ЯСЕН ВЕДРИН

ПРЕБОЛЯВА БОЛКАТА

Преболява болката и ето -

връщат се искрите във очите ми.

Старите забравени рефлекси

тихо се събуждат от съня си.

Руква пак чешмата, свивам шепите.

Нежната вода целува миглите.

Ирисите гали и надеждата,

че навън ще видя нова пролет,

с нова обич в нови настроения...

Колко дълго спала е душата ми.

Време е наистина да стана.

Някъде отвън ме чакат моите

чисти, недовършени мечтания.

Шлиферът измачкан ме прегръща,

сякаш шепне тихо зад гърба ми.

"Имаш мен, очите си, мечтата си!

Тръгвай! Недолюбено е утрото!

Гледай и поглъщай красотата му!"

Преболява болката и ето -

странникът по шлифер се измъква.

Гони из тревите пеперудите,

скача под липите непонятен.

Спира се щастлив пред всяка пейка,

с длан погалва влюбените надписи,

гледа към небето с озарение,

смее се на литналите птици.

И усмихнат - диша същността си.

Опитвам се

Опитвам се да летя

в небе от пъстроцветни думи

дори и без крила

но окъпана от звездни струи.

Опитвам се...

очите да отворя

без страх...

в душата черното да преборя.

Не съм успявала до сега

от там са и охлузените колена

и раните по ръцете

треперещи, но стискащи крилете...

Опитвам се...

пристъпвам до ръба в тъмата

и погледа ти изгубвам в тишината

за последен път

(от опити живота си отиде)

с ръце разперени...

безкрила душата ми да литне.

автор kim

ЖЕЛАНИЕ

Медлительно влекутся дни мои,

И каждый миг в унылом сердце множит

Все горести несчастливой любви

И все мечты безумия тревожит.

Но я молчу; не слышен ропот мой;

Я слезы лью; мне слезы утешенье;

Моя душа, плененная тоской,

В них горькое находит наслажденье.

О жизни час! лети, не жаль тебя,

Исчезни в тьме, пустое привиденье;

Мне дорого любви моей мученье --

Пускай умру, но пусть умру любя!

А. С. Пушкин, 1816

КАРТИНКА НА ЕКРАНА

Сложих си странен десктоп

и хвърлих семейството в смут.

Картина на ужаса – Всемирен потоп,

набързо ме обявиха за луд.

Обаче десктопът изглежда реален,

чак ме загложди съмнение.

Дали ще се свършим

във изход фатален,

или е съвсем

безпочвено притеснение.

Пускам си филм за един катаклизъм.

Гледам картинката – същата.

Това си е жив дигитален цинизъм,

кадър с вълни отнасящи къщата...

Спрях компютъра. Черен екран,

а сърцето ми бие до пръсване.

Ала пустият образ в главата ми сврян,

в дигитална вибрация

кротко възкръсва...

Пия хапче и излизам да „живна”,

да „нулирам” омразния спомен,

но в която посока да кривна,

светва пред мен екрана огромен.

С бягащи букви някой изписва:

„Няма спасение, такъв е живота!”

Гадното в нашия Апокалипсис-

реално се случва, а не на десктопа.

Кирето

ЕМИЛИ ДИКИНСЪН

* * *

Завържи поводите за мен.

Аз съм готова за път.

Виж пак конете и се качи.

Бързо! Те няма да спрат!

Нека да седна здраво до теб -

та да не падна встрани.

Ний ще вървим чак до Страшния съд -

през урви и стръмнини.

Няма да хленча над някой мост -

и никое море.

Карай, надбягвай се ден след ден -

тъй ще е най-добре!

Сбогом на моето старо градче!

Само там горе - върхът -

още веднъж вместо мен целуни!

Аз съм готова за път.

Студено е

Студено е навън... а сякаш в мене

прониква бавно този зимен студ,

душата ми по мъничко превзема

и я превръща във безчувствен лед.

В сърцето ми безумен вятър скита,

дълбае го със ледени длета,

кристален скреж е пулса тих на дните,

мечтите ми - замръзнали цветя.

