Обичам те

със пръстите ти тръпни!

Обичам те

със устните, с косата!

Обичам те

в трапчинките кафяви!

Обичам те

сред облака, върху земята!

Обичам те

във чашката на мака,

във капка мед, във капчица отрова!

Обичам те

със дишането, с мрака,

обичам те

под старата луна, с луната нова!

Обичам те

в дъжда, във храсталака,

с пчелите оплодяващи полето!

Обичам те

засмян, намръщен, плакал!

Обичам те

до края на сърцето!

Обичам те,

макар и чужд, без мене!

Обичам те

безсънна и в съня!

Тъй много те обичам, тъй безмерно,

дори да имаш и след мен жена!

Но пак оставам необичана и чужда

и неоткрит е островът ми див

и ветровете само имат нужда

да пренощуват върху моя бряг красив!

И само чайките с вълните ме целуват,

а аз, свидетелка на чуждата любов,

самотна, с рибите добри лудувам,

очакваща спасителния лов.

Очакваща най-после златна мрежа

и робството, което ми прилича,

тъй сладко и горчиво неизбежно

мен някой някъде да ме обича!

Но страх ви е моряци и рибари,

пирати, даже вас обзема страх,

че моят остров вулканично пари

и който стъпи върху него, става прах!

Затуй самотна да обичам трябва,

Обичам те,

обичам те така...

Ваня Петкова

канибалd (Арихо ) Дълбока си като безлунна нощ, с внимание и нежност ме обгрижваш, отказвам се при теб да бъда лош, кристална топлина във мен изригва. Разтапям се, но чувствам изведнъж - уж с мен си, а по другия блуждаеш. Един избягал чужд, далечен мъж със твоите въздишки си играе. Защо ме дращят твоите очи и, без да искам, ставам сив и скръбен? Знам, търсиш заместител, но - уви - не съм такъв и няма и да бъда.

Обичам те

със пръстите ти тръпни!

Обичам те

със устните, с косата!

Обичам те

в трапчинките кафяви!

Обичам те

сред облака, върху земята!

Обичам те

във чашката на мака,

във капка мед, във капчица отрова!

Обичам те

със дишането, с мрака,

обичам те

под старата луна, с луната нова!

Обичам те

в дъжда, във храсталака,

с пчелите оплодяващи полето!

Обичам те

засмян, намръщен, плакал!

Обичам те

до края на сърцето!

Обичам те,

макар и чужд, без мене!

Обичам те

безсънна и в съня!

Тъй много те обичам, тъй безмерно,

дори да имаш и след мен жена!

Но пак оставам необичана и чужда

и неоткрит е островът ми див

и ветровете само имат нужда

да пренощуват върху моя бряг красив!

И само чайките с вълните ме целуват,

а аз, свидетелка на чуждата любов,

самотна, с рибите добри лудувам,

очакваща спасителния лов.

Очакваща най-после златна мрежа

и робството, което ми прилича,

тъй сладко и горчиво неизбежно

мен някой някъде да ме обича!

Но страх ви е моряци и рибари,

пирати, даже вас обзема страх,

че моят остров вулканично пари

и който стъпи върху него, става прах!

Затуй самотна да обичам трябва,

Обичам те,

обичам те така...

Ваня Петкова

Всичко е прекрасно - и стиховете, и снимката - и котето! Ади

Мира нямам, че те обичам! Време ли нямах - да те забравя? Повод ли нямах - да те заместя? Огън ли нямах - Да се запаля? Или очи нямах насреща? Сълзи ли нямах - да не изстина? Рани ли нямах - да те не мразя? Гордост ли нямах - да те не диря? Или честта си да пазех? Мисли ли нямах - да те не мисля? Сърце ли нямах - пак да обича? Спомен ли нямах - да ме пронизва? Разум ли - да те отрича? Други ли няма - по тях да тичам? Воля ли нямам - гръб да обърна? Нужда имам да те обичам.. Сили нямам да се не върна! Мадлен Алгафари

Тихо се превръщаме в тъга Толкова е светла тъмнината. Ласкаво ме гали пак студът. Ти си тъжна, но сега тъгата в тъжен водопад ще претворя. Той избликва, времето пришпорва, прелестен, създаден от мечти, мойта мъка в миг се ококорва и се къпе в буйните води. Болката на тоя свят поели, сливаме се нежно със нощта и красиви, светли, чисти, смели тихо се превръщаме в тъга... канибалd (Арихо )

Страсти

Денят е тих – усмихнат, да. И важен.

