Замълчи Замълчи, когато с жар те галя. Думите ненужни забрави. Усмивката ти с устни ме изгаря и всичко в мене някак се топи. Замълчи, когато си до мене. Погледът ми да те нарисува. Тръпката отново ме обзема, тайфун в гърдите ми бушуващ. Замълчи, когато с тихи стъпки раздялата пристъпва примирена. Животът ми е низ от много кръпки, а ти си малка птичка наранена. Найден Найденов

Добрите хора лесно се обичат, магията е да обичаш лошите. С един от тях - най-лошия от всички, да споделиш пробитите си грошове. Да ти почерни погледа и празника, да ти приседнат глътката и залъкът. А в нощите, в които му е празно , да те вини, че си му дала ябълка. Да те обича, ала само тялото. Да го откъсва хищно от душата ти и да те иска прокълнато ялова - да не родиш на някой друг децата му. А ти сама да се затвориш в клетката. Да му подхвърлиш ключа на победата и нежно да го милваш през решетките, когато е дошъл да те погледа. И да мълчиш. Дори да се запали, дори да се взриви над тебе здрачът. Додето не реши да те погали най-лошият човек и не заплаче. Веднъж сълза отронил е обречен добър и свят пред теб да коленичи. Тогава можеш да си тръгнеш вече - добрите хора лесно се обичат. Камелия Кондова

Редактирано 24 февруари 200917 г. от margoto_777 (преглед на промените)

На пръсти...

На пръсти в живота ти влизам -

немея, не дишам дори,

подобно закърпена риза -

хем крива, хем тясна встрани.

Безброй стъкълца натрошени -

очите ти... как ме бодат...

Прескачат мъгливо през мене

и в чужди предели сноват.

Хармония цял те огражда,

лазурът на бриза е в теб,

по устните пееща жажда,

сънува любов и море...

На пръсти в живота ти влизам.

С молитва. При тебе съм в храм.

Когато небето заслиза,

поискай! Света ще ти дам!

Татяна Йотова

Мисля си,че няма да сгрешим

и всеки може да го потвърди:

въздухът е незабележим,

докато някой не се изпърди.

Такъв ми е животецът-досаден и ташкън!

Низ от неочаквани прояви.

Оргазъм ли ми идва-идва ми на сън!

Като е диария –наяве...

Пръднеш ли и кажат с умиление,

че чувстват аромат на карамфил-

пак си е пръдня за съжаление,

но в изкуството се казва стил!

Автор - Перко

Много ми е любим.

Редактирано 27 февруари 200917 г. от infinity1305 (преглед на промените)

Цветът на дъжда

Ти знаеш ли какъв е цветът на дъжда?

Ти знаеш ли как е получен;

Днес не искам да вярвам в тази лъжа,

Че дъждовният цвят е ненужен.

Ти знаеш ли какъв е цветът на дъжда?

Ти знаеш ли, че в света прозаичен

Днес откривам във всяка капка тъга.

В всяка капка цветът е различен.

Ти знаеш ли какъв е цветът на дъжда?

Въпрос на живот равнозначен;

Че животът до днес ни стигна едва

Да узнаем: цветът е прозрачен.

И че всичко е скрито в цвета на дъжда:

Там сме ние-в пространство и време:

Там е скрита и нежно чака смъртта

Огледалната капка да вземе.

Gagov

Редактирано 1 март 200917 г. от Вили* (преглед на промените)

Миражи Удавници сме, вкопчили се здраво в хартиените корабчета на душите. С надеждата да е попътен вятърът, флиртуваме с морето, но брега обичаме. В дълбокото единствено на думи газим, а думите съвсем не са ни до колене. И вярваме, че другите предпазваме от собствените си корабокрушения. А сламките отдавна са се свършили – разграбихме ги за пера, прописахме. Мечтите си във салове превърнахме и търсим себе си, и прошка само в стихове. Мъртвите си тачим повече от всички други, забравили, че има живи за обичане. Удавници сме. И до смърт сме влюбени в душите си. А корабчетата - хартиени. Левена

Бивша любов

"Любви все возрасты покорны"

А. С. Пушкин

Няма бивша любов. Има първа.

Казват - тази любов не ръждясва.

Все те следва, случайно те зърва

и последна (със тебе) угасва.

Няма бивша любов. Има друга.

От която кръвта ти завира.

И нерядко е нейна заслуга

сватбен марш сред цветя да засвири.

