ще да ме удариш

за тая нагло вдигната глава.

И зная, че очите ми те парят...

Но... само за секундичка... Ела.

Седни. И порисувай с мен деца.

И после ме съди, че виждам цветно.

Със тебе сме хартиени слънца,

човеко. И сме тъжно мимолетни.

Със тебе сме еднакви по безсилие...

Защо ти се привижда в мене пречка?

Защо използваш думи за ветрило,

с което се пропъждат буболечки?

И без това навън ни се налага

със всеки дъх по мъничко лъжа.

Защо се лъжем тук? Нима помага?

Така ли ще променяме света?

Защо, човеко? Много ли сме чужди?

Аз мога да ти бъда дъщеря...

Вземи молива. Меч не ти е нужен.

Здравей, да порисуваме деца...

Е. Мавродинова

Животът край контейнер за боклука...

страшно е, но и - достойно

OГНЕНО--ПРОЧЕТЕНИ

Ясен Ведрин

Пламъците пишат по ръцете ни

думите, родени в нощен час.

В пръсти, от докосване преплетени,

стих разпалва чудната си власт.

Може би е чувство неизказано.

Порив, от целувка онемял.

Вятър - зад завесата на разума,

вързал ни в съдбовния си шал.

Птица на мечтите ни жадувани,

влязла през комина до жарта.

И с крила, от огъня рисувани,

разгорила късче самота.

Пламъците пишат по ръцете ни

с топлещо мастило от искри.

Аз и ти сме огнено-прочетени

само миг, преди да зазори...

(От "Сбъднати предчувствия")

* * *

Николай Заяков

Аз мисля за приятелите мои.

Не съм направил нищо зарад тях.

Не получавах вместо тях пробойни,

на никого живота не живях.

Аз съм, а тях понякога ги няма,

забравям, че ги има въобще.

Не мисля, че сме правени от камък,

но сякаш между камъни растем.

Около нас е празно и омразно,

бащите ни дори не вярват в нас.

Понякога усещам, че ме дразни

и шпионира вътрешния глас.

И всичко подозрително се движи

в един и същи омагьосан век.

Те предпочитат гробищните грижи

пред живия, несигурен човек.

Но моите приятели живеят.

Аз чувам нощем честния им морз.

И още по-безмилостно ще пея

в безкрайния си мъничък простор.

ДА СЪМ СЛЪНЧЕВО МОМИЧЕ Петя Дубарова В дланите ми каца слънцето червено - добро и светло, като гълъб ален, то сгушва се усмихнато във мене и пулсът ми запява в миг запален. Аз искам слънце цял живот да имам и дланите ми винаги да парят; да нося дъх на слънце негасимо и буйно да горя, да не догарям. И хората да гледат мен засмени, да казват "Тя е слънчево момиче, във вените й слънчево червени дъхът на слънцето с кръвта й тича." Аз искам, щом издъхна уморена, то - слънцето - със мен да не изстине, а светло като мойта кръв червена да блесне над земи и над градини. Да литне между хората щастливи, за себе си и мен да им разказва и аз ще бъда жива, вечно жива, защото мойто слънце няма да залязва.

Не ти ли казвах аз, че съм море?

А ти си риба — не ти ли казвах?

Не ти ли казвах — не ходи в оназ пустиня?

Аз съм твоето чисто море — не ти ли казвах?

Мевляна Джеляледин Руми

Българският език

Език свещен на моите деди

език на мъки, стонове вековни,

език на тая, дето ни роди

за радост не - за ядове отровни.

Език прекрасен, кой те не руга

и кой те пощади от хули гадки?

Вслушал ли се е някой досега

в мелодьята на твойте звуци сладки?

Разбра ли някой колко хубост, мощ

се крий в речта ти гъвкава, звънлива -

от руйни тонове какъв разкош,

какъв размах и изразитост жива?

Не, ти падна под общия позор,

охулен, опетнен със думи кални:

и чуждите, и нашите, във хор,

отрекоха те, о, език страдални!

Не си можал да въплътиш във теб

създаньята на творческата мисъл!

И не за песен геният ти слеп -

за груб брътвеж те само бил орисал!

Тъй слушам с?, откак съм на света!

С? туй ругателство ужасно, модно,

с? тоя отзив, низка клевета,

що слетя всичко мило нам и родно.

Ох, аз ще взема черния ти срам

и той ще стане мойто вдъхновенье,

и в светли звукове ще те предам

на бъдещото бодро поколенье;

ох, аз ще те обриша от калта

и в твоя чистий бляск ще те покажа,

и с удара на твойта красота

аз хулниците твои ще накажа.