Отдавна не се беше смял на глас.

Дали ще мога вече да му кажа

че е познал...Обичам я и аз!

Не грешките съграждат този свят.

Гради го ароматът на цветята –

щом вдишаме от полъха познат

и грешките ни стават ароматни

Увехнали, притворили листа

не ги напуска още ароматът.

Стаен във тъй преходните цветя

не наследява тяхното проклятие...

Наследникът им няма да умре

докато има кой да го разбира –

разбират ли го, няма да се спре

да чува нежна музика от лира!

Разврат и похот, от жарава плът

това ли е, което ни смущава?

Във своята история светът

е оцелял, изгаряйки в жаравата

на тези всепризнати грехове,

отричани от всички непризнали:

След клетвите във свойте Богове

греховната жарава опознали.

Нелепи страсти...Поривът тече

по правила потайни и неясни.

Нелепо е сърцето да рече

да си мълчи, когато бие бясно!

Люби дори и ада след това –

ще любя даже капналите листи.

Омразата във сетните слова

любов е родом...даже и разплискана

извън потока, освежил плътта,

не съумял да сети бреговете,

един е извора му - любовта!

А тя и зад омразата ще свети...

Кой съм аз? Заблудено дете

ненамерило пътя към вкъщи,

но обичащо хората - те

ту целуват го, ту му се мръщят.

На заблудата вярва и днес.

То по пътя си крачи напето

с три неща – вяра, своята чест

и с най-детската обич в сърцето.

Томи Тодоров

Ето и няколко стихотворения на Калоян Кънев

До кръв

Забиваме пръсти отново в земята

и трескаво ровим...до кръв.

С ръцете копаем вместо с лопата,

боли,но копаем...до кръв.

А нещото още го няма

и само изкуствена стръв-

моментна наслада, красива измама.

Малцина копаят все още до кръв...

* * * * *

Свещ, която вече не гори

Пламък,който не успя да угаси

нито вятър,нито дъжд проливен,

тя погуби без усилие почти.

Восъкът изстиваше,

а погледът ти-все така наивен.

Свещ,която вече не гори...

Дишаш, без дори да виждаш смисъл.

Стенният часовник-спрял от дни,

а във теб една-едничка мисъл...

* * * * *

Последна есен

Откъснах клоните изсъхнали,лисатата,

но коренът е още в мен.

Запалих всичко,що е над земята,

но ти си още в мен,дълбоко в мен.

Дъждът отново те събуди

със ласки мокри,животворни

и затрептяха в мен отново пеперуди-

красиви, нежни, непокорни.

Но знам и този дъжд ще има край,

и слънце пак ще те гори.

Напът сме тръгнали, любима,знай,

към нашата последна есен може би.

На кафе с госпожица Тъга

Със скърцане отворих си клепачите
с ръждясалите панти (от сълзи)...
Тъгата ми засенчва Апалачите
и в мене все тъй змийски си пълзи...

Надигнах се от гроба на чаршафите
и взех, че я поканих на кафе...
Зарових из утробите на шкафове,
предложих й и сгърчено парфе,

приготвено от стари болни блатове
и призраци сметанови (на вкус),
лъжичка безнадеждност вечно патова
и щипка-две от силен его-трус...

„Кажете ми... Парфето как намирате...?” –
намигнах на госпожица Тъга...
Флиртувах с нея – ако ме разбирате –
че сластна беше нейната снага...

Тогава тя извади си цигарите,
за огънче помоли ме (с очи)...
Запали. – „Вие мене на(д)тъжавате...
Довиждане... Парфето Ви... Горчи...”

slackerbitch (Крис Бъроуз)

Почистих душата си,изхвърлих всичко ненужно......

Почистих килера - изхвърлих всичко излишно.

Последната капчица вяра побързах да сложа на скришно.

Изхвърлих всички нечестни приятелства, стари обиди, ограбващи ме познанства.

Изведнъж се получи доста пространство.

Изметох и амбиции разни. И рафтовете останаха празни.

Тогава започнах да подреждам:

Най-отгоре, като крехък и фин порцелан, подредих всички мои надежди.

До тях - някой и друг бъдещ план.

После, на по-долния ред, като луксозен пакет, сложих най-скъпите спомени.

