За теб, Алморот!

Грешница

Румяна Симова

Не страдам. Нито съжалявам.

Обичам малките си грехове.

Осъдила съм те на незабрава

и ще те помня с векове.

Не ме боли. Е, пак послъгах...

Боли ме мъничко – ей тук.

Сега ще трябва да си тръгвам,

очаква ме у нас съпруг.

Не съм невярна, нито лековата.

Не търся авантюри и игри.

Фатално късно срещна ни съдбата,

дари ни с миг, след това ни раздели.

Не плача. Това не са сълзите ми.

От жегата е може би....

Не искай прошка от очите ми,

не си виновен в нищо ти.

Е, тръгвам. Чакат ме във къщи.

Аз съм омъжена жена.

При него трябва да се връщам.

Съдбата нареди така!

Една любима трилогия на Камелия Кондова

Монолог на вещицата

Вечерта въобще не беше синя.

Нямаше цветя и пеперуди.

Аз замествах спящата царкиня

до деня, във който се събуди.

Принцът беше жаден да обича,

а пък тя — безпаметно заспала.

Тъй че се престорих на момиче.

Лесно е — с една магия бяла.

Черните магии ги забравих,

във мига, когато ме погледна.

Знаех — сто години ми остават.

Знаех, че ще бъда предпоследна.

Изведнъж ще ме разлюби, знаех.

И не бих могла да го опазя.

Можех да го удуша накрая,

но ми свърши всичката омраза.

Укротих се. Е, така да бъде!

Да отива и да я целува.

А сега принцесата ме съди,

че мъжът й нощем ме сънувал...

--------------------------------------------------------------

Монолог на спящата царкиня

Вече сто години те сънувам.

От кошмарите съм побеляла.

Вещицата хищно те целува.

Сякаш, че не спя, а съм умряла.

Ти — до нея — силен, ненаситен.

Седмото небе ти е подвластно.

Щеше да е страшно за очите

всичко туй — ако не бе прекрасно.

Гледах ви и знаех, че не мога

да достигна женския й блясък.

Прекалено плашена със Бога —

значи — зле възпитана във ласки.

И какво, че после ще те имам.

(Знаех, че накрая ще те пусне.)

Ще бълнуваш лятното й име.

В зимната постеля ще е пусто...

Мислих си го (и защо да крия) —

съмне ли — да ви направя луди.

Достраша ме да не ви убия.

И поисках да не се събудя.

--------------------------------------------------------------

Монолог на принца

Не можах от грях да се опазя.

Много бяха тези сто години.

А мъжът на вещицата казва,

че била тя спящата царкиня.

А жена ми — вещица. О, Боже!

Значи — той жена ми е прегръщал.

Значи е докосвал тази кожа.

Може да е било в тази къща.

А пък аз — с жена му. И умирах

от дъха на хала ожадняла.

Беше страшно — огнено красива.

Всичко друго, ама не заспала.

Двамата, измамени по мъжки,

май ще трябва тъжно да си кажем:

двете са били едно и също.

А пък ние — клонче от пейзажа.

Аз искам да те помня все така - Д. Дебелянов

Аз искам да те помня все така:

бездомна, безнадеждна и унила,

в ръка ми вплела пламнала ръка

и до сърце ми скръбен лик склонила.

Градът далече тръпне в мътен дим,

край нас, на хълма, тръпнат дървесата

и любовта ни сякаш по е свята,

защото трябва да се разделим.

„В зори ще тръгна, ти в зори дойди

и донеси ми своя взор прощален –

да го припомня верен и печален

в часа, когато Тя ще победи!“

– О, Морна, Морна, в буря скършен злак,

укрий молбите, вярвай – пролетта ни

недосънуван сън не ще остане

и ти при мене ще се върнеш пак!

А все по-страшно пада нощ над нас,

чъртаят мрежи прилепите в мрака,

утеха сетна твойта немощ чака,

а в свойта вяра сам не вярвам аз.

