ОТНОВО ДА ГО ВИДЯ Габриела Мистрал Превод от испански: Ал. Муратов, Ат. Далчев И никога ли, никога ли вече във нощите пълни с потрепващи звезди, ни в чистите зори, ни в жертвените вечери не ще го видя? Край никоя ли бледа и утъпкана пътека, опасла полето, край никой ли студен ромонещ извор, от луната посребрен? Под сплетените плитки на гората, де вечерта ме свари, както го зовях, ни в пещерата, екнала от моя вик? О! Не! Но да го видя, дето и да бъде, в водите тихи на небето, в кипнал луд въртоп, под мирната луна или във мъдър страх. И с него да съм винаги през всяка пролет, през всяка зима, със мъчителна примка, пристегнала окървавената му шия!

Аз Ви обичах А. С. Пушкин Аз Ви обичах; обичта ми може да тлее още в моята душа; но нека вече тя не Ви тревожи, ни искам с нищо да Ви натъжа. Обичах Ви безмълвно, безнадеждно, изгарях и от ревност, и от страст; обичах Ви тъй искрено, тъй нежно - дано Ви друг обикне както аз. 1829

За Всевластните Пръстени

Три Пръстена за елфите крале под този небосвод

и седем за джуджетата в дворците им от камък,

да вземат девет хората със краткия живот,

един - за Мрачния владетел с трон от черен пламък

в страната му Мордор, където тегне мрак.

Единствен Пръстен ги владее, Единствен той ще ги открие,

Единствен вси ще ги сбере и в тъмнина ще ги обвие

в страната му Мордор, където тегне мрак.

Джон Роналд Руел Толкин

Ако те сломят несрети А. С. Пушкин Ако те сломят несрети, не унивай, не скърби - свойта мъка изтърпи: утре радост ще засвети. В бъдното живееш ти, днешното е тъй унило: то е миг, ще отлети, отлети ли, ще е мило. 1825

Самодивска писен Забравена песен се носи по синьото нощно поле, тя леко ухае на росен и вее на прилеп криле. Тя шепне за дива омая, за песен на смел чародей, тя в спомен вълшебен витае и в своето ехо живей. Тя слуша далечният бухал, зловещо предсказал беда, тя вижда низ клонища сухи светяла зелена звезда. Полюшва тя светлата ива, приглася на бряста сурав, тя води към плен самодива, към повик на земна любов. Тя гледа два извора модри и наниз от мъжки сълзи, тя плаче до брачния одър деогън сърцата смрази. Тя нежно се ниже из бряста, над ивата спуска криле, оплаква жених и невястя, заровени в пусто поле. Теодор Траянов Никога няма да спра да се дивя на образите пресъздавани от сомволистите. Носят ми прекрасно настроение.

Човекът от Луната осъмна на Земята

В страноприемницата стара

под сивия обрулен хълм

сервират пиво толкоз гъсто,

та Гостът от Луната яви се вечер късно

да се напие като пън.

Конярят има странна котка,

тя на гъдулка петострунна

лъкът прокарва, без да спре,

сякаш кожуха си дере

във грейналата вечер лунна.

Ханджията пък има куче,

което вицове обича;

щом се устите поразвържат,

то слуша думите да свърже

и после да се смее тича.

Рогата крава там държат

като кралица горделива;

но музиката я размята

и тя започва да се мята

във танц, щом види тучна нива.

И, о!, чинии от сребро

със набор сребърни лъжици!

В тях във неделя се сервира,

а в събота със капка бира

ги лъскат две старици.

Човекът от Луната над чашката заляга,

котката подкара песента юнашката;

лъжица и чиния по масата танцуват,

кравата в полето тича и лудува,

а псето малко гони си опашката.

Конярят се обърна към странната си котка:

"Жребците бели от Луната

юздите сребърни ще скъсат от нетърпение;

сайбията им пие си без никакво вълнение,

а скоро ще изгрее слънце над Земята!"

И котката почна хей-дидъл-хей-дидъл -

песен, що мъртвия в гроба обръща:

застърга, задращи, все повече бърза,

а барманът госта си силно разтърсва:

"Хей, три май минава!" - и челото смръщи.