В килера оставих, безспорно, най-важното само: за точка опорна - едно вярно приятелско рамо.

Последно - проветрих и стана прекрасно!

А беше толкова задушно и тясно...

Автор:Кристина Филипова

Едно влюбено стихче на Божидар Томов за Вас!

Пожелавам всекиму такава любов несъобразяваща се с хорските очи и завист,страстна и луда,защото само в любовтта може да сме красиво-луди.

Полудейте!

Лудост

Целувам те така непредпазливо

на булеварда в слънчевия ден.

Жените те поглеждат завистливо,

мъжете завистливо гледат мен.

Как искат да са дръзки, а не могат -

за тях това е нерешим проблем.

И ти ми казваш тихо и с тревога,

че вече полудяваме съвсем.

Сега е пълна с пъстри пеперуди

нахалната ми, рошава глава.

И ако с теб наистина сме луди

каква прекрасна лудост е това.

Редактирано 16 ноември 200916 г. от Evva (преглед на промените)

Хареса ми.

Балада за човека Самичък в студената бяла гора две нощи човекът се влече. И каза гората:-Нима не разбра? Ранен си. Отиваш си вече. Умираш.Далече е отрядът сега. Ни стряха, ни лек,ни пътека. Но глух бе човека,съборен в снега. Пълзеше,пълзеше човека. И каза гората:-Смири се и спри! Не ще се изтръгнеш от мене. Виж-бързият гълъб е паднал дори до тебе с крила укротени. Къде ще отидеш с такива нозе, крилете щом в мен са сковани? И спря се човекът. И гълъбът взе, и скри го до своите рани. И гълъбът , сбрал топлина от кръвта, под пазвата трепна полека, удари с криле и натам полетя, където не стигна човека. Веселин Ханчев

Сълзите ни светят отгоре нощем. Кръвта ни изтича тук долу, в белия ден. А хлябът, който ядем, се превръща в трева, когато умрем. Усмивката светла остава в белия ден. Теодор Христов

Това са три страхотни стихотворения за раздялата.

Когато се разделиш с миналото си,когато загубиш човека,който е бил всичко за теб,когато си тръгне любовта винаги е тъжно.Но всяка раздяла е различна ,както е различна любовта.

Има раздяла ,която може да заличи всичко истинско ,което сте имали ,да убие всеки красив спомен,да огруби всяка споделена нежност.

Когато си отиде любовта тръгнете си красиво и запазете топлина в своето и в сърцето на другия.....

Фамозните стихове са на любимата ми поетеса Камелия Кондова .

Насладете им се......

***

Преди да притъмнея от обида.

Преди да озверееш от безсилие.

Събирам честност - за да си отида.

И конят ми нетърпеливо цвили.

Познава ме - предвкусва свободата.

(И самотата - те си ходят редом.)

И само чака жеста на ръката ми.

Но тази нощ ръката ми е гребен.

Разресвам ти разчорлените облаци -

надвесените над телата мисли.

А всъщност ги разрошвам още повече -

до питанка, до отговор, до писък.

Докато още светя от доверие,

докато още ме четеш със пръсти -

ще си отида, за да се намеря

във болката от твоето отсъствие.

И ще живееш - докато съм жива.

И след това, по-дълго и от песен.

Защото ще отсъстваш тъй красиво,

че просто няма кой да те измести

Друг мит за Нарциса

Голямата любов се умори

на мене всеки път да ми се случва.

Изпепелих невинните звезди.

Овъглих се, а нищо не научих.

Като превръщах спалнята в олтар,

молитвите взривяваха небето.

Но утрото се давеше във кал,

изтекла със сълзите на прането.

И този мъж е Господ – до мига,

във който безпощадно се разминем

във два квадратни метра тишина,

продънени от бившото му име.

Ще ме прекрачи с името си той,

изтръгнато от грешната ми пазва.

Ала от мен до първия завой

ще е забравил даже как се казва.

Защото в друга, чужда тишина,

със други имена ще го наричат.

След него ще съм толкова сама,

че себе си ще почна да обичам.

Справедливост за всички

Не е страшно, че си е отишла.

Трябваше да си отиде, зная.

Да си тръгне хубаво излишна —

просто, за да влезе в друга стая.

Страшно е, че си отиде грозна.

Наранена от пияни клетви.

Купена от лицемерно розово.

И бакшиш — за да пропее в клетката.