Пловдив, 1883

Иван Вазов

Из Молитва в планината

Отвън излязох, на посока,

пустинята планинска фанах.

Там, върху канара висока,

един с природата останах.

И в божий храм неръкотворни,

пред туй величье чародейно,

пред тоя мир светлив, просторни -

коленичих благоговейно.

И дълги, дълги там минути

молих се, в вдъхновенье нямо,

слова дълбоки и нечути

устата ми шептяха тамо.

И бога сещах, виждах ясно

в небето, в слънцето заристо,

във мирозданьето прекрасно,

във всеки дъх, шум, шар и листо.

Навред той беше - вред изправен:

в душа ми тъмна и в ефира,

премъдър, вездесъщ и славен,

разлян в живота на всемира.

Иван Вазов

Редактирано 24 май 201214 г. от Tiho (преглед на промените)

Кирил и Методий

Български всеучилищен химн

"Върви, народе възродени,

към светла бъднина върви,

с книжовността, таз сила нова,

съдбините си ти поднови!

Върви към мощната Просвета!

В световните борби върви,

от длъжност неизменно воден -

и Бог ще те благослови!

Напред! Науката е слънце,

което във душите грей!

Напред! Народността не пада

там, дето знаньето живей!

Безвестен беше ти, безславен!...

О, влез в Историята веч,

духовно покори страните,

които завладя със меч!..."

Тъй солунските двама братя

насърчаваха дедите ни...

О, минало незабравимо,

о, пресвещени старини!

България остана вярна

на достославний тоз завет -

в тържествуванье и в страданье

извърши подвизи безчет...

Да, родината ни години

пресветли преживя, в беда

неописуема изпадна,

но върши дългът се всегда!

Бе време, писмеността наша

кога обходи целий мир;

за все световната просвета

тя бе неизчерпаем вир;

бе и тъжовно робско време...

Тогаз Балканский храбър син

навеждаше лице под гнета

на отоманский властелин...

Но винаги духът народен;

подпорка търсеше у вас,

о, мъдреци!... През десет века

все жив остана ваший глас!

О, вий, които цяло племе

извлякохте из мъртвина,

народен гений възкресихте -

заспал в глубока тъмнина;

подвижници за права вярна,

сеятели на правда, мир,

апостоли високославни,

звезди върху Славянски мир,

бъдете преблагословени,

о вий, Методий и Кирил,

отци на българското знанье,

творци на наший говор мил!

Нека името ви да живее

във всенародната любов,

речта ви мощна нек се помни

в Славянството во век веков!

Русе, 1882, априлий 15

[сп. "Мисъл", 1892, кн. IX-X]

изключително силно

Родна реч

Родна реч, омайна, сладка,

що звучи навред край мен;

реч на мама и на татка,

реч, що мълвим всеки ден.

Тя звънти, когато пея,

в радостни игри ехти;

вечер приказки на нея

баба тихо ми реди.

И над книгата унесен,

родна реч ми пак шепти...

Милва като нежна песен,

като утрен звън трепти!

Ран Босилек

Стих за външния вид

Валентин Йорданов

Когато Бог раздавал красота,
съзнателно навярно ме отминал.
Не мога за това да Го виня,
щом има основателна причина.

Днес, примирен с безличния си вид,
отблъскван от красиви земни феи,
превърнах словото в предпазен щит
и скрит зад него, тъжно, но живея.

Душата ми прилича на Луна,
прегърната от нощ безумно черна,
но липсва ми и дневна светлина
поне веднъж за миг да я погледна…

Стъписах се, когато се видях,
загърнат с наметало от уплаха.
За външния си вид аз нямам грях,
плачът е моят душ и моя стряха.

Нима не ти казах,

другите ще погубят огъня ти.

Остани с мен,

аз ще те опожаря

и ще огрея душата ти.

Мевляна Джеляледин Руми

Редактирано 25 май 201214 г. от Tiho (преглед на промените)

Докосвам те с дъх на топло лято и аромат на цъфнали треви, докосвам те с косите си от злато, с топъл дъжд - виж, пак ще завали... Докосвам те с усмивката на слънцето, с изгряващата нежност на деня, докосвам те, а любовта ми зрънце е, което ще покълне в съня ти... Докосвам те с прибоя на вълните и със залеза на вечерта те галя, и пръсти с твойте пръсти сплитам, че лято е - на нежност днес ухая... Светла Дичева

Душата ми запламтя с огъня на твоя огън. Твоят свят бе шепнеща вода в реката на сърцето ми. Руми