Човека нагоре по хълма избутаха,

навреме да стигне и той на Луната,

жребците му яки в галоп се спуснаха,

а кравата щура кат бясна друсна се,

лъжица сребърна докосна земята.

Гъдулката стърже дум-дидъл-дидъл,

чак кучето дребно залая,

на челна стойка изправи се кравата,

наизскачаха гостите здравата

и затанцуваха накрая.

Със пинг и със понг отиде си струна!

Политна кравата към Луната;

А кучето малко от смях запревива се,

чиниите съботни хукнаха, скриха се,

лъжица надигна се над земята.

Потъна зад хълма Луната ярка

и Слънцето грейна наместо нея.

Тя не повярва, направо ахна,

че денем бе, ала внезапно

си легнаха хората да се сгреят.

Джон Роналд Руел Толкин

Плаче ангел в сенките на нощта, тишината разкъсва с туй ридание. Отчаяно крещи, загърбил деня, потънал сега в своето страдание. Плаче ангел, унесен в самота, обречен на болка от съдбата своя. Погребал душата си клета в тъга, не може да спре от очите си пороя. Плаче ангел и не достига небето, сам той бе отрязал свойте криле. Защото полетът го убива, но ето сега да лети ангелът ще спре. Плаче ангел и с последен вик заравя малкото останали мечти. Последни сълзи по неговия лик, после завинаги ще затвори очи...

Песничката на Билбо

Аз мисля, седнал край жарта,

за минали неща,

за пеперуди и поля

в отколешни лета;

за листа жълт, за скрежа бял

в септември отлетял,

с мъгли сребристи и ветрец

косата ми развял.

Аз мисля, седнал край жарта,

за онзи бъден час,

когато дойде пролетта,

без да я видя аз.

Безброй неща стоят до днес

невиждани от мен!

Та всяка пролет всеки лес

различно е зелен.

Аз мисля, седнал край жарта,

за всеки стар познат,

за тез, които подир мен

ще видят този свят.

И уж си мисля и седя,

а все се вслушвам аз

за стъпки, що се връщат пак,

за тих другарски глас.

Джон Роналд Руел Толкин

Не ме принуждавай да се усмихвам жалко! Не искам скритото, не искам малкото. Не ме прави крадла – прави ме кралица! Ще умра без небе – не виждаш ли, че съм птица! Аз съм песен и блясък – къде ще ме скриеш? Аз съм гордост и ясност. Аз съм от тия, дето са твърди и много трошливи. Прощавам на злите. Но не – на страхливите. Не ми давай нищо наполовина! Аз слагам глава под мойта любов – като под гилотина. Станка Пенчева

АЛБЕНА по Йордан Йовков Била смугла и млада. Била дива и ничия. Все за нея буяли ливадите, на самодива, казват, приличала... Денем хващала път през кориите, към усоите горски затичана... Казват, търсела някакво биле... Не със здравец, със горски цветя се закичвала. Нощем ходела с менци на извора, само по риза и боса, със месечината, казват, приказвала на дългокоси сибили водата си носела... Не се дочаквали лудите-млади. Тя ги била урочасала. Те сами надничали в очите й - клади, а после старите казвали ”Пустата не миряса...” То не хубост - чудо било нейното... Хората сън не ги хващало. Зли езици казват, че била омагьосана, нечисти сили за лошо я пращали. Тъмна била, млада била, била дива, на несвястна приличала. Била истина, не самодива. Била ничия. Соня Момчилова

Хорхе Луис Борхес НЕ СИ ОСТАНАЛИТЕ Не ще спаси те онова, което други написаха, които твоят уплах умолява; не си останалите и сега се разпознаваш – сърцевина на лабиринта, който е заслуга на твойте бавни стъпки. Нито те спасява агонията на Исус или Сократ, ни Сидхарта непорочният, приел смъртта си в една градина, докато денят изтлява. Прах е написаната дума вече от твоята ръка и словото, родило се от устата твоя. В Хадес няма милост и е нощта на Бога безконечна. Ти, изграден от времето си, безпределно Е времето. А ти си всеки миг отделен.

Песента на Пипин в банята

Пей, хей! За водата що се лей,

що умората измива и ни грей!

Да пее с нас и млад, и стар;

водата е божествен дар!

О! Сладко чукат капки дъжд,

поток тече нашир и длъж,

но по-прекрасна от дъжда

е вечер топлата вода.