И ти отпущаш пламнала ръка

и тръгваш, поглед в тъмнината впила,

изгубила дори за сълзи сила. –

Аз искам да те помня все така...

/За М.../

Редактирано 1 септември 200817 г. от sed_ally (преглед на промените)

Тази вечер няма да остана.

Утре... Утре ли? Ще видим...

Да, излишно е да правим планове

и миражни кули да издигаме.

Всяка нощ пристигах тук, събличах се

и мъждуках в черните ти вечери.

Любехме се без да се обичаме...

сутрин бяхме чужди и далечни.

Сутрин ти се втурваше да търсиш

Другата - Неповторимата,

аз - отмивах те от себе си набързо,

убедена, че съм Нелюбимата...

Дните ни зачеркваха целувките,

палили пожари в тъмното.

Нощем като луди хуквахме

да се любим чак до съмнало.

Няма да остана тази вечер...

Няма трескаво да се събличам.

Трябва да си тръгвам вече...

Тръгвам си, защото те обичам

Румяна Симова

ANGELSING много ми харесаха тези стихотворения Поздравявам те с едно от моите любими:

МЕЧТА ОТВЪД ДОЛИНИТЕ - Людмил Янков

Не се страхувам от смъртта

на любовта тревогата и мъката

и злобата узнах.

....

Мерси!

"Равносметка"

Колко бързо пораснах...сега осъзнах.

и живота ми мина като филмова лента...

Колко хиляди грешки направих,разбрах,

колко пъти винях се за всички проблеми.

Колко хора в живота ми влязоха,Боже...

А пък после си тръгваха без да ги гоня...

Колко пъти се спъвах в Любов невъзможна,

а после оставах само с тъжен спомен...

Колко болка в живота ми има все още,

и не мога от нея аз да се пречистя...

Колко пъти си лягам разплакана нощем...

и не мога за нещо различно да мисля.

Колко трудно забравям любимите хора,

сякаш трябва сърцето си аз да дълбая,

та от там да изровя...всичките спомени...

А дали ще помогне...все още не зная...

Колко искам да бъда като другите хора

които щастливи по пътя си срещам.

И вървя ли вървя...Вече чувствам умора...

Но не спирам да търся...Уж имам Надежда...

Колко търсех по този път мъничко радост,

а ме спъваха пречки и тругни пътеки...

Но не спирах да търся.Напразно,за жалост

Не намерих аз никъде , в никой утеха...

И сама пак се лутам ,уви без посока,

ала правилен път никъде на намирам...

И макар,че пронизва сърцето ми болка,

аз все още вървя...и не искам да спирам...

Павлина Соколова

Премълчани истини

Стоим, мълчим и не говорим.

Едва ли всичко сме си казали.

Сърцето ти за всички е затворено,

или единствено за мене... зная ли?

Не искаш да ми кажеш, че съм нужна

до болка в сивото ти ежедневие.

Страхуваш се...

Е, аз съм чуждата.

Какво тук значи някакво доверие?

Не искаш да признаеш, че съм тази,

която сънищата ти тревожи,

която може гордостта ти да запази

и да те обича много може.

Не искаш да прошепнеш, че не можеш

живота си на мен да посветиш,

веднъж поне на мене да заложиш,

веднъж по мен от страст да изгориш.

Да бъдеш с мен и там - отвъд безкрая.

Това не е приятелство, нали?

Дори от истината да боли, аз зная -

от премълчани истини по-силно ме боли.

----------------------------------------------------------------------

Закъсняло писмо

Здравей,

моя обич несбъдната!

Как си?

Помниш ли още очите ми?

Този плик отвори ли

с пръсти изтръпнали?

Внесох ли...

внесох ли смут днес във дните ти?

Ех...

Здравей,

моя обич изстрадана!

Ти не гледай петната по листите.

Та нали и очите разплакани

толкова много харесваше...

липсват ли?

Исках...

