Тези стихове - част от близо 4000 стихотворения са на човек даващ светлина,слънце,обич,топлина! КОЛКО Е КРАСИВО М В Друмева Премина буря зла. С приведени чела заплакаха цветята горски. След скръбно-бурен ден човекът угнетен тъй страда от неправди хорски. Да вдигнеш цвят красив, да трепне пак игрив нима е малко в място диво! И на човек така да подадеш ръка в беди, о колко е красиво! 22 април 2000 г. К-р ДМ С Р Е Щ А Чака ме малката портичка там, в бащина къща пред двора. С топъл глас, тихо ще скръцне, аз знам, тръпна, кога я отворя. Чака ме с всеки лист люлякът син, плочникът, родната стряха. Колко лалета там, рози и крин в детството мое цъфтяха! Чака лозницата, чака зида, мойта въздишка гореща. Знам, ще разпръсне в сърцето леда тази жадувана среща. М В Друмева Калофер ДМ

КАКВО Е ЛЮБОВТА

Да обичаш другия е сила,

Да обичаш себе си е страх,

Да обичаш всекиго – не бива,

Да обичаш дълго – не е срам.

Любовта не е блян, не е лудост,

.Любовта не е пъстър роман,

Любовта не е нож, не е чума.

Любовта е планинска роса.

Рано сутрин прегръща цветята,

После тихо се дига от тях,

А когато им стане студено –

Пак се връща, целува ги пак.

Любовта е водата: потокът, и дъжда, и пороят дори…

Любовта Океан е

И в него

Пасажер ти страхлив не бъди!

Да проклинаш себе си е сила,

Да проклинаш другите е страх,

Да проклинаш всичко – не, не бива,

Да прощаваш бързо – не е срам.

Любовта не е храм, не е идол,

Любовта не е сън, нито час,

Любовта не е милост измислена –

Любовта е планинска роса.

В ранна сутрин цветята целува

В пладне облаци прави над тях,

А когато слана ги погуби:

Значи – зима идва за любовта…

Но.. идва пролет след зимата,

Но идва лято след пролетта,

Но идва есен след лятото,

Но идва зима след есента…

Но.. идва пролет след зимата,

Но идва лято след пролетта,

Но идва есен след лятото,

Но идва зима след есента…,

Идва зима след есента,

Идва зима – след любовта,

след любовта

след любовта….

Но.. идва пролет след зимата,

Но.. идва пролет

идва пролет

Неизвестен: автор

КАКВО Е ЛЮБОВТА

Споезия и любов много хора са оцелявалие - всякак.

Вие сте красива и романтична душа - бъдете щастлива - много! А.

Редактирано 5 август 200817 г. от Fingli
Без дълги цитати, моля! (преглед на промените)