Със сухо гърло в пек голям

вода студена пием, знам,

но често търсим бира с пяна

и топлата вода във вана.

Прекрасно скача водоскок

сред мраморен басейн дълбок,

но сладка е след тежък ден

водата топла върху мен!

Джон Роналд Руел Толкин

Нарисувай ми! Нарисувай ми приказен сън, нарисувай се приказна фея! Нека беден ценител да съм, пред платното ти който немее! Нарисувай ми малко любов! Да пойскам целувки не смея. Нарисувай ми изгрева нов, в който бавно за теб да изгрея! И по пясъка който вървиш, нарисувай ми "Аз те обичам"! Нека после го трият вълни! Нека хора по него да тичат! Нарисувай се синьо небе! Нарисувай за теб да мечтая! Нарисувай ми бели криле, за да мога да литна в безкрая!

Песен за Златоронка

О, стройна като върбов клон! По-чиста от росата!

О, нежна речна дъщеря! Тръстика сред водата!

О, моя пролет, летен ден и вечна пролет млада!

О, весел смях на лист зелен и лъх над водопада!

Джон Роналд Руел Толкин

Умирам да те опозная - Alex Ubago Умирам да моля-не тръгвай любов моя умирам да те чуя, да изрека думите, които никога не казваш но мълча а ти тръгваш, надеждата е в мен - ще съм способен някой ден да не крия раните, които ме болят от мислене ще те обичам всеки ден все повече колко време ли ще чакаме? умирам да те прегърна и ти да ме прегърнеш толкова силно умирам да те забавлявам а аз сгушен до гръдта ти, да дочакам изгрева във който ме целуваш за да се изгубя в аромата ти в устните ти, които докосват шепнейки думи, жадувани дълго от едно бедно сърце и да почувствам огънят в мен Умирам да те изучавам, докосвайки чувствата ти, да отворя всички твои врати, и да победя тези бури, които искат да ни отричат да потъне в очите ти моя поглед да пея с теб до зазоряване, да се целуваме докато погасим нашите устни в лъчите и да виждам в лицето ти всяка сутрин как расте семето, да създавам, да мечтая, да освободя потока, и да накажем страхът в страдание Умирам за това да усетиш мислите ми умирам да ти се отдам и да продължа с това - да съм способен да чувствам всеки ден тази привилегия - погледът ти какво значение имат хората какво значение има, че ще си мислят - луд е, нали сега отново проглеждам в света с копнеж отново виждам блясъкът на слънцето Умирам да те изучавам, докосвайки чувствата ти, да отворя всички твои врати, и да победя тези бури, които искат да ни отричат да потъне в очите ти моя поглед да пея с теб до зазоряване, да се целуваме докато погасим нашите устни в лъчите и да виждам в лицето ти всяка сутрин как расте семето, да създавам, да мечтая, да освободя потока, и да накажем страхът в страдание

Гатанката на Бързоход

Не всяко злато сияе,

не всеки скиталец е враг;

здрав старец не вехне до края,

не жари слана корен як.

Ще лумне пак камък изгаснал,

над сянката-лъч засиял;

строшеният меч ще зарасне,

сваленият пак ще е крал.

Джон Роналд Руел Толкин

Пламък в твоето сърце В сърцето ти има пламък, Готов да бъде запален. В душата ти има празнина, Която да бъде запълнена. Усещаш го нали? Усещаш раздялата с Любимия. Покани Го да изпълни твоя дух, Приеми огъня. Напомни на тези, които ти казват противното, че Любовта идва по своя воля И копнежът по нея не може да се добие в никое училище. От „Замълчи, не казвай нищо на Бог: Пламенни поеми от Руми” Превод на Английски Шаран Шива

Рицарският дух

Живял е някога юнак,

и рицар смел, че и моряк.

Със своя кораб здрав и лек

и си пътува, и си векува,

с товар от плодове и вино,

с каша овесена - да му е весело,

подправена със кардамон,

и с джинджифил, и с кимион.

Попътни ветрове призва

да му напътстват кораба

през седемнадесет реки -

да го не бавят от зори.

Намери пристан тоз моряк

покрай самотен речен бряг,

там, где реката Дерилин

тече и се върти кат млин

И тръгна през поля, паланки

към мрачната Страна на Сянката.