Там някъде - дълбоко във душата

останало е влюбено зрънцé,

в което се е скрила топлината,

изпратена от твоето сърце.

А мислите - разплетени дантели,

танцуват с дрипавата празнота,

объркани на дансинга се стелят,

като безмълвни есенни листа.

Но идва лято - мислите подрежда,

разпалва огън - старата любов...

По вятъра изпраща ни надежда,

а с топлия си дъжд - копнежа нов.

Край нас ще бъде слънчево и нежно,

а всеки миг - жадуван, топъл щрих.

Потънали във ласкава безбрежност -

с теб всяко чувство ще превърнем в стих...

kadife & chvassilev

Гостенка

Добре дошла! Очаквах те с години

да дойдеш пак във скромния ми дом.

Да! Спомням си когато си замина -

не съм забравил пустия перон.

Седни до мене. Нека те погледна

да видя пак любимите черти

Смутем съм, да и мъничко напрегнат

Очите ли? - Не, просто ще вали.

Животът ли? Без тебе няма смисъл

не струва даже "пукната" пара -

не знам кога и кой ме е орисал

да бъда сам - навярно е съдба.

Приятелите? Те да са ми живи

помагат ми във радост и в беда

да - имаше в годините фалшиви

но времето полека ги преся.

Това е. Няма нищо интересно -

за драми вече май не съм готов

в живота ми - ту трудно е ту лесно

за малко си, знам... тръгваш пак, Любов...

chvassilev

Редактирано 29 октомври 201015 г. от Гост (преглед на промените)

В една "хубава" сутрин

При всички премеждия, каквито да бяха,

той от нищо и никого не бе чувствал уплаха -

беше храбър наистина,

така че, когато

В една хубава сутрин

му се стори, че вижда

нещо отвън

той каза си: "Нищо!

навярно е сън!"

И сигурно имаше за себе си право

да го казва с такова убеждение здраво -

вън нямаше нищо наистина.

И когато във същата

тази хубава сутрин

чу, че някой го вика

от къщния праг,

той пак каза си: "Никой!"

и влезе си пак.

И пак беше прав така да си казва,

но тоз път усети как страх го полази -

вън нямаше никой наистина,

но той се почувства

в тази хубава утрин

от света тъй далече

и самотен дотам,

че в действителност вече

не бе истински сам:

тези Никой и Нищо, плът добили зловещо,

бяха влезли в дома му като Някой и Нещо!

---

Жак Превер

Булат Окуджава

ВАШЕ БЛАГОРОДИЕ

Ваше благородие, госпожа Разлука,

Мы с тобой родня давно, вот какая штука.

Письмецо в конверте, погоди, не рви!

Не везёт мне в смерти, повезёт в любви.

Ваше благородие, госпожа Чужбина,

Крепко обнимала ты, да только не любила.

В ласковые сети, постой, не лови!

Не везёт мне в смерти, повезёт в любви.

Ваше благородие, госпожа Удача,

Для кого ты добрая, а кому иначе.

Девять граммов в сердце, постой, нe зови!

Не везёт мне в смерти, повезёт в любви.

Ваше благородие, госпожа Победа,

Значит моя песенка до конца не спета.

Перестаньте, черти, клясться на крови!

Не везёт мне в смерти, повезёт в любви.

За втори път ще си позволя да оставя стихотворението без превод, защото всички преводи, които намерих, го профанизират.

Дано не нарушавам някое правило на форума.

Дори и не трябва да си помисляш за нарушаване на някакви правила! Благодаря ти! Изпях си го наум до края!

ДЖОРДЖИЯ СКОТ

ЛЮБОВ БЕЗ ПРИТЕЖАНИЕ

Най-силно те обичам, когато нямам накити,

със пръсти, вплетени в косите ми,

облечена единствено във твойта голота,

без други бижута, само с ръцете ти.

Най-силно те обичам, без да се наричам

любовница, приятелка или съпруга.

Най-силно те обичам, без да обяснявам

как те обичам и защо.

Най-силно те обичам без да има утре,

или вчера, които да се помнят,

обвързана съм само от ръцете ти, не с обещания,

във нощите, когато не ни трябва сън.