Страшно е, че си отиде пуста.

Затова и спомен не остави.

Чувствам го — не просто ни напуска...

Тя си търси вир да се удави.

Иде ми небето да изкъртя,

дето съди тъй несправедливо.

Любовта — невинната — е мъртва.

А убийците остават живи.

„Само мъж, който уважава жената, може да се раздели с нея, без да я унижава.“

Съмърсет Моъм

Редактирано 1 декември 200916 г. от Evva (преглед на промените)

Допада ми творчеството на София Несторова. В линка има някои от добрите й неща, но най-доброто е събрано в стихосбирката "Избрах".

Тъпоъгълен любовен триъгълник dar4e_to и alisa -И двете сме със него от инат. Ти с двете му деца се оправдаваш, а аз със скуката на тоя град. Обичам ли го? Не. Успокоявам се. -За теб не знам. На мен ми е уют и покрив над главата. Честен навик. Река ли му за тебе – става лют. О, времена, о тъпи мъжки нрави. -Не ми е първи - аз съм му последна. Не ми понася мнима моногамия. Осъмваш в самотата си на педя. А аз замръквам сутрешно – на камък. -Ти как осъмвам, хич не ме мисли. Най-малко тебе това бърка. Нали до мене всяка нощ той спи. Е, вярно е, признавам, яко хърка. -Признавам си – за тебе не помислям. Не ми е характерно да прежалвам. Със себе си отдавна съм на чисто. От мен и теб - той всъщност е по-калния. -Не ми го казвай, прала съм калта от ризата му с твоето червило. Това са само временни салта, така че не се стягай за венчило. -Не го обичам. Просто го живея. Без него и от теб ще съм по-мъртва. Не съм война – по-лоша съм от нея. И на инат се вдигам. Като църква. -Ами вдигни се. Кръстът е от мене. Със двете си ръце ще ти го сложа... Бе що й пишеме стихотворение на тая мърша подла в мъжка кожа.

http://www.vbox7.com/play:0156321a

Без никакви претенции,просто споделяне на моите чувства.

Толкова се колебах дали да ги постна тия мои плахи опити ,дори изпитвам свян да ги нарека стихове.Но чувствата са истински ,а това понякога е по-важно затова се реших да ги споделя с Вас.

***

Странно как се получи?!

Котка ли пътя ни мина?

Или под стълба преминахме двама?

Изпразни се от думи нашата стая?!

А преди се гонеха

стигаха смяха

толкова думички нежни

във мрака сливаха усни.

Сега ти мълчиш и очакваш

аз теб мълчеливо поглеждам

Остаря нашто „обичам те”

тежат а не галят твоите нежности

Жестовите ни като старци се

бавят

все закъсняли

все недостатъчни

уморени и тромави

пъплят във дните ни.

Несмело ръце към мене протягаш.

Леко гротесно увисват във въздуха

уплашени и стреснати

Как да се сгуша във тях

ръцете ти толкова чужди са!?

Гримасничат нашите устни

усмивка горчива родили .

Отегчените погледи

как ни удрят в лицето.

Уморени въздишки

страхливо се гушат във ъглите.

Със толкоз въпроси

е бременна

нашата вечер

Ти ли си мойто момче?

Аз ли съм твойто момиче?

Май трудно излизам от образ

все още влюбена

криво ляво играя

Ти още ми шепнеш „Обичам те”

Това ново начало ли е

или просто е края..

***

Над рамото ти плахо надничам

и търся очаквам...

А преди ....

твоя поглед

ми беше достатъчен

А доскоро ...

ти беше изконната истина.

Тъжно си спомням как се обичахме!?

Как се целувахме!?

Как се прегръщахме!?

Да как !

Как се обичахме!?

Колко си вярвахме!?

Аз съм сама

сам със мене си ти.

Счупи се чашата!

Няма път който

да върне покоя ни.

Той бърза към мен

не чака.

Тя може би идва

с новия ден.

Вярваш ли

вярваш ли още във нас!?

„Нека опитаме”казваш напрегнато

Нека опитаме....

Тъжно отвръщам ти аз.

***

Дали ще събудим надеждата?!

Дали ще ги върнеме чувствата?!

Или тя други

качва в небето сега

и те валсуват със облаци.

Нека опитаме

Но....

Дали ще е същото!?

Дали ще закърпим

нейната дрипа?