И хълм след хълм, във пек и зной

по пътя си вървеше той.

Приседна песен да подхване,

делата рицарски забравил;

прелитна пеперуда лека -

прекрасна дама на сърцето.

Тя наруга го - той замря,

тя се засмя и отлетя.

И оттогава той, препатил,

реши да учи занаяти.

За да я хване, изтъка

воал ефирен от сърма;

след нея за да полети,

крила от птиче си съши;

В засада я издебна бърже

с кепче от свилено въже.

Подир стькми ѝ шатра мека

от лилии; а брачно ложе

от цвят изви и пух положи -

да ѝ е мекичко и лекичко.

И най-накрая я облече

във белосърмено елече.

Втъка рубини в накити,

но тя, уви, разкъса ги

и дръзко в бой го призова;

той, натъжен, се олюля

и отлетя самин, треперещ,

остави я, макар ѝ верен,

обязди вятъра, засили се,

крила разперил, в миг стопи се.

Прелитна над архипелази,

где невен жълт е на талази,

где бликат сребърни води

и чисто златни планини.

Готов за бой и за войни

над океана се стопи,

поел към чудна Белмари,

и Телами, и Фантази.

Направи си и щит, и шлем

от кост на дракон със мехлем,

смарагдов беше мечът смел,

във страшни битки го повел

със рицари от славни дни

от Аери и Фаери,

със паладини звездооки,

подели боеве жестоки.

С кристална ризница връз кон,

със ножница от халцедон;

с връх сребърен по пълнолун

блести му пиката-харпун.

Стрелите си от малахит

размахва като сталактит

срещу вразите си коварни

и ги надвива в битки славни.

Той влезе в бой със Онемявците,

с Жужавците и Пчелокрилите;

спечели Златна пита бляскава,

изду платна да се прибира

със кораб от цветя и слюда,

с воал най-фин за балдахин;

пое със песен и потруди се

доспехите си да изжули.

Поскита още малко рицаря

из острови далечни, скритички,

посрещан от трева до кръста.

Но най-подир той сложи кръста

и пътя славен към дома

пое. За спомен си взема

трофея славен да му спомня

за схватки и за боеве!

В скиталчества и бойна слава

той бе забравил дотогава -

бе все на път и все на крак.

Но ето, старият моряк

отново кораба си спретва,

че няма по-висока летва

от туй да си си все юнак,

и рицар, пътешественик

със вятъра понесъл се

и волен кат перо.

Джон Роналд Руел Толкин

Мислех си Размишлявах... Мислех си за разликата между водата и нейните вълни. Водата, която се издига пак остава вода, водата която пада пак си остава вода, тогава кажете ми как да ги нарека разделени? Защото някой е измислил думата „вълна” трябва ли да я разграничавам от водата? В нас има скрито единство; Планетите във всички галактики минават през ръцете му като зърна на броеница. Нека всеки погледне с блясък в очите към този наниз от мъниста. Кабир Пътят на бхакти Пътят на бхакти... Пътят на бхакти се извива по най-фин начин По този път няма питане и непитане. Егото просто изчезва в момента в, който се докоснеш до Него. Радостта от неговото търсене е толкова безмерна, че се потапяш в нея, И плаваш като риба във вода. Ако някой се нуждае от бряг Възлюбения скача, за да му предложи. Кабир Не отивай в градината с цветя Не отивай в градината с цветя! Не отивай в градината с цветя! О приятелю! Не отивай там; В твоето тяло е градината с цветя. Заеми своето място в хилядолистния лотус И там наблюдавай Безкрайната красота. Кабир

Думите на Малбет Ясновидеца

Над равнините тегне дълга сянка,

на запад мрачнокрила се стреми.

Трепери Кулата: към гробниците кралски

съдбата иде. Мъртвите се будят,

че час дойде за тях, клетвопрестъпни:

край камъка Ерех пак да застанат

и рог от хълмовете там да чуят.

Чий рог ще бъде? Кой ще ги повика

от здрача сив забравените хора?

Кому се клеха - негов род ще бъде.

От Севера ще дойде в тежко време

през портата, на Мъртвите към Пътя.