моя любов недолюбена,

да напомня за мен отдалече,

да опитам да кажа с две думички...

да превеждам езика сърдечен.

Исках...

моя любов тъй бленувана!

да ти кажа каквото пропуснах...

Отегчи ли се?

Хайде,

сбогувам се.

Ти прощавай...

но без теб ми е толкова пусто.

Мая Попова

Редактирано 2 септември 200817 г. от diadia (преглед на промените)

ANGELSING

Пламък в твоето сърце

В сърцето ти има пламък,

Готов да бъде запален.

В душата ти има празнина,

Която да бъде запълнена.

....

Рай

Сред черната пустош

на изпепелената гора

щастлив съм, че те имам,

че съдбата ни събра.

От твоя смях щастлив съм,

от твоя слънчев подлед,

от сладките целувки,

ухаещи на пролет,

от думите ти нежни,

изречени с любов -

вечно да ги чувам,

на всичко съм готов.

Ако сме двама в ада

дали ще разберем

или че рай това е

със теб ще се кълнем.

Раят е където

се намираш ти.

Защо ми е небето?

Защо са ми мечти?

Ти си ми реалност.

Ти си ми една.

Ти си нежна ласка,

ти си топлина.

Обичам те такава,

каквато си сега.

Недей да се променяш,

ти слънчева жена.

Обичай ме, мисли ме,

изгаряй като мен

в любовен пламък двама

да бъдем всеки ден.

И никой да не може

интрига да посее

в добрия огън злото

зад нас да си изтлее.

ANGELSING нямам думи...

Нещо по-веселко за теб

О, с копитцата подбити

накъде ли се стремите?

Накъде така вървите

на реката през водите?

О, тра-лала-ла-ли,

все насам през долините!

О, къде така вървите,

що ли дирите в горите?

От комина дим излита

и в пещта пече се пита!

О, тра-ла-ли-ла-лас,

весело е тук при нас,

ха-ха!

О, към що ли се стремите

и развявате брадите?

Всеки пита, всеки пита

що ли води Билбо Бегинс,

и Балин, и Дуалин

все насам през долините

в юнски ден чудесен

ха-ха!

О, дали ще постоите,

или пак ще си вървите?

Понитата ви залитат!

Мрак се спуска над земите!

Да вървите ще е трудно,

ако спрете, ще е чудно,

ще се лее до зори

сред смълчаните гори

бодрата ни песен

ха-ха!

Превод Любомир Николов

http://endorion.org/books/poems/poems068.html

Поздрави!

Редактирано 2 септември 200817 г. от Алморот (преглед на промените)

ANGELSING нямам думи...

Нещо по-веселко за теб :P

Приятелство

Добър приятел трудно се намира,

а щом загубиш го душата ти умира,

че приятеля е по-скъп от всичко

и между приятелите има нещо мистично.

Приятели много за веселба,

но не и за мъка, несгода и беда.

С приятелството трябва да се внимава,

а да не се прекалява.

Използва ли те той не е приятел,

той е само един твой предател.

И щом добър приятел имаш ти

много внимателно го пази.

Любовта

Любовта е много красива,

и щом я срещна съм много щастлива.

Любовта те кара да сияеш,

и за любимия си ти да мечтаеш.

Но тя може да е коварна,

а душата от несподелената любов да страда,

от нея може и да боли

щом раздялата настъпи в нашите дни.

Така, че щом любовта ти подаде ръце

отдайте й се с цялото сърце.

Раздяла

От раздялата много боли,

Когато сърцето с любовта се раздели,

Човек повече страда

щом слуша някоя тъжна балада.

Аз с приятеля си се разделих заради момиче,

И вътре в мене всичко плаче.

Страдам аз щом него виждам с нея,

Вътрешно плача ,външно се смея,

Но пак се опитвам както преди да живея.

И с песен аз болката крия в очите,

Защото знам че с пръст ме сочите,

Защото мислите ,че съм щастлива,

Но мъката в мен още е жива.