Или хищница зла

за нас е съдбата

и лукаво очаква

последния дъх да изпие

на любовта.

Злобно

да констатира

че мъртва е

пулс няма.

Но нали казват

че надеждата

последна умира.

Днес с теб

сме удавници клети

и за сламка се хващаме

с тебе

А дали?

Дали си струва....

***

Толкова обичам да те слушам!

Говори ми говори ми колко ме обичаш!

Ти усилваш пулса ми.

И усмихваш дните ми.

Говори кажи ми че за тебе съм единствена.

Забрави ги!

Предните нетрайните

тия дето пътя ти към мен преправеха.

Говори ми ,говори ми за оная приказка!

Дето ти си принца ,който чакам на прозореца.

Всички мои стари грешки

са само стъпките ми в мрака

търсещи нетърпеливо тебе.

Говори ,говори ми за нашата мечта

дъхава на билки и гора.

Говори ми и събуждай в мен ония

най –скритите и немислими пориви.

Говори ми и прониквай с думи

в най-дивите кътчета на душата ми.

Говори ми говори ми просто!

Тихо аз във тебе ще се гушна

във властта на твоето „ Обичам те”

Толкова обичам да те слушам...

Редактирано 2 декември 200916 г. от Evva (преглед на промените)

За две ръце - Евтим Евтимов

http-~~-//www.vbox7.com/play:d3cb233f

Без никакви претенции,просто споделяне на моите чувства.

Толкова се колебах дали да ги постна тия мои плахи опити ,дори изпитвам свян да ги нарека стихове.Но чувствата са истински ,а това понякога е по-важно затова се реших да ги споделя с Вас.

***

Странно как се получи?!

Котка ли пътя ни мина?

Или под стълба преминахме двама?

Изпразни се от думи нашата стая?!

А преди се гонеха

стигаха смяха

толкова думички нежни

във мрака сливаха усни.

Сега ти мълчиш и очакваш

аз теб мълчеливо поглеждам

Остаря нашто „обичам те"

тежат а не галят твоите нежности

Жестовите ни като старци се

бавят

все закъсняли

все недостатъчни

уморени и тромави

пъплят във дните ни.

Несмело ръце към мене протягаш.

Леко гротесно увисват във въздуха

уплашени и стреснати

Как да се сгуша във тях

ръцете ти толкова чужди са!?

Гримасничат нашите устни

усмивка горчива родили .

Отегчените погледи

как ни удрят в лицето.

Уморени въздишки

страхливо се гушат във ъглите.

Със толкоз въпроси

е бременна

нашата вечер

Ти ли си мойто момче?

Аз ли съм твойто момиче?

Май трудно излизам от образ

все още влюбена

криво ляво играя

Ти още ми шепнеш „Обичам те"

Това ново начало ли е

или просто е края..

***

Над рамото ти плахо надничам

и търся очаквам...

А преди ....

твоя поглед

ми беше достатъчен

А доскоро ...

ти беше изконната истина.

Тъжно си спомням как се обичахме!?

Как се целувахме!?

Как се прегръщахме!?

Да как !

Как се обичахме!?

Колко си вярвахме!?

Аз съм сама

сам със мене си ти.

Счупи се чашата!

Няма път който

да върне покоя ни.

Той бърза към мен

не чака.

Тя може би идва

с новия ден.

Вярваш ли

вярваш ли още във нас!?

„Нека опитаме"казваш напрегнато

Нека опитаме....

Тъжно отвръщам ти аз.

***

Дали ще събудим надеждата?!

Дали ще ги върнеме чувствата?!

Или тя други

качва в небето сега

и те валсуват със облаци.

Нека опитаме

Но....

Дали ще е същото!?

Дали ще закърпим

нейната дрипа?

Или хищница зла

за нас е съдбата

и лукаво очаква

последния дъх да изпие

на любовта.

Злобно

да констатира

че мъртва е

пулс няма.

Но нали казват

че надеждата

последна умира.

Днес с теб

сме удавници клети

и за сламка се хващаме

с тебе

А дали?

Дали си струва....

***

Толкова обичам да те слушам!

Говори ми говори ми колко ме обичаш!

Ти усилваш пулса ми.

И усмихваш дните ми.

Говори кажи ми че за тебе съм единствена.

Забрави ги!

Предните нетрайните

тия дето пътя ти към мен преправеха.

Говори ми ,говори ми за оная приказка!