"Още преди да те срещна в живота си, теб аз обичах, в древни гравюри и улични фотоси, звездна поличба, в шумни площади и празни понятия, в цирков спектакъл, по телевизия, по телепатия, теб, само теб чакам. Колко години без шум са сближавали двата маршрута, колко причини в света са създавали тази минута, нежният сблъсък на влюбени атоми, вик на вселени, още преди да започне съдбата ми, ти си до мене. Ти ме въздигаш по стръмните пътища, ти ме възпираш, моите кошмари и приказни сънища ти режисираш. Двама се лутаме в болка и истина, гняв и сърдечност. Тази любов е в безкрая единствена, миг като вечност." Г. Константинов

ПЕТЯ ДУБАРОВА

ДОБРОТА

Понякога съм толкова добра,

че цялата изтръпвам и боли ме.

И вените ми, сплетени в гора,

ми търсят ново, благородно име.

Понякога съм толкова добра!...

И скрива ме във коша си чемшира

на двора. Неизмислена игра

ме търси и ръцете ми намира!

Понякога съм светла като мед.

Тогава светли устни ме обичат.

Понякога съм златен слънчоглед,

красив като главата на момиче.

Понякога съм бяла и добра.

Как рядко ми се случва да съм бяла!

Тогава искам сън да подаря

на всекиго. И свойта обич цяла

да счупя на парченца от стъкло,

да пръсна и добри ръце да сгрея.

И дала сок на нечие стъбло,

да пазя свойта тайна, че живея!

Сам с всеки

плътта покрива костите

понякога слагат и ум

там а понякога

и душа,

а жените чупят

вази о стените

а мъжете пият толкова

много

и никой не открива

човека

но продължава

да търси

пълзейки във и от

леглата.

плът покрива

костите а плътта

търси

повече от

плът.

няма никакъв шанс:

всички сме в капана

на единична

съдба.

никой никога не открива

човека.

градските бунища се пълнят

сметищата се пълнят

лудниците се пълнят

гробищата се бълнят

нищо друго

не се запълва.

---

Чарлз Буковски

Чарлз Буковски

O, да

Има и по-лоши неща

от това да си сам,

но често отнема

десетки години,

за да го проумееш

и най-често,

когато го направиш-

твърде късно е,

а няма нищо по-лошо

от това

да е твърде късно.

William Ernest Henley (1849–1903)

НЕПОБЕДЕН

Погълнат от нощта, която ме обгръща

от край до край, по-черна от бездънна яма,

на всички богове поред благодаря -

над моята душа победа няма.

Жестоки обстоятелства ме сграбчиха

но аз не трепнах и не изревах на глас,

наложи ме със сопа тежка случая,

но кървавата си глава не скланям аз.

Оттатък този свят на гняв и сълзи

надига се зловеща и ужасна сянка,

но тази злобна напаст със годините

ще ме намери пак неустрашим(а).

Не ме интересува тясната пролука

и как проклела ме е нявга ориста,

на своята съдба съм господаря,

властител съм на своята душа!

Преводач Лили Тили

Х О Р О

Трепна сънна тишината, звъннала от кръшен глас

и изтръпнала земята залюля се в този час.

Пъстра, стройна върволица се изви и заигра,

като две крила на птица над мегдана затрептя.

Плавни лебеди - жените леко "плуват" в здрача мек.

Скачат пъргаво момците - вият своя "обръч" лек.

Сви се, скърши се хорото и от пъстрото "въже"

отдели се млада двойка - хубавица и момче.

Тя пристъпи срещу него с пъстра кърпа във ръка.

Той я срещна развълнуван със усмивка на уста,

писна гайда хороводно, а кавалът и отпя.

Тъпан с ритъм луд отмери буйна, весела игра.

Ръченица заиграха двете влюбени сърца.

Като макове пламтяха грейналите им лица.

Гълъб гони гълъбица, млад елен следи сърна...

Като месец и звездица - хубави са той и тя.

Тя го с кърпата си мами, той я следва устремен

и се сливат във смеха им дивна нощ и ведър ден.

Люшка се край тях хорото - тежък наниз позлатен

и ехти от смях мегдана от усмивки озарен.