Аз с живота ще продължа ,

Защото на близките си усмивка дължа,

но не знам дали ще го забравя,

ех,поне ще се постарая,

защото знам , че вече не е мой,

но все още в сърцето ми е той .

2004 г.

Ивелина Иванова

Пълнолудие

Луната тази нощ ме подлуди.

Събудих се. Крещеше ми в очите.

Сърцето се побърка. И не спи.

Хазартно разиграха го звездите.

И вятърът не спираше да бие

по клоните. Нахокаха го птици.

Как идеше ми диво да завия

по кръглата луна. Като вълчица.

А утрото се раждаше гальовно

и светлото пробуждаше се вън.

Засмя ми се Луната не виновно:

Щастливка. Няма спомени от сън.

Мая Попова

КОНЧЕ МОЕ

Добре живяхме, конче мое, но живота

за малко ни е даден - само да извикаш.

И днес ще трябва да се разделим, защото

очите ти се свършиха, нозете се изтриха.

Летеше твоят шал - препускаше душата

и подир тебе аз - едно сърце двуного...

А щом угаснеше деня, заспивахме в тревата,

избягали от хората, забравени от бога.

Но вятърът отново рог надува -

не знаехме юзда, не знаехме камшик какво е.

Целувам черния ти белег... и белия целувам -

нима ще ме оставиш, конче мое.

Да можех, бих ти дал от моите години.

Звънчета ще ти дам - да бъдеш цялото камбана.

Вземи балончето - сърцето му е синьо.

Дори часовника ти давам, само да останеш.

Но тръгваш ти - звънят копитата ти боси.

Прости ми, конче ненадминато!

Как страшно ще се вее твоят алаброс и

ще свети като слънце в гилотината.

© Борис Христов

http://poetiskitara.com/?p=42

УСМИВКАТА

Лъчезар Станчев

Не знае никой преди колко века

разбудила е тя човешкото в човека.

Но трува ми се - в нощ студена

от майчина целувка е родена.

И днес на твойте устни тя цъфти,

усмихнеш ли се - хубава си ти!

Усмивката. Тя води двама млади

към върхове и звездопади.

Усмивката! Със свойта нишка лека

човека тя привързва към човека.

Една-едничка груба дума

разкъсва нишката. Тогава

усмивката - снежинка - се стопява.

Тя с пролетта цъфти, а зиме

прецъфтява

и често се покрива с пепел като жар.

За равни тя е, не - за роб и господар.

Не бива без усмивка дом да има,

без нея по света ще бъде вечна зима.

Щастлив ли си, изпълнен ли си с вяра,

пази усмивката да не умре!

Усмивка нека грее вред България

като спокойно слънчево море.

Усмивката да върнем! Да спасим света

с усмивката на радостта.

Човешката усмивка на доверие, която

не се купува даже и със злато!

Довиждане ли каза? Не те чух.

Заслушала се бях във хоризонта.

Говорех си със птиците на ум.

И...ето ме. Сега съм тук. За сбогом.

Ще тръгна пак към своята дъга.

Единствено под нея съм щастлива.

По онзи път...със жълтия паваж...

( в мен Дороти и Оз са още живи).

Ще си поискам да се влюбя някой ден.

Какво пък...Нека е за кратко.

На теб...какво ще ти остане подир мен?

По стъпките ми никнат незабравки...

Caribiana

Смирненски,

там едно , дето се разправяше за Гаврош, дето стоял гладен и нещастен пред някаква лъскава витрина.

Не съм предполагала когато го учехме , че ще дойдат такива времена.

намерих го:

Братчетата на Гаврош

Ти целия скован от злоба си,

о шумен и разблуден град,

и твойте електрични глобуси

всуе тъй празнично блестят!

Че всяка вечер теменужена

ти виждаш бедните деца

и обидата незаслужена

по изнурените лица.