Няма бивша любов. А такава -

като фойерверк дето избухва;

и макар краткотрайна, остава

във сърцето с жигосани букви.

Няма бивша любов. И последна.

Дар от Бога е. Неръкотворен.

Просто всяка любов е поредна,

а на нея сме всички покорни.

Мая Попова

Любов

Кой си ти, на моя път застанал,

моя сън от клепките прогонил,

моя смях от устните откъснал?

И магия някаква ли стана?

Виждам те на старите икони,

чувам те в съня си нощем късно:

гледаш ме с очи на похитител,

а в гласа ти всеки звук ме гали.

Кой си ти, в духа ми смут запалил -

Мефистотел ли, или Кръстител?

А сърцето мое доверчиво

пее - птичка в разцъфнала градина,

пее - и нарича те: Любими.

И покорна, шепна аз щастлива,

както на Исуса - Магдалина:

- Ето моите ръце - води ме!

Елисавета Багряна

Честит празник, дами ПИСМО ДО ПЕПЕЛЯШКА Спри да чистиш къщата и да миеш пода, и да готвиш, моля те, днес недей поне. Купил съм ти рокля най-последна мода, и прострял съм вече всичкото пране. Финото бельо съм сложил върху скрина, а във гардероба - скъпото палто. Малкото бижу е във кутийка синя и недей да мислиш колко струва то. Сребърни обувки даже ти намерих, точно твоят номер - тридесет и три, скрих ги под леглото и се разтреперих, как ще се зарадваш, щом ги видиш ти. Тази вечер, моля те, отиди на бала, в Дворцовата зала, купил съм билет. И бъди красива в роклята си бяла, и бъди блестяща в своя тоалет. И танцувай много. Нека те харесват, нека те желаят мъжките очи. Тази вечер, моля те, ти бъди принцеса, без да ти е тъжно, без да ти горчи. В осем ще нахраня, знай, добре децата, приказки ще кажа, бързо ще заспят. И недей да гледаш все към циферблата. Само тази вечер, само този път. Моля те, бъди докрай опиянена, забрави за всичко в тази чудна нощ. Знай, че свободата е една вселена, от звезди и дупки, мляко и разкош... Не мисли за нищо. Даже благодарна не бъди към мене - фея аз не съм. Аз ще си прелиствам книга антикварна, и полека-лека ще потъна в сън... Като в стара приказка вън ще вее здрача, аз ще се събудя в някой малък час. Ако теб те няма - малко ще поплача. Ако теб те има - принцът ще съм аз. ВЛАДО ЛЮБЕНОВ

КОМПЮТЪРЪТ

Компютърът от пето поколение

най-спокойно може да напише

стихотворение по поръчка

според правила, програми, варианти:

логично или безсмислено,

асоциативно или несвързано,

метафорично, сложно, абсурдно,

идейно - всякакво.

Компютърът да се пръсне - не може

и никога няма да може да роди

стихотворение непрограмирано,

ненадейно долитнало отникъде,

непредвидено, необяснимо, сънищно,

нарушило вездесъщите правила,

обратно на всички обратности,

с детски въпрос:

- Защо? А защото... защо?

* * *

След неутронната бомба

компютрите ще оцелеят

и ще изпълняват програми.

Планетата пуста, плешива,

безлюдна, безлистна,

безптича, безгласна,

ще щрака, ще цъка. ще изчислява,

ще акумулира памет, памет -

кълбо-колос от памет.

За кого ли?

1985

© Блага Димитрова

А дъждът е плакал мен. Затова съм толкова горчива, че когато ме целуват, ги проклинам и когато ме прегръщат, ги напускам и когато ме поискат, ги погубвам. А дъждът е плакал в мен. Затова съм толкова красива, че когато ме сънуват, ги разплаквам и когато ме забравят, ги настигам и когато ме пожертват, ги помилвам. А дъждът е плакал в мен. Затова съм толкова безумна, че когато ме оставят, ги желая и когато ме отпиват, ги спасявам и когато си отидат, ги обичам. Бояна Петкова

Принце мой... Принце мой, мога да те превърна в жаба само с едно замахване. Може и да съм слаба като жена, но съм силна като вещица. Не предизвиквай стихиите в мене, за да не се удавиш. Затова прегърни ме като алкохолно отравяне и ме целуни на заспиване. Ивета Данаилова

Изгубена любов

Зная , безвъзвратно те загубих .

Утеха моя мисъл и сълза ,

не ме кори вината не е моя

просто подигра се моята съдба .