Дето ти си принца ,който чакам на прозореца.

Всички мои стари грешки

са само стъпките ми в мрака

търсещи нетърпеливо тебе.

Говори ,говори ми за нашата мечта

дъхава на билки и гора.

Говори ми и събуждай в мен ония

най –скритите и немислими пориви.

Говори ми и прониквай с думи

в най-дивите кътчета на душата ми.

Говори ми говори ми просто!

Тихо аз във тебе ще се гушна

във властта на твоето „ Обичам те"

Толкова обичам да те слушам...

Продължавай да пишеш. Щом излиза от душата значи със сигурност ще се получи нещо красиво и истинско.

От тричките най-много ми хареса последното.Но да знаеш, че има тема "нашите стихове" където всеки може да сподели своите творби. Тази тема по-скоро е за стихове от други автори, които са ни направили някакво впечатление

Редактирано 3 декември 200916 г. от cat_of_prey (преглед на промените)

Продължавай да пишеш. Щом излиза от душата значи със сигурност ще се получи нещо красиво и истинско.

От тричките най-много ми хареса последното.Но да знаеш, че има тема "нашите стихове" където всеки може да сподели своите творби. Тази тема по-скоро е за стихове от други автори, които са ни направили някакво впечатление

Знам за темата "нашите стихове" ,но ми се стори неуместно да ги постна там,наистина не вземам на сериозно тия стихчета.И повярвай ми това не е поза,не се пудря,имам твърде високи критерии за поезия за да си въобразявам ,че притежавам някакъв поетичен талант.Това не е проява на прeкалена самокритичност и липса на самочувствие ,просто има неща които правя отлично ,но писането на стихове,всъщност създаването на поезия определено не е сред тях.

Лишена съм от талант ,но Бог ми е дал сърце за красотата създадена от чуждото перо,затова просто се наслаждавам на чуждите красиви стихове,всъщност не ги чувствам чужди тези ,които са успели да ме докоснат ,тях ги пазя в сърцето си.

Апропо ,като тинейждър пишех много и живеех с красивата илюзия ,че съм надарена с голям поетичен талант.Един ден се събудих пораснала и осъзнала се без да правя драми ,че дарбицата ми е хилава и творбите ми лишени от оригиналност.Все пак благодаря за поoщрението,много си мила.

P.S.А кой знае някой ден като ме удари поетичния хормон може да натворя нещо ,а егоцентризма ми и суетата ми пак да си направят шега с мен и да Ви „зарадвам”с тях.

А дотогава ще Ви радвам с прекрасните стихове на любимите ми поети.

Това са стиховете на една млада и никому неизвестна поетеса,попаднах на тях случайно,но ми въздействаха,затова ще ги споделя с Вас.Името и е Евелина Станева.

Мога

Мога да съм грешна,

мога да съм чиста,

дом да вдигна мога

и да го разнищя.

Мога да заплача

за едно огнище...

С мъж да бъда мога

без да искам нищо.

Вдън земята семе

мога да посея,

и на твойта сватба

с всички да запея.

Даже знам, че мога

и да те намразя,

но от твойте устни

спомен да запазя.

Мога райски огън

в Ада да запаля,

с теб да остарея

за да бъда млада.

Мога да живея

ден за ден, но вечно -

само ти кажи ми

" Искам да те срещна! "

ИЗПОВЕД НА ЕДНА ЕВА

Толкова много съм лъгана,

че вече намразих мъжете!

Изпращат те само до ъгъла

и си измият ръцете.

Забравят думи изречени,

докосване и преживяно.

Помнят, че си разсъблечена,

постигната и обладана...

Любовта е до тук! И романа....

Ветреят се бели листа.

И както водата през длани,

изтича мечта след мечта...

Разбирам! Била съм наивна!

Сляпа със зрящи очи!

Не любов! Авантюра обидна!

Тест за мъжка потентност си ти!

Проклинам през сълзи мъжете,

изморена си лягам сама,

и заключвам отново сърцето си,

но ключът е във мъжка ръка!

Някой ден ще отвориш вратата

твойта рана щом отболи,

ще прегръщам жадно лъжата

Бог за тебе ме сътвори.

P.S.От кои трички все пак хареса последното! Целувкааа.

Редактирано 6 декември 200916 г. от Evva (преглед на промените)

Нанесох се в самотата

като във нова къща.

Стаите - празни, стените - бели.