Съдбата рано ги излъгала,

живота сграбчил ги отвред

и ето ги: стоят на ъгъла,

с прихлупен до очи каскет.

Какво им даваш от разкоша си

ти - толкоз щедър към едни,

а към бездомните Гаврошовци

жесток от ранни младини?

Пред твоите витрини блескави

накуп застават често те

и колко скръб в очите трескави,

и колко мъка се чете!

Но тръгват си те пак одрипани,

с въздишки плахи на уста,

а тез витрини са обсипани

с безброй жадувани неща...

Ти целия скован от злоба си,

о шумен и разблуден град,

и твойте електрични глобуси

всуе тъй празнично блестят!

Разсъждения на тема ревност

Не си видяла моето лице,

но можем още утре да се срещнем.

Ще трябва да делим едно небе.

А знаем да делиме само вещи.

Харесва ли ти - скъсано на две,

от женските ни страсти омерзено?

Среднощно и пияно - но небе! -

еднакво надалеч от теб и мене.

Коя съм аз? Която си и ти.

И следващата, другата, онази...

Ще ни обича, колкото реши.

И колкото си иска - ще ни мрази.

По устните ни още има пръст,

която ни прилепя до земята.

Не можем да разпъваме на кръст

завършения свят на самотата.

Отивам си, преди да прокърви

възторгът му над снощното ми тяло.

Отивам си. И не, че не боли...

И не, че имам сили за начало...

Отивам си - разстреляно-добра.

(Такава не се помня от години).

Простреляно над прихнала жена,

небето е неуязвимо-синьо.

Камелия Кондова

За две ръце,протегнати насреща, земята бих докрая извървял. За две очи,като звезди горещи, аз цялата си топлина бих дал. За две слова,от мене вдъхновени, най-хубавите думи бих редил. За две сълзи,изплакани за мене, аз всички океани бих изпил. Как малко исках аз-по зрънце само, по капка от далечен,чакан дъжд, а ти дойде като небе голямо и всичко ми донесе изведнъж. Донесе ми от ветрове заръка, пожари звездни,за да не тъжа, от мъка-песен,а от песен-мъка и аз не зная как ще издържа. И няма вече кой да ме откъсне от този огън древен или нов. Ако сърцето ми сега се пръсне, едно помни-било е от любов. Евтим Евтимов

НЕ ОСТАРЯВАЙ, ЛЮБОВ

Недялко Йорданов

Не остарявай, любов, във телата ни топли и слети.

Ах, неуверена нежност все още в душите ни свети

и подозрително блясват шпаги от минали страсти,

звън на решителна битка за невъзможното щастие.

Не остарявай, любов, толкова страшна и дълга.

Опроверганото време ляга унило на хълбок.

Нека все тъй да гризем на надеждата острия залък -

късно е вече да спреш, рано е да се прощаваш.

Не остарявай, любов, чуваш ли, много те моля.

Кой те гримира така в тази изтъркана роля,

кой в този смешен костюм глупаво те е облякъл -

всичко е само игра, всичко е само спектакъл.

Не остарявай, любов! Ето, завесата пада -

кратък поклон и тръгни - гола, нахална и млада.

С нокти и зъби докрай своята чест отстоявай.

Не остарявай, любов, моля те, не остарявай!

Paris at night Жак Превер Три клечки кибрит – една подир друга запалени в мрака. Едната – за да погледна цяло лицето ти. Втората – за да погледна очите ти. Третата – за да погледна устата ти. Пълен мрак след това – за да си спомня всичко, когато до мен те притискам ---- Искам три листа любов - бял - да те нахвърля по него, дори и с черни контури... черен - себе си да заключа с останали щрихи от бяло... сив - да запомня каквото ще има след тебе... Превод: Веселин Ханчев

Хайде тази нощ да се напием

в някоя най-долнопробна кръчма!

Все едно с вино или с ракия -

дявол взел! – какво да е!

Поръчвай!

Хайде да строшим във пода чашите!