Исках много , много да те имам

не за нощи , дни а за години

искра да бъдеш в нощите ми тъмни

и капка кръв в жилите ми сини .

Оставаш вече в сънищата само

и сепнатите нощи недоспани

и с очите топли да ме съдиш

за безценните минути проиграни .

Много имах а нищо не ти дадох .

Прости ми ако можеш за това

О сърце което тъй обича

е по добре да тлее в пепелта .

НЕ ПИЛЕЙ

Не пилей , живота не е даром

захвърлена монета без цена .

След прелестта на днешната ти младост

и при теб ще дойде старостта .

Но тази старост аз няма да възпявам

тя жалка е когато има зов ,

на една прекрасна благодетел -

наричана от хората любов .

Поетите със слънце я сравняват

нали без него няма и живот

така е пусто , глухо , безнадеждно

И без нея - наричана любов .

Тя идва в пролетните нощи

с цъфналите вън липи

със сенките отмерени във парка

или с есенните пухкави мъгли .

Редактирано 12 март 200917 г. от ™HoTBanG™ (преглед на промените)

ПРИКАЗКА Заспиваш ли,аз май че те събудих, прости ми,че дойдох при теб сега. Душата ми стяга до полуда в прегръдките на свойта самота. Самичък съм ,а тъй ми се говори, устата ми залепва да мълчи... Не ме пъди,ще си отида скоро аз дойдох тук на бурята с плача. Ще седна до главата ти ,ей тука и ще ти кажа приказка една, в която е положил зла поука един мъдрец от стари времена. Един разбойник цял живот се скитал и нивга не се връщал у дома, вмместо сърце,под ризата си скрита той носел зла и кървава кама Преварвал той замръкнали кервани и само денем криел своя нож, а ножът му ръжда не хващал, човекът като дявола бил лош. Но кой знай,един път от умора и той на кръстопът заспал. Подритвали го бързащите хора и никой до главата му не спрял, а само малко дрипаво момиче челото му покрило със листо. Заплакал той за първи път обичан, заплакал той ,разбойникът,защо? Какво стопило туй сърце кораво, нестоплено в живота никой път! Една ръка накарала тогава, сълзи от поглед в кърви да текат. Една ръка по-топла от огнище, на главореза дала онова, което той не би откупил с нищо ни с обир скъп, ни с рязана глава. Но ти заспа,а тъй ми е студено, туй приказно момиче де е то? То стоплило разбойника,а мене ти никога не стопли тъй,защо? ДАМЯН ДАМЯНОВ

Как не разбираш защо не отварям вратата, която от мен те дели. Като дъжд си нахален, който все чука по стъклата, които вече измих. Таня Калъпова

Благодаря ти, че ме мразиш искрено... Благодаря ти, че ме мразиш искрено, че хвърляш всички спомени зад борда. Омразата създава независимост, а любовта - заробва. Сега от мен внезапно се отказваш ти, от мойте думи, жестове и книги... Но вдигнеш ли към мен очите мразещи, аз чувам звън на паднали вериги. Сега живея леко и естествено - встрани от твоите прищевки странни. И пак отляво е сърцето ми наместено. Лекувам рани. Раздялата сравнявам със възкръсване, със музика на Моцарт, със безкрая... Ако не беше твоето отсъствие, щях да повярвам, че съм в рая. Георги Константинов