Тръпне радостно земята от предчувствия добри.

С губер звезден се намята и сънува щедри дни.

А в сънят й с буен ритъм стъпват пъргави нозе

и я галят с топла обич работливите ръце.

Генка Богданова

РУМЕН ЧЕНКОВ

КАТО ОБЕТ

Аз навлизам в Христовата възраст,

не добър. Не до там поумнял.

Май наарочно годините бърат -

всяка - миг е, край мен прелетял.

И сега неспокойно се вглеждам

във едно твърде лошо момче.

То се смее. Доволно изглежда:

"Аз съм ти. Хей, животът тече!"

И без тебе, хлапе, го разбирам,

ала пак съм на стар кръстопът.

Като теб все пътеки избирам,

а не мога да тръгна на път.

Изтъкан съм от сто колебания.

Сто въжета ме дърпат назад.

Търся своето точно призвание,

и добре е, че още съм млад.

Ако трябва и с дявола черен

ще се боря жестоко, до смърт,

но ще скъсам въжетата в мене

и най-после ще тръгна на път.

....

Редактирано 8 ноември 201015 г. от capnemo
кирилица!!! (преглед на промените)

Ще нарисувам тоя шантав вятър

Понеже ти е трудно да се радваш

и вътре в тебе е досадно сиво,

парченца вяра плахичко открадваш

и времето ти вечно е мъгливо,

мечтаеш да летиш във висините,

но ти тежат кармичните окови,

сънуваш как превземаш планините,

а сутринта те ръфат болки нови,

обичаш вятъра, но той нехае,

надменен, горделив и безразличен

и вместо него куче злобно лае

и тиха скръб в очите ти наднича -

ще нарисувам тоя шантав вятър,

към него две надежди ще пришия

и, луд по тебе, аз ще ти го пратя,

та с него твойта мъка да изтрия.

Ще го изстрелям по една светулка,

която да разсее в тебе мрака,

ще чуеш дивни звуци на гъдулка,

ще седнеш на балкона и ще чакаш.

И аз ще дойда, вятъра прегърнал,

ще те докосна, ще те разцелувам,

ще те извая и ще те обгърна,

а после към съня ти ще отплувам...

prizrak

Съжалявам, обърках се, щях да сложа първата си червена точка за ivhety, защото още когато го прочетох се издразних, но погрешка натиснах плюса. Съжалявам. Ами, май като бях решила, че никога няма да дам минус на никого - и пръстите ми не ходят където трябва.

Редактирано 8 ноември 201015 г. от Merryl (преглед на промените)

Дяволът, когото не познаваш

Аз помня онзи дявол, ти не го познаваш,

и всяка тъмна мисъл, преплетена с мираж,

кипяща от мехури, изгарящата лава,

бушуваща от ярост в не един типаж,

когато пак изплуват тъмните кошмари,

изчадия от ада в несънуван сън,

на този кръстопът в една самотна гара

напразно се ослушвам в камбанения звън,

а той се разпилява, стържещите звуци

така и не оформят мелодия на блус,

водата не потича в пресъхнали капчуци,

защото не предпазват от идващия трус,

да, дяволът е в мене, аз го опознавам

и даже му приготвям постеля и легло,

но трябва бос да стъпва в тлееща жарава,

той иска да разкажа, каквото е било

и аз не се опъвам, старата магия

до мене не пристига с преосмислен знак,

нали съм онзи вълк, през лунни нощи вия

и стържещите звуци потъват в дим и мрак,

изчадия от ада, не, не ги познавам,

но някак срещу мене гримасите кривят,

кръвясали очи, подпалени в жарава,

дали не очертават контурите на съд

на всяка мисъл в мене, прогнила, неприветна,

аз много исках само да пея онзи блус

и с думи да разкажа копнежа на поета

останките да срещне от адовия бус.

Димитър Станчев

Жак Превер

Тази любов

Тази любов,

Толкова пълна със щастие, с радост и присмех.

Трептяща от страх като дете посред мрака

и толкова сигурна в себе си като човек крачещ спокойно в нощта.

Тази любов, навяваща страх у другите хора,

които бледнеят и почват да шепнат пред нея.