Да запеем стара тъжна песен...

Удари дори с юмрук по масата –

нека всички да ни гледат стреснато!

Нека зад гърба ни да говорят –

целуни ме силно пред очите им!

Направи скандал на сервитьора

и хвърли в лицето му парите!

Нека си шушукат укоризнено,

че вървиме из града прегърнати!

Съблечи насред площада ризата си!

На ръце ме изнеси по стръмното!

Нещо направи веднъж, за бога!

Изкрещи в нощта „За мен си всичко!”...

Иначе не знам дали ще мога

утре пак така да те обичам.

Маргарита Петкова

СМЪРТТА

Смъртта-ужасен призрак! В най-ранна възраст още,

когато по-далеко от майчини си пазви

света едва познавах, един безимен страх

загнезден бе у мене - и може би то беше

страхът от нея само, в гърдите ми проникнал,

из родна гръд изсмукан. По-късно аз разбрах

началото и края на цялата човешка

тревога под небето - че също тъй пред нея

трепереха и старци, отдавна своя дял

отзели на земята и млади в свидна пролет

на крехката си младост.

И в сънища нерядко

аз виждах тоя призрак: из тайния предел

на ада скелет, идещ в нощ - черна плащеница,

самата нощ, бих казал, наметната повихрил

над плахата вселена, с размахната коса

по всички хоризонти, всемощна, безпощадна,

на молния подобна. Аз виждах този призрак,

от своя мраз настръхнал и в тъмни небеса

зловещо обрисуван, безмълвно да размахва

на времето крилата, да хвърля мрачна сянка

над суши и морета, понесъл се напред,

в следите на живота.

И аз разбирах вече

началото и края на всичката човешка

тревога под небето: че крепости навред

издигани аз гледах при бягството всеобщо

от тоя грозен призрак, все крепости високи,

издигани с надежда зад техните стени

без страх от смърт душата спокойно да почине.

И крепост да издигне, натрупал гледах някой

от трупове човешки градиво планини,

помагайки, безумец, на същата оная,

напразно от която спасение сам дири.

И крепост да намери, запалил друг свещта

на добродетел кротка, ридаеше в тъмата,

нещастник,пред вратите на брата си, когото

еднакво неизбежно очаква пак смъртта.

И тисячите още, най-пъстра върволица

молепсани страхливци по всичките посоки

на земната пустиня, и тисячите - чак

до оня клет нещастник, що с крадения в мрак

от чуждо гърло залък излишен път зората

сред живите посреща...

Несретник безприютен,

в тъма самси изгубен, да заглуша страхът,

обладал ми душата, аз гръдно викнах песен

на горестна самотност - и ехото отвърна

из пущинаци стръмни, където все без път

след него се залутах. Но вместо да намеря

там празник на живота, тържествен и безкраен

в лице смъртта погледнах: тя беше светлина

на пролетното утро, отвеки съчетана

с мъглата подранила на есенната вечер.

Тя беше само поглед, чиято дълбина,

загадъчно бездънна, сияе отразена

над нази в небосвода. Тя бе едно велико

мълчание сред всичко - сковало всеки ек

по цялата вселена. Една мечта самотна,

последила тревожно, от себе си пленена,

виденията свои далеч от век на век.

И наедно с диха й на всеки миг вълшебно

из хаосите никнат в плът сънищата нейни.

И всеки миг умира тъй също някой свят,

в плът неин сън облечен. И безначално - няма

край нигде отбелязан стремлението нейно

из пътя на безкрая...

В тоз шеметен полет

смъртта в лице погледнах - душа на вековете,

свръхсмисъл вековечна: погледнах я с цената

на всеки страх от нея, с цената на страхът

и смисъла в живота. И бягат пак тълпите

пред майката велика, и кретам аз магесан

от нея - и след нея - по своя земен път...

Пейо Яворов

Недопустимост

Да те жадувам аз,

да те жадувам!