КАК МАЙМУНИТЕ ПРОИЗЛЕЗЛИ ОТ ЧОВЕКА И КАК ПОСЛЕ ЧОВЕКЪТ ПРОИЗЛЯЗЪЛ ОТ МАЙМУНАТА Живяло едно време бедно африканско племе. Лежало под Килиманджаро сред блата, гъмжащи от жаби и змии гърмящи и още хиляди гадини. Вече хиляда години хляб какво е - не помнели хората стари. Посееш жито - никнат комари! Посадиш круша, а се ражда крокодил и те изяжда! И така, живяло едно време... не живяло, а мряло африканското племе. Лежало под Килиманджаро, гледало горещите небеса и чакало чудеса. Старият вожд ден и нощ седял под дебелата сянка на един боабаб и бъркал в черна гаванка думи - за да получи хляб. Наоколо хората клечали и чакали, гладни като чакали, клечали година, чакали век... Един се обърнал - гледа: какво става със съседа? Човек ли е това или не е човек? Нещо се окосмява, челото му намалява, зъбите му растат и тракат, ходи на четири крака... Съседа също го гледа и му отвръща: - Братко, май няма разлика помежду ни... Накратко: хората започнали да се превръщат в маймуни! Настанала тъмна нощ. Събрали се старите старейшини и взели решение: - Да бъде сменен старият вожд! (Който все си седял под стария боабаб и продължавал да меси от думите хляб.) - Нов вожд трябва да изберем: смел и умен, който да спре процеса маймунен! Кой ще бъде новия? Условия: 1. Който се качи най-високо в планината. 2. Който донесе най-чудното от чудесата. 3. Който ни направи отново хора с помощта на чудото от точка втора. Сутринта младо и старо хукнало към Килиманджаро... ...Вечерта старо и младо се върнало в тъмното блато. - Планината е много голяма. Но чудо там никакво няма! Планина като планина. Уморихме се само. На-ни-на... Само трима още не се били върнали, затова старейшините отвърнали: - Не знаем дали няма, дали има. Нека почакаме другите трима... На другия ден сутринта се върнал първият. В ръцете си кървави носел парче желязо и казал: - Аз се качих най-високо в планината! Аз трябва да стана вожд! Ето го чудото на чудесата: от него ще направим нож. Ще обявим война на всички племена и ще заграбим хляба им - така ще бъдем спасени, благодарение на мене! Планина като планина. Но аз ви донесох чудото, на! Планината е много голяма, но чудо по-чудно от желязото няма! - Не знаем дали има, дали няма. Нека почакаме другите двама... Вечерта пристигнал вторият. Той мълком ръка разтворил: Яааа! - всички гледали като замаяни: в ръцете му свети чудно красиво червено цвете! Пред тихото му сияние стъписала се черната нощ. Завикали всички: - Да стане вожд! - Да стане вожд! Защото тук сред блатата бяхме забравили красотата. А красотата е по-могъща от железния нож, от топора. Красотата започва да ни превръща в хора! Планина като планина. Но той ни донесе чудото, на! Планината е много голяма, но чудо по-чудно от цветето няма! - Има ли, няма ли... потърпете: във всяка приказка има трети. (Може би въобще нямаше да чакат третия, но едно гладно дете изяло цветето...) Третият се върнал на третия ден. Бил окъсан, мръсен и уморен. Тичал, вдигнал над главата си ръка. Стъписали се всички - той паднал в кръга. Приличал на мъртъв. Но стискал юмрук. Успял само да каже: - Чудото е тук! Приближили се. Разтворили му юмрука. И се разсмяли, от смях ще се спукат - защото нямало нищо в празната шепа. Тогава третият тихо прошепнал: - Аз стигнах почти до върха, докоснах с пръст небето. Беше красиво, широко и чисто, и светло. Слънцето над мене беше на педя, може би на две. Няма там жаби, ни змии гърмящи. Дърветата протягат клони с плодове и молят: “Молим, берете и яжте! Тук има всичко, за да бъде сит човека. Не ходи нагоре!...” Но аз видях пътека - тънка като пепелянка, стръмна като стена. Затичах нагоре по нея, лазех на колена. И стигнах до върха. Отвъд небето бях! Върху ми падаха сребърни звезди и светеха, и светеха... (Най-досетливите сигурно вече се сетиха, че това, дето пада и свети, не са звезди, а сняг, но в Африка сняг пада само по върховете на планините и по главите на жирафите.) - И светеха, и светеха... На дланта ми кацнаха две. Нещо трепна в мен, усмихнах се - като човек! Напълних шепите си и хукнах бързо назад. Но чудото заплака в дланта ми и стана сълза. Три пъти се качвах, стисках шепи до болка, но изчезваше чудото, щом слезех надолу... Ето, аз не можах да ви донеса чудото над всички чудеса, но мога да ви заведа при него - горе! - Води ни! - извикали. - Води ни по-скоро! И племето, което лежало под Килиманджаро сред блата, гъмжащи от жаби и змии гърмящи и още хиляди гадини... Което хиляда години клечало да чака в хляб да се превърнат думите и тръгнало на четири крака като маймуните - племето се изправило: - Води ни нагоре! Тръгнали всички. И станали хора. Ще кажете: как?... Деца, от памтивека така е на света: човек става само човека, който тръгне към свойта мечта. ...Не тръгнал само оня, с железния нож. Той станал вожд на стария вожд. И днес, ако идете в Африка - под стария боабаб, ще видите две стари-стари маймуни: бъркат в черна гаванка думи и чакат да станат на хляб... Стефан Цанев

ВАЙ, Тъй като съм вече на възраст сигурно доста съм изкукуригала... нищо не проумях! Мале!

Редактирано 5 август 200817 г. от Fingli
Няма нужда да цитирате цялото произведение, заради няколко думи коментар! :-| (преглед на промените)

ВАЙ, Тъй като съм вече на възраст сигурно доста съм изкукуригала... нищо не проумях! Мале!