Тази любов, гонена дълго от нас и от нас направлявана,

Мачкана, бита, забравена, пъдена.

Тази любов, толкова жива, все пак обляна от слънце:

Тя е твойта любов! Тя е мойта любов!

Онова, което за нас бе винаги ново, което не се промени.

Тя е истинска като растение,

Тръпна като птица

И като лято гореща и жива.

Ние двамата бихме могли да си тръгваме и пак да се връщаме.

Бихмае могли да забравяме, да заспиваме, да се будим отново,

Да стареем, да страдаме, да заспиваме и пак да мечтаем за смърт

и пробудени пак да се смеем за миг подмладени.

Но тази любов ще остане при нас, упорита и жива като желание,

като памет жестока,

като жалба нелепа,

нежна като далечния спомен,

студена като късче от мрамор,

красива като деня и крехка като малко дете.

Тя ни шепне без думи и аз цял изтръпнал я слушам.

И викам за теб, и викам за мен и я моля.

За теб и за мен и за всички, които са влюбени, които са любили някога.

Викам към нея, за теб и за мен и за всички останали, макар непознати.

Остани! Недей си отива!

Ние, които някога сме обичали, бяхме забравили вече за тебе.

Но ти недей ни забравя! Ние нямаме друго на тая земя освен тебе.

Недей ни оставя да станем студени и все по-далечни, все по-далечни.

Дай ни знак, че си жива, безразлично де, безразлично кога,

Дори късно да бъде!

Излез из леса на нашите спомени! Подай ни внезапно ръка и спаси ни!

подсети ме за едно нещо на Жак Превер

Три клечки кибрит – една подир друга запалени

в мрака.

Едната – за да погледна цяло лицето ти.

Втората – за да погледна очите ти.

Третата – за да погледна устата ти.

Пълен мрак след това – за да си спомня всичко,

когато до мен те притискам.

http-~~-//www.youtube.com/watch?v=U8Tzse8nF48&feature=player_embedded

Неиздъхнали спомени

Ясен Ведрин

Мисли за мен понякога. Усещай ме,

дори да съм далечно-несъзрим.

Във спомените нека да се срещаме

и хванати с ръце да повървим.

В една такава нежна територия

сърцата нямат повод за тъга.

Прочетохме ли нашата история?

Предишната ни обич... но сега?

Искрица в битието ни изстинало -

ще лумне ли отново до пожар?

За любовта, разказват, няма минало...

Тя винаги от бъдното е дар...

Мисли за мен понякога. И мислено -

реално сътворен ме съживи.

Да се намерим - както ни е писано.

Неуловен - мигът да ни лови...

И спомените наши, неиздъхнали,

да ни рисуват с вечерен пастел -

от улиците - чувствено заглъхнали

до спирките на нашия предел.

ИЛЯ ВЕЛЧЕВ

МОНОЛОГ НА ЧАШКА КАФЕ

Защо избрах него ли, питаш?

Такава красива жена като мене,

по ти прилича на тебе?

Ти си по-хубав, по-умен!

Всичко при тебе е с по...

По-голяма марка кола,

по-големи връзки,

по-големи роднини,

по-голямо място

заемаш в живота.

Знаеш да се харесваш на всички,

но точно това... не ми харесва на мене.

Ти си просто рекламен,

ти си съвсем идеален,

но... извинявай, това ми е скучно!

Оглеждаш ме вещо,

навярно така си купуващ

ценните вещи - със сметка,

колко ще бъдат на мода,

е, нека завиждат там простите хора.

Аз пък обичам, когато ме гледат,

друго да има в очите отсреща,

нещо, което го нямаш, прощавай.

Ти си по-хубав, по-умен,

но не и за мене.

Келнер, плаща! Не, не ставай,

пий си кафето - ще ти изстине,

Аз тръгвам, защото не искам да чака -

той ме ревнува, обича, умира за мене!

Как само се кара, когато е гневен.

Какво още има? Пусни ми ръката!

А, защо избрах Него пред тебе ли?

Не можеш да го преглътнеш?

Ето, виждаш ли,

ти даже не можеш да губиш...