И роден и починал в Нишапур. *** Ще дойде краят, но кога – кой знае? Да пием вино – истината май в това е. Не си лозе, глупако: от пръстта едва ли някой ще те откопае! За теб – познал света – урок аз знам, сред първите бъди мъдрец голям. С език, уши и поглед да останеш – прави се пак на сляп, на глух и ням. За своя жребий участта си не кълни. Без плач към гроба на другаря погледни. Цени момента мигновен и мимолетен. Не се вторачвай в минали и бъдни дни. Света плениха с мъдрост мъдрите мъже. И тях съдбата ги навърза на въже. Те бяха светлинки, но пътя не откриха и легнаха в нощта, заспали сън блажен. Запитах свойта чаша, прилепил уста: Веригата от дни къде влече света? Отвърна тя със впити в устните ми устни: “Не ще се върнеш, пий до дъно радостта!” Велики тайни са животът и смъртта. Узнаеш ли ги, Бог ще бъдеш за света. До днес у мен сърцето ми не ги изучи, та утре ли – когато спре да бий в пръстта. Напих се и в стена стакана свой разбих. От пръснатия череп чух едничък стих: “На теб подобен бях, ще станеш като мен.” Парчетата целунах и се извиних. На младини под пламналия шатър аз знанията трупах като злато. И що накрая тъжен проумях? Пристигнах като прах, отлитам като вятър. Ти пиещите не кори! Такъв е пая, от Господ предрешен за нас в кервансарая. Злорадо хич не се хвали “не пия капка” – къде по-глупави неща за тебе зная. И хрумна ми: “Защо дошъл си на света? А сетне пък: “Какво те чака след смъртта?” О, вино забранено! С тебе искам аз да заглуша на тез въпроси дързостта!” Дошли сме – откъде? И накъде вървим? Чий разум ни държи? – За нас недостижим. Безброй души кристални под обръча на свода изгарят в пепел, в прах, а где се вие дим? Затова, че не говоря, нямам никаква вина. Аз съм длъжен да запазя свойта истинска цена. Знам достатъчно и точно на тълпата същността, та пред нея да разкривам цялата си светлина. Ще си заминем с поглед плах – но за света какво е? И няма път и няма смях – но за света какво е? Ний си отидохме – а той е бил и винаги ще бъде. От нас дори не виждам прах – но за света какво е? Върти ни този свят на смени, гнети ни в кръг ожесточен, до невъзможност пълен с мъки, от светли радости лишен. Блажен е гостът, бил за кратко в него и поел на път, а недошлият на земята е още много по-блажен. Въртят се в полунощни орбити над мен студените звезди. Мъдрец подир мъдрец унесено в безбройни нишки ги реди. На мисълта хвани конеца – той точно ще те заведе, където пак глави замислено стоят над някакви следи. Омар Хаям

ЛЕКА НОЩ ЛЮБОВ

Лека нощ ти казвам

и заспивам...

Моля те, не идвай

този път!

Пламъците сини

от очите ти,

още във очите

ми горят...

Дланите ти топли

като слънцето,

още парят

моето лице.

Любовта ми силна

като вятъра,

пак бушува в

моето сърце.

Не, не идвай!

В тази нощ красива,

по пътеки звездни

ще пътувам...

Лека нощ ти казвам...

и заспивам.

Наситих се

да те сънувам...

автор: Perla

П.С ....................

ПРИКАЗКА Сватбата отмина. Тъй юнашки Принцът пи, че щеше да умре. Вече от години Пепеляшка реже лук и пелени пере. Няма я пантофката кристална – Принцът проигра я на комар. Тъмно е във празната им спалня. Замъкът е пуст, студен и стар. Принцът пред приятели, на бира, хвали се, че с Мащехата спи – тя е с опит, стил и го разбира… Пък и тези нейни дъщери. Феята на глуха се преструва. Пепеляшка плаче през нощта. Стъклени обувчици сънува нейната порасла дъщеря. Цвета Брестничка

- Петко Славейков БАЩА МИ В МЕН Погребаха го там, де мъртвите погребват, там, дето всякой гроб е знак на мъртвина, железни обръчи-огради де обсебват надгробни камъни все с мъртви имена. След земния живот в земята той почива - не той: почива му там тленний прах един! Че живия му дух и мисълта му жива - живеят в мене те, в мен, неговия син. Не само в онова, което ази правя, не само в думите, не само в мисълта - пред погледа ми той се винаги възправя с усмивка бодряща и тиха на уста. И сещам в моята аз неговата воля, и неговата мощ во всякой мой удар... и чувам: "Победи световната неволя - и на беди бъди в живота господар! Какъвто бях бъди! И с божи меч в душата, на висша истина глашатай и пророк издигнеш ли ръка - дигни я в злоба свята, изпълнен от любов и в любовта жесток. Достоен ти бъди за мен!" О, аз достоен ще бъда - и съм бил - за своя жив баща, и словото у мен било е зов все боен, в световни суети не зов на суета. При твойто слово аз и своето прибавих, дела приумножих при твоите дела: и съд на бъднето да чакам се изправих с теб - две со подвизи увенчани чела. С възторг на истина в душата просветлена, към нея само аз в живота се стремих, - като тополата на възбог извисена пред слънцето, пред теб, връшец привождам тих. И чувствувам с крило как божи дъх ме гали, - и чувствувам, че ти доволен си от мен... Че на живота аз свещените скрижали понесох - не да ги захвърля пак смутен. Душата ми с завет ти за живот огрея и в път благослови со бащин благослов: и както в мене ти и ази в теб живея за подвига свещен на земната любов. Това от сериозните и тези от дадаистичните: - Тристан Цара ПЕСЕН ДАДА Песента на един дадаист който имаше дада присърце даде зор на своя мотор който имаше дада присърце В асансьора бе краля така тежък чуплив самозаменим той си отряза дясната ръка и я изпрати на папата в Рим Затова няма спор че този асансьор вече няма дада присърце Яжте шоколади безброй мийте мозъка свой дада дада пийте вода Песента на един дадаист нито оптимист нито песимист влюбен във велосипедистка нито оптимистка нито песимистка Но съпругът на Игнажден в зори знаеше всичко та го прихвана и двете им тела в куфари три изпрати във Ватикана Нито любовник нито велосипедистка са оптимист и оптимистка Яжте мозъци пане мийте войника си поне дада дада пийте вода Песента на един велосипедист който беше дада по сърце който значи беше дадаист като всеки дада по сърце Една змия бе с ръкавици тя затвори предпазната клапа взе от змийската кожа ръкавици за да целуне римския папа Трогателни редици и непознато лице което няма дада присърце Пийте мляко от птички мийте своята брада дада дада яжте телешко всичк *** Мокра котка лиже контакт. Жалко, но факт. Цък-цък... Язък! *** Марули, марули, марули - широко, безбрежно поле! Сред него стои и се пули едно възхитено теле. Хапни си теленце, хапни си марулки и свежа роса! Ти знае6 ли как ми се иска да клекна до теб - да пасА!