Има хора жадни за разбиране,

и други жадни за внимание.

Кокошките, които кукуригат

петли са по призвание.

Има хора жадни за разбиране,

и други жадни за внимание.

Кокошките, които кукуригат

петли са по призвание.

Здравейте,

пак ми е тъпо, но сега ще се обоснова:

Много време преди да се намърдам във форума Ви дъщеря ми каза, че форумите не били за малоумници! - ставаше дума за мен - уви. Само че това ми е необходимо - по този начин релаксирам.

Редактирано 5 август 200817 г. от slindan (преглед на промените)

Здравейте,

пак ми е тъпо, но сега ще се обоснова:

Много време преди да се намърдам във форума Ви дъщеря ми каза, че форумите не били за малоумници! - ставаше дума за мен - уви. Само че това ми е необходимо - по този начин релаксирам.

Със вяра във измислени неща

във болка свива се сърцето.

Щом дойде тихо Любовта,

целува Истината дето,

света от жлъчна суета

граден със тъмните окови

на мрачно и невярно слово,

разбива го на мънички кристали,

в избърсани, замръзнали сълзици.

Притихнала душата се оглежда

и вижда се в пречистена позлата..

Усмивка топла, огънче надежда,

прелива, къпе се в дъгата.

Редактирано 5 август 200817 г. от mecholari (преглед на промените)

Със вяра във измислени неща

във болка свива се сърцето.

Щом дойде тихо Любовта,

целува Истината дето,

света от жлъчна суета

граден със тъмните окови

на мрачно и невярно слово,

разбива го на мънички кристали,

в избърсани, замръзнали сълзици.

Притихнала душата се оглежда

и вижда се в пречистена позлата..

Усмивка топла, огънче надежда,

прелива, къпе се в дъгата.

Благодаря Ви - стихотворението Ви влезе в душата ми - всичко най-добро Ви желая! Ади

Споезия и любов много хора са оцелявалие - всякак.

Вие сте красива и романтична душа - бъдете щастлива - много! А.

Много Ви, благодаря за пожеланията! Нека Ви се връща двойно от добрите думи!

Обичам те!

Обичам те!

Две думи толкова сладки и топли!

Мога и искам да ги шепна само за теб!

За теб да направя всичко!

Една прекрасна вечер луната ми се усмихна,

огря лицето му и ми прошепна "Това е той!".

Да това е той – моята сбъдната мечта, не е сън,

той е съвсем истински, най-хубавото и цветно

нещо в моя живот. Чаках дълго,

но чакането си заслужаваше!

Сега те открих и заклевам се, никога

и за нищо на света няма да допусна да се изгубиш. Е

дин цветен сън! Една сбъдната мечта!

Реален сън! Искам този ден да счупя дъгата на две,

от нея да сглобя сърце и в него да заключа цялата обич на света,

и да ти го подаря в деня на моята сватба.

Този ден искам да събера слънцето и луната

в едно цяло за да докажа на света колко те обичам.

Усещам полъха на бяло сияние по раменете си!

Погледа на моя принц, топлината на небесното синьо сияние,

което стопля сърцето ми! Радостта на любимите ми хора –

букет от пъстри цветя! И аз крещя обичам те!!!

така си я представям..........

Христалина Йонкова

ДУМИ И ОБИЧ! Човек е жив докато може да каже много простички срички - обичам те! Когато му се втвърди сърцето, когато ослепеят очите на мечтите - лечението е немислимо! Болен и приведен, зъл и гладен ще се влачи през прашните улици... Ще се залъгва вместо с трохи - с камъни ...нощем ще ляга без молитва за сънища!..

Мария, Мария...

не ти ли омръзна

от толкова песни и притчи?

Не се ли износи,

не ти ли измръзна забрадката

все да обичаш

и все да те сричат,

и все да те пишат,

и все да те плачат, Мария?

Не ти ли се вика?

Не ти ли се диша?

не ти ли се ще да откриеш,

че вместо Жената

си просто жена

от жили и скръб, и пръсти?

И вместо икони

да раждаш деца,

дето не носят кръстове?

Мария, Мария...

не ти ли е мъчно

за някое утринно село?

За някоя мъничка пръстена къща?

За някой добряк дърводелец?

Отварям ти стих за врата -

да те скрие.

Химните да отминат.

Свали ореола и влизай,

Мария.