Джон Роналд Руел Толкин

Две тъжни страхливи очи

Приличаш на малко зверче

с две тъжни страхливи очи.

Ах, мило дете,

ръката, която посегна към теб,

не сянка капанна ти носи,

а слънце за тебе държи,

не с пръсти железни посяга,

а с нежни лъчи.

На тебе се моли!

Не чуваш, не виждаш...

Да можех да срещна ловецът безгрижен,

прострелял те с думи лъжливи...

Уви!

Приличаш на малко зверче,

с две тъжни страхливи очи.

Иля Велчев

ЩЕ ИДВАМ Георгиос Кафтандзис Превод: Светла Асенова Ще идвам с цвета на ябълковите дръвчета със сладостния ромон на дъжда с песента на чучулигата ще идвам с детските топли усмивки. Ще идват и ще си отиват луните в очите ми морето дрехата ми ще тъче на паша ще извеждам звездите из полята им ще танцувам из градините на вятъра. Никой не ще ме познае, никой мен - свободата и промяната защото всички в грижи потънали ще бъдат днес хлябът много трудно се печели и от любовта останала е само безпределната й мъка.

Вземи крилете ми и полети високо, безкрила пак ще мога да живея. Вземи смеха ми и се радвай на живота, дори безрадостна ще мога да се смея. Вземи ръцете ми и друга с тях прегръщай, безръка пак ще мога да се моля. Вземи краката ми, за да не се завръщаш, дори без тях ще имам воля. Вземи очите ми, за да прогледнеш, и сляпа пак ще виждам светлина. Вземи сърцето ми, за да възкръснеш, дори без него ще позная любовта. Вземи ми всичко! Даже свободата, дори окови няма да ме спрат. Не взимай само спомените и душата, без тях аз няма как да ти простя! *** БЛУС (Калин Донков) Съмнения, възторзи, страх ­ съдбата просто се развлича. А теб след век те разпознах. И само век ще те обичам! Оттатък залеза, отвъд нощта тъмнеят бариери. Не иде прошка, нито съд... Любима, събуди ме вчера! В дълбочините земетръс предвкусва свойта премиера. Животът е опасно къс... Побързай, целуни ме вчера! Пропуква се безкрайността. С греха ни ангел ще вечеря. Подай стиха ми на свещта... Не чакай: забрави ме вчера...

Сърце като клас - превод от арабски Сърце като клас Изса Адауи, Палестина Превод: Абдулрахман Акра -------------------------------------- Oт твоята любов сърцето ми кимва като клас, изпълнен с най-мъдрите ароматни семена. Не бягай от мен, че в твое отсъствие се объркват нещата, че сърцето звъни от въпроси, а аз се срамувам да питам. Ти игнорираш моите чувства и се колебаеш, и усложняваш нещата… А те са толкова лесни щом знаем началото и държим нишката в ръцете си, и я въртим, и нищо за сплитане не остава. Аз те обичам и знам, че животът е кратък. Дръпни веригата му към теб. Побързай, че класовете ми са вече натежали, пръскайки семената си като бомби в твоето сърце. Частите им събери, за да избухнат като фойерверки в твоите очи. И се дръж..., и се подпирай…, и бъди сигурна че всичките изходи са затворени. Грижи се за мен с прегръдки - предпочитам най-добрите от тях.

"Жената с белия шал" Ивайло Балабанов С очите на всичките тъжни мъже от квартала, във който живее жената със белия шал, те питам - защо красотата й, господи, бяла на човека със малката черна душа си дал? Как така бяла птица и гарван в едно съешаваш? Не го ли попита красотата й ще му трябва ли? Когато жената със белия шал минава, декември край мен мирише на цъфнали ябълки. И той до цъфтежа й нежен върви начумерен, със слепи очи сякаш крачи улисан и сам и топли стотинките в джоба си, дяволът черен, наместо да стопли ръката й - бялата - там. Дали е сляп, Господ, или има в очите си трънчета? Веднъж да се беше поспрял и да беше видял, че тя сякаш стъпва по бели въздушни хълмчета, когато върви през света със белия шал. Не пожелавам жената на ближния - тъй подобава: нека той си е брачен стопанин, аз - любовен ратай, но когато жената със белия шал минава, извади ми очите, Господи, и му ги дай!