Нещо като дом ... (Той) Единственият, който вярва в приказки. (И приказките вярват в него.) Единственият, който може истински да ми изброди всичките пътеки. Единственият, който знае думите на заклинанието против моя плач. Единственият, който чува мелодията в мойта мълчина. Единственият, който съм запазила от обичта, с която наранявам. Единственият, който не намрази измислените кътчета в света ми. Единственият, който приютява капризите на женската ми същност. И за това Единствен си остава. Да има при кого да се завръщам... Тя

Цвете за теб Цвете за теб! Цвете и нежност! Не снобски букет, а едничко и свежо. Без повод и думи, просто - импулс. В мен някаква струна тананика си блус. Ти усещаш това... Аз пък - ръцете ти... Изострени сетива направляват нозете ни. Времето спряло е скрито в тъмата, виж в огледалото, как блести тишината. Не танцуваме вече... Ние просто стоим. Без да знае - обречен, блусът вече е химн. Възхваляващ любов! Възхваляващ навеки наш'та чудна любов, постижима за всеки. Найден Найденов

Досадното бреме от минали чувства пак те тревожи днес на закуска. Звъни телефонът с досадното име. Досадни въпроси. Досадно "Прости ми!". Не знае ли колко досадно звучи ти гласът,който вчера изпълваше дните ти? Нима не разбира, че връщане няма? Какво ли очаква? Да падне тавана на лятното кино, в което мечтахте за вечна любов и за сбъднато щастие? Но всичко се свърши. Балонът се спука. Сърцето е празно. В очите ти-скука. Скъсана черга, протрити обувки, счупена стомна, случайна покупка - това е за тебе досадната фуста - досадното бреме от минали чувства! Златина Великова

Без дом

От вещите съм по - ненужна тук -

те своя прах поне събират.

Душата ми е кофа за боклук

без право да се реабилитира.

А тялото ми - древен експонат

в музея на забравените чувства.

Животът ми е просто непризнат,

измислен дом за всякакви изкуства.

В очакване не се хабя -

очакването е надежда.

Трохи за птици не дробя -

на юг са те. Не ме поглеждай!

Не съм за теб дори това,

което някога съм дала.

По - ниска съм от съхнеща трева

с живота, който съм избрала.

Да, гости сме на този свят.

Не мисля зле, че ме посрещна.

За мен остана непознат.

Бездомна ще си ида, грешна.

След грешките ми няма да цъфтят

цветята, дето съм посаждала

и дом не ще си построя

от кулите, които съм изграждала.

Не искаш да ме разбереш!

Добре, не ме гори в огнището,

а моля те да погребеш

останалото. То е нищо!

Цвета Динева

Със този профил,с този поглед тих, ти бе богиня някога за мене. Аз нямам Бог и теб боготворих..... Но твоята божественост студена ме гледа днес от образа ти строг, във който пръв път виждам хладината..... Как лесно се създава всеки Бог и колко лесно падат божествата.