Като жена без име.

Елица Мавродинова

Разговор с вятъра Време е вече дъх да си взема и да отворя прозорец. Стигат ми всички човешки драми - моята днес ще говори. Никой дори не се е запитвал имам ли време да дишам. Моята обич със шепи раздавам, чуждата мъка събирам. Горя до лудост всякаква болка, викам от гняв и не жаля. Ще ми се всички да бъдат щастливи! Себе си слагам на края. Дворът е пуст под моя прозорец, с вятъра аз разговарям. В мрака притичват сенки на хора. Кой ще ме чуе, не зная. Михаил Белчев

Здравейте, зная, че съм незначителна, но искам да споделя с Вас всички - това стихотворение ме спаси от големи неприятности - със собствената ми съвест и с ближния - спря ме и ме върна от необмислени и пълни с последици постъпки: НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ Когато си беден, когато си слаб, когато трепериш за късчето хляб, когато отвсякъде кой както свари, препъва те с крак и ти удря шамари, недей се отчайва, недей се навежда, не си позволявай да губиш надежда, защото макар да е жилаво злото, в човека все пак побеждава ДОБРОТО. Какво е охолство, какво са пари, пред светлата участ да бъдем добри, когато в сърцето ти гняв се надига, кажи си наум кротко думата ,,стига,, и вярвай, че все пак ще спечели двубоя с лошите мисли УСМИВКАТА ТВОЯ, защото макар да е жилаво злото в живота все пак побеждава ДОБРОТО.

В памет!

Стефан Чолаков

публикация 12.08.2008г. в 11:40ч.

Коментар: #32

"В студените нощи, когато пиян

сънят се търкаля на моя таван,

когато луната тъмнее от грях,

когато увисва над мен моят страх,

обесен на остирят ръб на ноща,

подавам ти своята бледа ръка -

на теб - непознатия - смугло красив,

потаен и питомен, жаден и див,

едва деветнайсет години живял,

а всичко опитал и всичко видял,

подвластен на никого, ничий, сам свой,

но тръгнал към мене и истински мой

и падал по пътя, плакал, грешил,

но нежност момчешка за мен съхранил.

Ръката ми - властната - жадно поел,

единствено с мен ще си толкова смел!

Ела! Ще измием луната от грях!

Ще хвърлим трупът на умрелият страх

ще пеем с тътнежния корабен глас

на морската нощ в добрия Бургас.

А после, когато тя тръгне назад

и Слънцето бликне над нас благодат,

мечтата надраснал, усмихнат, смутен,

ще тръгнеш реален до мен в моят ден!"

Петя Дубарова

--------------------

http://www.vbox7.com/play:3e77072c

Eто едно мое любимо стихотворение на

Christabel LaMotte

Our Lady--bearing Pain--

She bore what the Cross bears

She bears and bears again--

As the Stone--bears--its scars

The Hammer broke her out

Of rough Rock's ancient--Sleep--

And chiseled her about

With stars that weep--that weep--

The Pain inscribed in Rock--

The Pain he bears--she Bore

She hears the Poor Frame Crack--

And knows--He'll come--no More

Ще се опитам да ви го преведа:

Нашата дама-болката-

донесе това, което Кръстът събра

Тя събира ли събира отново,

докато Камъкът носи, тя белязва

Чукът я пречупи

с древния сън на скалата

и я очерта

със звезди, които плачат

Болката, която той причини,

се вписа в скалата, като я проби

Тя чува пропукването на рамката

и знае, че той няма да се върне вече

П.П.На български не звучи добре, но, който разбира английски, би го усетил...

Бе сгладне, и честлинните комбурси тарляха се и сверпцваха във плите съвсем окласни бяха тук щурпите и отма разапсарпцваха прасурси

Бе сгладне, и честлинните комбурси

тарляха се и сверпцваха във плите

съвсем окласни бяха тук щурпите

и отма разапсарпцваха прасурси

Е-м,ожеше и да го продължиш де

Джаберуоки

Бе сгладне и честлинните комбурси

тарляха се и сврецваха във плите;

съвсем окласни бяха тук щурпите

и отма равапсатваха прасурси.

«От Джаберуока бой се, сине мой!

От нокти хищни, зъби що раздират!

От Джубджуб бой се птицата и крий,

та зракът мощни да не те съзира!»