Млада стопанка съм, а не зная

дали да плача,

дали да пея.

Свалям усмивката.

И дрехата за пред вас -

гордостта заучена.

И по женски сама

ми се счува едва,

че навън проскимтява куче.

Влез, приятелю скъп!

Влез, бездомна душа!

Чаят вече дими -

ще възкръснат над чашите думите.

Само ти говори! Аз ще слушам така

и след твоите думи ще сричам.

Неусетно кога полилеят над нас

ще засвети от искреност...

...Но вратата пред мен е разтворила паст.

Никой, никой. Кънти тишината.

Знаеш ли, утре ще дойда у вас.

Толкова много имам да ти разказвам!

39

Но как да те възпея аз не знам.

Нали си всичко най-достойно в мен.

Не зная аз кого възпявам сам

във тоя стих, на тебе посветен.

Да бъдем две различни същества,

с отделна обич, чувства и мечти.

Така ще имаш в моя стих това,

което заслужаваш само ти.

Раздялата е тежък гнет за нас.

Но често в часове на самота

прекарваме и някой хубав час

във мисли и мечти за любовта.

И тя дели сърцето ни на две,

за да блестиш във тези стихове.

***

40

О, всички мои страсти ако щеш

да вземеш, знай, че нищо пак не взимаш.

Каквото можеш страст да наречеш,

ти без това отдавна вече имаш.

Не те упреквам, че ме считаш свой

и че на любовта ми си посегнал.

За упрек си, че искаш, друже мой,

това, което беше пренебрегнал.

Прощавам ти, любим крадец, че ти

на нищия ограби нищетата.

Обидата сърцето ще прости,

но как раздор да понесат сърцата?

Ти злия, който ми се струваш благ,

убий ме, но недей ми става враг!

***

49

Във този ден, когато видиш ти

последния ми дребен недостатък,

когато любовта ти отлети

и бъдеш с мен безмилостен и кратък,

когато вместо с влюбени очи

ме срещнеш с ясен поглед, без боязън,

любов във тебе няма да личи,

а само хлад и скрита неприязън.

Но като знам във този черен ден,

че аз за теб не бях достоен, тая

ръка в закана към самия мен

ще вдигна, ала теб ще оправдая.

Ти имаш право с мен да си суров.

Не съм заслужил твоята любов.

***

50

Но как тежи по тоя дълъг път

със всяка нощ и всеки нов престой

да смятам колко мили ме делят

и колко дни от тебе, друже мой.

Превит на две под моята тъга

и конят ми се спира час по час.

Разбира сякаш крантата сега,

че няма закъде да бързам аз.

Не сепват шпори неговия лен,

на бича ми отвръща с тъжен стон,

и той се впива по-жестоко в мен

от шпорите във бедния ми кон.

И мисля аз, до сълзи натъжен:

зад мен е радостта, печал пред мен.

***

88

Когато ме намразиш, друже мой,

и ме отпратиш с присмех и презрение,

със мен самия аз ще вляза в бой,

но пак ще ти намеря извинение.

Познавам се добре и някой ден

аз ще разкажа за една такава

порочна страст и скрити язви в мен,

че губейки ме, ще добиеш слава.

И няма в нищо да те обвиня.

За тебе жертвам всичко най-достойно,

но себе си така като петня,

печелиш ти. С това печеля двойно.

Обичам те. Поемам всичко зло,

за да вървиш с изправено чело.

***

154

Почивал Купидон във сън дълбок

до свойта факла — източник на страсти.

Видели нимфи дремещия бог

и се стаили в околните храсти.

И факлата, захвърлена в страна,

която много мъки причинила,

една от тях в прохладната вълна

на пенестия ручей потопила.

Нагрели се студените води.

Мнозина в тях намерили спасение.

Аз също идвах често тук преди,

от твоя чар да търся изцеление.

Нагрява даже ручея страстта,

но ручей не охлажда любовта.

Уилям Шекспир - Сонети

Превод от английски - Владимир Свинтила

....................