А ти все повече да се отдалечаваш.

И аз все повече да съм виновен...

Това е толкова недопустимо!

Защото все пак ти ще ме помилваш.

Главата ми ще падне на гърдите ти -

отсечена от меча на въздишките.

Ще се стопят китарите,

додето остане само оня звук,

наподобяващ

звънтежа на пружинено легло...

Това е толкова недопустимо!

Защото аз не съм готов да те загубя

като ключе от пощенска кутия

и като календарче с телефони.

Не съм готов!

Не съм готов!

Затуй минавам всяка вечер

под фосфорната тайна на прозореца,

и под влудяващия стон на гълъби ревниви.

Минавам аз.

Минавам сам.

Недопустим като тъга.

Любомир Левчев

Не съм за обичане

Не съм за обичане. Ужасна съм.

Освен това съм и проклета.

Като котките съм.

На външност за отвличане,

прекрасница, само че отвътре...

За оплакване.

Не съм за теб.

Ти търсиш просто смисъл,

а аз съм безсмислица от плът и кръв.

Не съм за обичане.

Разтърсвам.

И после си отивам изведнъж.

Karmelitass

Ден след ден

Храстът казал на дървото

Слез и ниско залегни

Виждаш, буря се задава

Тук до мен и ти се наведи

Ще преживеем дружно с тебе братко

Ще се скатаем от ватърът студен

Ще оцелеем сладко сладко

Ден след ден

Дървото, клоните разклати

Погледна тъжно старата гора

Обрасла от досадни храсталаци

Вещаят бури, а цял живот пълзят

И преживяват си под чужда сянка

Така на завет от вятърът студен

И оцелявам сладко сладко

Ден след ден

Ден след ден

И така животът продължава

Вечният си мъдър кръговрат

Някой постоянно оцелява

Защото други срещу бурята, стърчат

Ден след ден

Ден след ден

Ден след ден

Дeн след ден.

Стъпки през Детството

В синя люлка слънцето събудихме...

(тъй рано станахме за бялото вълшебство )

А после се спогледахме учудено

докосвайки отминалото детство.

Мечтите си във шепичка събрахме

и пуснахме ги в синята река,

а после по полетата играхме

сред детелини с четири листа.

Но ей го, че се смръщи изведнъж -

небето - просто на инат

и рукна онзи топъл летен дъжд -

окъпа целия ни прашен свят.

А после укротихме небесата

усмихна ни се слънцето широко

Над нас се смееше дъга във седем цвята...

Но кой ще скочи толкова високо?!?

Пак тичахме по мокрите поляни

с ожулени в играта колене

и пак щастливи и засмяни

прегръщахме красивото небе.

Приспахме слънцето във златна люлка...

(останахме до късно за вълшебството )

а след това - след дъжд качулка -

потърсихме безгрижното си детство.

Било е тук. Ще бъде отначало -

с ожулените прашни колене.

Какво от туй, че с теб сме остаряли?

Сега е ред на нашето дете

Мира Дойчинова

P.S. Мира, обичам те

Редактирано 10 септември 200817 г. от diadia (преглед на промените)

Скитница

Защо ме питаш тихо, обич моя,

дали завърши дългото сбогуване?

В живота ми любовните завои

опасни бяха. Рисково пътуване.

Не знаеш ли, че липсва застраховка

в съжителството с мен. Но има тръпка.

И без да съм изгубила пантофка,

вървяха принцове по моите стъпки.

Маршрутите ми бяха без посока.

Нощувах там, където и замръквах.

Но грижеха се косъм или нокът

от мене да не паднат. Като в църква

се кланяха в краката ми, готови

да сложат там последното имáне.

Във всичките страдания Христови

заклеваха ме - тяхна да остана.

От никой не потръпнах, обич моя,

тъй както от ръцете ти. Признавам.

Не питай вече. Тук съм. И съм твоя.

Рискуваш ли? Обичам те. Оставам.

Мая Попова