Той грабна своя остър меч в ръка

и дълги дни врагът заклет иска,

възправен сред безмеждната гора,

замислен край митичната река.

И както той замислено стоеше,

ей Джаберуока с огнени очи

цвифейки във леса довтасал беше,

рикае, мята снопове лучи.

Напред! Назад! Напред! Удри! Режи!

Свистеше мечът остър в синий вдух.

Остави звяра мъртъв да лежи,

препусна бързо коня остроух.

«Уби ли Джаберуока, сине мой?

Ела в прегръдките ми, храбра младост!

О, славен ден, охей! Охей! Охой!»

Той скачаше и цвифеше от радост...

Бе сгладне и честлинните комбурси

тарляха се и сврецваха във плите;

съвсем окласни бяха тук щурпите

и отма равапсатваха прасурси.

Луис Карол от "Алиса в страната на чудесата"

Превод Стефан Гечев

Редактирано 25 август 200817 г. от Trichocephalus (преглед на промените)

Е-м,ожеше и да го продължиш де

емиииииии.............. толкова помня

Редактирано 25 август 200817 г. от Fingli
Прекалено дълъг цитат, а твърде кратък пост (преглед на промените)

ИЗГУБЕНО МОРЕ

Изгубено море.

В красива нощ

изплува сал

студен. И гол

на него

страдащо лежи

един човек –

това си ти.

Звездите сънни

в тази нощ

лудуват мокри.

Избират вожд.

И няма

кой да те спаси,

защото ти,

това си ти.

И тъй

се носи

до зори

далече тяло.

Салът спи.

И слънцето до вечерта

ще пее песен:

«Нани-на».

И няма

кой да те спаси.

За звезден вожд

избран си Ти.

Марин Лазаров

Жива

И днес напуснах сънната омая,

отворих влюбени очи.

Като прегаснало огнище

пак нощта догаря, лумват

златострунните мечти!

С обновени сили политам към безкрая

там, дето музика е и лъчи!

Трепетна душата ми сияе

надежда приказна пулсира

в нея и блести!

И всяка клетка от любов прелива

по вените кръвта,

даряваща живот струи

и как усещам, че съм жива,

и душата ми на теб принадлежи!

Pepa Slavei

ЛЕКА НОЩ

Пърси Шели

Ти "лека нощ" ми каза, мила,

но лека ли ще е нощта?

Щом двама ни е разделила,

тогава ще е тежка тя!

Макар душата ти любяща

да чака края на нощта,

ти с "лека нощ" не ме изпращай,

защото ще е тежка тя!

Блазе на тез, които знаят,

че двама ще са през нощта!

Те "лека нощ" не си желаят,

но винаги е лека тя!

Превод: Проф. д-р Симеон Хаджикосев

Здравейте и от мен, поздравления за една от най-хубавите теми

Ще добавя няколко любими стихчета, които мисля, че ги няма... Но ако се повтарят, моля някой модератор да ме редактира

Спиш ли принце? Спиш. А пък живота ми

само от безсъници живее"

К. Кондова

Така и не успях, като Шехерезада,

да ти разкажа всичките си приказки.

Която да започнех, ме предаваше,

ранимото ми чувство за приличие.

И нямаше екзотика и тръпка.

Те, моите приказки са все такива,

за бродене по собствените пътища,

за трудните ми срещи и за тия,

в пантофките, които не повярваха,

а искаха от мен да бъда земна.

В които, принце, ти не нараняваше,

а драконите ти крепяха будни,

небето, да не падне на главите ни,

от щастието ни експлоадирало.

Но се забавих някъде по пътя

и се прекъсна нишката на приказката.

Защото ти заспа. А пък небето

ще трябва да остане нависоко.

Да съмва, да се мръква. И отново.

От тежестта ръцете ми изтръпват.

Животът някак си разумно продължава,

да тика свойта многоцветна сфера.

Ще ти разкажа после и останалото.

Дано докато спиш, не вкаменея.

-----------------------------------------

Антиприказка

Камелия Кондова

Спиш ли, принце? - Спиш. А пък живота ми

само от безсъници живее.

Слушай ме, докато спиш, защото -

буден ли си, няма да посмея.

Принце, аз съм твоята принцеса.

Но разстрелях приказното чудо.

Станах и косите си разресах.

Не дочаках ти да ме събудиш.

Баловете бяха много пищни.