Всички сонети

Искам да споделя с вас няколко стиха на невероятния руски бард неповторимия Владимир Висоцки,защото някак е несправедливо да отсъства тук този волнодумец с китара,лошото момче на Русия. Сигурна съм ,че ще Ви очарова хлапашкия му жаргон ,лекотата и простотата на изказа му,неговата самобитност .Знам че ще Ви докосне и ще го обикнете този симпатичен бунтар,този вироглав певец на стихове,който не се вместваше в рамките и не признаваше ограниченията,който бе съвестта и оголения нерв на нетърпимостта на цяло едно поколение към псевдо ценностите и фалша на едно изкуствено общество-експеримент. В песните му има толкова необуздана енергия,толкова живот и страст,които не могат да Ви оставят безразлични.Символ и кумир на поколения руснаци и не само,всеки намерил едно малко местенце в душата си за него,той не е просто любимеца на една нация ,той е нейното лице ,нейното по-добро лице пред света.

Мир на праха му...

Аз не обичам изхода фатален

Аз не обичам изхода фатален-

не ще се уморя да бъда жив.

Сезонът е сезон за мен банален,

щом не подхвана радостен мотив.

Аз хладния цинизъм не обичам,

не вярвам във възторга.Мразя аз

през рамото ми чужди да надничат

и да четат писмата ми в захлас.

Аз не обичам разговори спрели

или половинчатите неща.

Аз не обичам в гръб когато стрелят,

а също-ако стрелят във гръдта.

Съмнения,сплетни-заобикалям.

Във почестите виждам жило зло.

Аз мразя срещу косъма да галят,

да драскат със желязо по стъкло.

Аз не обича ситостта-пред нея

бих предпочел невъздържаността.

Досадно ми е ,щом честта линее

и е на почит всяка клевета.

Аз не случайно не изпитвам спрямо

прекършения полет жал:презрял

насилието,слабостта ,аз само

към него-към Христос изпитвам жал.

Страхлив не се обичам,не обичам

да бият някой без вина, и сам.

Аз не обичам в мене да надничат,

но повече –когато плюят там.

Манежи не обичам и арени.

Там сменят милион за лев от раз.

И нека станат занапред промени-

това не ще го заобичам аз.

***

Аз всяко любопитство ще спестя,

въпросите ви няма да отмина .

Жена ми е от Франция ,но тя

е по проидхождение рускиня!

Любовници?...Не,нямам за сега.

Дали ще имам?Може би ,не зная.

Не пия две години.Докога?

Не знам,дали ще издържа до края.

Не ,не живея на „Сокол”*,

но и във Париж не съм живял...

Подпитвате заобиколно?

По-пряко някак бих желал!

Аз отговори искрени ще дам ,

ще бъда прям като в изповедалня!

В тефтерите ви капе слюнка знам

ще питате сега за мойта спалня...

Един се изчерви,ала поде:

„До днес изневерявал ли сте Вие?”

И сякаш е надникнал зад перде

или под спалнята с микрофон се крие.

Към главното !Един със скромен вид,

свит в ъгъла,попита с тон любезен:

„Какво ,простете ,имате предвид

в онази строфатам ,в оная песен?”

Не е възкръснал,казвам в мен Езоп.

Бях откровен,какво се суетите!

Не крия кукуш аз във своя джоб:

обръщам джоб –да се убедите.

*„Сокол”-станция на московското метро.

Редактирано 12 декември 200916 г. от Evva (преглед на промените)

... към нищото

Пътуваш днес към нищото, любими. На лодката веслата окъсяха.

Морето не е вече до колене... на дъното му няма почитатели.

Илюзията не е чудна приказка... и ти, прощавай, не, не си писател.

Днес думите са груби... по презумпция - левашко харакири за душата.

Не знам защо ти пиша, имах нужда от малко злободневно слово-блудство.

Ще млъкна изведнъж и ще изпсувам със чувството, че думите са средство,

а не причина, за да те достигна, откакто те напуснах... все те няма,

но свиквам, все по-рядко те сънувам... и липсата е някак си достатъчна.

Но, сигурна съм, първо те обичах... и бавно любовта изтля в омраза.

А след това не спрях - и пишех, пишех, все глупости, кому ли са потрябвали.

Ти можеш да останеш там - сред нищото, със Господ да си правите компания,

но стане ли ти скучно, навестявай ме, ще пийнем водка с лед - като приятели.

Навярно ще е нужна и поанта. Ще пиша с две ръце, за да я стигна.

Досаден беше този стих... навярно, чак времето припряно се изкиска.

Прощавам си поредното безвкусие, за теб да мисля, но ще го преглътна.

Дори не се съмнявам, че ти липсвам. Не се забравя лесно, че съм истинска!

Nezabravima