Лесно ми замаяха главата.

Млада бях - за нищо не въздишах.

Радвах се на лъже-красотата.

Любих се. И не с когото трябва.

Припознавах любовта във всичко.

Вярвах, че я има. Още вярвам,

но оставям други да обичат.

Не внимавах - мравката настъпих.

Значи съм способна да убия?

Разпилях косите си по пътя -

нямам със какво да те завия.

Да, заради мене пяха песни.

И заради мене пламна Троя.

Принце, аз съм твоята принцеса,

но отдавна вече не съм твоя.

Виненки, наместо пеперуди...

Снощи много е била ракията?

Ти поспи, когато се събудиш -

ще ти стана камъка на шията.

На приятеля посмъртно - благодаря на Мадам Грицацува за това стихотворение

А. Деревягин

Посвещавам по име, защото едва ли ще те

затормозят и в гроба - от мен, анонимника вечен,

както бях и преди, затова, че разбираме: те

изчегъртват и камък; и още, че твърде далече

се намирам - не се разпознават оттам гласове

на жаргона езопов в страната възглуха и яка;

в нея опипом траектория своя си взе -

посред космос на злобни цзарчета и вряскащи свраки.

Посвещавам на теб - светъл син на кондукторша и

Свети дух ли, дъжда ли - въобще - неизвестен бащата;

похитител на книги и автор, комуто дължим

най-прекрасната ода за Пушкин - на Н.Н. в краката;

слововержец, лъжец, тарикат и сълзлива ламя -

ти обичаше Енгр, асфоделии, градския вятър;

впит в ботуша бе вечно като белозъба змия -

ти - сърце на самотник и тяло на много обятия.

Почини си сега, със земята завит като с шал,

като с шал оренбургски - ти - скитнико луд и неспирен.

Ти летя из живота като по цветята - пчела,

и замръзна сред Третия Рим като малък съсирек.

Може даже да няма към нищото друга врата.

Като стар безпризорник ти друга не би и поискал.

И когато с палтото си вехто пое към смъртта,

се разбра, че без него отдавна да бе се разплискал.

И напразно поглежда за драхма към тебе Харон,

а и някой там горе напразно тръби и ридае.

Аз ти пращам накрая дълбок, анонимен поклон,

откъде - неизвестно. А ти и не искаш да знаеш.

Прев. Бойко Ламбовски

Тя

Тя е усмихната. И във очите и

раждат се хиляди малки звезди.

Рисува сърца по стъклото на утрото.

И пламва денят във фонтан от дъги.

Понякога тя е така непорастнала.

Говори със птиците на собствен език.

Вярва в някакви странни вълшебства,

които се случват съвсем призори.

Друг път омайва. Със чар на магьосница.

Жена... Като никоя друга жена.

Косите и,устните,топлината в ръцете и...

И стихва възторжен целият Свят.

После е гневна. Прелитаща мълния.

Ураган над разпенено лудо море.

Пясъчна буря. Стихия. И бедствие.

Облачно , сиво, дъждовно небе.

Някога плаче. Даже май -често.

За сухите , тъжни, жълти листа.

Заедно с дъжда. За мъртвите мидички,

които вълните редят по брега.

Има дни- скучна е. Не и се говори.

Сякаш угаснал е целият свят.

Прибира грижливо старите спомени,

които в сърцето и кротичко спят.

Тя няма време да бъде еднаква.

Върти я Земята във тъй шарен танц!

И тя е ту малка, ту пък порастнала,

ту тъжна, ту весела...

Ами...просто е тя.

Тя

Редактирано 31 август 200817 г. от diadia (преглед на промените)

СПЯЩАТА КРАСАВИЦА

Маргарита Петкова

Каква принцеса бях, каква принцеса!

Как влюбваха се принцовете в мене!

Безгрижно, лекомислено, божествено

живеех – пренебрегнала вретеното.

Как покорявах всичко само с поглед!

Бях вятърничава и мъдра – всякаква.

За мен мъжете стъпваха във огъня.

И тайно във съня си ме изплакваха.

Каква принцеса бях... Но ме докоснаха

очите ти – две остриета сини.

Прибрах короната, разгоних гостите

и те приех – в едно със орисията си.

Какво си мислиш – че изтлява миналото?

Че край си има всяка женска лудост?

Повярвай ми – макар след сто години,

принцесата във мен пак ще се събуди.